Решение № 713 от 9.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 6355/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 20279672/17.12.2020г. по гр.д. № 44468/2018г. по описа са Софийски районен съд 90 ти състав е признато за установено, че М. В. Г. дължи на „Й.Б.“ ЕАД с предишно наименование „Т.Б.“ ЕАД, част от вземанията предмет на заповед за изпълнение, на парично задължение, по чл. 410, ал.1 от ГПК по ч. гр.д. № 21268/2017г. по описа на Софийски районен съд, възлизаща на 68, 09 лв. представляваща дължима главница 01.04.2015г. до 30.04.2015г., по договор за предоставяне на далекосъобщителна услуга от 19.01.2015г., ведно със законната лихва от 09.03.2017г. до изплащане на вземането. Искът е отхвърлен за сумата от 67, 03 лв., представляваща неустойка начислена за предсрочното прекратяване на договора. Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника М. В. Г., с релевирани оплаквания за неправилност на постановения акт. В жалбата е бланкетна като жалбоподателката счита че решението е незаконосъобразно и необосновано. В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от „Й.Б.“ ЕАД с предишно наименование „Т.Б.“ ЕАД с който се взема становище за нейната неосонователност. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид изложеното във въззивната жалба и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане искове по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 228 от Закона за електронните съобщения. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Решението на СРС е и правилно. Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу правилността на първоинстанционното решение. Както вече бе посочено, според чл. 269 ГПК по отношение на правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически констатации. В този смисъл са задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 г., ОСГТК. Поради това се налага изводът, че и при бланкетна въззивна жалба, в която жалбоподателят е направил довод за неправилност на решението, без да конкретизира отделни оплаквания за неправилността на акта, въззивният съд дължи произнасяне по съществото на делото, като формира собствени изводи по съществото на материалноправния спор въз основа на установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, независимо дали потвърждава или отменя решението /арг. от чл. 271, ал. 1 ГПК/. От представените по делото договор за мобилни услуги от 19.01.2015г., Общи условия на Т.Б. ЕАД за взаимоотношения с потребители на мобилни телефонни услуги, и фактури от 01.02.2015г., 01.03.2015г., 01.04.2015г. и 01.05.2015г. се установява, че между страните са възникнали валидни облигационни отношения по повод предоставяне на далекосъобщителни услуги. Срокът на договора бил от 19.01.2015г. до 19.01.2016г. Несъмнено е, че за заплащане на стойността на предоставените далекосъобщителни /телефонни/ услуги са от значение времетраенето на същите и отчитането им съобразно таксуващата система на ищеца. Тези услуги са измерими в таксови единици /импулси/ - арг. чл. 248, ал. 2 ЗЕС. издадени от ищцовото дружество, което не се спори, че води редовно счетоводство. Не се спори а и се установява от представените писмени доказателства, че за периода 01.02.2015г. до 31.03.2015г. ответницата е ползвала услуги на стойност от 50, 98 лв. с ДДС, като за този период са й начислени и абонаментни такси в размер на 19, 33 лв. с ДДС. С фактурата от 01.04.2015г., ищцовото дружество е сторнирало задължения по предходни фактури в размер на 2, 22 лв., при което непогасеното задължение на ответника е станало в размер на 68, 09 лв. с ДДС. Доколкото ответницата, чиято е доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, нито твърди, нито установява, че е заплатила стойността на ползваните от нея през исковия период далекосъобщителни услуги, то първата релевирана претенция законосъобразно е била изцяло уважена от първоинстанционния съд, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/. По отношение на претенцията за неустойка съдът е отхвърлил исковете, а срещу тази част на решението въззивна жалба не е подадена и същото е влязло в сила. Предвид изложеното настоящият състав намира, че решението следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. При този изход на производството жалбоподателката няма право на разноски. Право на разноски има ответника по жалбата който е представил доказателства за сторени разноски в размер на 100 лева за назначения особен представител. На основание чл. 280, ал.3 от ГПК решението не подлежи на обжалване. Мотивиран от гореизложеното,