Решение № 1033 от 22.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 7058/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение от 09.03.2022 год., постановено по гр.дело № 24223/2020 г. на СРС, Г.О., 45 състав, е признато за установено в отношенията между страните по предявения от ЗК“Л.И.“ АД, ЕИК •••••••, срещу А. Т. Х., ЕГН ••••••••••, положителен установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.274, ал.1, т.1 от КЗ/ отм./, че А. Т. Х. дължи на ЗК“Л.И.“ АД, сумата от 358, 64 лв., представляваща изплатено от ищеца ЗК“Л.И.“ АД застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски по застраховка „Гражданска отговорност“- застрахователна полица № BG/22/115002089564, сключена за т.а.“Волво“, модел „ФМ 9“, с ДК •••••••, във връзка с образувана при него щета № 0003-5060-15-304142, по повод ПТП реализирано на 28.08.2015 г., около 06.40 часа в гр.Варна, на ул.“Селиоглу“, където водачът на товарния автомобил А. Т. Х. при управление на ППС се отклонява в ляво от пътното платно за движение и със задната част реализира ПТП с паркиран лек автомобил „Ситроен“, модел“Ц5“, с СК № •••••••, собственост на Г.Б. Г., както и напуска местопроизшествието, като по този начин виновно се отклонява от проверка за алкохол, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК- 14.10.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, и за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК в производството по ч.гр.дело № 58818/2019 г. на СРС, 45 състав. С решението на съда е осъден А. Т. Х., ЕГН ••••••••••, да заплати на ЗК “Л.И.“ АД, ЕИК •••••••, сумата в размер на 75, 00 лв., представляваща деловодни разноски в заповедното производство на основание чл.78, ал.1 от ГПК. С решението на съда е осъден А. Т. Х., ЕГН ••••••••••, да заплати на ЗК “Л.И.“ АД, ЕИК •••••••, сумата в размер на 375, 00 лв., представляваща деловодни разноски в исковото производство на основание чл.78, ал.1 от ГПК. Срещу решението на СРС, 45 с-в е постъпила въззивна жалба от А. Т. Х., подадена чрез пълномощниците му адв.В. Х. и адв.В. Д., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлен предявения установителен иск. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и на материалноправните разпоредби на закона, по съображения подробно изложени в жалбата. Твърди се, че решението е и необосновано. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ищец ЗК“Л.И.“ АД, гр.София, чрез процесуалния си представител юрк.К.М. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява неправилно, поради следните съображения: Правните изводи на първоинстанционният съд за основателност на предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, регресен иск по чл.274, ал.1, т.1, предл.3 от Кодекса за застраховането/КЗ отм./поради отклоняване от страна на ответника от проверка за алкохол, не могат да бъдат споделени. Решаващият състав, макар правилно да е определил правната квалификация на предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК регресен иск - чл.274, ал.1, т.1, предл.3 от Кодекса за застраховането/ отм./, не е отчел в пълнота предпоставките за ангажиране отговорността на застрахования на посоченото основание и е направил необоснован извод за доказаност на тези предпоставки. От обстоятелствената част на исковата молба е видно, че застрахователното дружество основава правото си на регрес на обстоятелството, че застрахования виновно се е отклонил от проверка за алкохол, напускайки мястото на предизвиканото от него пътно-транспортно произшествие на 28.08.2015 г. С оглед разпределението на доказателствената тежест в процеса, застрахователното дружество е следвало да докаже при условията на пълно главно доказване виновното отклоняване от проверка за алкохол от страна на виновния за произшествията водач - ответник по предявения регресен иск. За установяване на твърдяните обстоятелства дружеството- ищец се е позовало на съставения на 28.08.2015 г. протокол за пътно-транспортно произшествие, в който е отразено, че ответникът А. Т. Х. е напуснал пътно-транспортното произшествие /ПТП/. Преценката на събраните по делото доказателства не води обаче в процесния случай до извод за доказано виновно отклоняване от страна на застрахования ответник от проверка за алкохол. В тази връзка следва да се има предвид и липсата на твърдения от страна на ищеца по делото за управление на МПС от страна на ответника А. Т. Х. след употреба на алкохол. Първоинстанционният съд не е изложил изрични мотиви доколко самият факт на напускане на ПТП може да се квалифицира като виновно поведение за отклоняване от проверка за алкохол. В практиката на ВКС, обективирана в решение № 183 от 22.11.2010 г. по т.дело № 30/2010 г. на ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК, е прието, че само факта на напускане на ПТП не може да се квалифицира като виновно поведение за отклоняване от проверка за алкохол, каквото поведение и вината на застрахования подлежат на доказване от ищеца по регресния иск. Само при наличие на данни за предприети мерки за извършване на проверка за алкохол на участник в ПТП, от която той виновно да се отклонил, би могло да се приеме, че е налице основанието по чл.274, ал.1, т.1, предл. последно КЗ/ отм./ за регресна отговорност на застрахования. Предвид даденото разрешение, което се споделя изцяло и от настоящия съдебен състав и с оглед липсата на категорични данни, от които да се направи извод за доказаност на предпоставките за ангажиране регресната отговорност на застрахования на посоченото основание, исковата претенция неправилно е била уважена от първата съдебна инстанция. Първоинстанционният съд е постановил решението си в противоречие с установената практика на ВКС за приложението на чл.274 ал.1 КЗ /отм./. С постановените по реда на чл.290 ГПК решения - № 183 от 22.11.2010 г. по т.дело № 30/2010 г. и № 16/2.02.2011 г. по т.дело № 374/2010 г. на ІІ т.о. и др. е прието, че фактът на напускане на местопроизшествието от застрахования водач - причинител на вредите, сам по себе си не може да се квалифицира като виновно поведение за отклоняване от проверка за алкохол и не е достатъчен, за да се ангажира отговорността на водача към неговия застраховател по застраховката "Гражданска отговорност" при условията на чл.274 ал.1 т.1, пр. 3 КЗ /отм./; Отказът на водача да се подложи на проверка за алкохол или виновното му отклонение от нея подлежи на пълно главно доказване от застрахователя - ищец по иска с правно основание чл.274 ал.1 т.1 КЗ /отм./; Само при наличие на данни за предприети мерки за извършване на проверка за алкохол на участник в ПТП, от която последният виновно се е отклонил, би могло да се приеме, че е налице основанието по чл.274 ал.1 т.1 пр. 3 КЗ /отм./. При така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции изводи по съществото на спора, първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно следва да бъде отменено изцяло, включително и в частта относно разноските, като постановено в нарушение на материалния закон и вместо това да бъде постановено решение, с което предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, регресен иск по чл.274, ал.1, т.1, предл.3 от Кодекса за застраховането/КЗ отм./, следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан. При този изход на спора, на въззиваемата страна-ищец, разноски за въззивното производство не се дължат. Такива се дължат на въззивника- ответник. С оглед на което на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на въззивника- ответник следва да се присъдят своевременно поисканите и доказани разноски за двете съдебни инстанции в общ размер на сумата от 750 лв./ заплатена държавна такса по делото за въззивно обжалване в размер на 50 лв., уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на 300 лв., както и уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата въззивна инстанция в размер на 400 лв., при уважаване на направеното от ищеца, чрез неговия процесуален представител възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на уговореното за въззивната инстанция адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно/. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,