Решение № 5390 от 11.8.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 11603/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца Т. П. А. срещу решение от 25.06.2024 г. по гр.д. №23727/2022 г. на Софийския районен съд, 162 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Столична община иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор № 68134.2822.1726, находящ се в гр. София, ул. „•••-та” •••, с площ от 165 кв.м., вид на територията: урбанизирана, НТП: ниско застрояване /до 10 м./, стар номер на имота 1726, кв.33, парцел II, при съседи на имота: имоти с идентификатори 68134.2822.272, 68134.2822.273, 68134.2822.2500, 68134.2822.277 и 68134.2822.758, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото. В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и необосновано, противоречащо на събраните по делото доказателства. Сочи, че процесният недвижим имот никога не е бил общинска собственост, а от 1947 г. до днес, първоначално праводателя и И.М., а от 2004 г. ищецът, са владели процесния недвижим имот необезпокоявано. Поддържа, че не е налице идентичност между процесния недвижим имот и недвижимите имоти по актовете за държавна и общинска собственост. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи предявения установителен иск за собственост. Претендира разноски. Въззиваемата страна Столична община в срока за отговор по чл.263 ал.1 оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която е отхвърлен предявеният установителен иск за собственост по отношение построените в описания по-горе недвижим имот едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 22 кв.м. и сграда на допълващо застрояване с площ от 12 кв.м., поради което е влязло в законна сила в тази му част. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно по следните съображения: По делото е представен окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 10.09.2004 г., нот. заверен от нот. В.Б., рег. №1026/10.11.2004 г., с който И.Д.М. е продала на ищеца Т. П. А. следния имот: дворно място с площ от 420 кв.м., находящо се в гр. София, кв. ••••, заедно с построената в него сграда със ЗП от 22 кв.м. По делото е представен акт за държавна собственост •••067 /1617/ от 29.10.1966 г. за имот с площ от 8550 кв. м, находящ се в гр. София, кв. „Модерно предградие“, включен между улиците: ул. •••• до •••0 вкл., ж. п. линия и ул. „•••“. В акта е посочено основание чл.6 ЗС и чл.21 ПДИ – стар държавен имот. Представен е по делото акт за общинска собственост №358/07.03.1997 г. за имот, находящ се в гр. София, район „Връбница“, кв. „Модерно предградие“, представляващ терен между ул. „Йордан Петров – Дони“, ул. „•••“, ул. „378“ и ул. „367“ с площ от 8550 кв. м., при съседи: север – ул. „•••“, юг – ул. „367“, изток – ул. „378“ и запад – ул. „Йордан Петров – Дони“. Соченото в акта основание за собственост е чл.2 ал.2 т.5 ЗОС – стар общински имот. По делото е представен акт за държавна собственост №6419 /825/ от 07.09.1970 г. за имот, находящ се в гр. София, „Модерно предградие“, на ъгъла ул. „Йордан Петров“ и ул. „•••“, •••, пол.101, с площ от 860 кв.м., при съседи: от две страни – улици, Бр. П. и Е.П., и М. Я.. В акта е посочено основание чл.6 ЗС и чл.21 ПДИ – стар държавен имот. По делото е представен акт за общинска собственост №457/11.03.1997 г. за имот, находящ се в гр. София, район „Връбница“, м. „Модерно предградие“, представляващ имот с пл. №6, пол.101, с площ от 860 кв.м. Соченото в акта основание за собственост е чл.2 ал.2 т.5 ЗОС – стар общински имот. Представени са писма до Димитровски РНС – Държавни имоти от 14.07.1978 г. и Софийски общински народен съвет – Държавни имоти от 22.03.1979 г. 23.03.1979 г., от които е видно, че за актувания с описания по-горе акт за държавна собственост №6419 от 07.09.1970 г. се е явило лицето Ф.А.Ш. за снабдяване с нот. акт. От приетото в производството пред СРС заключение на СТЕ, се установява, че имотът, който се владее от ищеца съответства на ПИ с идентификатор 68134.2822.1726 така, както е отразен кадастралната карта, а между имота, описан в договора за покупко-продажба /420 кв.м./, и имотът, който се владее от ищеца /ПИ с идентификатор 68134.2822.1726 от 165 кв.м./, съществува частична идентичност. Процесният имот не влиза в имота, описан в АДС •••067 /1617/ от 29.10.1966 г., но е частично идентичен с имота по АОС №358/07.03.1997 г. Вещото лице сочи още, че липсват данни за отчуждаване на процесния недвижим имот. От заключението се установява още, че по кадастралния план от 1956 г. процесният имот попада в югоизточната част на имот с пл. №6, пол.101, по стария рагулационен план на м. „Модерно предградие“, одобрен през 1990 г., имотът попада в територия, отредена за „Обществен залесителен пояс“, като имотът е нанесен на кадастралния план при попълването през 1992 г. и съставлява югоизточната половина на бившия имот с пл. №277, а по стария регулационен и кадастрален план, одобрен през 1990 г., който план е изработен върху кадастралната основа от 1972 г., имотът не съществува на плана, но по предвижданията за регулационния план територията му попада в кв.9, отреден за „ОЖС и КОО“, частично върху имот с пл. №277 и улица о.т.74 – о.т.71. По действащия регулационен план на м. „Модерно предградие“, одобрен през 1997 г., процесният имот попада в УПИ ІІ- 273, 1726, кв.33, а северната му част – в улица о.т.78 – о.т.77. Установява се от заключението и че по кадастралния план от пред и 1956 г. процесният имот е попадал в територията на незастроен пл. №3, като за територията на пол.101, където попадат имотът по плана от преди 1956 г. и към плана от 1972 /1992/ г. няма разписни книги. От приетото във въззивното производство заключение на СТЕ се установява, че процесният недвижим имот с идентификатор 68134.2822.1726 е изцяло идентичен /изцяло попада/ с част от територията на АДС №825/07.09.1970 г., респ. с АОС №457/13.03.1997 г. По отношение идентичността на процесния недвижим имот с имотите по процесните 4 бр. актове за държавна и общинска собственост настоящият въззивен състав кредитира изцяло заключението на приетата във въззивното производство СТЕ като обосновано и компетентно изготвено. От показанията на свид. А.Н. се установява, че имотът на ищеца е малко дворче до улицата, което е оградено, и в дворното място има къща, която не е голяма, като ищецът е закупила имота от И.М. около 2000 г. – 2004 г., която и ползвала имота от 1980 г. насам. Свидетелят сочи още, че и ищецът, и продавачите, са ползвали имота за живеене, като никой не е оспорвал собствеността на ищеца. От показанията на свид. Т.Т. се установява, че имотът на ищеца е около 150-200 кв.м. и в него има къща от около 30 кв.м. с градинка, като имотът е ограден от едната страна. Свидетелят сочи още, че ищецът е купила имота през 2004 г. – 2005 г. от предишния собственик И.М., която е ползвала имота преди това за градинка и за живеене, заедно със семействата си, като никой не е оспорвал собствеността на ищеца. Други относими доказателства не са ангажирани. Съгласно разпоредбата на чл.5 ЗОС, актът за общинска собственост, съставен по надлежния ред и форма, притежава качеството на официален свидетелстващ документ, който единствено констатира собствеността върху вещта, без да я поражда. Правото на собственост възниква с реализиране на фактическото и правното основание за придобиване на правото на собственост, което при оспорване подлежи на доказване от общината. Със ЗДС и ЗОС са определени основанията за придобиване от държавата и общината на правото на собственост, като тези закони определят правното основание на което държавата, респ. общината, придобива правото на собственост, и основанието следва да бъде посочено в АДС, респ. в АОС. Когато това основание изисква настъпването на конкретен юридически факт или реализиране на сложен фактически състав – завещание, дарение, отчуждаване, реституция, които не настъпват по силата на закона, в акта следва да се посочи и фактическото основание освен правното. Съгласно чл.5 ал.1 ЗОС, общината удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост с акта за общинска собственост. Трайна и последователна е съдебната практика, че АДС и АОС се ползва с доказателствена сила, съгласно чл.5 ал.2 ЗОС и ЗДС, но тя при оспорване може да бъде опровергана, защото самият акт не създава права за държавата, респ. за общината – чл.5 ал.3 ЗОС. Правото на собственост за тях възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване правото на собственост, което при оспорване, подлежи на доказване от държавата, респ. от общината /така решение •••41 от 06.07.2010 г. по гр.д. №661/2009 г., ІІ ГО на ВКС/. Съгласно чл.6 ЗС в първоначалната му редакция /ДВ, бр.92/1951 г./, държавата става собственик на имотите, които придобива по силата на законите, а така също и на имотите, които нямат друг собственик. С чл.2 ал.2 т.5 ЗОС в първоначалната му редакция /ДВ, бр.44/1996 г./ общинска собственост стават и недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен. Тъй като общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна, респ. за общинска собственост, е да установи, че към момента на актуването, имотът е имал собственик. Ако успее да докаже това, имотът не се придобива от държавата, респ. от общината, и за него не действа забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл.86 ЗС във всичките и редакции и не се прилага пар.1 ЗД на ЗС /ДВ, бр.46 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г., изм., бр.105 от 2006 г., бр.113 от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г., бр.109 от 2008 г./. Предвид изложеното и предвид посоченото основание в АДС №825/07.09.1970 г., респ. с АОС №457/13.03.1997 г., обстоятелството, че процесният имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в доказателствена тежест на страната, която оспорва констатациите в акта за държавна, респ. за общинска собственост, е да установи, че към момента на актуването имотът е имал собственик. При установяване на посоченият факт, имотът не би могъл да бъде придобит от държавата, респ. общината на основание, че вещта не е имала собственик към момента на актуването, поради което и забраната за придобиване на имота по давност, установена с нормата на чл.86 ЗС не намира приложение. В този смисъл е и решение №321/14.10.2011 г. по гр.д. №1167/2010 г. по описа на ВКС, I ГО. В процесния случай със съставените АДС №825/07.09.1970 г. и АОС №457/13.03.1997 г. е актуван имот с площ от 860 кв.м. като стар общински имот. Тъй като общината не доказва на какво основание го е придобила, следва да се приеме, че е съставила акта на основание чл.6 ЗС в първоначалната му редакция, т.е. поради това, че имотът няма друг собственик. По делото обаче от описаните по-горе писма се установява, че имотът е зает от лицето Ф.А.Ш., което опровергава констатациите в актовете за държавна, а след това и за частна общинска собственост, че процесният недвижим имот няма друг собственик, поради което е стар общински имот. Ето защо, следва да се приеме, че е оборена доказателствената сила на акта за държавна собственост, респ. след това и на съставения през 1997 г. акт за частна общинска собственост. Тъй като имотът не е общински, за него не действа забраната на чл.86 ЗОС за придобиване по давност и не е спряло течението на придобивната давност. Фактическия състав на чл.79 ал.1 и ал.2 ЗС на придобивната давност е налице по отношение на претендиращото лице, когато то установени при пълно и пряко доказване в процеса всички елементи. Според легалната дефиниция на чл.68 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху чужда вещ с намерение за своене. Продължителността на владението като елемент от придобивната давност по чл.79 ЗС е в зависимост от предпоставките, при които то е установено. За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един недвижим имот, разпоредбата на закона установява, че претендиращият следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години фактическата власт по отношение на конкретната вещ /corpus/, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, както и да е демонстрирал по отношение невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен собственик /аnimus/, т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. Владението е законно, когато съдържа 6 признака: постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта, като своя собствена /чл.68 и сл. ЗС/. При преценка на събраните по делото гласни доказателствени средства настоящият въззивен състав намира също, че е осъществен фактическият състав на придобивната давност от страна на ищеца. Установено е, че ищецът е упражнявала в период по-дълъг от 10 г. фактическата власт по отношение на процесния недвижим имот. От показанията и на двамата разпитани свидетели се установява, че от 2004 г. – 2005 г. ищецът е упражнявала фактическа власт върху процесния недвижим имот, като намерението и е било да упражнява фактическата власт върху имота за себе си и го е третирала като свой собствен. Неприложими са сочените от ответника в отговора на исковата молба по чл.131 ГПК разпоредби, забраняващи придобиване по давност на реално определени части от УПИ, доколкото в случая е установено, че владението е осъществявано в реални граници, а не върху реална част от дворищно регулационен парцел. Установи се, че процесният поземлен имот, който е с пл. №1726 в кв.33 по плана на кв. „Модерно предградие“, е нанесен на кадастралния план през 1992 г., т.е. владението е осъществявано в реални граници. Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявеният положителен установителен иск за собственост върху процесния недвижим имот. Решението следва да се отмени и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за разликата над сумата от 175,05 лв. С оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционото производство, съразмерно с уважената част от иска, в размер на сумата от 35,24 лв. или 18,02 евро, представляваща държавна такса, сумата от 183,30 лв. или 93,72 евро, представляваща депозит за вещо лице, и сумата от 1222,00 лв. или 624,80 евро, представляваща адвокатско възнаграждение, и разноски във въззивното производство в размер на сумата от 17,72 лв. или 9,06 евро, представляваща държавна такса, сумата от 400,00 лв. или 204,52 евро, представляваща депозит за вещо лице, и сумата от 1222,00 лв. или 624,80 евро, представляваща адвокатско възнаграждение. Воден от гореизложеното, съдът