Решение № 363 от 8.7.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 24/2026 г.

Н. И. К., ЕГН ••••••••••, и Б. Й. Т., ЕГН ••••••••••, и двамата с адрес гр. •••, чрез адвокат С. А., обжалват решение № 721 от 24.08.2025 г., постановено по гражданско дело № 871 от 2023 г. на Районен съд Благоевград. В жалбата се твърди, че атакуваното със същата решение е неправилно. Нарушен бил материалният закон. Допуснато било съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Актът бил и необоснован. По делото по безспорен и категоричен начин се установило, че първоначалните ищци не са собственици на процесния гараж, както неоснователно постановил първоинстанционният съд, тъй като владението върху гаража било даже доброволно предадено от самите тях на праводателя на К. и Т., и последните, присъединявайки към своето давностно владение и това на техния праводател, придобили правото на собственост върху гаража като недобросъвестни владелци, при осъществявано спокойно, непрекъснато и несмущавано давностно владение повече от 10 години. Правото на собственост възникнало в техния патримониум, а не принадлежало на първоначалните ищци. В основата на погрешните изводи на първоинстанционния съд стояло допуснато процесуално нарушение, тъй като съдът неправилно отказал събирането на доказателства, с които не само щяла да се провери достоверността на споделеното от свидетелите на първоначалните ищци относно показанията им за твърдени факти и събития, имащи значение именно за правилната преценка дали, кой, кога и как е владял гаража, но и да се установи истината в процеса. В ОСЗ на 19.12.2024 г. съдът отхвърлил направените от К. и Т. с нарочна писмена молба доказателствени искания. Те нямало как да знаят предварително какво точно ще кажат свидетелите на другата страна, да го проверят веднага още в ОСЗ и да се убедят дали то е вярно, или не е, въпреки предупреждението и обещанието от всеки свидетел, че трябва да говори само истината. След посоченото съдебно заседание, жалбоподателите, шокирани от казаното в залата от свидетелите на другата страна, разпитали съседи и приятели относно някои от споделените обстоятелства от въпросните свидетели и с голяма изненада научили, че същите съвсем не отговарят на обективната истина. Синът на свидетеля А. А. С. всъщност не притежавал кола. Синът на свидетелката С. А. М. в действителност нямал автомобил „Дачия“, бил задържан, изтърпял наказание „лишаване от свобода“ и работил в •••“, а не при „г-н •••“. Вместо да допусне исканията и да се провери дали заявеното от свидетелите е истина, първоинстанционният съд неправилно оставил без уважение тези искания. Делото останало неизяснено от фактическа страна. Необосновани били фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Направените, но недопуснати от първата инстанция доказателства и доказателствени искания били необходими за прилагането на императивните материалноправни норми на чл. 108 и чл. 79, ал. 1 от ЗС. Пропускайки да извърши това, първоинстанционният съд допуснал процесуално нарушение. Налице били и нови факти и обстоятелства, възникнали след даване ход на устните състезания пред първата инстанция, а именно - след депозирането на сигнал до Районна прокуратура Благоевград, приет по делото в ОСЗ на 18.02.2025 г., вече имало образувано досъдебно производство за лъжесвидетелстване. Първоинстанционният съд, в противоречие с практиката на ВКС относно анализ на доказателствата по делото и в частност на свидетелските показания, не кредитирал показанията на свидетелите на насрещните ищци, а само тези на първоначалните ищци. В мотивите на съда, при игнориране на отделни части от показанията на свидетелите на жалбоподателите, разпитани в хода на съдебното дирене, се наблюдавало избирателно посочване на показанията на свидетелите, както и избирателно посочване и анализ на събраните писмени и други доказателства, което довело до изводи, ползващи единствено другата страна. Свидетелите, доведени от К. и Т., посочили свои преки и непосредствени впечатления как, кога и какво точно са се били разбрали относно процесния гараж праводателят на жалбоподателите - ••• С. •••, и неговите праводатели - А. Г. К., В. А. К. и Г. А. Г., както и след това, в годините от октомври 2007 досега, кой владеел и кой се представял за собственик на гаража. В това отношение показанията на свидетелите на К. и Т. били преки, непосредствени, логични и съответствали на други доказателства по делото. Още от 26.10.2007 г. ••• С. ••• установил давностно владение върху процесния гараж и го владял като свой собствен. Той го своил непрекъснато, спокойно, явно и несмущавано повече от 10 години. Това продължило до 21.05.2018 г., когато ••• предал на К. и Т. владението на процесния гараж. От 21.05.2018 г. до настоящия момент той се владеел от тях. През всичките тези около 15 години гаражът бил владян първо от праводателя на насрещните ищци и след това от самите насрещни ищци, които присъединили владението му към своето, но това неправилно не било възприето от съда в обжалваното решение. Първоинстанционният съд, като формирал вътрешното си убеждение при обсъждане на събраните по делото свидетелски показания, постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС. Съдът и сам, по свой почин, преценявайки всички събрани доказателства по делото, следвало да прецени дали разпитаните свидетели са заинтересовани от изхода на делото и дали и в кои части да кредитира или не показанията им, а не механично да игнорира дадени показания, преценявайки ги неаргументирано като заинтересовани или недостоверни, и голословно да кредитира свидетелски показания в полза на другата страна, както направил първоинстанционният съд. При данни или съмнения за това, че разпитан свидетел не е казал истината, и при направени доказателствени искания от страна в процеса с цел проверка на дадените показания, на относимите факти по делото и за установяване на истината, съдът следвало да ги уважи, но първоинстанционният съд неправилно не направил това. Преценката на доказателствения материал, събран в хода на съдебното дирене, видно от мотивната част на решението, била направена неясно, хаотично и в противоречие с правилата на логиката, поради което и изводите на съда били погрешни, като съдът практически не изложил мотиви за съществените въпроси, а само свои констатации, без да става ясно как и защо е стигнал до тези свои изводи. Мотивите били отправна точка за преценка на законосъобразността и правилността на констатациите и изводите на съда. Атакуваното решение не било конструирано, основавайки се на логическото мислене, а това представлявало основание за отмяната му. Липсвали обхватни, конкретни и ясни мотиви по всички съществени въпроси, от които зависело решението на спора. Нямало цялостен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства. Решението било немотивирано и голословно, с превратно и неправилно тълкуване на събраните доказателства. Първоинстанционният съд нарушил принципа на чл. 12 от ГПК. Съдържанието на решението му не сочело на спазване на процесуалния ред на изграждане на вътрешното убеждение на съда въз основа на всички доказателства по делото и доводите на страните. Друг основен принцип на гражданското съдопроизводство - този по чл. 10 от ГПК за установяване на истината, също бил нарушен с първоинстанционното решение. Доводите на жалбоподателите намерили опора в материалите по делото, но неправилно били игнорирани от съда. Нарушен бил и принципът за състезателност, прогласен в чл. 8 от ГПК, както и този на равенство на страните съгласно чл. 9 от ГПК. Доказало се, че първоначалните ищци са се уговорили, макар и в устна форма, и сами доброволно са предали владението върху процесния гараж, при това срещу „продажна“ цена, която им е била и заплатена предварително в брой, и така владението върху гаража правомерно е било предадено от тях още през 2007 г. на ••• С. •••. След този момент насетне и до завеждането на първоначалната искова молба, нямало никакви спорове относно владението на процесния гараж първо от •••, а след това и от ищците по насрещния иск. А. Г. К., В. А. К. и Г. А. Г. предали на ••• владението и върху процесния гараж, а не само на апартамента и мазетата, като за целта той им платил допълнително 2000 лева и предал парите лично на В. А. К.. Уговорките между А., В., Г. и ••• относно гаража, предаването на владението върху него и плащането на парите за това станали достояние и на трети лица, сред които и разпитаният пред съда и доведен от К. и Т. свидетел •••. Доказано било още, че ответниците по насрещния иск изнесли предварително всички свои вещи от гаража, освободили го и никога не го ползвали повече, точно както посочил другият свидетел на жалбоподателите - •••. За всички трети лица било ясно и недвусмислено, че процесният гараж се владее като собствен от ••• С. •••, а след 2018 г. - от К. и Т.. Напълно пристрастно и неправилно районният съд приел, че през 2019 г. Г. Г. се е противопоставила на давностното владение на жалбоподателите, което се твърдяло изолирано само от един свидетел - А. А. С., без опора в останалия доказателствен материал, но първоинстанционният съд услужливо и в полза на другата страна изобщо не коментирал това. Не следвало да бъдат кредитирани показанията на свидетелите на другата страна, тъй като те не съответствали на събраните по делото доказателства, не били логични, а части от тях не били и преки. Владението на •••, което било непрекъснато, явно, спокойно и несмущавано, било предадено от него на К. и Т., и то било продължено от тях също непрекъснато, явно, спокойно и несмущавано, и тъй като били осъществени всички елементи - както corpus, така и animus, те придобили гаража по давностно владение. Моли се за отмяна на решението, отхвърляне на ревандикационния иск, уважаване на насрещната установителна претенция и отмяна на нотариалния акт от 01.03.2023 г. Претендират се разноски и за двете инстанции. Подаден е отговор от А. Г. К., ЕГН ••••••••••, В. А. К., ЕГН ••••••••••, и Г. А. Г., ЕГН ••••••••••, всички с адрес гр. ••• чрез адвокат Г. Ч.. В него се сочи, че жалбата е неоснователна, а атакуваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Първоинстанционният съд мотивирано приел, че въззиваемите са собственици по наследство на процесния гараж. Въззивниците не установили годно противопоставимо основание да държат/владеят вещта, поради което искът по чл. 108 от ЗС правилно бил уважен. Съдът правилно приел, че въззивниците не са доказали кумулативните елементи на давностното владение, както и че доказателствата им не обосновават убедително твърдяното начало, непрекъснатост и необезпокояваност на владението върху гаража. Първоинстанционният съд приел за установено противопоставяне от страна на въззиваемата Г. Г. през 2019 г., което било несъвместимо с твърдение за необезпокоявано и непрекъснато владение на въззивниците. Това било самостоятелно достатъчно основание да се отхвърли давностната им претенция. Съдът преценил свидетелските показания и писмените данни в тяхната съвкупност и стигнал до извод, че не се установява владение с нужната плътност и качества през твърдения период, особено при наличието на спорност/противопоставяне. Съдът правилно отчел, че въззивниците не могат да „надграждат“ владение по чл. 82 от ЗС, при липса на доказано приемство във владението върху същата вещ /гаража/ и при липса на доказано владение на праводателя им именно върху гаража, годно за присъединяване. В казуса не било доказано годно и непрекъснато владение на ••• върху процесния гараж „като собственик“ за твърдения период. Не бил доказан самостоятелен факт на приемство/предаване на владението върху гаража като отделен обект. Установено било противопоставяне през 2019 г., което разрушило твърдяната непрекъснатост и необезпокояваност, а след предявяване на иска през 2023 г., давността била прекъсната и не текла. Чл. 82 от ЗС не можел да бъде приложен в полза на въззивниците, тъй като не бил доказан владелчески „мост“ между праводателя и тях върху същата вещ, нито непрекъснатост. Моли се за потвърждаване на атакувания съдебен акт и присъждане на разноските във въззивното производство. Жалбата и отговорът са редовни и допустими. Те бяха разгледани в открито заседание на окръжния съд. Във въззивното производство се приеха много нови писмени доказателства. Събраха се и нови свидетелски показания. Проведе се и допълнителен разпит на вече изслушани от първата инстанция свидетели. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от изложеното в жалбата. Окръжната инстанция констатира, че решението на Районен съд Благоевград е валидно. Същото не е постановено при нарушение на правните норми, които регламентират условията за редовност на съдебните актове по съществото на спора. Решението е издадено от съд с правораздавателна компетентност, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. То се явява и допустимо. Не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск. След като анализира приобщения и в двете инстанции доказателствен материал, Окръжен съд Благоевград достигна до извода за неоснователност на въззивната жалба. Районната инстанция правилно е приела, че първоначалните ищци са собственици на спорния гараж по наследство от •••, тяхна съпруга/майка. Въпросният обект не е незаконен. За него е издадено разрешение за строеж и е одобрен проект. Община Благоевград официално е посочила, че същият е заварен строеж по смисъла на § 21 от ПР на ЗУТ /лист 165 от делото на районния съд/. Не е спорно между страните, че гаражът е построен през осемдесетте години на миналия век /стр. 4 от протокола от ОСЗ на 17.10.2024 г./. Законността му е установена въз основа на всички доказателства по делото, включително и вече споменатото удостоверение за заварен строеж /подобен казус е обсъден в Определение № 50 от 25.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2134/2017 г., II г. о., ГК, докладчик съдията •••/. Не са приобщени доказателства, които да навеждат на обратен извод. За заварените строежи не е необходимо да се провежда процедура по въвеждането им в експлоатация /Решение № 66 от 07.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1515/2010 г., I г. о., ГК, докладчик съдията •••/. Гаражът е законен и годен обект на правото на собственост. Той напълно легално е придобит от А. К., В. К. и Г. Г. по силата на наследственото правоприемство. Не са събрани данни, установяващи противното. Първостепенният съд неправилно е счел, че владението, което Н. К. и Б. Т. са осъществявали спрямо спорния гараж, не е било непрекъснато и необезпокоявано. Според утвърдената правна доктрина - „Придобиване по давност на недвижими имоти“ от •••, Нов български университет, София, 2015 г., стр. 68-77 - придобиването по давност е един от предвидените в чл. 77 от ЗС способи за придобиване на правото на собственост /titulus acquirendi/. То е институт на вещното право. Фактическият състав на придобивната давност включва упражняването на владение - анимус и корпус. Той се осъществява с извършването на активни, външно обективирани действия, от които може да се направи изводът, че едно лице упражнява фактическата власт върху конкретен имот като свой собствен. Придобиването по давност е оригинерен придобивен способ. Владелецът придобива правото на собственост не от друг правен субект и независимо дали вещното право е принадлежало на трето лице. Придобиването по давност следва да се определи като правомерно юридическо действие. Фактическият му състав включва владение, изтичане на определен срок и позоваване пред съд или нотариус. В този смисъл същият може да бъде определен като смесен /хетерогенен/. Обект на придобиване са само вещни права. Функцията на придобивната давност, най-кратко казано, е да приведе правното положение в съответствие с фактическото, като придаде правно значение на фактическите отношения заради общественото, публичното благо /bono publico/. От гледна точка на собственика следва да се съобрази липсата на интерес от негова страна към вещта, която, в крайна сметка, съчетана с владението на трето лице, има за правен резултат намаляването на имуществото му. Що се отнася до владелеца, функцията е възнаградителна, защото законът му признава и зачита интереса към вещта, положените грижи и направените разходи. Чрез придобиването по давност се избягва и т. нар. „probatio diabolica“, което би направило невъзможно доказването на правото на собственост. Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, докладвано от съдията •••, придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време. Нормативната й уредба е в глава VIII от ЗС, наименувана „Придобиване и изгубване на вещни права“ и обхващаща разпоредбите на чл. 79-86 от ЗС. Нормата на чл. 79 от ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС - в хипотезата на чл. 79, ал. 1 от ЗС, и добросъвестност и юридическо основание - в хипотезата на чл. 79, ал. 2 от ЗС. Правната последица - придобиване на вещното право - е нормативно свързана само с тези юридически факти. Недопустимо е по тълкувателен път в нормативно определения фактически състав да се включват и други елементи. Следователно изискващото се от чл. 120 от ЗЗДог вр. чл. 84 от ЗС волеизявление - позоваване, не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 от ЗС. Това обаче не означава, че правната последица - придобиване на правото на собственост или на друго вещно право - настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок. Да се приеме, че придобивната давност има действие ex lege, означава, че с оглед разглежданата от общата теория на правото класификация на юридическите факти, като юридически факт придобивната давност да е юридическо събитие, в чийто фактически състав по определение нормативно да се включват събития от физическия свят или психични състояния без участие на активни съзнателни преживявания на човека. Фактическият състав на владението, съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗС, включва както обективният елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективният елемент вещта да се държи като своя. След като владението е съзнателен акт, то следва, че придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните юридически действия, които по определение обхващат като свой елемент както наличието на представи и желания, насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения /представляващи субективният елемент от предметното им съдържание/, така и тяхното обективиране чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други, с цел да се разкрият тези преживявания и представи /представляващо обективният елемент от предметното им съдържание/. Съгласно чл. 77 от ЗС, вещните права се придобиват чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закона. Принцип в гражданското ни законодателство е, че вещните права се придобиват въз основа на обективирано волеизявление за това. Целта на този принцип е както зачитане на волята на правните субекти, така и защита на обществения интерес чрез създаване на яснота по отношение на субектите и обектите на вещните права, с оглед правната сигурност. Обективният елемент на владението - упражняването на фактическа власт - съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение. Чл. 69 от ЗС предполага наличието на намерение да се свои вещта. За да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право, в самото вещно право, е необходимо потвърждаване на наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност. Разпоредбата на чл. 120 от ЗЗДог вр. чл. 84 от ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства - предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост, или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и т.н. До момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване правните последици - придобиване на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законово определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 или ал. 2 от ЗС. Нормата на чл. 79, ал. 1 от ЗС изисква упражняване на фактическа власт с намерение за своене в продължение на 10 години. Упражняваното владение трябва да е било спокойно - да не е установено с насилие, явно - фактическата власт да е упражнявана така, че всеки заинтересован да е имал възможност да научи за това, постоянно - упражняването му да няма случаен характер, а да е израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица, непрекъснато - да не е било прекъсвано изобщо, в частност - за период по-дълъг от 6 месеца /чл. 81 от ЗС/, като се съобразява и презумпцията на чл. 83 от ЗС, и несъмнено - да няма съмнение, че лицето е държало вещта, както и че я е държало за себе си /Решение № 144 от 02.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1650/2014 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Г. •••. Съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и до гласните доказателства, които, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката /ден, нощ, виелица, дъжд и пр./, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към онзи момент, физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания, паметовоинтелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. При оценката на разказаното от тях следва да се изхожда от: а/ степента му на съответствие с безспорните доказателства по делото, б/ степента на обоснованост, в/ степента на разностранност и г/ степента на автентичност /„Разпит на свидетели в гражданското производство“ от •••, „Сиела“, София, 1997 г., стр. 48/. При явяването си пред въззивния съд, С. А. М. се отрече от дадените от нея показания пред първата инстанция, в които е твърдяла, че синът й имал кола „Дачия“ и тя попитала Г. Г. дали може да ползват процесния гараж, за да паркират там неговата кола през 2016-2017 г., и че два пъти по три месеца синът й ползвал гаража, като заяви, че е била подведена да го стори. Дори и без този свидетел да се отрече от показанията си, те се опровергаха от събраните пред въззивната инстанция писмени доказателства - справки от ГРАО, Бюро „Съдимост“, ОДМВР Благоевград и ТДНАП София-Офис Благоевград. Не следва да бъдат кредитирани и показанията на А. А. С., дадени пред първата инстанция, както и тези пред въззивната такава. Пред първата инстанция той сочи, че е ползвал процесния гараж 2-3 месеца преди да отиде като зет там, докато пред окръжния съд вече твърди, че синът му е ползвал гаража. Освен това, пред първата инстанция свидетелят категорично поддържа, че паркираното МПС било на сина му, а пък после пред втората инстанция „уточнява“, че колата всъщност била негова. Това са съществени несъответствия за важни „контролни“ факти, които свидетелят не само следва да казва точно, но и да не дава разнопосочни изявления за тях. Показанията му са вътрешно противоречиви, нелогични и не следва да бъдат кредитирани. Установи се по делото, че през 2017 г. Г. Г. е помолила своя братовчед, собственик на жилището на първия етаж в жилищната сграда, да живее там, тъй като към онзи момент нямало къде да живее заедно с тогавашния й съпруг, и той се е съгласил. В това отношение е разпитан пряк свидетелочевидец /•••/. След като се нанесла, Г. започнала да ползва не процесния, а съседния на него гараж. Това е било така и когато свидетелят А. С. е заживял на съпружески начала със същата, което обстоятелство следва да бъде отчетено като основание за негова заинтересованост. Пред въззивната инстанция се допуснаха и разпитаха като свидетели лицата ••• и •••. Те дадоха ясни и непротиворечиви показания, които трябва да бъдат кредитирани. И двамата споделиха свои лични впечатления, че процесният гараж се е отключвал и заключвал първо само от ••• •••, който е отглеждал там птици и е складирал храна, а след това от К. и Т., които са го изчистили и поставили хладилник, пейки, там са играли техните деца. Свидетелите са категорични, че в гаража не е паркирана кола в релевантния период. Без значение за делото е кога точно е била изградена врата към двора. От съвкупния анализ на доказателствата се изяснява, че първоначалните ищци са се уговорили, макар и в устна форма, и сами доброволно са предали владението върху процесния гараж, при това срещу продажна цена, която им е била и заплатена предварително в брой, през 2007 г., на ••• С. •••. В това отношение показанията на •••, •••, ••• и ••• са преки, непосредствени, логични и съответстват на други доказателства по делото - нотариалните актове за продажбите на самостоятелния жилищен обект, констативния нотариален акт от 2023 г., документите относно задграничните пътувания на ••• ••• и др. На 26.10.2007 г. ••• е установил давностно владение върху процесния гараж и го е владял като собствен. На 21.05.2018 г. той предал владението на К. и Т.. Последните желаят да присъединят владението му към своето и твърдят, че е правно допустимо недобросъвестно владение, каквото било неговото, да бъде присъединено към също недобросъвестното тяхно владение, защото не можело да се присъединява само добросъвестно към недобросъвестно владение. Правилен е изводът на районния съд, че разпоредбата на чл. 82 от ЗС, на която се позовават К. и Т., не може да намери приложение в конкретния казус. Както се разяснява в Определение № 1330 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4941/2024 г., II г. о., ГК, докладчик съдията •••, Определение № 796 от 20.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2213/2025 г., II г. о., ГК, докладчик председателят •••, Определение № 2913 от 03.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3687/2025 г., II г. о., ГК, докладчик съдията •••, Решение № 442 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4092/2022 г., I г. о., ГК, докладчик съдията •••, и др., присъединяването на владение по смисъла на чл. 82 от ЗС е допустимо тогава, когато е налице правоприемство между двамата владелци /предишния и настоящия/. Въпросното правоприемство може да бъде общо /универсално/ или частно. В първата хипотеза /при универсално правоприемство/ владението на универсалния праводател се прибавя към владението на универсалния правоприемник. Ако то е основано на наследяване, наследникът по закон или завещание получава владението в деня на откриване на наследството, без да има действия по предаването му. Частното правоприемство настъпва тогава, когато владелецът получава владението от предходния владелец на правно основание, което е годно да прехвърли собствеността върху имота /продажба, дарение на имота или други деривативни способи за придобиване на собствеността/. В този случай, за да може към владението на частния приобретател да се присъедини владението на праводателя му, е необходимо осъществяване на действително придобивно основание. Присъединяване на владение при частно правоприемство се осъществява при прехвърляне на владения имот от досегашния владелец върху новия с актове, сключени между тях и насочени към частно правоприемство - продажба, замяна, дарение, завет, придобиване от публична продан, апорт и др. Предаване на владение при частно правоприемство може да има единствено тогава, когато, макар и с действителна и принципно годна да прехвърли собственост сделка, приобретателят не е получил собствеността върху имота, тъй като самият праводател не е бил собственик на същия /Определение № 615 от 10.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2587/2024 г., I г. о., ГК, докладчик съдията •••/. Не може да се направи такова тълкуване на чл. 82 вр. чл. 79 от ЗС, при което да се приеме, че владението на две различни лица, без едното да е правоприемник на другото, общо може да бъде зачетено при твърдение за придобиване по давност на имота от страна на втория по ред владелец /така се постулира в Определение № 5587 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 717/2024 г., I г. о., ГК, докладчик съдията •••/. Видно от текста на нотариалния акт от 21.05.2018 г., предмет на сделката са само притежаваните от продавача жилищен етаж, 2 избени помещения и идеална част от тавана, поради което между страните по посочената сделка няма правоприемство за спорния гараж. От това произтича и невъзможността разпоредбата на чл. 82 от ЗС да намери приложение в настоящия казус /подобен случай е разгледан в Решение № 507 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2549/2023 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Г. •••. К. и Т. не могат да присъединят владението на •••. Самото тяхно владение е недостатъчно като срок, дори и за кратката давност. При това положение претенциите им правилно са счетени от районния съд за неоснователни и не са уважени. Обжалваното решение трябва да бъде потвърдено. На А. К. и Г. Г. следва да се присъдят направените разноски пред въззивния съд за адвокатско възнаграждение. Възражението за тяхната прекомерност е неоснователно. На първо място, то е немотивирано, необосновано, формално и без конкретни доводи. На второ място, налице е хипотезата, описана в нормата на чл. 78, ал. 5, изр. 3 от ГПК, защото възнаграждението на адвокат А. е по-високо от това на адвокат Ч. /900 евро срещу 600 евро/, а съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна. На трето място, във второинстанционното производство се събраха много писмени и гласни доказателства и се проведоха цели 3 открити съдебни заседания, като това изискваше и от двамата адвокати полагането на труд и усилия, по-големи от обичайните за втората фаза на процеса.