Решение № 6610 от 2.12.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11477/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от З. К. С. срещу решение № 20154214 от 08.07.2021г., постановено по гр. д. № 1034/2020г. на СРС, 166 с-в. С цитираното решение е отхвърлен предявеният от З. К. С. срещу Районен съд Стара Загора иск с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ за заплащане на сума в размер на 3000 лева – обезщетение за разглеждане и решаване на гр. д. № 220/2017 г. по описа на Районен съд Стара Загора извън разумния срок. В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага доводи, че СРС е следвало да вземе предвид цялата продължителност на делото на съответната инстанция. Моли решението да бъде отменено и искът да бъде уважен изцяло като основателен и доказан. В установения от закона срок, въззиваемият и контролиращата страна не са депозирали депозирал отговор на въззивната жалба. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни. На първо място, следва да бъдат обсъдени наведените от жалбоподателя доводи за недопустимост на производството, предвид влязло в сила решение по делото, във връзка с което което се претендират вредите. В настоящия случай се претендира обезщетение за вреди от забавено правосъдие по висящо към момента на подаване на исковата молба съдебно производство, поради което не е било необходимо провеждането на административна процедура по гл. трета "а" ЗСВ, като процесуална предпоставка за предявяване на иска – арг. от чл. 8, ал. 2 вр. чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ. Действително от изисканите в настоящето производство справки се установява, че е постановен влязъл в сила краен съдебен акт в производството, за което се претендират вредите – л. 257 – л. 261 от настоящето дело. Спорният въпрос е дали това обуславя недопустимост на предявения иск. Ето защо, правният въпрос по който съдът следва да се произнесе е дали производство по иска с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ е допустимо в хипотезата, когато вредите се претендират от забавено дело, което към момента на предявяване на иска е висящо, а към момента на приключване на съдебното дирене е с обявен краен акт по същество, който е влязъл в сила. Настоящият съдебен състав намира, че соченият фактически състав относно допустимостта на иска по чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ, следва да се преценява към момента на подаването му. Действително по въпроса съществува противоречива съдебна практика. В Решение № 153 от 13.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4658/2017 г. и определение № 287 от 27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4658/2017 г., е прието, че приключването на производството, по което се твърди че е допуснато нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията, след като е предявен иск за обезщетение по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, не е процесуална пречка за упражняване правото на иск и основание за прекратяване на гражданското дело, тъй като тълкуването в обратния смисъл ще противоречи на установеното в закона правило, че никое друго учреждение няма право да приеме за разглеждане дело, което вече се разглежда от съда. Обратното приема ВКС в определение № 494 от 3.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5234/2016 г., IV г. о., ГК, а именно - ако към момента на приключване на съдебното дирене в исковото производство по чл. 2б ЗОДОВ, производството, за което се претендира, че е забавено, е приключило с краен съдебен акт, то искът е недопустим. Настоящият състав споделя практиката, посочена в Решение № 153 от 13.06.2018 г. на ВКС, IV ГО по гр. д. № 4658/2017 г. и определение № 287 от 27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4658/2017г. В решение № 210 от 15.06.2015 г. по гр.д. № 3053/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., също е прието, че допустимостта на иска по чл.2б ЗОДОВ за обезщетение на вредите от нарушение правото по чл.6, §1 от Конвенцията по висящо производство не е обусловена от изискванията на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ - да е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а” от ЗСВ и да няма постигнато споразумение. При всички положения допустимостта на производството се преценява към момента на предявяване на иска. Следва да се отбележи, че настоящият съд не може да отправи директно искане за тълкувателно решение, в каквато връзка са доводите на въззивника. По същество на правния спор, въззивният съд намира следното. Предявените искове са с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Нормата на чл.2б от ЗОДОВ, с приемането й през 2012 г. /обн. ДВ бр. 98/2012 г./, създаде национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие и по съществото си представлява вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл.6 §1 от ЕКПЧ, като претенцията за обезщетение, съгласно чл.8, ал.1 от ЗОДОВ, се разглежда по този закон и по реда на ГПК. Материалноправната норма на чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ има действие от датата на влизането й в сила – 11.12.2012 г. и занапред, като обезщетение за вреди от забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по реда на ЗОДОВ, съгласно чл.8, ал.1 от ЗОДОВ.