Решение № 1237 от 1.3.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3721/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответника ЗД „Е.“ АД срещу решение от 21.01.2022г. по гр. дело № 57988/2019г. на СРС, 155 с-в, изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение от 12.09.2022г. по гр.д. № 57988/2019г. на СРС, 155 с-в, в частта, с която е уважен предявения от „А.“ ООД срещу ЗД „Е.“ АД иск за заплащане на сумата 424. 80 лв. лв., представляваща незаплатена част от застрахователно обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в нанесени щети по собствения на ищеца лек автомобил „Сеат Лион СТ“, рег. № ••••, в резултат на настъпило на 03.10.2016г. застрахователно събитие, ведно със законна лихва от 10.10.2019г. до окончателното изплащане на сумата. С решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора. Въззивникът – ответник обжалва решението в посочената част, с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради нарушения на процесуалния и материалния закон. Поддържа, че изводите на СРС относно приложение на 5 - годишна давност са неправилни, тъй като приложимата норма е чл. 197 КЗ /отм/, съгласно която правата по застрахователния договор се погасяват с 3 - годишна давност, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие. Сочи, че към момента на предявяване на исковата молба на 04.10.2019г., давността е била изтекла, считано от датата на настъпване на процесното ПТП на 03.10.2016г. Отделно излага съображения, че процесната претенция е втора по реда за срока на договора, предявена единствено чрез декларация на застрахования, поради което на основание чл. 8, ал.1, т. 1 от Общите условия, застрахователят не дължи заплащане на застрахователно обезщетение. Поддържа, че по делото не е доказано настъпилото застрахователно събитие съгласно претендирания от ищеца механизъм, с оглед противоречията между свидетелските показания и декларираните обстоятелства по процесната щета. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло иска Претендира разноски. Въззиваемият – ответник „А.“ ЕООД /предишна правноорганизационна форма „А.“ ООД/ оспорва жалбата в депозиран писмен отговор и моли съда да потвърди решението в обжалваната част, като правилно и законосъобразно, с присъждане на разноски. Решението в частта за отхвърляне на иска е влязло в сила, като необжалвано. Софийски градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното: При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваните части. При преценка правилността на първоинстанционното решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд намира същото за неправилно в атакуваната част. Предявен е иск с правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ /отм/ вр. § 22 от ПЗР на КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за вреди от застрахователно събитие, настъпило на 03.10.2016г., по което е заведена щета № 0500752415/04.10.2016г. при ответното дружеството, в качеството му на застраховател по застраховка „Каско на МПС“ със застрахователна полица № 00500100136390, със срок на действие от 27.11.2015г. – 27.11.2016г. за лек автомобил „Сеат Леон СТ, рег. № СВ •••• АМ /уточнение в о.с.з. на 25.02.2020г./ В мотивите на обжалвания акт е приета правна квалификация на предявения иск чл. 226, ал. 1 КЗ /отм/, но са обсъдени фактите от заявения от ищеца фактически състав за заплащане на имуществени вреди по застраховка Каско на МПС, поради което неправилната правна квалификация в мотивите следва да се цени като техническа грешка, която не рефлектира върху допустимостта на обжалвания акт. Съгласно § 22 от ПЗР на КЗ, за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на действащия КЗ, какъвто е настоящият случай, се прилага част четвърта от отменения КЗ, освен ако страните договорят друго след влизане в сила на КЗ. В случая не се твърди да е уговорено друго, поради което предявеният иск е с правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ /отм/. Съгласно разпоредбата на чл. 208, ал. 1 КЗ /отм/, п ри настъпване на застрахователното събитие, застрахователят е длъжен да плати застрахователното обезщетение в уговорения срок, който не може да бъде по- дълъг от 15 дни и започва да тече от деня, в който застрахованият в законния или в уговорения с общите условия на договора срок, е уведомил застрахователя за настъпване на застрахователното събитие. Обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието – чл. 208, ал. 3 КЗ /отм/. В срока по чл. 131 ГПК от ответника е направено възражение за изтекла давност, което е прието от СРС за неоснователно. В мотивите на обжалвания акт е прието, че е приложима общата 5 - годишна давност по чл. 110 ЗЗД и същата не е изтекла. Съгласно чл. 197 КЗ /отм/, правата по застрахователния договор се погасяват с тригодишна давност, считано от датата настъпване на застрахователното събитие, а при застраховки „Живот“ и „Злополука“ и при застраховки „Гражданска отговорност“ по т. 10-13 на р. ІІ, б. А от приложение № 1 – с петгодишна давност от датата на настъпване на събитието. Следва да се отбележи, че същият давностен срок за имуществените застраховки е приложим и съгласно чл. 378, ал. 1 КЗ – 3 години от датата на събитието. Ето защо към момента на подаване на исковата молба на 04.10.2019г., искът е погасен по давност, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие на 03.10.2016г. Не се налага различен извод от обстоятелството, че претенцията е заведена на 04.10.2016г., каквито са доводите на ищеца. Не е налице спиране на давността по смисъла на чл. 378, ал. 9 КЗ, считано от датата на предявяване на претенцията до датата на получаване на произнасянето на застрахователя, тъй като визираната норма не е приложима за давността, която е започнала да тече при действието на отменения КЗ. Съгласно § 31 о ПЗР на КЗ, за давността, която е започнала да тече при действието на КЗ /отм/, се прилагат чл. 378, ал.1 - 6 и 8 и чл. 379, но ал. 9 на чл. 378 КЗ не се сочи като съответно приложима. Разпоредбата на § 31 е императивна и не може да се тълкува разширително, поради което посоченото съответно приложение на нормите от новия КЗ е изчерпателно за давностни срокове, започнали да текат при действието на КЗ /отм/. Ето защо не е налице спиране на давността за периода от завеждане на претенцията на 04.10.2016г. до 11.10.2016г., когато е постановен отказа на застрахователя за плащане. По изложените съображения, към момента на предявяване на исковата молба е изтекла приложимата 3 –годишна давност, считано от датата настъпване на затрахователното събитие. С оглед горното, е безпредметно да се обсъждат останалите предпоставки за уважаване на иска. При тези мотиви, решението следва да отменено в обжалваната част за уважаване на иска, както и в частта за присъдените в полза на ищеца по реда на чл. 248 ГПК разноски от 358.73 лв. и вместо него постановено ново за отхвърляне на иска, като погасен по давност. С оглед изхода на спора, на въззивника – ответник следва да се присъдят претендираните и доказани разноски за настоящята инстанция в размер на общо 125 лв. – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение и сумата 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производтво. Така мотивиран, Съдът