Решение № 2892 от 15.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 4354/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. С решение №20049734 от 22.07.2022г., постановено по гр.дело №1509/2020г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 57-ми състав, е осъдено „ПОДЕЛЕНИЕ за ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ – СОФИЯ“ при „БДЖ - ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ“ ЕООД, с ЕИК •••••••, да заплати на Х. П. Г., с ЕГН ••••••••••, на основание чл.215 КТ сумите от 574 евро и 27.47 щатски долара, представляващи остатък от неизплатена част от командировъчни пари за осъществени международни командировки за периода от 01.02.2007г. – 05.11.2008г., ведно със законната лихва върху главниците от 574 евро и 27.47 щатски долара, считано от 05.11.2008г. до окончателното им изплащане, като е отхвърлен иска за разликата над 574 евро до пълния предявен размер от 826 евро и за разликата над 27.47 щатски долара до 252.46 щатски долара; както и на основание чл.78 ал.1 от ГПК сумата от 206.12 лв., направени по делото разноски. С решението е осъден Х. П. Г., с ЕГН ••••••••••, да заплати на ПОДЕЛЕНИЕ за ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ – СОФИЯ“ при „БДЖ - ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ“ ЕООД, с ЕИК •••••••, на основание чл.78 ал.3 от ГПК сумата от 61.66 лв., направени по делото разноски. С решението е осъдено ПОДЕЛЕНИЕ за ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ – СОФИЯ“ при „БДЖ - ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ“ ЕООД, с ЕИК •••••••, да заплати на основание чл.78, ал.6 във вр. с чл.83, ал.1, т.1 ГПК по сметка на СРС сумата от 167.66 лв., държавна такса, изчислена върху уважения размер на предявените искове. Постъпила е въззивна жалба от ищеца - Х. П. Г., с ЕГН ••••••••••, чрез пълномощник адв.Т. Т., с която се обжалва решение №20049734 от 22.07.2022г., постановено по гр.дело №1509/2020г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 57-ми състав, в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.215 КТ за разликата над 574 евро до пълния предявен размер от 826 евро и за разликата над 27.47 щатски долара до пълния предявен размер от 252.46 щатски долара, представляващи остатък от неизплатена част от командировъчни пари за осъществени международни командировки за периода от 01.02.2007г. – 05.11.2008г., ведно със законната лихва, считано от 05.11.2008г. до окончателното им изплащане, както и в частта на възложените в тежест разноски. Изложени са правни аргументи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Излага се, че неправилно СРС приема, че в случая намира приложение разпоредбата на чл.21 от Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина /НСКСЧ/, която се отнася за всички други служебни командировки, но не и за кондукторите, които били персонал на самото превозно средство и изпълнявали своите служебни задължения в самия влак, а не извън него. Твърди се, че в конкретния случай при изчисляване на размера на командировъчните пари за осъществени от ищеца международни командировки намира приложение нормата на чл.31, ал.1 от НСКСЧ, която е специална разпоредба и касае именно персонала на различните транспортни средства, а не просто командированите лица. Поддържа се още, че СРС не е отчел обстоятелството, че извършените командировки по посочените релации следва да се възприемат в тяхната цялост, а именно, че продължителността на всяка една от тях е от три дни, а не едно денонощие. В тази връзка се поддържа, че при изчисляване на дължимите от работодателя командировъчни пари за осъществени от ищеца международни командировки следва да се кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза по вариант №1, а не както е направил първостепенния съд по вариант №2. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да уважи до пълните размери предявените искове с правно основание чл.215 от КТ. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Представя списък по чл.80 от ГПК. Въззиваемата страна - „ПОДЕЛЕНИЕ за ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ - СОФИЯ“ при „БДЖ - ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ“ ЕООД, чрез юрисконсулт Румяна Х.ва, депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че първоинстанционното решение в обжалваните части е законосъобразно, постановено при правилно обсъждане на релевантните по делото доказателства и при спазване на материалния и процесуалния закон. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендираните от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Предявени са от Х. П. Г., с ЕГН ••••••••••, срещу „ПОДЕЛЕНИЕ за ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ – СОФИЯ“ при „БДЖ -ПЪТНИЧЕСКИ ПРЕВОЗИ“ ЕООД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.215 КТ. С оглед предмета на въззивната жалба, с която е сезиран, съдът приема, че на въззивен контрол подлежи първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.215 от КТ. В частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.215 от КТ съдебното решение е влязло в сила като необжалвано. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантни за спора факти и обстоятелства. В конкретния случай не се спори между страните, а и от доказателствата се установява, че през процесния период - 01.02.2007г. – 05.11.2008г., въззивникът -ищец е работел при въззиваемия - ответник по трудово правоотношение, по което е изпълнявал длъжността "кондуктор, спални и кушет вагони", като е бил на 36 броя международни командировки, за които са били издадени командировъчни заповеди. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението в обжалваните части е и правилно. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична неоснователност на предявените искове с правно основание чл.215 КТ за разликата над 574 евро до пълния предявен размер от 826 евро и за разликата над 27.47 щатски долара до пълния предявен размер от 252.46 щатски долара, представляващи остатък от неизплатена част от командировъчни пари за осъществени международни командировки за периода от 01.02.2007г. – 05.11.2008г., ведно със законната лихва, считано от 05.11.2008г. до окончателното им изплащане. Въззивният съд счита, че първоинстанционният съд е извършил правилна преценка на събраните по делото доказателства и правилно е тълкувал и приложил материалния закон, поради което постановеният съдебен акт в частта, в която е прието, че предявените искове с правно основание чл.215 от КТ са неоснователни е правилно и законосъобразно. По доводите, касаещи материалната незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, съдът приема следното: В чл.215 КТ е предвидено, че при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари в размери, определени от МС. Въз основа на тази законова делегация с ПМС №115 от 03.06.2004г. е приета НСКСЧ, която е в сила от 01.07.2004г. и следователно е действаща към процесния период. Издадените на основание чл.215 КТ наредби на МС могат да определят само минимален размер на обезщетенията при командироване, съответно работодателят при определяне на размера на тези обезщетения не може да ги фиксира под предвидения в Наредбата размер /в този смисъл е решение №753 от 29.03.2011г. по гр. дело №1283/2010г. по поиса на ВКС, Г.К., IV Г.О./. Дадената регламентация цели да създаде задължение на работодателя да компенсира допълнителните разноски на работника/служителя, свързани с изпълнението на работата в друго населено място /в случая и извън пределите на РБ/. Като се държи сметка именно за целта на въведената регламентация на задължението за плащане на тези допълнителни суми, следва да се отговори за спорния по делото въпрос - дали във всички случаи ищецът трябва да получи пълния размер на дневните пари или само част от тях в случаите, в които престоява по-малко от едно денонощие на територията на съседна на Република България държава, но повече от 4 часа. Според чл.15, ал.1 изр.1 от Наредбата за покриване разходите на командированите лица в чужбина се изплащат дневни и квартирни пари в размери и валути съгласно приложение №2. Съгласно чл.18, ал.1 НСКСЧ /редакция към ДВ, бр.50 от 11.06.2004г. / с дневните пари се осигуряват средства за храна, вътрешен градски транспорт и други разходи, а съгласно ал.3 - относителният дял на отделните компоненти в размера на дневните пари за целите на определянето на намалените размери дневни пари при поемане на част от разходите от приемащата държава или организация е, както следва: 1/. За хранене, включително: а) обяд - 35 на сто; б) вечеря - 35 на сто; 2/. други разходи - 30 на сто. По аргумент от така предвиденото разпределение на сумите за дневни пари следва, че законодателят определя 35 на сто от тях за едно хранене /обяд или вечеря/. Според чл.21 НСКСЧ на лицата, които в изпълнение на служебни задължения престояват по-малко от едно денонощие на територията на съседна на Република България държава, се полагат дневни пари в размер 35 на сто от дневните пари за съответната държава, ако престоят на лицата е повече от 4 часа. Следователно при престой над 4 часа, но по-малко то едно денонощие се предвиждат дневни пари за едно хранене /35 на сто/. Естеството на трудовите функции на ищеца го определя като част от персонала на сухопътно транспортно средство по смисъла на §1, т.3 от ДР на НСКСЧ, поради което за дължимите командировъчни пари несъмнено се прилага чл.31, ал.1, която препраща към Приложение №3, т.е., 80 % от дневните пари. Нормата на чл.21 НСКСЧ е обща, а раздел IV от Наредбата съдържа и специални правила за командировъчните пари на персонала на сухопътни, въздухоплавателни и водни транспортни средства. Съгласно чл.34 от Наредбата, за персонала по раздел IV не се прилага ограничението по чл.11, ал.1 - относно общата продължителност на командировките на едно командировано лице за една календарна година. Следователно при определянето на командировъчните пари на персонала на сухоземните транспортни средства с крайна дата в съседна на Република България държава следва да намери приложение и разпоредбата на чл.21 от Наредбата. Приложението на общата норма не е изключено изрично, както е процедирано по отношение на чл.11, ал.1 от Наредбата, нито е в противоречие със спецификата на дейността на персонала по раздел IV от Наредбата. Нормата на чл.21 от Наредбата касае хипотези, които не са уредени в раздел IV, поради което и именно като обща следва да намери приложение и при определяне на командировъчните пари на персонала на сухоземните транспортни средства /в този смисъл е решение №46 от 18.03.2016г. по гр.дело №3364/2015г. по описа на ВКС, Г.К., III Г.О./. Няма и логика за тези служители /по раздел IV/ да е изключено приложението на чл.21, доколкото при престой, по-кратък от едно денонощие, разходите по изпълнение на трудовите функции са по-малки от разходите за по-продължителен престой. В конкретния случай от приетата като доказателство по делото заповед №9/12.12.2007г., издадена от ответника, е видно, че са определени размери на командировъчни пари по-ниски от тези по НСКСЧ, поради което на служителя се дължи неизплатената разлика. По отношение на размерите, до които са уважени исковете, правилно СРС е кредитирал втори вариант на приетото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, в която експертът е изчислил разликата между платените командировачни пари и тези, дължими по чл.21 от НСКСЧ /при престой повече от 4 часа, но по-малко от едно денонощие в съседна страна/, до които размери исковете се явяват основателни, съответно за разликата до пълните предявени размери исковете са отхвърлени. С оглед изложените правни аргументи и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС в обжалваните части следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК. С оглед изхода от правния спор пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна – ответник, в полза на който следва да се присъдят своевременно претендираните от него разноски за юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 50.00 лв. при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото. Чл.78, ал.8, изр.2-ро от ГПК не допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да надхвърля максималния размер за съответното дело, определен по реда на чл.37, ал.2 от ЗПП. По аргумент от обратното, законът допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да е под минималния размер за съответното дело, когато сложността му е ниска, както е в разглеждания случай /в този смисъл е определение №518 от 03.12.2019г. на ВКС по ч.гр.д. №4461/2019г., ІV Г.О., Г.К., ВКС/. По горните съображения и на основание чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна - ответник сумата от 50.00 лв., юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ, което се дължи за въззивна инстанция.