Решение № 911 от 16.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 5920/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20048592 от 20.02.2021 г., постановено по ГД № 70353 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 41 граждански състав:

• е върната исковата молба вх. № 2024684/03.10.2017 г. на „О. М.“ ЕАД, ЕИК ••••••• в частта на предявения срещу „М-Газ“ ЕООД, ЕИК ••••••• отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че „М-Газ“ ЕООД не е собственик на 1, 5 % ид. ч. от газопроводно съоръжение – тръбопровод за природен газ ниско налягане от АГРС „Запад“ гр. Русе до Централна промишлена зона гр. Русе (бивш Завод „П.К.“ АД), цялото с дължима 8 892 метра, в това число от АГРС „Запад“ до югоизточния ъгъл на градското гробище „Чародейка“ с Ф 300=5 666 м; от югоизточния ъгъл на градското гробище „Чародейка“ до бивш Завод „П.К.“ АД с Ф 200=1996 м.; до бивш ТПК „Бена При“ с Ф 200=694 м. и с Ф 80=473 м. и отклонение до „Сет“ АД с Ф150=63 м., която част е предмет на договор за покупко – продажба на газопроводно съоръжение от 29.11.2013 г. между „М-Газ“ ЕООД и „Б.О. -98“ АД и на договор за покупко – продажба на газопроводно съоръжение от 23.04.2015 г. между „М-Газ“ ЕООД и „Д.“ ООД и производството по ГД № 70353/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 41 с-в е прекратено в тази част;

• е отхвърлен предявеният от „О. М.“ ЕАД, ЕИК ••••••• срещу „М- Газ“ ЕООД, ЕИК ••••••• отрицателен установителен иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, в частта за признаване за установено в отношенията между страните, че „М-Газ“ ЕООД не е собственик на 6, 38 % идеални части от газопроводно съоръжение – тръбопровод за природен газ ниско налягане от АГРС „Запад“ гр. Русе до Централна промишлена зона гр. Русе (бивш Завод „П.К.“ АД), цялото с дължина 8 892 метра, в това число от АГРС „Запад“ до югоизточния ъгъл на градското гробище „Чародейка“ с Ф 300=5 666м; от югоизточния ъгъл на градското гробище „Чародейка“ до бивш Завод „П.К.“ АД с Ф 200=1996 м.; до бивш ТПК „Бена При“ с Ф 200=694 м. и с Ф 80=473 м. и отклонение до „Сет“ АД с Ф150=63 м. Решението е постановено при участието на „У.Ф. ССБ” ЕООД – клон Русе като трето лице – помагач на страната на ответника.

Решението на СРС е обжалвано от ищеца „О. М.“ ЕАД в частта, с която исковата претенция е отхвърлена. Въззивникът поддържа, че решението на първоинстанционния съд е незаконосъобразно, необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по всички доводи, направени от ищеца в първоинстанционното производство, изводите му били вътрешно противоречиви и в противоречие със събрания по делото доказателствен материал, съдът е обсъдил избирателно доказателствата, като е основал решението си само на тези в подкрепа тезата на ответника. Сочи, че основния спорен по делото въпрос, който не е намерил законосъобразен отговор, е дали ответникът при действието на Закона за енергетиката (ЗЕ) може да придобие в собственост енергиен обект, към който са присъединени битови клиенти и дали придобиването на идеални части от него, води до накърняване условията, при които ищецът осъществява лицензионна дейност и свързаните с нея права и задължения. Излагат се съображения, че СРС не е приложил относимите разпоредби на ЗЕ, като посочва и кои от тях счита за такива. Обоснова правния си интерес по следния начин. Релевират се доводи, че договорите, въз основа на които ответникът се легитимира като собственик, са нищожни като противоречащи на закона, респ. ответникът не е могъл да бъде купувач договор за продажба с такъв предмет. Сочи се, че процесната вещ представлява енергиен обект и като такъв, същата може да бъде притежавана само от лице, имащо качеството енергийно предприятие по смисъла на § 1, т. 24 от ДР на ЗЕ, каквото ответникът не притежавал. Твърди, че единствено ищецът имал правото да притежава в собственост процесния енергиен обект – газопровод, респ. ответникът твърдял, че поради претендираното от него право на собственост върху идеални части от разпределителния газопровод не била налице необходимост от присъединяване към газопреносната мрежа и имал право на свободен достъп до нея, съответно не дължал такса за разпределение на ищеца. Същевременно ищецът упражнявал фактическата власт върху процесния газопровод. Сочи се, че ищецът през 2005 г. е придобил 92 % от собствеността върху процесния газопровод – тръбопровод за природен газ с ниско налягане, основният приход на ищеца бил от извършване на лицензионна дейност – разпределение и снабдяване с природен газ, съответно ответникът, отказвайки да плаща определената от КЕВР цена за тази услуга, засягал пряко правната сфера на ищеца. Отричането правото на собственост на ответника имало значение за упражняването права на ищеца. Същевременно се твърди се, че ответникът не е успял да докаже правото си на собственост върху процесната вещ. Излагат се подробни съображения относно статута на процесната вещ като енергиен обект по смисъла на §1, т. 23 от ДР на ЗЕ. Сочи се, че неправилно исковата претенция е отхвърлена, независимо, че СРС е приел, че ответникът няма качеството енергийно предприятие. Излагат се доводи за неправилност извода на СРС, че собственик на процесния енергиен обект може да бъде и нелицензирано предприятие, предвид това, че срокът за изкупуване по § 4 от ЗЕ не бил изтекъл. Сочи, че към газопреносната мрежа могат да се присъединяват и небитови потребители, но само чрез преки присъединителни газопроводи. Сочи се, че разпореждането с незавършени обекти на строителството или с имущество, с което се осъществява дейността по лицензията, може да се извърши само в тяхната цялост след разрешение на КЕВР съгласно разпоредбата на чл. 53 от ЗЕ. Твърди се, че присъединяването на ответника е опосредено. Твърди се, че ищецът е извършил действия по своене на процесната вещ. Ето защо отправя искане до Софийски градски съд като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковите претенции и постановяване на друго такова, с което да бъде уважен изцяло предявеният отрицателен установителен иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „М-Газ“ ЕООД, с който се изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Релевират се две групи доводи в тази насока: относно обстоятелствата, от които ищецът извежда правния си интерес от воденето на отрицателния установителен иск (ОУИ) за собственост; и относно изводите на СРС във връзка с оспорването качеството на ответника на собственик на процесната вещ. В тази връзка моли обжалваното решение да бъде потвърдено изцяло.

Първоинстанционното решение, в частта, с която исковата молба е върната частично и производството по делото е частично прекратено, има характера на определение, и в тази част същото е влязло в сила, тъй като не е обжалвано в срок от ищеца, респ. не е предмет на въззивна проверка.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е основателна, респективно обжалваното решение е неправилно, по следните съображения.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Предявен е отрицателен установителен иск за собственост с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК.

В тежест на ищеца е било да докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той е следвало да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В тежест на ответника е било да установи фактите, от които произтича отричаното от ищеца право на собственост (така Тълкувателно решение № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС).

Настоящия въззивен състав намира, че първоинстанционният съд правилно е установил фактите по делото, но неправилно е интерпретирал същите, а оттам е достигнал и до неправилни правни изводи.

По делото е безспорно, а и от съвкупната преценка на събраните доказателства се установява следното.

Ищецът е универсален правоприемник на „О. Север“ ЕАД (с предишно наименование „Дунавгаз“ ЕАД) по силата извършено преобразуване чрез вливане по смисъла на чл. 262 ТЗ, вписано в ТР на 23.04.2015 г. „О. Север“ ЕАД е универсален правоприемник на „Газоснабдяване-Русе“ ЕАД по силата на извършено преобразуване чрез вливане по смисъла на чл. 262 ТЗ, вписано в ТР на 26.07.2008 г. През 2003 г. праводателят на ищеца „Газоснабдяване- Русе“ ЕАД получава от ДКЕВР лицензия да осъществява разпределение на природен газ на територията на общ. Русе № Л-128-08/09.10.2003г. за срок от десет години, последвана от лицензия за разпределение на природен газ за територията на общ. Русе № Л-182-08/17.12.2004 г.; лицензия за обществено снабдяване с природен газ № Л-182-12/17.12.2004 г. Лицензия за осъществяване на дейността разпределение на природен газ № Л-223- 08/08.03.2007 г. и лицензия за осъществяване на дейността обществено снабдяване с природен газ № Л- 223-12/08.03.2007 г. на обособена територия „Дунав“ и териториите на общините Габрово, Русе, Горна Оряховица, Велико Търново, Лясковец, Попово, Разград, Исперих, Ловеч, Павликени и Левски са издадени на „Дунавгаз“ ЕАД. В приложение към лицензията, представляващо списък на обектите, с които се осъществява лицензионната дейност, в частта за разпределителната газопроводна мрежа е посочено и процесното съоръжение. Лицензия за осъществяване на дейността снабдяване с природен газ от краен снабдител № Л-223-12/27.04.2009 г. на обособена територия „Дунав“ и териториите на общините Русе, Горна Оряховица, Велико Търново, Лясковец, Попово, Разград, Исперих, Ловеч, Павликени и Левски издадена на „О. Север“ ЕАД, а последвалите две – лицензия за осъществяване на дейността разпределение на природен газ № Л-441-08 от 30.03.2015 г. и лицензия за осъществяване на дейността снабдяване с природен газ от краен снабдител № Л-441-12 от 30.03.2015 г. и двете за на обособена територия „Дунав“ и териториите на общините Русе, Горна Оряховица, Велико Търново, Лясковец, Попово, Разград, Исперих, Ловеч, Павликени и Левски са издадени на „О. М.“ АД. Към лицензия за осъществяване на дейността снабдяване с природен газ от краен снабдител № Л-441-12 от 30.03.2015 г. е приложен списък и описание на обекта или подобектите, с които се осъществява лицензионната дейност, с техните технически и технологични характеристики, в който фигурира разпределителен газопровод Център АГРС Запад – Русе, посочени в заявление за издаване на разрешение за преобразуване на лицензиант вх.№Е-ЗЛР-Р-3/16.01.2015 г. на ДКЕВР, депозирано от „Софиягаз“ ЕАД.

Въз основа на договор от 14.12.2005 г. между „П.К.“ АД и „Газоснабдяване Русе“ ЕАД, договор от 22.03.2006 г. между „СЕТ“ АД и „Газоснабдяване Русе“ ЕАД, договор от 02.02.2006 г. между „Найден К.“ АД и „Газоснабдяване Русе“ ЕАД и договор от 03.02.2006 г. между „Бизнес БЕ – Груп“ ЕООД и „Газоснабдяване Русе“ ЕАД, в периода 14.12.2005 г. - 22.03.2006 г. последното е придобило възмездно 92 % ид. ч. от тръбопровод за природен газ ниско налягане от АГРС „Запад“ гр. Русе до Централна промишлена зона гр. Русе (бивш Завод „П.К.“ АД), цялото с дължима 8892 метра, в това число от АГРС „Запад“ до югоизточния ъгъл на градското гробище „Чародейка“ с Ф 300=5 666 м; от югоизточния ъгъл на градското гробище „Чародейка“ до бивш Завод „П.К.“ АД с Ф 200=1996 м.; до бивш ТПК „Бена При“ с Ф 200=694 м. и с Ф 80=473 м. и отклонение до „Сет“ АД с Ф150=63 м. С Решение по т. 6.3 от проведено на 01.11.2012 г. заседание на Управителния съвет на Съюза на слепите в България (ССБ), отразено в препис извлечение от протокол № 5 от същата дата, е дадено съгласие „У.ССБ.Х.” ЕООД - клон Русе да прехвърли правото на собственост върху притежаваните от него си 7, 65 % ид. ч. от газопровод с дължина 8892 м., изграден от АГРС „Запад” гр. Русе до Централна промишлена зона ма гр. Русе, на „М-Газ” ЕООД за сумата от 72 000 лева.

С договор от 09.11.2012 г. „М-Газ“ ЕООД закупува от ТПК „Солидарност - Русе” 0, 23 % ид. ч. от процесното съоръжение, а въз основа на договор с „У.ССБ.Х.” ЕООД - клон Русе от 10.12.2012 г. ответникът закупува още 7, 65 % ид. ч. На 29.11.2013 г. „М-Газ“ ЕООД продава на „Б.О.-98“ АД собствеността на 1 % от собствените му 7, 88 % ид. ч. от съоръжението, уговорено е с анекс № 1 от 10.12.2013 г. собствеността върху идеалните части да премине върху купувача на 01.01.2014 г., когато да бъде съставен приемо – предавателен протокол. На уговорената дата е подписан протокол.

С договор от 23.04.2015 г. ответникът се разпорежда с 0, 5 % ид. ч. от съоръжението в полза на „Д.“ ЕООД.

Ищецът обосновава правния си интерес със следните фактически твърдения. Има качеството на лицензирано енергийно предприятие за разпределение на природен газ по смисъла на § 1, т. 24 от ДР на ЗЕ на територията на община Русе, процесната движима вещ представлява енергиен обект, съгласно § 1, т. 23 от ДР на ЗЕ – част от газоразпределителната мрежа на гр. Русе, респ. при действието на ЗЕ само ищецът може да изкупи процесната вещ от нейните собственици, като това представлява и вменено му от законодателя задължение, вкл. да поддържа и експлоатира същата, ответникът не е енергийно предприятие, а същевременно се легитимира като собственик на ид. ч. от процесния енергиен обект на деривативно основание – два договора за покупко-продажба, които били нищожни поради противоречие със закона. Ищецът обосновава правния си интерес и с твърдението, че е придобил сочения енергиен обект на основание давностно владение продължило 5 години съгласно чл. 80 от ГПК.

Съгласно мотивите, изложени към т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект.

Предвид изложеното не може да има никакво съмнение, че в разглеждания случай по отношение на ищеца е налице правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост срещу ответника.

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 23 от ДР на ЗЕ „Енергиен обект“ е обект или съвкупност от обекти, с предназначение в него или посредством него да се извършва производство на електрическа и/или топлинна енергия с определена мощност, добив или съхранение на нефт или природен газ, пренос, както и преобразуване на параметрите или вида на електрическа и топлинна енергия и природен газ, нефт или нефтопродукти през М., както и техните спомагателни М. и съоръжения, разпределение на електрическа, топлинна енергия или природен газ през М., както и техните спомагателни М. и съоръжения, без инсталациите на клиентите.

По делото се установява по безспорен начин от приетите писмени доказателства – издадени лицензии и назначените в хода на първоинстанционното производство СТЕ и повторна СТЕ, които въззивният съд цени като обективни, компетентни, изготвени с необходимите знания и умения, че процесната вещ представлява газоразпределителен тръбопровод с ниско налягане, част от газоразпределителната мрежа на територията на Община Русе от АГРС „Запад“ гр. Русе до централна промишлена зона на гр. Русе (бивш завод „П.К.“ АД) с обща дължина от 8892 линейни метра.

При това положение няма никакво съмнение, че процесната вещ по смисъла на § 1, т. 23 от ДР на ЗЕ представлява енергиен обект и е движима вещ, доколкото същият не е от категорията на площадковите енергийни обекти, както впрочем е прието и в Определение № 351 от 26.07.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 1571/2018 г., I т. о., ТК. Не е налице и спор между страните относно статута на процесната вещ, а именно, че същата е енергиен обект.

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 24 от ДР на ЗЕ „Енергийно предприятие“ е лице, което осъществява една или повече от дейностите по производството, преобразуването, преноса, съхранението, разпределението, доставката и снабдяването с електрическа, топлинна енергия или природен газ, на основата на издадена лицензия по този закон или лице, което добива енергийни ресурси въз основа на концесия за добив, или лице, което осъществява дейност по производство на електрическа и/или топлинна енергия и/или извършва търговия с природен газ, без да е задължено да получи лицензия за осъществяваната от него дейност по този закон или лице, което осъществява дейност по пренос на нефт и нефтопродукти по тръбопроводи.

По делото не се спори, а и категорично се установява от приетите по делото писмени доказателства – издадени в полза на ищеца лицензии за осъществяване дейността разпределение на природен газ и дейността по обществено снабдяване с природен газ на територията на Община Русе, че ищецът е лицензирано енергийно предприятие по смисъла на § 1, т. 24 от ДР на ЗЕ.

Съответно ответникът нито твърди, нито е представил доказателства, от които да се установява, че на свой ред също има качеството „енергийно предприятие“ по смисъла на посочената разпоредба.

Относно собствеността на енергийните обекти принципът, залегнал в законодателството е, че те трябва да принадлежат на лицата, които са получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката, което се извежда от анализ на разпоредбите на чл. 58 и § 67, ал. 2 и 9 ПЗР от отменения Закон за енергетиката и енергийната ефективност и чл. 40, ал. 1, т. 2 и § 4, ал. 11 от ПЗР от действащия Закон за енергетиката (така Решение № 440 от 23.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1605/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 300 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 169/2009 г. на ВКС, I г. о.).

Действително Закона за енергетиката допуска принципната възможност енергиен обект да бъде собственост на лице, което не е лицензирано енергийно предприятие, но не и на деривативно придобивно основание каквото представлява договорът за покупко-продажба. Аргумент за противното не може да се изведе и от разпоредбата на § 4 от ПЗР на ЗЕ. Законодателната логика, вложена в посочената разпоредба, е в предвидения срок – първоначално 8-годишен, впоследствие 12-годишен от влизане в сила на ЗЕ, да се даде възможност на енергийните предприятия да изпълнят задължението си да изкупят съответните енергийни обекти, които към този момент принадлежат на трети лица. Не може да бъде споделено тълкуването, според което с посочената разпоредба законодателят е уредил възможност третите лице, непритежаващи съответен лиценз, в дадения срок свободно да се разпореждат с имущество, представляващо енергиен обект. Целта на закона е друга – енергийните обекти да принадлежат на лицата, които са получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката. Нещо повече, съгласно разпоредбата на § 4 от ПЗР на ЗЕ изкупуването е уредно не като право, а като задължение на енергийните предприятия.

В разглеждания случай безспорно такова лице – енергийно предприятие, получило лиценз за осъществяване на дейностите по разпределение на природен газ и по обществено снабдяване с природен газ на територията на Община Русе, е ищецът, респ. само той може да придобие собствеността върху процесната вещ – газоразпределителен тръбопровод с ниско налягане, чрез деривативен способ – по силата на възмездна прехвърлителна сделка да изкупи газопровода от трето лице – собственик, легитимиращ се като такъв на оригинерно придобивно основание.

Въз основа на анализа на разпоредбите на чл. 40, ал. 1, т. 2 и § 4, ал. 1 и 11 от ПЗР от Закон за енергетиката въззивният съд стига до извод, че правният режим на енергийните обекти и съоръжения изключва свободния им граждански оборот. Собственик на такъв обект може да бъде само лицензирано енергийно предприятие. А когато вещта, предмет на една от насрещните престации, по силата на закона е изключена от гражданския оборот, договорът е нищожен поради невъзможен предмет (така мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 4/2009 г. на ОСГК на ВКС).

В тази връзка следва да се имат предвид разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което нищожността настъпва по право и всеки заинтересован правен субект може да се позове на нея, без да е необходимо порокът на сделката да бъда установен предварително по съдебен ред. Когато предмет на делото са правоотношения, произтичащи от правна сделка (иск за собственост, иск за изпълнение по чл. 79 ЗЗД и др.), ответникът може да противопостави правоизключващи възражения, основани на нищожността на сделката или на отделни части от нея. Но и при липса на такива възражения, съдът не е обвързан да зачете нейните правни последици. Ако се претендират права, възникнали от правна сделка, не е достатъчно само да се докаже, че такава е сключена. За да породи правни последици, тя трябва да е валидна. Задължение на съда, независимо от процесуалното поведение на страните, е да издири и приложи релевантните правни норми, както и да следи за спазването на повелителните разпоредби на закона като част от преценката за това, дали е доказано пораждане на права и задължения за страните. При разрешаване на спор за собственост, когато страните се позовават на вещни права, придобити по деривативен способ, съдът има задължение да прецени не само валидността на последната сделка, но и валидността на предходните, ако доказателства за тях са представени по делото. Съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Когато без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти. Някои от общите основания за нищожност по чл. 26 ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира, като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона. Невъзможността на предмета като основание за нищожност на сделките може да е правна или фактическа. Когато невъзможността на предмета е правна, тя може да се установи от самия договор и тогава съдът трябва да я констатира служебно. Констатацията на съда за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаването на спора, е произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение. Въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Предвид изложеното и след като процесната вещ е енергиен обект и при положение, че неин собственик на деривативно основание (по силата на възмездна сделка) може да бъде само енергийно предприятие, каквото ответникът се установи, че не е, то следва единственият извод, че процесните сделки – договор от 09.11.2012 г., с който „М-Газ“ ЕООД закупува от ТПК „Солидарност - Русе” 0, 23 % ид. ч. от процесното съоръжение, и договор от 10.12.2012 г., с който „М-Газ“ ЕООД закупува от „У.ССБ.Х.” ЕООД – клон Русе още 7, 65 % ид. ч. от процесното съоръжение, са нищожни на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД поради невъзможен предмет. Предвид липсата на предявен от страна на ищеца иск за прогласяване нищожността на тези сделки, то съдът следва да се произнесе само преюдициално в мотивите си, съгласно дадените с Тълкувателно решение № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС указания.

По делото същ така не са представени доказателства, от които да се установи дали праводателите на ищеца валидно са придобили съответните ид. ч. от процесния газопровод.

За пълнота следва да се посочи, че в случая не е приложима и разпоредбата на § 4, ал. 12 от ПЗР на ЗЕ, според която газопроводи, които са собственост на небитови клиенти, свързват небитовите клиенти с газопреносната мрежа и не служат за снабдяване на битови клиенти, не подлежат на изкупуване от лицензираните енергийни предприятия. От тълкуването на посочената разпоредба се извежда извод, че за нейното приложение е необходимо да са налице кумулативно две положителни предпоставки и да не е налице една отрицателна – газопроводът да не служи за снабдяване на битови клиенти. По делото по безспорен начин се установи от заключенията на назначените по делото СТЕ и повторна СТЕ, че процесния газопровод служи за снабдяване както на небитови (стопански), така и на битови клиенти.

Действително ищецът не може да стане собственик на газопровода само по силата качеството си на лицензирано енергийно предприятие, но за да изпълни валидно законовото си задължение, той следва да проведе процедура по изкупуване по отношение на действителния собственик на вещта. След като договорите за покупко-продажба, въз основа на които ответникът се легитимира като собственик на ид. ч. от процесния газопровод са нищожни, респ. въобще не са породили правните последици, към които са били насочени, от момента на тяхното сключване и не е настъпил вещно- транслативният им ефект, ответникът не е придобил право на собственост върху тази вещ. При това положение ищецът има интерес със сила на пресъдено нещо да бъде установено, че ответникът не е станал собственик, за да може легитимно и валидно да изпълни задължението си за изкупуване на подлежащия на изкупуване процесен енергиен обект от действителния му собственик.

По отношение възражението на ищеца, че е придобил процесните ид. ч. от газопровода на основание давностно владение, същото правилно е счетено от първата инстанция за неоснователно. Предвид това, че по отношение на процесната движима вещ действа специален режим, същата не може да бъде придобита на основание давностно владение, дори и от енергийно предприятие. Предвиден е изричен способ – чрез изкупуване, т. е. възмездна придобивна сделка. Този извод обаче по никакъв начин не влияе върху крайния изход на делото.

Неправилен е изводът на първата инстанция и по отношение тълкуването на чл. 21, т. 14 ЗЕ. По делото е категорично установено от представените лицензии и заключенията на назначените по делото СТЕ, а и не се оспорва от страните, че процесното съоръжение представлява енергиен обект – газоразпределителен тръбопровод с ниско налягане, който е част от газоразпределителната мрежа на гр. Русе. КЕВР не би издала лицензия на ищеца по отношение процесния обект за осъществяване на дейността по разпределение на природен газ, ако същият нямаше статута на газоразпределителен тръбопровод.

Не следва да се обсъждат от настоящата инстанция останалите писмени и гласни доказателства, тъй като те по никакъв начин не оказват влияние върху крайния изход на делото и неразколебават изводите, до които достигна въззивния съд. В производството са събрани гласни доказателства, чрез разпит на свидетели, които обаче не следва да се обсъждат, тъй като не установяват факти от предмета на доказване. Други доказателства от значение за спора не са представени, а необсъдените такива, съдът намира за неотносими.

Доколкото по делото по делото се установиха твърденията на ищеца (с изключение на тези, че е придобил процесната движима вещ на основание давностно владение), с които обосновава правния си интерес от отрицателния установителен иск за собственост и доколкото ответникът не доказа при условията на пълно и главно доказване, че валидно е придобил ид. ч. от описания енергиен обект въззивният съд достигна до краен извод за основателност на исковата претенция и като такава същата неправилно е отхвърлена от първата инстанция.

Ето защо и доколкото крайните изводите на настоящия въззивен състав не съвпадат с тези, застъпени в обжалваното решение, въззивнната жалба се явява основателна, а решението на първата инстанция се явява неправилно в обжалваната част и като такова същото следва да се отмени в тази част – с която е отхвърлена исковата претенция.

По отношение на разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да се преразпредели отговорността за разноските в първоинстанционното производство.

По отношение разноските производството пред първата инстанция:

Ищецът претендира и доказва разноски в общ размер на 6650, 93 лв., от които ДТ в размер на 1850, 93 лв., 400, 00 лв. за депозит за вещо лице, 4400, 00 лв. за адвокатско възнаграждение. Таксите за обжалване, посочени в т. 2, 3 и 4 от списъка по чл. 80 от ГПК, приложен на л. 518 от делото пред СРС, е следвало да се претендират пред съответната инстанция, респ. не следва да се присъждат от настоящия въззивен състав. Съдът при определяне размера на разноските съобрази, че в една част производството е било прекратено, като в тази част решението е влязло в сила. По отношение на възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК, направено от ответника. Съгласно чл. 7, ал. 5, вр. ал. 2, т. 4 от НМРАВ в приложимата редакция минималния размер на адвокатското възнаграждение в случая възлиза на 1605, 38 лв. Преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото от доверителя на насрещната страна правна помощ, като се вземат предвид извършените процесуални действия и други обстоятелства, определящи правната и фактическа сложност на делото. В разглеждания случай съдът съобрази, че делото е с предмет отрицателен установителен иск за собственост на енергиен обект, значителния обем на приобщената по делото доказателствена съвкупност – по делото са приети множество писмени доказателства, разпитани са четирима свидетели, изслушани са две заключения на назначените по делото СТЕ, проведени са общо девет открити съдебни заседания, обемът на предоставената от процесуалния представител на ответника защита се заключава в подаване на отговор на исковата молба, активно участие във всяко едно от проведените о. с. з., депозиране на писмена защита. Предвид изложеното съдът намира, че делото се отличава със значителна фактическа и правна сложност, същевременно платеното адвокатско възнаграждение надхвърля повече от два пъти минималния размер на същото, определен съгласно НМРАВ. Ето защо въззивният съд намира, че адвокатско възнаграждение в размер на 3000, 00 лв. е съответно на фактическата и правна сложност, с която се отличава делото. Съдът при определяне размера на разноските съобрази, че в една част производството е било прекратено, като в тази част решението е влязло в сила.

Предвид изложеното на ищеца за първоинстанционното производство на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да се присъдят разноски в общ размер на 4251, 39 лв.

По отношение на разноските, присъдени на ответника, решението следва да бъде отменено и в частта, с която на ответника са присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съразмерно с отхвърлената част от исковете. По отношение на разноските, присъдени на ответника на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК за прекратяване на производството, следва да се има предвид, че в тази първоинстанционното решение в частта, с която е върната исковата молба и производството е прекратено, решението има характер на определение и в тази част същото е влязло в сила, респ. разноските по чл. 78, ал. 4 от ГПК остават дължими. При това положение първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника разликата над сумата от 723, 31 лв. до пълния присъден размер от 3800, 00 лева, представляваща разноски пред първата инстанция, съразмерно с отхвърлената част от исковете.

По отношение на разноските за въззивното производство:

Ищецът претендира и доказва разноски в общ размер на 3526, 00 лв., от които 926, 00 лв. за държавна такса и 2600, 00 лв. за адвокатско възнаграждение, които на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да се присъдят в пълен размер. Не е направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК по отношение на адвокатското възнаграждение претендирано от ищеца за въззивното производство.

Решението подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, тъй като делото е с предмет отрицателен установителен иск за собственост.

Така мотивиран, съдът