Решение № 150 от 19.2.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 442/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 ГПК - чл.273 ГПК. С Решение № 261097/23.08.2023 г., постановено по гр. д. № 14410/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, I-15 състав, е отхвърлен предявеният от Х. Е. В., гръцки гражданин, роден на •••••••• г. и от “ТЕКМОР” АКЦИОНЕРНО ТЪРГОВСКО - ПРОМИШЛЕНО ДРУЖЕСТВО, със седалище в община Александрия, обл. Иматия, Република Гърция, вписано в Общ търговски регистър на Република Гърция с № 21335926000, иск с правно основание чл. 108 от Закона за собствеността (ЗС) за признаване за установено по отношение на ответника „ЕЛИСА 1” ООД (в ликвидация), ЕИК 205910302, че ищците са собственици съответно при 1/20 ид. част за Х. В. и 19/20 и. ч. за “Текмор” АД, на основание чл. 271 от ТЗ, на недвижим имот: офис № 2, идентификатор 68134.900.574.1.13., находящ се на адрес гр. •••, община “•••”, ул. “•••” № •• и да бъде осъден ответника да предаде на ищците владението върху недвижимия имот. ОТХВЪРЛЕН е и предявеният от Х. Е. В., гръцки гражданин, роден на •••••••• г. и от “ТЕКМОР” АКЦИОНЕРНО ТЪРГОВСКО - ПРОМИШЛЕНО ДРУЖЕСТВО иск с правно основание чл. 108 от Закона за собствеността за признаване за установено по отношение на ответника А. Л. Л., ЕГН ••••••••••, че ищците са собственици съответно при 1/20 ид. част за Х. В. и 19/20 и. ч. за “Текмор” АД, на основание чл. 271 ТЗ, на недвижим имот: офис № 1, идентификатор 68134.900.574.1.12., находящ се на адрес гр. •••, община “•••”, ул. “•••” № •• и да бъде осъден ответника да предаде на ищците владението върху недвижимия имот. Ищците Х. Е. В. и “ТЕКМОР” Акционерно търговско- промишлено дружество, са осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „ЕЛИСА 1” ООД (л), ЕИК 205910302 сумата 6 000 лв. - адвокатско възнаграждение. Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищците Х. В. Й. и „ТЕКМОР („TEKMOR)“ АКЦИОНЕРНО ТЪРГОВСКО - ПРОМИШЛЕНО ДРУЖЕСТВО представлявано от Изпълнителния директор Е. В., и двамата ищци представлявани от адв. Д. Н., с която го обжалват в цялост. Излагат съображения, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. За да отхвърли предявените искове, съдът е приел, че не се установява настъпило правоприемство по отношение правото на собственост за процесните офиси и е счел, че поради това е безпредметно изследването на въпроса дали по отношение праводателите на ответниците са установени обстоятелствата, относно началото на давностното владение и съответно - дали е било придобито правото на собственост при тези условия. Счита тази преценка на съда за неправилна. Жалбоподателите се легитимират като правоимащи по отношение на процесните офиси, чрез тяхното надлежно разпределение по реда на чл. 271 от ТЗ, извършено от ликвидатора на дружество „ЕЛИСА 1“ ООД (заличен търговец, пререгистриран при условията на §5г ал.5 от ЗТРРЮЛНЦ), видно от представения по делото Протокол по чл. 271 от ТЗ от 29.10.2020 г. Активната процесуална легитимация се обуславя и от факта, че в правния мир формално съществува оспорен от ищците констативен нотариален акт за собственост по давност, (както и извършените въз основа на него актове на разпореждане), който констативен акт иначе им е непротивопоставим, но това се явява пречка за ищците да се снабдят с нотариален акт за собственост, удостоверяващ транслативна сукцесия по реда на чл. 271 от ТЗ. В настоящия случай, ищците, в качеството им на бивши съдружници и кредитори на търговеца, с вземане за ликвидационен дял, не могат да получат този дял (вкл. и в натура), въпреки възлагането на процесните офиси по реда на чл. 271 от ТЗ, защото лицето оторизирано от закона да го извърши от името на този търговец - ликвидаторът, е поставен в обективна невъзможност да изпълни това свое задължение, поради което бездейства. Неправилен се явява отказът на съда да изследва обстоятелствата, свързани с твърдяната в оспорените констативни нотариални актове придобивна давност в полза на трети лица (праводателите на ответниците), тъй като тези обстоятелства са в пряка връзка със завършването на фактическия състав по придобиване на собствеността. А именно, ако не съществуваха в правния мир оспорените констативни актове за собственост по давност, фактическият състав по придобиване на собствеността от жалбоподателите би бил завършен. Т.е. изследването на този въпрос и установяването на факта, че ответниците владеят без правно основание процесните офиси, е в пряка връзка с правото на собственост на въззивниците и в случай, че не са придобили собствеността върху тях, съдът е следвало да го установи. В настоящия случай, той дори не е изследвал този въпрос, което е сериозно процесуално нарушение и прави решението незаконосъобразно. Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените ревандикационни искове. Релевира се доказателствено искане. В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника „ЕЛИСА 1“ ЕООД (л), ЕИК 205910302, със седалище и адрес на управление град София, Район Изгрев, п.к. 1113, бул. „Драган Цанков“ № 36, ет. 3, офис 337, чрез ликвидатора С. Н. Й., с който се оспорва жалбата. Излагат се съображения, че решението е правилно и законосъобразно. Процесният протокол от 29.10.2020 г. на ликвидатора не осигурява вещно транслативен ефект, респективно с него не се установява настъпило частно правоприемство. Съгласно чл.77 от ЗС вещни права могат да се придобиват само на предвидени в нормативен акт основания, а съгласно чл.18 от ЗЗД за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Ищците обосновават правото си на собственост на протокол на ликвидатора от 29.10.2020 г., с който на основание чл.271 от ТЗ, се твърди извършване на разпределение на ликвидационен дял между тях, в качеството им на съдружници. Представеният протокол е в обикновена писмена форма, а не в нотариална форма, както предписва законът и същият не е вписан в Имотния регистър. Липсват предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл.271 от ТЗ, Д. Г. Н. не е имала качеството на ликвидатор към момента на издаване на протокола от 29.10.2020 г. Освен това, „Елиса 1“ ЕООД и неговите праводатели са собственици на имота, придобит чрез давностно владение. Претендират се разноски. С молба вх. № на АС-София 28857/07.11.2024 г., подадена от адв. Д. Т., в качеството й на пълномощник на ответниците „ЕЛИСА 1“ ЕООД - в ликвидация и А. Л. Л., същата е заявила, че оспорва подадената въззивна жалба и поддържа депозирания срещу нея отговор. Претендира разноски. Ответникът А. Л. Л., не е подал отговор на въззивната жалба, но с оглед изявлението на упълномощения представител в описаната по – горе молба, и при надлежно представено пълномощно, настоящият състав е приел, че същият е запознат с жалбата и няма да сочи доказателства. Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна: СГС е сезиран от ищците Х. Е. В., гръцки гражданин, роден на •••••••• г. и “ТЕКМОР” Акционерно търговско-промишлено дружество, с искове с правно основание чл. 108 от ЗС, срещу ответниците С. Н. Й., М. Й. Й., “Елиса 1” ЕООД (л) и А. Л. Л., за признаване за установено по отношение на ответника „ЕЛИСА 1” ООД (л), ЕИК 205910302, С. Н. Й., М. Й. Й., че ищците са собственици съответно при 1/20 ид. част за Х. В. и 19/20 и. ч. за “Текмор” АД, на основание чл. 271 ТЗ, на недвижим имот: офис № 2, идентификатор 68134.900.574.1.13., находящ се на адрес гр. •••, община “•••”, ул. “•••” № •• и осъждане на ответника „Елиса 1” ЕООД (л) да предаде на ищците владението върху недвижимия имот, както и за признаване за установено по отношение на ответника А. Л. Л., ЕГН ••••••••••, че ищците са собственици съответно при 1/20 ид. част за Х. В. и 19/20 и. ч. за “Текмор” АД, на основание чл. 271 ТЗ, на недвижим имот: офис № 1, идентификатор 68134.900.574.1.12., находящ се на адрес гр. •••, община “•••”, ул. “•••” № •• и осъждане на ответника да предаде на ищците владението върху недвижимия имот. В исковата молба се твърди, че ищците са били съдружници в “ЕЛИСА 1” ООД. Дружеството не е било пререгистрирано в Търговския регистър в предвидения срок. „Елиса 1“ ЕООД е притежавало недвижими имоти - Офис № 1, находящ се в гр. София, р-н “Лозенец”, ул. “Цветна градина” № 25, партер с идентификатор 68134.900.574.1.12 и Офис № 2 на същия адрес с идентификатор 68134.900.574.1.13. Дейността на дружеството била фактически преустановена, но ползването на имотите продължило от съдружниците и чрез оторизирани техни представители и/или служители. Периодично ги посещавали за проверка на състоянието им, поддържали ги, събирали пристигнала на адреса поща или ползвали съхраняваните там документи. През месец март 2019 г. тяхна служителка била командирована в гр. София, но не успяла да влезе. С помощта на ключар установила, че ключалките са сменени съвсем скоро. След извършена проверка установили, че ответниците С. Й. и М. Й. се снабдили с нотариален акт за собственост по давност върху описаните имоти, но ищците оспорват последните да са придобили собствеността на това основание. Впоследствие ответниците С. Й. и М. Й. са апортирали правото на собственост върху имотите в регистрирано и вписано в ТРРЮЛНЦ дружество “ЕЛИСА 1” ООД, ЕИК 205910302, а новорегистрираното дружество “ЕЛИСА 1” ООД прехвърлило Офис № 1 на ответника А. Л. Л.. На основание чл. § 5г ал. 5 ЗТРРЮЛНЦ ищците, в качеството си на бивши съдружници регистрирали “ЕЛИСА 1” ООД, ЕИК 831527186, с цел реализация на правото им на ликвидационен дял. На основание чл. 271 ТЗ ликвидаторът им възложил собствеността върху имотите съответно 5 % за Х. Е. В. и 95 % за “ТЕКМОР”АД. Ответникът „ЕЛИСА 1” ЕООД (л), ЕИК 205910302, чрез ликвидатора С. Н. Й., е подал отговор на исковата молба, с който я оспорва изцяло. Твърди, че към датата на съставяне на протокола по чл. 271 ТЗ ликвидаторът Д. Н. е била с изтекъл мандат. Протоколът е съставен единствено и само за целите на исковия процес, без спазване на останалите предпоставки от производството по ликвидация. От 2012 г. дружеството е прекратено, няма органни представители или пълномощници, от 2007 г. е изгубило владението върху процесните имоти. Ответникът притежавал в собственост процесния имот, прехвърлен от праводателя му С. Й., който на свой ред го е придобил чрез осъществено давностно владение, считано от 2007 г., за което са издадени и констативни нотариални актове. Ответникът А. Л. Л., не е подал отговор на исковата молба. Видно от събраните пред първоинстанционния съд доказателства съгласно Нотариален акт от 29.12.1994 г., №13, том LLXLVII, дело 29493/94 г., „ЕЛИСА 1“ ООД с регистрация в СГС по ф.д. № 10646/1994 г. е закупило недвижими имоти: Офис 1, находящ се в гр. •••, ул. „•••“ № ••, парцел VII- 490, квартал 230, партерен етаж с площ 45, 50 кв. м., както и Офис № 2 на същия адрес с площ 69, 72 кв. м. на същия адрес. Дружеството „ЕЛИСА 1“ ООД е било регистрирано по ф.дело № 10646/1994 г. на СГС, с БУЛСТАТ 831527186. Същото е било със съдружници К. Т. Г. и “Гръцки фуражи” - АД, с регистрация в Гърция, с. Плати, област Иматиа. На 27.07.2000 г. е вписано сливане на „Текмор“ АД с „Гръцки фуражи“ АД. На 29.07.2003 г. между К. Г. и Х. В. е сключен договор за продажба на дружествени дялове от капитала на „Елиса-1“ ООД. С решение от 01.04.2004 г. на СГС, отразено в бр.35 от 22.4.2005 г. на неофициален раздел на ДВ, са вписани промени по ф.д. № 10646/94 за “ЕЛИСА 1” ООД: заличен е като съдружник и управител К. Т. Г.; вписан е като съдружник и управител Х. В.; вписана е и промяна на адреса на управление: София, район “Лозенец”, ул. Цветна градина 25. Тъй като дружеството не се е пререгистрирало в срок, същото е заличено от 31.01.2017 г. на основание §5, ал. 4 ПЗР на ЗТРЮЛНЦ. На проведено Общо събрание на 13.12.2019 г. на съдружниците на „Елиса 1“ ООД (заличено), е взето решение за откриване на производство по ликвидация на дружеството при определен срок от 6 месеца. Видно от данните в ТРРЮЛНЦ по партидата на дружеството, е било вписано започване на процедура по ликвидация на 01.04.2020 г., първоначално за срок от 6 месеца. За ликвидатор е определена Д. Г. Н. с ЕГН •••••••••• за срок от 6 месеца. В последствие срокът е продължаван неколкократно и понастоящем е продължен до 21.10.2025 г. На 21.04.2020 г. ликвидаторът на „Елиса 1“ ООД с ЕИК 831527186 - Д. Г. Н., е обявила в ТР покана към кредиторите на дружеството по чл.267 от ТЗ. Видно от Протокол от 29.10.2020 г., обективиращ решение на ликвидатора на „Елиса 1“ ООД с ЕИК 831527186 за разпределяне на имущество между бившите съдружници, е било разпределено имущество при квоти, съобразно дяловото им участие в капитала, а именно 95% за „Текмор“ акционерно търговско-промишлено дружество и 5% за Х. В.. По отношение на процесните офиси – офис № 1 с идентификатор 68134.900.574.1.12 и офис № 2 с идентификатор 68134.900.574.1.13, е посочено, че същите се предават в съсобственост на „Текмор“ АД и Х. В. при посочените по-горе квоти. Съгласно Нотариален акт за собственост на недвижим имот от 16.09.2019 г. на основание давностно владение № 182, том III, peг. № 9947, дело № 520/2019 г., на нотариус В. М., е признато, че С. Н. Й. е придобил по давност офис 1, с идентификатор 68134.900.574.1.12, находящ се в гр. •••, ул. „•••“ № ••. Съгласно Нотариален акт № 183 от 16.09.2019 г., том III, рег. № 9948, дело 521/2019 г., на нотариус В. М., С. Н. Й. е признат за собственик на основание давност на офис 2, с идентификатор 68134.900.574.1.13, находящ се в гр. •••, ул. „•••“ № ••. На 18.11.2019 г. е сключен между С. Й. и М. Й. (двамата са съпрузи съгласно представеното Удостоверение за граждански брак), Дружествен договор за учредяване на „ЕЛИСА 1“ ООД с ЕИК 205910302, при дялове от 50 % от всеки един съдружник. Като апортна вноска в капитала на дружеството са внесени двата имота - Офис 1, с идентификатор 68134.900.574.1.12 и Офис 2, с идентификатор 68134.900.574.1.13, находящи се в гр. •••, ул. „•••“ № ••, при оценка 221 950 лв. Съгласно Справката в ТРРЮЛНЦ, „ЕЛИСА 1“ ООД с ЕИК 205910302 е била регистрирано на 21.11.2019 г. със съдружници при равни дялове - С. Й. и М. Й.. На 17.02.2020 г. е вписана промяна в правноорганизационната форма на дружеството от ООД в ЕООД, като едноличен собственик на капитала е вписан С. Й.. На 20.02.2020 г. „Елиса 1“ ЕООД чрез представляващия С. Й., е сключила с А. Л. Л. Договор за продажба на офис № 1, с идентификатор 68134.900.574.1.12, находящ се на адрес гр. •••, община “•••”, ул. “•••” № ••, обективиран в Нотариален акт № 89, том 1, peг. № 1750, дело № 84/2020 г. на Нотариус В. М.. С влязло в сила определение от 29.04.2022 г. и върната на основание чл.130 от ГПК исковата молба, съответно е прекратено производството по предявените искове от Х. Е. В. и “Текмор” АД против С. Н. Й. и М. Й. Й., да бъде установено, че на се станали собственици на основание давностно владение на офис № 1, идентификатор 68134.900.574.1.12. и офис № 2, идентификатор 68134.900.574.1.13., както и иска да бъде установено, че „Елиса 1” ЕООД (л), ЕИК 205910302 не е придобило чрез апортна вноска съгласно дружествен договор от 18.11.2019 г. собствеността върху офис № 1, идентификатор 68134.900.574.1.12., спрямо когото дружеството се е разпоредило в полза на трето лице. По делото са събрани гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите М. С. М. Е. (на ищците) и И. Т. и Ч. Б. (на ответниците). От показанията на разпитаната пред СГС свидетелка М. С. се установява, че същата знае за имотите на „Елиса 1“ ООД, дружество, учредено през 1994 г. До 2002 г. дружеството осъществявало дейност в България. К. Г. бил управител на дружеството до 2002 г., продал формално дяловете си през 2003 г. на Х. В. - брат на свидетелката. Свидетелката е адвокат на „Текмор“ в Гърция. Имотите били закупени през 1994 г. и били ползвани за офиси на дружеството „Елиса 1“ ООД. Имотите не са били отдавани под наем, а в тях се съхранявал архивът на дружеството. Поне по три пъти годишно представители посещавали офисите. През март 2019 г. служителка на дружеството се опитала да посети офисите в гр. София, но не могла да влезе. През 2008 г. Х. В. се срещнал с К. Г. на изложение на земеделски продукти и разговаряли за евентуална продажба на офисите. Свидетелката посочва, че лично е посещавала офисите в периода 2005 г. - 2010 г., впоследствие 2010 - 2011 г., както и през 2015 г., 2016 г. и 2017 г. През този период свидетелката ползвала ключ на дружеството за достъп до имотите от външния вход. Всичко било така, както са го оставили. Имало много прах. Водоподаването и електрозахранването били прекъснати. Свидетелката знае от брат си, че през 2017 г. - 2018 г. чрез брокер са извършвани огледи в офисите за оценка и евентуална бъдеща продажба на имотите. Свидетелката посочва, че не познава С. Й. и И. Т.. От показанията на разпитаната пред СГС свидетелка М. Е., се установява, че работи в „Текмор“ от 2004 г., като живее в гр. Солун. Идвала често в България с Х. Х. по различни поводи, почти ежегодно сама или с В. посещавала и офисите на дружеството. Всеки от офисите имал врати откъм улицата заключвани допълнително с железни решетки и врати откъм входа на кооперацията. Последното посещение било на 22.03.2019 г. с цел събиране на папки за стари клиенти и подновяване на бизнес сътрудничеството. Когато се опитвала да влезе видяла, че ключовете не отключват и позвънила на Х. В.. Той я посъветвал да повика ключар. Ползвала подхода откъм улицата. С помощта на ключар отключили първо офис 2, където видяла, че документацията е разпръсната, сейфът бил отворен и празен. Ключарят я уведомил, че бравите били прясно сменени. Чрез Х. В. се свързали с адвокат и подали сигнал за разследване на случая. Не знае за достъп до офисите чрез електронен чип. Свидетелят И. Т. е дал показания, че работел в адвокатско дружество „Мансанари“ (в Испания) и при завръщането си в България ръководел офисите на дружеството. През 2007 г. с него се свързал К. Г., който му се представил като съдружник в „Елиса 1” ООД. Казал, че съдружниците му преустановили дейност в България, не се грижат за офисите, които били занемарени и търсел съдействие за продажба. През 2007 г. в „Мансанари“ като служител бил назначен С. Й. (ответник по делото). Свидетелят препоръчал на С. Й. да се срещне с К. Г.. При срещата К. Г. разяснил на свидетеля за проблемите с офисите и С. Й. поискал да ги купи. Разбрали се С. Й. да се грижи за имотите и впоследствие да уредят документите и да изповядат сделката пред нотариус. При посещението в офисите И. Т. видял, че в малкия офис (№ 1) мазилката от тавана била паднала. С. Й. споделил на свидетеля, че ще е единственият, който ще владее и ползва имотите и докато получи документ за собственост ще отдава офисите под наем. Така отдал офисите под наем на Л. М. и Ч. Б.. През 2010 г. свидетелят научил от С. Й., че в сградата на ул. „•••“ № •• се продава апартамент и решил да го закупи, заживял в апартамента, живее там и понастоящем. От 2010 г. свидетелят е виждал единствено Л. М. и Ч. Б. да ползват офисите, занимавали се с текстил. Вратите откъм улицата били с железни решетки, за да не влизат крадци. Пред тях имало нахвърляно голямо количество боклук: камъни, есенни листа и др. През 2019 г. С. Й. нямал комуникация с К. Г. и помолил свидетеля да се яви в нотариалното производство пред нотариус В. М. и да свидетелства. През 2019 г. решетките били премахнати от наемателите. Входната врата на сградата е от алуминий с ключ. Към момента имотът бил закупен от А. Л.. От показанията на разпитания пред СГС свидетел Ч. Б., се установява, че от края на 2007 г. до есента на 2019 г. е бил наемател на офис на ул. „Цветна градина“ 25, плащал по 100 лв. месечен наем за всяко от помещенията. Към средата на посочения период само се грижели и обслужвали имота, не плащали наем. Занимавал се със текстил и ползвал офиса за междинна база, удобна за логистика. Свидетелят не помни как се е легитимирал С. Й., отдавайки му под наем имота. Помещенията били занемарени, свидетелят не ги е почиствал, а складирал кашоните в мръсните помещения. От време на време слагали и музикални инструменти. Складирали за 1-2-5 дни и след това изнасяли другаде. В офисите имало влага и мухъл, паднала мазилка, олющена боя. Външните решетки били заварени и през тях не можело да се влезе с ключ. През есента на 2019 г. свидетелят освободил офисите. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно. Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 108 ЗС. Същият представлява иск на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. Предмет на делото по този иск е правото на собственост на ищеца, като искът съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота, по които искания съдът се произнася с два отделни диспозитива (т.2 на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълкувателно дело №4/2014 г. на ОСГК, ВКС). Предвид горното, ако в хода на делото бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и ответникът го владее без основание, противопоставимо на собственика, съдът уважава и двете искания, като се произнася с установителен диспозитив, признаващ правото на собственост на ищеца и с осъдителен диспозитив, осъждащ ответника да му предаде владението върху спорния имот. В случай, че по предявен иск по чл.108 ЗС не бъде установено правото на собственост на ищеца върху процесния имот, съдът отхвърля и двете искания за защита. В хипотеза при която, в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът уважава първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив отхвърля второто искане за правна защита - за предаване на владението на имота. Фактическият състав за уважаване на иска по чл.108 ЗС изисква кумулативно наличие на следните материалноправни предпоставки: 1) ищецът да е собственик на вещта предмет на иска; 2) ответникът да владее тази вещ и 3) това владение да е без правно основание (така Решение № 551 от 13.09.2010 г. по гр.д. № 669/2009г. на Първо гр.о., ВКС; Решение № 9 от 23.01.2012 г. по гр.д. № 251/2011 г. на Първо гр.о., ВКС). Всяко право се индивидуализира чрез юридическия факт, от който се поражда, чрез своето съдържание и субектите на правоотношението, чиято активна страна е то. Правото на собственост не се индивидуализира само с вещта, върху която съществува, но и с лицето, което е негов носител и с основанието му- юридическият факт, от който се поражда (Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.гр.д.№ 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС). В тази връзка, едно от изискванията за редовност на исковата молба, наред с надлежната индивидуализация на спорната вещ, е заявяване на правното основание, на което ищецът претендира да е собственик на вещта, предмет на иска. Всяко правно основание, на което се твърди да е придобита собствеността върху предмета на делото, представлява отделен иск, поради което в процеса на доказване следва да се докаже собствеността именно на заявеното правно основание. Недоказването на собствеността на посоченото правно основание, но доказване на правото на собственост, придобито на друго правно основание, води до отхвърляне на иска Ето защо, част от фактическия състав – предмет на доказване, е не само правото на собственост на ищеца върху вещта, предмет на спора, но и доказване правото на собственост на заявеното правно основание. По същността си правото на собственост е абсолютно, имуществено, прехвърлимо, сложно и безсрочно. Като сложно субективно право, то се състои от три правомощия – владение, ползване и разпореждане. Съгласно разпоредбата на чл. 77 ЗС същото се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. За да се приеме, че едно лице притежава правото на собственост върху недвижим имот, следва да бъде установено по категоричен начин, че е придобило това право чрез един от изброените в закона придобивни способи, а ако съответният придобивен способ изисква осъществяването на определен фактически състав, следва да се установи наличието на всички елементи от този фактически състав Същевременно, в зависимост от това дали собствеността се извежда от притежанието на трето лице, или не, придобивните основания биват деривативни и оригинерни. В тази връзка, когато едно лице се позовава на оригинерно придобивно основание, се проверява единствено фактическия състав на основанието, на което се позовава. Когато обаче едно лице се позовава на деривативен способ, е необходимо да се прецени не само валидността на последното придобивно основание, но и валидността на предходните. От данните по делото, за процеса се установява, че ищците “ТЕКМОР” АД и Х. Е. В., гръцки гражданин, са бивши съдружници в търговско дружество „Елиса 1“ ООД, регистрирано по ф.дело № 10646/1994 г. на СГС, БУЛСТАТ 831527186, при притежавани дружествени дялове - 95%, съответно - 5%. Търговецът е с прекратена дейност още към 2012 г. Същият не е бил пререгистриран в законоустановения срок, поради което и на основание §5, ал. 4 ПЗР на ЗТРЮЛНЦ същият е заличен, считано от 31.01.2017 г. Заявено от ищците в производството е обстоятелството, че поради установено имущество, след заличаването на „Елиса 1“ ООД, БУЛСТАТ 831527186, бившите съдружници като заинтересовани лица са се възползвали от възможността, предвидена на основание чл. § 5г ал. 5 ЗТРРЮЛНЦ. Заличеният търговец е пререгистриран служебно в ТР към АВ, като обстоятелството е обявено с № 20200401134354. На 08.04.2020 г. по партидата на дружеството е вписан ликвидатор в лицето на Д. Г. Н.. С оглед данните от регистъра срокът на ликвидацията е 6 месечен, считано от обявяване на поканата по реда чл. 267 ТЗ (в случая това е датата 21.04.2020 г.), като са налице данни (обявени в ТР към АВ на 13.08.2021 г. и 22.11.2023 г.) за последващото й продължаване, съответно – за срок до 21.10.2020 г., същият продължен до 21.10.2025 г. Не се спори по делото, а и се установява от Нотариален акт №13, том LLXLVII, дело 29493/94 г., на Нотариус Е. Д., че „ЕЛИСА“ ООД, БУЛСТАТ 831527186) е закупило на 29.12.1994 г. следните недвижими имоти, а именно: офис 1, находящ се в гр. •••, ул. „•••“ № ••, парцел VII-490, квартал 230, партерен етаж с площ 45, 50 кв. м., както и офис № 2 на същия адрес с площ 69, 72 кв. м. Активната си материално – правна легитимация ищците извеждат от Протокол за разпределение от 29.10.2020 г, изготвен на основание чл. 271 ТЗ от ликвидатора на „ЕЛИСА 1“ ООД, БУЛСТАТ 831527186. Съдът намира следното: Според нормативната уредба, в частност § 4 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ, непререгистрираните търговци са длъжни да се пререгистрират в посочените срокове. Разпоредбите на § 5, ал. 2 и ал. 3 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ очертават правните последици при неизвършена в срока по цитираната по-горе разпоредба пререгистрация, а именно прекратената дейност на търговското дружество. Съгласно § 5г, ал. 4 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ от изтичането на срока по § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ и до 31.01.2017 г. търговските дружества и кооперации с прекратена дейност се считат заличени, при изрично уредените алтернативно в нормата предпоставки. Изключението от горния краен срок е записано в § 5г, ал. 5 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ, съгласно който когато за търговец по цитираната ал. 4 на същата норма бъде открито имущество, лицата по § 5а ал. 2 могат да подадат заявление за ликвидация и след този срок по реда на чл. 273, ал. 2 от ТЗ, но не по-късно от 31 декември 2022 година. В конкретния случай „ЕЛИСА 1“ ООД, регистрирано по ф.дело № 10646/1994 г. на СГС, с БУЛСТАТ 831527186 и със съдружници – ищците по делото, е било заличено от ТР към 31.01.2017 г. по силата на закона на основание § 5г, ал. 4 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ. Дружеството е служебно пререгистрирано по реда на § 5г, ал. 5 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ. Разпоредбата на чл. 273, ал. 2 от ТЗ, към която препраща на § 5г, ал. 5 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ предвижда, че, ако след заличаването на дружеството се установи имущество, лицата по § 5а, ал. 2 могат да подадат заявление за ликвидация и след този срок по реда на чл. 273, ал. 2 от ТЗ. Създадена е законова фикция, че търговското дружество продължава да съществува, но само с оглед удовлетворяване на кредиторите си. Следователно законът предвижда единствено назначаване на ликвидатор, който да извършва само действия, обслужващи ликвидационното производство и удовлетворяване на кредиторите, а не предвижда възстановяване на правосубектността на заличеното дружество (в този смисъл е Решение № 124/26.11.2009 г. по т.д. № 152/2009 г. по описа на ВКС, Т. К., I Т. О.). Целта на пререгистрацията е осъществяване на ликвидационно производство, с оглед евентуално удовлетворяване на кредиторите на длъжника, респективно в разпределение имуществото на дружеството между съдружниците, събиране вземанията на прекратеното дружество, продажба на активите, изплащането на задълженията му. Заличеният търговец обаче не възстановява правосубектността си. Препращащата норма (към чл. 273, ал.2 ТЗ) засяга начина на назначаване на ликвидатора, но доколкото няма изрично установено или въведено друго правило, реализацията на ликвидационното производство е съобразно нормите на чл. 267 и сл. от ТЗ и в този смисъл то запазва характера и целите си. В тази връзка, в рамките на регламентираните си правомощия ликвидаторите следва: а) да удовлетворят кредиторите и б) да разпределят останалото след удовлетворението на кредиторите имущество между акционерите/съдружниците. За целта, осигуряването на средства се осъществя чрез осребряване на имуществото, включено в ликвидационната маса. Нормативно допустимо е актив от тази маса да бъде прехвърлен като форма на изпълнение на кредитор /чл.268, ал.2 ТЗ/, съответно - на съдружник като ликвидационен дял в натура /чл.271 ТЗ/. И в двата случая, обаче формата и условията на разпоредителната сделка не може да бъде дерогирана от ликвидатора. Както бе посочено, в настоящия случай с оглед данните по делото заличеният търговец („ЕЛИСА“ ООД, БУЛСТАТ 831527186), е бил титуляр на право на собственост, като придобивното основание е прехвърлителна сделка (договор от 29.12.1994 г.) за процесните обекти - офис 1, находящ се в гр. •••, ул. „•••“ № ••, парцел VII-490, квартал 230, партерен етаж с площ 45, 50 кв. м., както и офис № 2 на същия адрес с площ 69, 72 кв. м., обективирана в нотариален акт №13, том LLXLVII, дело 29493/94 г. Предвид прекратената му дейност обаче и заличаването му като търговец, между дружеството („Елиса“ ООД, БУЛСТАТ 831527186) и ищците, легитимиращи се като бивши съдружници, няма универсално правоприемство. Протоколът за разпределение, изготвен в хода на ликвидационното производство, не е документ за собственост на недвижим имот, тъй като не представлява траслативен акт, който по принцип е основание за прехвърляне на собственост – каквито са напр. продажба, замяна, дарение, завет, както и административни актове с вещноправни последици- отчуждителни заповеди, заповеди за възстановяване по реституционните закони и др. или съдебно решение по конститутивни искове- напр.по чл.19, ал.3 ЗЗД. (ППВС № 6/74г.) По делото не се твърди, съответно – липсват доказателства, да са осъществени предварителни действия по осребряване на процесните активи, формиращи ликвидационната маса. Предприето е директно разпределение към бившите съдружници, което действие сочи по същността си на разпределение на ликвидационен дял. При това положение, установената материално - правно легитимация на ищците се свежда до правото им да получат своя ликвидационен дял от имуществото на заличения търговец. Това право не е тъждествено по значение с правото на собственост върху имуществото на ликвидираното дружество. Обстоятелството, че в случая ликвидационният дял може да не бъде изплатен в пари, а чрез възлагане на имот, не променя този факт. Конкретната възможност за погашение и при взаимност в съгласието, създава нов вид възмездно съглашение (например това по чл. 65, ал.2 от ЗЗД), но поради липсата на данни за реализация на такова – в случая транслативен ефект не е постигат. Достигайки до подобен извод, първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е отхвърлил процесния иск. С атакуваното решение не е отречена процесуалната легитимация на ищците. Изложените във въззивната жалба доводи за това, че не само собственик или съсобственик на имот, но и кредиторите могат да предявяват в качеството им на процесуални субституенти от свое име чуждо субективно право по реда на чл.134 от ЗЗД, нямат каквото и да е отношение към правния спор. Такъв иск не е предявен по настоящото дело, като правото си на собственост ищците извеждат от твърдението, че като бивши съдружници имат право на ликвидационен дял, както и че се явяват съсобственици по силат а на разпределение по реда на чл.271 от ТЗ, извършено от ликвидатора на разпределеното имущество. В случая обаче следва да се приеме за недоказана материално- правната легитимация на ищците, доколкото същата е задължителна кумулативна предпоставка при уважаване на иска по чл. 108 ЗС. Съдебното решение по чл. 108 ЗС има за цел да признае установеното право на собственост, а не да породи собственост в полза на някоя от страните. Доколкото и самите изявления на въззивниците сочат неизпълнен състав на прехвърлено, съответно - придобито от тях право на собственост, то защитата на евентуално нарушените им права не е тази по процесния иск. По отношение твърденията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд неправилно не се е произнесъл по отношение придобивната давност в полза на трети лица – праводателите на ответниците, тъй като тези обстоятелства са в пряка връзка със завършването на фактическия състав по придобиване на собствеността и ако не съществуваха в правния мир оспорените констативни актове за собственост по давност, фактическият състав по придобиване на собствеността от въззивниците – ищци би бил завършен, настоящата съдебна инстанция намира следното: Принципно, ликвидационното производство завършва със заличаване на търговското дружество, което води до прекратяване на правосубектността му като същото престава да съществува в правния мир като носител на права и задължения. Поради това търговското дружество не може да бъде и титуляр на вещните права, включени в останалото неразпределено след ликвидацията имущество. Липсата на правоприемство при ликвидацията изключва възможността неразпределеното имущество да се придобива от друго лице, например от съдружниците в заличеното дружество. Последните придобиват единствено вещните права, които са им разпределени от ликвидатора в производството по ликвидация. В този случай става въпрос за частно правоприемство, което е окончателно и не може да бъде атакувано от неудовлетворени кредитори, които са пропуснали да предявят правата си в производството по ликвидация. Задълженията в ликвидационното производство се уреждат с императивни правни норми - чл. 271 от ТЗ, чл. 272 ТЗ. Съгласно чл. 272, ал. 3 от ТЗ ако някое задължение е спорно, имуществото се разпределя само след като се даде обезпечение в полза на кредитора със спорно вземане. Следователно без да е дадено надлежно обезпечение не може да се пристъпи към разпределение на оставащото имущество. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 271 от ТЗ, съгласно която на разпределение подлежи само това имущество, което остава след удовлетворяване на кредиторите. С нормата на чл. 268, ал. 2 от ТЗ е предвидена възможност ликвидаторът, по съгласие на съдружниците, да им прехвърли отделни обекти от ликвидационното имущество, ако с това не се увреждат правата на останалите съдружници и кредитори. Тези действия на ликвидатора обаче следва да намерят своето отражение в окончателния ликвидационен баланс, с нулеви стойности досежно наличието на активи на дружеството. В случая, освен тези общи положения на ликвидационното производство, следва да се съобрази и обстоятелството, че когато е налице заличено търговско дружество допълнителните действие за ликвидация следва да бъдат извършвани само от името на ликвидатора. Той не е и не може да бъде представител на дружество, което не съществува като правен субект. Извършените от него разпоредителни действия с пропуснато при ликвидацията имущество ще водят до правоприемство в полза на приобретателя, но той ще придобие прехвърляното му вещно право, само ако то е съществувало в имуществото на търговското дружество преди заличаването, респ. не е изгубено след заличаването. В конкретния случай дружеството „Елиса“ ООД, БУЛСТАТ 831527186, е с прекратена дейност от 2012 г., а към 31.01.2017 г. е заличено по силата на закона. Както е посочено по-горе, на 16.09.2019 г., с констативни нотариални актове, издадени въз основа на обстоятелствена проверка, С. Н. Й. (намиращ се в брак с М. Й. Й.), е признат за собственик на двата процесни офиса. От друга страна, действия по 5г, ал. 5 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ са предприети от заинтересованите лица и е извършена служебна пререгистрация на „Елиса“ ООД, ЕИК 831527186 на 02.04.2020 г. При тези фактически данни съдът приема, че към тази дата е налице придобиване на правото на собственост от страна на трети лица чрез оригинерен правен способ – давностно владение, за което са издадени описаните по-горе констативни нотариални актове. Поради това е недопустимо е позоваването от страна на ищците на Договора от 29.12.1994 г., с който „ЕЛИСА“ ООД с регистрация в СГС по ф.д. № 10646/1994 г. е закупило недвижими имоти: офис 1 с площ 45, 50 кв. м. и офис № 2 с площ 69, 72 кв. м., находящ се в гр. •••, ул. „•••“ № ••, парцел VII-490, квартал 230, партерен етаж (съгласно Нотариален акт №13, том LLXLVII, дело 29493/94 г.). Към датата на служебната пререгистрация „Елиса 1“ ООД вече не са явява собственик на офисите, т.е. същите не представляват имущество на заличения търговец. Дори и да са налице някакви основания за отмяна на констативните нотариални актове за придобиване на право на собственост по давност, единственият, който би могъл да претендира това, е вече заличеният търговец – „Елиса - 1“ ООД, ЕИК 831527186. Предвид обстоятелството обаче, че по отношение на същият е открита допълнителна ликвидация съобразно 5г, ал. 5 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ вр. чл.273 ал.2 от ГПК, същият не разполага с право на иск и не притежава активна процесуална легитимация и правосубектност. В този смисъл съдът споделя доводите на първоинстанционния съд, че дори и само на това основание предявеният иск се явява неоснователен. Независимо от горното, с оглед твърденията във въззиваната жалба, по отношение спорния въпрос дали праводателят на ищците С. Й. е придобил имотите въз основа на давностно владение, съдът намира следното: Нормата на чл. 79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС и допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС. Правната последица - придобиване на вещното право, е нормативно свързана само с тези юридически факти, без да е необходимо включването на други елементи във фактическия състав (в този смисъл е Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК./ Фактическият състав на придобивната давност включва два елемента: владение и изтичане на определен срок. За придобиването по давност е необходимо на първо място да бъде установено владение върху имота. Съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. От това легално определение на правния термин владение се извличат двата основни признака на владението като юридически факт: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещ /corpus/ и субективен държане на вещта като своя /animus/, които следва да са осъществени едновременно. Ответниците са представили два броя констативни нотариални актове - Нотариален акт за собственост на недвижим имот от 16.09.2019 г., № 182, том III, peг. № 9947, дело № 520/2019 г., и Нотариален акт № 183 от 16.09.2019 г., том III, рег. № 9948, дело 521/2019 г., на нотариус В. М., на който се позовават, че установяват правото на собственост на праводателя им – С. Й. за периода от 2007 г. до датата на издаването им през 2019 г., Във връзка твърдяното придобиване на имота по давност и поддържаните доводи на страните, съдът съобрази съдебната практика. В ТР № 11/21.03.2013 г. на ВКС по т.д. № 11/2012 г., ОСГК се приема, че нотариален акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК, е официален документ, съставен от надлежно оправомощено лице в рамките на предоставената му компетентност и по установения в закона ред, се ползва по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК с материална доказателствена сила спрямо всички и не може да бъде оспорвана неговата истинност по реда на чл. 193 ГПК. Съдържащата се в нотариалния акт по чл. 587 ГПК констатация за принадлежността на правото на собственост представлява правен извод на нотариуса, а не удостоверен от него факт и поради това е извън доказателствената сила на документа нотариален акт, определена по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. Издаването на констативен нотариален акт за собственост е предшествано от проверка дали молителят е собственик на имота въз основа на представени документи (/чл. 587, ал. 1 ГПК) или чрез т. нар. обстоятелствена проверка, включваща разпит на трима свидетели (чл. 587, ал. 2 ГПК). След преценка на тези доказателства нотариусът прави своя извод относно принадлежността на правото на собственост като издава мотивирано постановление, а въз основа на него, ако признава собствеността, издава нотариален акт. Поради това констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. Съгласно чл. 537, ал. 2, пр. 3 ГПК нотариалният акт се отменя когато бъде уважена претенция на трето лице срещу титуляра на акта, т. е. когато по исков път бъде доказана неверността на извършеното удостоверяване на правото на собственост. В тежест на страната, която се противопоставя на констатациите на нотариуса досежно удостовереното право на собственост, е да проведе пълно обратно доказване. Във връзка с тези обстоятелство по делото са ангажирани гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели на ищците – свидетелките С. и Е., и двама свидетели на ответниците Т. и Б.. Съгласно практиката на ВКС, при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани (в този смисъл са Решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ІІ г.о. на ВКС; Решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г., I г.о. на ВКС и др.). С оглед горното, съдът намира, че следва да бъдат кредитирани показанията на свидетелите на ответника предвид следното: На първо място, свидетелските показания на свидетелите на ответниците са незаинтересовани, последователни, логични и взаимодопълващи се. Двамата свидетели имат непосредствени впечатления за целия анализиран период от 2007 г. до издаването на констативните нотариални актове през 2019 г. Свидетелят Т. е лицето, свързало предишния управител на „Елиса 1” ЕООД (л), Булстат 831527186, К. Г. със С. Й., с цел последният да съдейства с двата офиса на дружеството. К. Г. е провел няколко срещи, на една от които е присъствал и свидетелят Т., по време на която Г. и Й. са се разбрали С. Й. да започне да се грижи за офисите, които са били в много лошо състояние. Двамата са постигнали уговорка те да бъдат продадени на С. Й., след постигане на съгласие за цена и сключване на окончателен договор. Въз основа на тези уговорки К. Г. е предал владението на С. Й. през зимата на 2007 година. От този момент нататък, С. Й. е отдавал под наем процесните офиси от свое име, като свидетелят Т. сочи, че от 2010 г. е придобил недвижим имот в същата сграда на втория етаж и оттогава участва активно в управлението на етажната собственост. Единствените лица, посещавали офисите са наемателите на С. Й. – Л. М. и Ч. Б., като не е виждал никой друг да влиза и да ги ползва. Изложената фактическа обстановка се потвърждава и от показанията на свидетеля Б., който свидетелства, че офисите са му били отдадени под наем от С. Й., като ги е ползвал непрекъснато в периода от 2007 г. до 2019 г. за складиране на вещи. Никой не го е притеснявал в този период. Не е контактувал с никой друг освен със С. Й., на когото е плащал наем. Съдът намира, че не следва да бъдат кредитирани показанията на свидетелите на ищците. Същите са на първо място заинтересовани – свидетелката С. е сестра на ищеца Х. В., а втората свидетелка е служител - изпълнителен асистент на същото лице. Поради това с оглед чл.172 от ГПК съдът приема, че същите обслужват правната теза на въззивниците – ищци в процеса. Наред с това обаче същите не са непосредствени за процесния период. Свидетелката С. установява, че дружеството е извършвало дейност в България до 2002 г., след което я е преустановило и са напуснали офисите. Инцидентните посещения на офисите от страна на свидетелката са концентрирани през 2005 – 2010 г., както и 2011 г., а след това инцидентно през 2015 г., 2016 г. и 2017 г. Изцяло непотвърдени с други доказателства са твърденията й, че брат й – ищецът Х. В., е извършвал огледи на имотите през 2017 -2018 г. Още повече, че към този момент дружеството „Елиса -1“ ЕООД вече е било заличено от ТР и не е съществувало като правен субект, т.е. не е имало възможност дружеството да продава каквито и да е свои активи. Налице е и съществено противоречие в показанията на свидетелката и неяснота досежно това кой точно е стопанисвал имотите – от 2002 г. - 2003 г. дружеството е преустановило дейността си и вече не е имало свои служители. До 2012 г. същото не се е пререгистрирало в законоустановените срокове, от 2017 г. е било изобщо заличено като правен субект. Поради това някакви инцидентни посещения на свидетелката в процесния обект (дори и да са налице такива), като не се установява конкретно и кога нейният брат и съдружник Х. В. ги е посещавал, не обосновават извод, че е налице упражняване на фактическа власт от последния. В този смисъл свидетелските показания противоречат и на жалбата до Софийска градска прокуратура от 12.02.2020 г. и исковата молба от 12.06.2020 г., въз основа на която е образувано гр.д.№ 5151/2020 г. по описа на СГС, ГО, I-18 състав, в които изобщо не се твърди, че съдружниците или управителите са се грижели за тях. Още повече, че един от съдружниците е юридическо лице – „Текмор“ АД, като за него изобщо установява да е упражнявал каквато и да е фактическа власт чрез своите органи. М. С. твърди, че заедно с брат си и други служители непрекъснато са полагали грижи за процесните офиси. Това от една страна противоречи на събраните и анализирани писмени доказателства, вкл. и показанията на свидетелката, че дружеството практически не е ползвало офисите от 2002 г., като следва да се приеме, че се е дезинтересирало от тях, вкл. и като не се е пререгистрирало до 01.10.2012 г., и е заличено по силата на закона. Съдът не кредитира показанията на св. М. Е. не само поради това, че е налице служебна зависимост, а оттам заинтересованост, но и поради това, че показанията й не са непосредствени и не сочат кога и как е било извършен достъп до имотите и колко пъти конкретно се е случило това. При анализ на свидетелските показания, съпоставянето им в съвкупност с останалия доказателствен материал по делото, се установява, че няма противоречия, същите са последователни и взаимодопълващи се. Предвид изложеното, съдът намира, че лицето С. Н. Й. е владял постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено процесните имоти, считано от есента на 2007 г. до датата на издаване на констативните нотариални актове. В този смисъл са свидетелските показания на свидетелите на ответната страна, които са непротиворечиви и последователни и са възприети непосредствено за целия период от време. С оглед изложеното, въззивният съд приема, че н е се оборват констатациите на нотариуса, отразени в констативните нотариални актове, с коит о С. Н. Й. и М. Й. – праводатели на ответниците, са признати за собственици на процесните недвижими имоти. Предвид всичко изложено въззивният съд намира, че подадената въззивна жалба е неоснователна, а постановеното съдебно решение, като правилно и законосъобразно ще следва да бъде потвърдено. ПО ОТГОВОРНОСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ В ПРОЦЕСА: При този изход на делото и неоснователност на въззивната жалба, на въззивниците разноски не се дължат, респ. не се налага изменение на присъдените с първоинстанционото решение разноски на страните. Същевременно, в настоящото производство само въззиваемият – ответник „ЕЛИСА 1” ООД (л), ЕИК 205910302 е представил Списък по чл. 80 ГПК, като е и заявил своевременно претенция за разноски. Същата е предявена в размер на 5 000 лева и представляват разноски за процесуално представителство и защита пред въззивната инстанция. До приключване на съдебното дирене страната е представила и доказателства за тяхното извършване. Предвид горното, в полза на въззиваемата страна - „ЕЛИСА 1” ООД (л), ЕИК 205910302 следва да бъдат присъдени разноски в пълния им заявен размер от 5 000 лева. Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав