Решение № 47 от 7.3.2026 г. на Районен съд - Разлог по дело № 30/2026 г.

Производството е по реда на чл.59 и следващите от ЗАНН, образувано е по жалба на „Е.5П.“ЕООД, с ЕИК*, с адрес, о.Б., о.Б., г.Д., у.„Д.“№*, депозирана ч/з адв. Л.П. от САК, против ЕФ за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено с ЕССПТ по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП, притежаващ №* – издаден от А„ПИ“ при МРРБ, с който на основание чл.187а, ал.2, т.3, във вр. с чл.179, ал.3б от ЗДвП, на жалбоподателя е наложено адм. наказание имуществена санкция за нарушение по чл.102, ал.2 от същия закон, от 2`500.00 лева

С жалбата се иска ЕФ да бъде отменен поради това, че същият е неправилен и незаконосъобразен, издаден при нарушение на материалния и процесуалния закон. На първо място се сочи, че санкционната разпоредба на чл.179, ал.3б от ЗДвП, не съответства на разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на ЕП и на С. от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от т.а. за използване на определени инфраструктури, и същата следва да се остави без приложение, като санкцията многократно надвишава неплатената пътна такса. Релевира се, че на 21.11.2024 г. VІ с-в на СЕС, е постановил решение по преюдициално запитване, отправено от АС-Х. по дело, образувано по жалба с/у санкционната практика на А„ПИ“. В това решение Съдът на ЕС извършил задълбочен анализ на бълг. нормативна уредба и адм. практика по налагане на глоби и компенсаторни такси за незаплатени или частично незаплатени участъци от платената пътна мрежа и е приел, че същите не отговарят на изискванията за съразмерност, установени в правото на ЕС. В този смисъл съдът прима, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО допуска налагане на санкции само доколкото те са необходими и подходящи за гарантиране на събирането на пътните такси, но не допуска санкции, които по своя хар-р и размер приравняват частичното неизпълнение с пълно неизпълнение. В този смисъл Съдът на ЕС приема, че националната уредба или практика, която не допуска индивидуализиране на санкцията и не отчита конкретните факти, противоречи на правото на ЕС.

Отделно от горното, в жалбата се твърди, че обжалваният ЕФ е издаден в нарушение на чл.189ж, ал.1 ЗДвП. Релевира се, че при извършване на систематичен анализ на Глава VII от ЗДвП, може да бъде направен извод, че единственото отклонение от общото правило за протичане на адм. нак. производство ч/з издаване на АУАН и НП е предвидено при констатирано нарушение по чл.179, ал.3 ЗДвП, но не и при нарушение по чл.179, ал.3б ЗДвП. Тази законодателна постановка е обективирана в разпоредбата на чл.189ж, ал.1 3ДвП, която ясно регламентира, че при осъществяване състава на чл.179, ал.3 ЗДвП. когато нарушението е установено и заснето от ел. с-ма по чл.167а, ал.3, може да се издава ЕФ в отсъствието на контр. орган и на нарушител за налагане на глоба или имуществена санкция в размер, определен за съответното нарушение. От горното се прави извод, че ангажирането на адм. нак. отговорност по чл.179, ал.3б ЗДвП, с издаване на ЕФ при условията на чл.189ж ЗДвП, е недопустимо. При така изложеното се прави разграничение на нормите на чл.179. ал.3 и чл.179, ал.3б ЗДвП. Докато първата предвижда да се санкционира водач, който управлява ППС по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което е дължима, но не е заплатена такса по чл.10, ал.1, т.1 от ЗП, то втората норма наказва поведението на собственик на ППС от категорията по чл.10б, ал.3 от ЗП, за което изцяло или частично не е заплатена дължимата такса по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП, включително в резултат на невярно декларирани данни. Очевидни са обективно съществуващите различия м/у двете норми досежно: субектите на отговорност, правно дължимото поведение и регламентираните в съответните разпоредби санкции. В този смисъл се сочи, че е недопустимо в този тип производства прилагането на диференцираната процедура по чл.189ж, ал.1 ЗДвП, досежно конкретно извършеното нарушение по аналогия. От тук се извежда извод, че за вмененото на жалбоподателя нарушение не е предвидена законодателна възможност за издаване на ЕФ, поради което отговорността му е следвало да бъде ангажирана по общия ред - със съставяне на АУАН и НП по реда на чл.189е и следващите от ЗДвП. Релевира се, че издавайки атакувания ЕФ за нарушение по чл.179, ал.3б от ЗДвП, вместо да състави АУАН и последващо НП, АНО е допуснал съществено процесуално нарушение, с което са накърнени императивни законови разпоредби, а същевременно са значително ограничени и правата на нарушителя да упражни ефективно правото си на защита като възрази по смисъла на чл.42, т.8 и чл.44, ал.1 ЗАНН, представи док-ства в подкрепа на своите твърдения и евентуално - оспори фактическите констатации на контр. органи.

Твърди се още, че формулираното в ЕФ адм. нак. обвинение е неясно, тъй като не е посочено какъв е бил размерът на дължимата такса по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП, както и по какъв начин същата е била изчислена.

Посочва се, че в хода на адм. нак. производство е допуснато и още едно съществено процесуално нарушение, тъй като при издаване на процесния ЕФ не е спазен срока по чл.34, ал.3 от ЗАНН.

В този смисъл се иска от съда да постанови решение, с което да отмени процесния ЕФ като неправилен и незаконосъобразен.

В СЗ страните - редовно призовани, не се явяват, процесуалните представители изразяват становище ч/з подробни писмени бележки и претендират разноски.

Съдът след като обсъди събраните по делото док-ства, прие за установена следната фактическа обстановка:

На 26.06.2023 г., в 10:04 часа, е установено нарушение №*, с ППС т. а. марка и модел В..“, с рег.№*, с техн. допустима макс. маса 18000, брой оси 2, екологична категория: € 0, без ремарке, в о.Р., за движение по път 19 км 30+320, с посока Намаляващ км., включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за посоченото ППС частично не е заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП, тъй като за посоченото ППС има валидна маршрутна карта, но платената категория е по-малка от измерената.

Нарушението е установено с ус-тво №* - елемент от ЕССПТ по чл.10, ал.1 от ЗП, намиращо се на път 19 км 30+320, при което бил издаден ЕФ №* за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от горепосочената ЕССПТ по чл.10, ал.1 от ЗП, издаден от А„ПИ“, с който на основание чл.187а, ал.2, т.3 във вр. с чл.179, ал.3б от ЗДвП, на жалбоподателя е наложено адм. наказание имуществена санкция от 2`500.00 лева за извършено нарушение по чл.102, ал.2 от същия закон.

ЕФ е връчен на жалбоподателя на 29.12.2025 г., а на 09.01.2026 г., е депозирана и процесната жалба.

Съобразно разпоредбата на чл.189, ал.15 ЗДвП, „Изготвените с ТСС, заснемащи или записващи датата, точния час на нарушението и рег.№на МПС, снимки, видеозаписи и разпечатки са веществени док-ствени средства в адм. нак. процес“. С оглед на изложеното, съдът кредитира изцяло приложения снимков материал към процесния ЕФ като годно веществено доказателствено средство.

Горната фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на писмените докства, приложени към адм. нак. преписка и допълнително представени от АНО, приобщени по реда на чл.238 от НПК, които преценени в своята съвкупност не налагат различни фактически изводи.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Жалбата е допустима, тъй като е подадена в срока по чл.189, ал.8 от ЗДвП, и от лице, което има право и интерес да обжалва.

По изложените възражения, съдът счита че легалната дефиниция за ЕФ се съдържа в 2 правни разпоредби: §.1, т.1 от ДР на ЗАНН и §.6, т.63 от ЗДвП. Съгласно съдържанието им ЕФ е ел. изявление, записано в/у хартиен, магнитен или друг носител, създадено ч/з АИС въз основа на постъпили и обработени данни за нарушения от АТСС.

С чл.189ж от ЗДвП, е предвидена възможност при нарушение по чл.179, ал.3, което е установено и заснето от ел. с-ма по чл.167а, ал.3 от ЗДвП, да се издаде ЕФ в отсъствието на контр. орган и на нарушител за налагане на глоба или имуществена санкция в размер, определен за съответното нарушение. Вярно е, че чл.189ж от ЗДвП, изрично препраща само към ал.3 на чл.179 от ЗДвП, което дава основание на част от съдилищата в страната да приемат, че ЕФ може да се издава само за нарушение по тази норма. Това становище, подкрепено с мотива за невъзможност за разширително тълкуване, е погрешно. Буквалното и систематично тълкуване на ал.7 на спорния чл.189ж, съдържа ясен и изричен текст относно легално установена възможност ЕФ да бъде издаден за нарушения по чл.179, ал.3- 3б от ЗДвП, т.е. законодателят изрично е уредил възможността за издаване на ЕФ и за трите нарушения по ал.3, ал.3а и 3б. В този смисъл е и разпоредбата на чл.167а, ал.4 от ЗДвП, уреждаща създаване на ел. с-ма за „ЕФ за нарушения по чл.179, ал.3-3в“. Допълнителен аргумент в полза на поддържаното от този състав становище е разпоредбата на чл.187а, ал.5 от ЗДвП, която се отнася до оборимостта на въведената с ал.1 на същата норма презумпция, според която „при установяване на нарушения по чл.179, ал.3-3б в отсъствие на нарушителя се счита, че ППС е управлявано от собственика му“ (чл.187а, ал.1 ЗДвП). Възможността вписаният собственик /ползвател да се освободи от адм. нак. отговорност по ал.1 и 2, вр. с адм. нарушения по чл.179, ал.3-3б, е ч/з представяне в 7-дн. срок от връчването на АУАН или ЕФ на декларация, в която посочи данни за лицето, което е извършило нарушението, и копие от СУПМС за него – чл.187а, ал.4. Съдържанието на следващата алинея в същата норма само потвърждава застъпването в това решение становище, а именно, че ЕФ се издава за нарушения по чл.179, ал.3-3в ЗДвП, респ. и за процесното. И е така, тъй като ал.5 на чл.187а предвижда, че при подадена декларация от собственика, че други лице е управлявало МПС към времето на нарушението по издадения АУАН/ ЕФ, производството по акта против собственика се прекратява, а ЕФ – се отменя.

Решаващ аргумент в полза на поддържаната теза е, че всички изменения и допълнения в ЗДвП, обективирани ч/з коментираните горе норми са резултат на една обща законодателна инициатива, решена с ДВ бр.105/2018 г., в сила от 1.01.2019 г., която впоследствие претърпя изменение с (Доп. – ДВ, бр.13 от 2024 г., в сила от 13.02.2024 г. и относимо към датата на издаване на процесния ЕФ).

Горното обсъждане сочи категорично и еднозначно възможността за ангажиране на адм. нак. отговорност по чл.179, ал.3б от ЗДвП, ч/з издаване на ЕФ.

ЕФ съдържа императивно предвидените от закона реквизити. В чл.189ж от ЗДвП, са посочени задължителните реквизити на ЕФ, който се издава при нарушение на чл.179, ал.3, (а както вече се посочи и при нарушение по ал.3а и 3б), което е установено и заснето от ел. с-ма по чл.167а, ал.3 от ЗДвП, а именно: мястото, датата, точния час на извършване на нарушението, рег.№на ППС, собственика или вписания ползвател, описание на нарушението, нарушените разпоредби, възможността за заплащане на таксата по чл.10, ал.2 от ЗП, размера на глобата, срока и начините за доброволното й заплащане. Процесният ЕФ съдържа всички горепосочени реквизити и е издаден съгласно утвърдения от АПИ образец. В него са отразени всички обстоятелства, при които е извършено нарушението, като те са представени с яснота и в пълнота, така че да се гарантира правото на защита, което се реализира по фактите (което прави възраженията с обратни твърдения неоснователни). Ясно се сочи, че нарушението се изразява в това, че „не е заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП, тъй като за посоченото ППС няма валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването“, които са двата възможни начина да се заплати съответната тол такса.

Разгледана по същество, жалбата е основателна поради следните съображения: Адм. нак. отговорност на жалбоподателя е ангажирана с издаването на ЕФ за нарушение на 102, ал.2 от ЗДвП, извършено в качеството му на собственик на ППС, като при условията на 189ж от ЗДвП, е издал ЕФ и му е наложена предвидената в чл.179, ал.3б ЗДвП, имуществена санкция. Жалбоподателят не се е възползвал от възможността, предвидена в чл.189е, ал.3 и 4 от ЗДвП, според който текст, таксата по чл.10, ал.2 от ЗДвП, може да бъде заплатена по банков път или ч/з картово плащане, а пред органите по чл.167, ал.3-3б-и в брой, като плащането може да бъде осъществено при извършване на проверката или в срок от 14 дни от връчване на АУАН по чл.179, ал.3-3б или в случаите, при които таксата по чл.10, ал.2 от ЗП, се заплаща след връчване на АУАН, нарушителят следва в платежното нареждане да посочи №на АУАН.

В тези случаи съгласно разпоредбата на ал.5, при заплащане на таксата по чл.10, ал.2 от ЗП, в срока и при условията на ал.3 и 4 и след постъпване на сумата по сметката на А„ПИ“, нарушителят се освобождава от адм. нак. отговорност за конкретното нарушение по чл.179, ал.3-3б, установено в АУАН. В тези случаи се освобождават от адм. нак. отговорност собственикът, вписаният ползвател и водачът за извършеното адм. нарушение по чл.179, ал.3-3б вр. с конкретното ППС за съответния случай на движение по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, като ако таксата по чл.10, ал.2 от ЗП, е заплатена в срока и при условията на ал.3 и 4, съгласно ал.6 от чл.189е от ЗДвП, АУАН по чл.179, ал.3-3б не се съставя, а когато акт е съставен, не се издава НП и производството се прекратява, а първоначално издаденият ЕФ се анулира съгласно нормата на чл.189ж, ал.3, т.1 от ЗДвП. Съгласно чл.102, ал.2 от ЗДвП, собственикът е длъжен да не допуска движението на ППС по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, ако за ППС не са изпълнени задълженията вр. с установяване на размера и заплащане на съответната такса по чл.10, ал.1 от ЗП, според категорията на ППС. Ако в Св.Рег. е вписан ползвател, задължението се изпълнява от него. Според чл.10б, ал.3 ЗДвП, тол таксата се заплаща от собственика или ползвателя на ППС за всички ППС с обща техн. допустима макс. маса над 3,5 т., извън тези по чл.10а, ал.7 и 9, като заплащането й дава право на ППС, за което е заплатена, да измине определено разстояние м/у 2 точки. В случая процесното ППС отговаря на тези хар-стики и е дължало заплащането на ТОЛ такса.

Според чл.10, ал.1, т.2 ЗДвП, за преминаване по платената пътна мрежа се въвежда смесена с-ма за таксуване на различните категории ППС и такси на база време и на база изминато разстояние: такса за изминато разстояние - тол такса за ППС по чл.10б, ал.3; заплащането на ТОЛ таксата дава право на едно ППС да измине разстояние м/у 2 точки от съответния път или пътен участък, като изминатото разстояние се изчислява въз основа на сбора на отделните тол сегменти, в които съответното ППС е навлязло, а дължимите такси се определят въз основа на сбора на изчислените за съответните тол сегменти такси; таксата за изминато разстояние се определя в зависимост от техническите хар-стики на пътя или пътния участък, от изминатото разстояние, от категорията на ППС, броя на осите и от екологичните му хар-стики и се определя за всеки отделен път или пътен участък. Съгласно чл.187а, ал.1 от ЗДвП, при установяване на нарушения по чл.179, ал.3-3б ЗДвП, в отсъствие на нарушителя се счита, че ППС е управлявано от собственика му, а в случаите, в които в Св.Рег. на ППС е вписан ползвател - от ползвателя, освен ако бъде установено, че ППС е управлявано от трето лице.

С така издаденият ЕФ имуществената отговорност на дружеството жалбоподател е ангажирана на основание чл.179, ал.3б от ЗДвП. Цитираната разпоредба гласи, че собственик на ППС от категорията по чл.10б, ал.3 от ЗП, за което изцяло или частично не е заплатена дължимата такса по чл.10, ал., т.2 от ЗП, включително в резултат на невярно декларирани данни, посочени в чл.10б, ал.1 от ЗП, се наказва с глоба от 2500.00 лв. Глобата се налага на вписания ползвател на ППС, ако има такъв. Ако собственикът или вписаният ползвател е ЮЛ, се налага имуществена санкция от 2500.00 лв.

Самостоятелно основание за отмяна на обжалвания ЕФ е обстоятелството, че наложената имуществена санкция е непропорционална. Легалното понятие за „тол такса“ е дадено в чл.2, б) от Директива 1999/62/ЕО на ЕП и на С. от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от т.а. за използване на определени инфраструктури „такса за изминат участък“ означава заплащане на определена сума за ПС, което изминава разстояние м/у 2 точки от инфраструктурата и е упомената в чл.7, §.2; размерът на сумата трябва да е базиран на пропътуваното разстояние и на типа ПС.“ От това определение се извежда, че дължимите суми се определят според няколко отделни пера, свързани с хар-стиките и на ПС, и на пътния участък. Условията и редът за изграждане и функциониране на смесената с-ма за таксуване се определят с наредба на МС в съответствие с изискванията на Директива 1999/62/ЕО на ЕП и на С. от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от т.а. за използване на определени инфраструктури („Директива 1999/62/ЕО“). Съгласно чл.9а от посочената Директива „Държавите членки установяват съответен контрол и определят с-ма от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират прилагането на санкциите. Санкциите трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи“. Приложената в настоящия случай санкционна разпоредба на чл.187а, ал.2, т.3, вр. ал.3 и чл.179, ал.3б ЗДвП, предвижда налагането на имуществена санкция във фиксиран размер от 2500.00 лева. Макар и държавите членки да са компетентни да изберат санкциите, с които ще контролират спазването на установените правила и ще стимулират своевременно изпълнение от страна на водачите, то всяка една държава членка е длъжна да упражнява своята компетентност при съблюдаване на правото на Съюза, както и на неговите общи принципи. В случай на несъвместимост, дори и косвена такава, м/у национална правна норма и основните принципи на ПЕС, то вътрешната правна норма следва да остане неприложена, поради действието на принципа на примат (решение от 09.03.1978 г., S..SA,*/* на СЕС). Размерът на санкциите следва да бъде съответен на нарушението и да бъде пропорционален на преследваната цел, а при избор м/у няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до най-малко ограничителната ( в този смисъл решение от 19.10.2016, EL-EM- 2001 по дело C-501/14 на СЕС). От тези постулати се извежда, че принципът на пропорционалност изисква, от една страна наложеното наказание да съответства на тежестта на нарушението, и от друга страна при определянето на наказанието и на размера на имуществената санкция да се отчитат конкретните обстоятелства по случая (решение от 4.10.2018 г., D.U.-I.S.L.L.N&N, С-384/17 на СЕС). Санкциите следва да са ефективни, съразмерни и възпиращи, но преценени през принципа на пропорционалност, а при липсата на такава санкционна разпоредба и наличието на адм. наказание в абсолютно определен/фиксиран размер, то същата следва да остане неприложена. Предвид размера на незаплатената тол такса от 139,00 лева, имуществената санкция от 2500,00 лева е очевидно непропорционална. В този смисъл е и актуалната релевантна практика на СЕС - решение от 21.11.2024 г. по дело С-61/2023 г., образувано по повод преюдициално запитване от АС-Х., в което е разгледан въпрос за съответствието на националната ни правна уредба и в частност на установените наказания за нарушения на националните разпоредби на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура, с принципа за съразмерност на наказанията, регламентиран с чл.9а от Директива 1999/62 ЕО на ЕП и на С. от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от т.а. за използване на определени инфраструктури. Съгласно изр. последно от цитираната норма, установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. В мотивите на решението си, съдът е извел че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, включително и като гарантират реално възпиращ ефект, като същевременно съблюдават общия принцип на пропорционалност.

Следователно посоченият принцип изисква не само наложеното наказание да съответства на тежестта на нарушението, но и при определянето на наказанието и на размера на глобата или имуществената санкция да се отчитат конкретните обстоятелства по случая. Съдът изрично е посочил, че в случая чл.179, ал.3-3б от ЗДвП, предвижда в случай на нарушение на различни материални разпоредби от този закон глоби и имуществени санкции с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300.00 лв., 1800.00 лв. или 2500.00 лв., като освен това ЗДвП, не дава право на сезирания съд да изменя налаганите глоби или имуществени санкции, и по-конкретно да намалява фиксирания размер в зависимост от хар-ра или тежестта на извършеното нарушение. Т. е. националната ни с-ма от наказания не позволява да се вземе предвид степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение, и както следва от чл.189з от ЗДвП, изключва по-конкретно прилагането на смекчаващите обстоятелства, които по принцип са предвидени в ЗАНН. Изрично е акцентирано в/у обстоятелство, че единственото предвидено в тази с-ма адаптиране на размера глобите се отнася до категорията, към която спада съответното ПС, която се определя въз основа на броя на осите му. Това адаптиране обаче, което е лишено от каквато и да било връзка с поведението на ползвателя на ПС или водача му, не отчита хар-ра и тежестта на извършеното нарушение. Така, при налагането на наказанието сезираният съд не може да вземе предвид разстоянието, изминато от ПС, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса, тъй като размерът на глобата, с която се санкционира неизпълнението на задължението за плащане, е фиксиран и не се променя нито в зависимост от изминатите без разрешение километри, нито според това дали нарушителят е заплатил предварително размера на тол таксата за даден маршрут. При това нормативно положение съдът е заключил, че тази с-ма от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища, а при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, изглежда

непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба Съюза (в този смисъл решение от 22.03.2017 г., E.-T. и S.-G., С497/15 и С-498/15, EU: C: 2017: 229). По аргумент на тези съображения съдът е приел, че на преюдициалния въпрос следва да се отговори, че чл.9а от Директива 1999/62 трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска с-ма от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от хар-ра и тежестта им, включително когато тази с-ма предвижда възможността за освобождаване от адм. нак. отговорност ч/з заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер.

Тук е мястото да се посочи, че макар и държавите членки да са компетентни да изберат средствата, в т. ч. санкциите, с които ще контролират спазването на установените правила и ще стимулират своевременно им изпълнение от страна на водачите, то всяка една държава членка е длъжна да упражнява своята компетентност при съблюдаване на правото на Съюза, както и на неговите общи принципи. В случай на несъвместимост, дори и косвена такава, м/у национална правна норма и основните принципи на ПЕС, тоест вътрешната правна норма следва да остане неприложена, поради действието на принципа на примат. Тоест националната юрисдикция е длъжна да приложи правото на Съюза в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост остави без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат.

В този смисъл, принципът на пропорционалност е част от общите принципи на съюзното право на ЕС, които държавите-членки трябва да спазват. По аргумент на същия една мярка не може да надхвърля границите на подходящото и необходимото за постигане на легитимно преследваните цели и в случаите, когато съществува избор м/у няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до мярката, която създава най-малко ограничение, а породените от нея неудобства не трябва да са несъразмерни с тези цели (в този смисъл Решение от 17.04.2018 г., С-414/16, т.68, С-537/16, т.56). Строгостта на санкцията следва да бъде съответна на тежестта на нарушението. CEC многократно е подчертавал, че административните или репресивните мерки не трябва да превишават това, което е необходимо за преследваните цели, и санкцията не трябва да е несъразмерна на тежестта на нарушението, така че да стане пречка за закрепените в Договора на ЕО свободи. C E C сочи, че за да се прецени дали определена санкция е в съответствие с принципа на пропорционалност, следва в частност да се вземат предвид вида и тежестта на нарушението, което се наказва с тази санкция, както и начина за определянето на нейния размер и това е задължение на националния съдия. По силата на чл.144 от АПК, решението на СЕС по преюдициално запитване е задължително за всички съдилища и учреждения в Р.Б.. При съобразяване на задължителното тълкуване на Общностното законодателство /решение от 21.11.2024 г. по дело C-61/2023 г. на СЕС/ се налага и изводът, че процесното адм. нак. производство, и в частност наложената глоба, определена съгласно действащото българско законодателство, противоречи на основаните принципи на Общностното право, което обуславя незаконосъобразност на процесния ЕФ на самостоятелно основание. Иначе казано, размерът на наложената глоба е в противоречие с чл.9а от Директивата поради липса на съразмерност спрямо преследваната от законодателя цел, изразяваща се в липсата на възможност за индивидуализиране на санкцията за всеки конкретен случай, при съобразяване на неговите особености. В този смисъл е и Решение №2096 от 28.04.2025 г. на Бл.АС по к. а. н. д. №258/2025 г., Решение №1215 от 07.03.2025 г. на Бл.АС по к. а. н. д. №1105/2024 г. Предвид изложеното, съдът следва да отмени процесния ЕФ в цялост.

По разноските:

Жалбоподателят ч/з процесуалния му представител, претендира присъждането на разноски от 225,65 €.

На основание чл.63д, ал.1 от ЗАНН, в производствата пред районния и адм. съд, както и в касационното производство страните имат право на присъждане на разноски по реда на АПК.

Искането за присъждане на разноски от страна на процесуалния представител на жалбоподателя е направено своевременно, като последният има право на такива предвид изхода на спора – отмяна на обжалвания ЕФ и с оглед разпоредбата на чл.63д, ал.1 от ЗАНН, препращаща към чл.143, ал.1 от АПК. По силата на чл.143, ал.1 от АПК, когато съдът отмени обжалвания адм. акт или отказа да бъде издаден адм. акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ.

Следователно, в случая следва на въззивника да бъдат присъдени разноските,

представляващи възнаграждение за 1 адвокат.

От приложеното по делото пълномощно, както и от съдържанието на приложената към списъка с разноски ф-ра се установява, че жалбоподателя „Е.5П.“ЕООД, с ЕИК*, с адрес, о.Б., о.Б., г.Д., у.„Д.“№*, с управител Н.М.П. е заплатил на адв. Л.П., вписан в САК, адв. възнаграждение от 255.65 €.

Съгласно чл.78, ал.5 от ГПК, приложим на основание чл.144 от АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди понисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 от ЗАдв.

В чл.36, ал.2 от ЗАдв., е посочено че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, размерът на който се определя в договор м/у адвоката и клиента, който трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на ЗАдв. размер за съответния вид работа.

Минималните размери на адв. възнаграждения са уредени в Раздел IV от Наредба №1 от 09.07.2004 г. посочваща размерите на адв. възнаграждения.

Съгласно Наредбата, в редакцията от 18.02.2025 г., когато адм. наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението за адв. възнаграждение се определя по правилата на чл.7, ал.2, в/у ст-стта на санкцията, съответно обезщетението. Съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за защита по дела с определен интерес възнаграждението при интерес от 1000.00 до 10000.00 лв. е 400.00 лв. плюс 10% за горницата над 1000.00 лв. В случая е наложено адм. наказание имуществена санкция от 2500.00 лева и минималното адв. възнаграждение, съобразно горепосочения текст от наредбата е 550.00 лева. В този смисъл съдът намира, че претендираното адв. възнаграждение от 255. 65 € – равняващо се на 500.01 лв. не е прекомерно и следва да бъде присъдено в неговия пълен размер.

Водим от гореизложеното и на основание чл.63, ал.1, във вр. с ал.2, т.1 от ЗАНН, съдът