Решение № 208 от 21.11.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 122/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК вр. чл.293, ал.3 ГПК. С решение № 135/10.03.2025 г., постановено по гр.д. № 2526/2024 г. Върховният касационен съд е отменил въззивното решение на АпС - Варна по в.гр.д. № 514/2023 г. и е върнал делото за ново разглеждане със задължителни указания за служебно събиране на доказателства и по приложението на материалния закон. Предмет на разглеждане от настоящата инстанция е подадената от М. А. А., чрез адв. М. И., въззивна жалба против решение № 979/07.08.2023 г., постановено по гр.д. № 1283 по описа за 2022г. на Окръжен съд-Варна, с което са отхвърлени предявените от въззивника срещу „Ученически отдих и спорт“ ЕАД, ЕИК 175030371, искове за установяване в отношенията между страните, че М. А. А. е собственик на недвижими имоти, находящи се в гр. Варна, кв. „Аспарухово“, местност „Вилите“, а именно: ПИ с ид. №10135.5507.85 по КККР на гр. Варна с площ от 8 117 кв.м., при описани граници, ведно с построените в него сгради с ид. 10135.5507.85.22 по КККР със застроена площ от 237 кв.м. и сграда с ид. 10135.5507.85.08 по КККР със застроена площ от 53 кв.м., на основание наследяване от своята майка Е.А., тя - по наследяване от своя баща М.З., а той чрез изтекла в негова полза придобивна давност в периода от 1933 г. до 1955 г., а в условията на евентуалност за признаване правото му на собственост върху същите недвижими имоти на основание изтекла в негова полза придобивна давност – за ¼ ид. част от имотите в периода от 13.01.2009 г. /смъртта на баща му/ до предявяване на иска, а за останалите ¾ ид. части – давностно владение в периода от 17.04.2015 г. /смъртта на майка му/ до предявяване на иска, с присъединяване на владението на своята майка в периода от 14.07.1966 г. до 17.04.2015 г. и на нейния наследодател в периода от 1933 г. до 1966 г., на осн. чл. 124, ал. 1 ГПК. По подробно изложени в жалбата оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, постановено при допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон, както и с доводи по съществото на спора, се иска отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове съобразно начина на тяхното съединяване. В срока по чл.263 ГПК е депозиран писмен отговор от насрещната страна – „Ученически отдих и спорт“ ЕАД, с който жалбата се оспорва като неоснователна. При настоящото разглеждане на спора в о.с.з. въззивната жалба, съответно отговорът, се поддържат. За да се произнесе по спора, въз основа на събраните по делото доказателства, приложимия закон и съобразно разпоредбите на чл.269 ГПК и чл. 293 ГПК, съставът на АпС – Варна, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Предявени са в условията на евентуалност искове с правно основание чл.124 ГПК от въззивника М. А. А. против „Ученически отдих и спорт“ ЕАД за признаване правото му на собственост върху подробно описаните недвижими имоти, находящи се в гр. Варна, кв. Аспарухово, м. „Вилите“, съставляващи по действащата КК на гр. Варна ПИ с идентификатор 10135.5507.85 с площ от 8 117 кв.м. и построени в него сгради с ид. 10135.5507.85.22 със застроена площ от 237 кв.м. и сграда с ид. 10135.5507.85.08 със застроена площ от 53 кв.м. Наведените фактически основания за претендираните права на собственост са, че въззивникът е единствен наследник на своята майка Е.М.А., поч. на 17.04.2015 г., а тя от своя страна на баща си М.Н.З., поч. на 14.07.1966 г. Последният е бил собственик на процесните имоти на основание изтекла в негова полза в периода 1933 г. – 1955 г. придобивна давност. Фактическата власт върху поземления имот била установена още от неговите прадеди /родителите на дядо му М.З. – Н. и Е.З., бежанци/ в началото на 20-ти век, впоследствие /1935 г. – 1939 г./ в този имот построили малка жилищна сграда, в която живеели, както и стопанска постройка. Твърди, че дядо му М.З. своил имота от навършване на пълнолетие до смъртта си, там живял със своето семейство – съпругата му, която починала през 1940 г. и двете им деца – майката на въззивника и Н.М.Б.. Последната се омъжила и заживяла в гр. София, рядко посещавала имота. След смъртта на дядо му през 1966 г. Н.Б., зачитайки волята на баща си този имот да остане за другата му дъщеря, се е отказала от наследството на баща си. Също така, през 1956г. майка му Е.А. се омъжила и останала да живее в имота и да го стопанисва заедно със съпруга си – А. А., негов баща. Там се родил и израсъл и въззивникът, който след смъртта на своите родители и към настоящия момент продължава да живее в него. С оглед на така изложените факти се твърди, че по силата на наследственото правоприемство от майка си Е.А., а тя по наследяване от своя баща М.З., М. А. А. е собственик на процесните ПИ и построени в него сгради, придобити от дядо му на основание давностно владение, осъществявано в периода 1933 г. – 1955 г. В условията на евентуалност твърди, че е собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност въз основа на осъществявано владение за ¼ ид.ч. от имотите в периода 13.01.2009 г. /смъртта на баща му/ до предявяване на иска, а за останалите ¾ ид. ч. – давностно владение, осъществявано в периода от 17.04.2015 г. /смъртта на майка му/ до датата на предявяване на иска, ведно с присъединяване на нейното владение в периода 14.07.1966 г. до 17.04.2015 г. и на нейния праводател /дядо му/ за периода 1933 г. – 1966 г. Правният интерес от предявяване на исковете е обоснован с твърдения, че въззиваемото дружество „Ученически отдих и спорт“ ЕАД оспорва правото му на собственост – вписан е като собственик в кадастралния регистър и е предприел действия по отдаването на имотите под наем. Наведените от ответната страна в срока по чл.131 ГПК възражения срещу предявените искове са за тяхната неоснователност. Сочи се, че дори и дядото на въззивника да е бил собственик на процесните имоти към 1944 г., то след това същите са били одържавени, поради което и се оспорват твърденията за осъществявана фактическа власт от праводателите на въззивника и от последния за сочените в исковата молба периоди. Излага се, че до 2004 г. имотите са имали статут на публична държавна собственост, предоставени на Министерството на образованието и науката /МОН/ за изпълнение на функциите му по организиране и координиране на държавната политика в областта на ученическия отдих, туризъм и спорт, като подробно са посочени държавните организации от структурата на МОН, чрез които са били стопанисвани. След преобразуването им в частна държавна собственост, с акта на министъра на образованието и науката от 24.01.2005 г. за образуване на ответното дружество като ЕООД са били внесени в капитала му като апортна вноска, а владението върху тях им е предадено от Национален център за отдих, възстановяване и спорт въз основа на заповед на министъра на образованието и науката с № РД-09-376/16.03.2005 г. През 2006 г. дружеството е било преобразувано от ЕООД в ЕАД. Твърди се, че имотите се стопанисват и ползват от дружеството от момента на учредяването му. Наред с това, предвид така посочения характер на имотите като публична до 2004 г., а след това и частна държавна собственост, се сочи, че са били налице и законови пречки за придобиването им по давност /чл.86 ЗС и §1, ал.1 ЗД на ЗС, обн. ДВ, бр. 46/06.06.2006 г./. Между страните не е било спорно, а това е установено и от ангажираните по делото писмени доказателства, че въззивникът М. А. е единствен наследник на своята майка Е.А., починала на 17.04.2015г., която от 1956 г. е била в брак с баща му А. А. А., починал на 13.01.2009г. Нейният баща - М.Н.З. е починал на 14.07.1966 г. и е оставил за наследници по закон двете си деца – Е.А. и Н.Б., като последната е направила отказ от наследството му, вписан в особената книга към РС – Варна съгласно представено по делото удостоверение. На са спорни и обстоятелствата относно държавните органи и техни структури, чрез които през годините до 2004 г. е осъществявана държавната политика относно организирането и провеждането на ученическия отдих и спорт, както и че ответното дружество „Ученически отдих и спорт“ ЕАД е образувано първоначално като ЕООД с акт на министъра на образованието и науката от 24.01.2005г. и въз основа на решение № 1005/20.12.2004 г. на МС, като капиталът му е формиран от непарична вноска, представляваща право на собственост върху движими вещи и недвижими имоти, описани в приложения № 1 и № 2 към решението, обявени от публична за частна държавна собственост и стопанисвани до този момент от тези държавни структури. Със Заповед № РД-09-376/16.03.2005г. на министъра на образованието и науката е наредено на Националният център за отдих, възстановяване и спорт да предаде на новоучреденото „Ученически отдих и спорт“ ЕООД владението на имуществото, представляващо непарична вноска на държавата в капитала на дружеството. С КНА № 40, том VІ, рег. № 8327, д. № 910/23.06.2005г. „Ученически отдих и спорт“ ЕООД е признат за собственик на поземлен имот, находящ се в гр.Варна, р-н Аспарухово, землище на кв. Галата, м. „Вилите“, с площ от 7 800 кв.м., съставляващ по КП на местността имот с пл. № 2225, ведно с построените в имота обекти: бунгало с РЗП от 39 кв.м., построено 1995 г., вила „Янтра“ със застроена площ от 50 кв.м., построена 1939 г., 4 бр. бараки /нови/, всяка с площ от 22 кв.м., построени 1992 г., 4 бр. бараки /големи/, построени 1967 г., всяка със застроена площ от 20 кв. м., 48 бр. бараки /първи вид/, построени 1965 г., всяка със застроена площ от 14 кв. м., столова-кухня, построена 1981 г. с площ от 250 кв.м., сграда смет, построена 1981 г. и със застроена площ от 9 кв.м., баня /малка/ с площ от 10 кв.м., построена 1981 г., тоалет с площ от 30 кв. м., построен 1963 г., склад /метален/, построен 1989 г., с площ от 38 кв. м., баня, построена 1979 г. и с площ от 25 кв. м., сграда продукти с площ от 23 кв. м., построена 1984 г. Правото на собственост е удостоверено въз основа на представени писмени документи – АДС № 848/07.04.1998 г., цитираното по-горе решение на МС № 1005/20.12.2004 г., списък на недвижимите имоти, предоставени за внасяне в капитала на „Ученически отдих и спорт“ ЕООД, доказателства за регистрация на дружеството. От заключенията по проведените пред първоинстанционния съд СТЕ /на в.л. Галин Тодоров и в.л. Ж. Б./ се установява, че описаният в КНА поземлен имот с пл. № 2225 е с такава номерация съобразно КП от 1968 г., а не по погрешно посочен в нот. акт като одобрен със Заповед № 2851/13.05.1958 г. КП, тъй като тази заповед се отнася за одобряване на кадастър за други територии. КП от 1968 г. не е бил одобряван с нарочна заповед, но същият е бил поддържан и ползван от администрацията. За основа на изработването му е послужил КП от 1950 г., който е първият план за местността и също не е изрично одобряван, но е бил технически приет и ползван до създаването на плана от 1968 г. Имот с пл.№ 2225 по КП от 1968 г. попада върху имоти с пл. № 1251 /частично/ и пл. № 1272 /почти с пълната му площ/ по КП от 1950 г. /комбинирана скица № 1 към заключение на в.л. Б. от 11.05.2023 г., прието в с.з. от 19.05.2023 г. и допълнително заключение от 03.07.2023 г., прието в с.з. от 14.07.2023 г./. Следващата кадастрална основа е приетата през 2008 г. кадастрална карта, одобрена със Заповед № РД-18-73/23.06.2008г. и изменена касателно процесния ПИ 10135.5507.85 през 2014 г. /Заповед № РД-18- 3390/24.03.2014г./. Съгласно действащата КК ПИ 10135.5507.85 е с площ от 8 117 кв.м., като при съпоставката му с предходните планове е установено, че същият включва 8 043 кв.м. от имот с пл. № 2225 по КП от 1968 г., съответно 3 132 кв.м. от имот с пл. № 1251 и 4 743 кв.м. от имот пл. № 1272, двата по КП от 1950 г. /заключение и скици на в.л. Б. от 03.07.2023 г./. Съгласно СТЕ от 03.07.2023г. и обяснения на в.л. в с.з., в разписния лист към плана от 1950 г. имоти 1251 и 1272 са записани като такива с неустановен собственик, към плана от 1968 г. имот с пл. № 2225 е записан като Пионерски лагер, гр. Велико Търново. При първоначалното одобряване на КККР имотът е с неизвестен собственик, а впоследствие, след снабдяването с КНА като собственик на ПИ 10135.5507.85 в регистрите е вписано ответното дружество. За процесния имот няма действащ ПУП, през 1991 г. е бил разработван ЗРП, съгласно който територията, в която попада е отредена за училище, но който план не е процедиран и одобряван. В заключението си от 11.05.2023г. в.л. Б. е изследвал подробно отразеното в различните планове застрояване в процесния ПИ и описаното такова в КНА и АДС № 848/07.04.1998 г. Направените изводи са, че процесната сграда с идентификатор 10135.5507.85.8 с площ от 53 кв.м. по КК съответства по местоположение на отразена в имот с пл. № 1272 по КП от 1950 г. сграда с площ от 53 кв.м., с условен знак „МЖ“ /масивно жилище/ и обозначена на скица № 1 от вещото лице с № 3А и на сграда, заснета като МЖ в КП от 1968 г. с площ от 51 кв.м., означена под № 70 в скица № 2 към коментираното заключение. Същата е описана и в изледваните АДС и КНА като вила „Янтра“, построена 1939 г., но като сграда с паянтова конструкция. Другата процесна сграда с идентификатор 10135.5507.85.22 е с площ от 237 кв.м. и е отразена в този си вид с изменението на КК от 2014 г., обединявайки сгради с идентификатори ….85.1 и …..85.3 по КК от 2008 г. По местоположение същата съответства на заснета по КП от 1950 г. също в имот пл. № 1272 стопанска постройка /сграда/навес/ с площ от 132 кв.м., означена в скица № 1 от в.л. под № 1А, както и на описаната в КНА и АДС постройка столова/кухня с площ от 250 кв.м. Вещото лице е направило констатации, че в имот 1272 по КП от 1950 г. са били заснети и други стопански постройки, подробно означени на скица № 1, в имот с пл. № 1251 не е отразено строителство. В КП от 1968 г. е заснето извършено строителство в останалата част на имот с пл. № 1272 и частично в имот пл. № 1251, част от което съответства на описаните в КНА и АДС постройки, съответно на заснемането по КК. Посочени са и разликите между отразените постройки в първоначално одобрената КК и след изменението й през 2014 г.. За установяване на твърденията на страните относно упражняваната фактическа власт върху процесните имоти са ангажирани гласни доказателства, а ответното дружество е представило и писмени – сключени трудови договори и щатно разписание. Съгласно разпоредбата на чл.293, ал.3 ГГПК и константната практика по нейното приложение /напр. решение № 119/26.05.2014 г. по гр.д. № 7034/2013 г. на ВКС, І г. о.; решение № 250/18.07.2013 г. по гр.д. № 634/2011 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 60150/29.11.2021 г. по гр.д. № 2080/2020 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 418/27.06.2024 г. по гр.д. № 1665/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о. и др./ при разглеждането на спора след постановена отмяна от касационната инстанция и връщане на делото за ново разглеждане предметът на делото е в рамките, очертани от касационното решение, въззивният съд е обвързан от дадените указания по приложението на материалния и процесуалния закон, в т.ч. и от даденото тълкуване на установените по делото факти и правните им последици. След като спорът между страните по съществуването на определени факти и обстоятелства и за тяхното правно значение е разрешен с отменителното решение на ВКС и делото е върнато за изясняване на други факти и обстоятелства, вторият въззивен състав следва да ограничи своята дейност само в рамките на това, за което делото е върнато, като приеме останалите факти и тяхното значение така, както касационният съд ги е приел в своето отменително решение. Следователно, споровете относно правното значение на приети за установени от ВКС факти се преклудират и въззивната инстанция е длъжна да се съобрази с направеното по тях тълкуване. Изхождайки от това и приетото в постановеното по гр.д. № 2526/2024 г. на ВКС отменително решение, настоящият въззивен състав намира, че с обвързваща го сила следва да приеме правните последици на следните установени по делото релеванти факти: Наследодателят М.Н.З. е бил собственик на процесния поземлен имот, включващ по КП от 1950 г. имот с пл. № 1272 с площ от 4 986 кв.м. и част с площ от 3 179 кв.м. от имот с пл. № 1251, ведно с построените в първия сгради, отразени в този план, в т.ч. и процесните две – правото му на собственост е било признато и от ответната страна, а доказателства за проведено надлежно отчуждаване от страна на въззиваемото дружество, което извежда своите права от този факт, не са ангажирани /съставеният АДС от 1998 г. не установява такова/. В същото време от доказателствения материал е установено, че в периода най-късно от 1965 г. в незастроената част от имота държавата е започнала да упражнява права върху него, използвайки го за ученически отдих и извършвайки строителство на сгради – бунгала и помощни помещения, което сочи за фактическо отнемане само на тази част от страна на държавата. В тази връзка касационният съд е приел, че от анализа на разпитаните по делото свидетели и отразените в скица № 2 към заключението от 11.05.2023 г. два входа, обосновават извод, че отразените в КП от 1950 г. сгради в имот с пл. № 1272, вкл. и процесните две, респ. тази част от имот пл. № 1272 не са били отнемани, наследодателят Зографов, а след това и семейството на неговата дъщеря Е.М.А., съответно въззивникът, са продължили да ги владеят и да упражняват необезпокоявано фактическа власт до предявяване на иска. Като аргумент за това е посочено и обстоятелството, че в учредителнителния акт на въззиваемото дружество под № 11 е посочена почивна база „Аспарухово“, състояща се от „16 бунгала и земя, без масивни сгради“. С оглед на това е направен извод за основателност на предявения като главен иск за собственост за неотнетата от държавата застроена към 1950 г. част от имота, но за точното определяне на която е необходимо събиране на нови доказателства чрез провеждане на допълнителна СТЕ, която да очертае графично и индивидуализира застроената към 1950 г. част от имот с пл. № 1272, „доколкото последващото застрояване в останалата част от този имот, сочещо на фактическо отнемане, е категорично установена по делото“. С оглед на това делото е върнато за ново разглеждане за събиране на това доказателство, след което въззивният съд да се произнесе по предявения главен иск, а при неговото отхвърляне, вкл. частично, и по основателността на евентуалния иск. В изпълнение на това, при настоящото разглеждане на спора са приети две заключения, изготвени от в.л. Б., като съдът намира, че кореспондиращо на дадените от касационната инстанция задължителни указания е приетото такова в с.з. от 22.10.2025 г. Съгласно това заключение застроената към 1950 г. част от имот с пл. № 1272, която към настоящия момент попада в границите на процесния ПИ 10135.5507.85 и която не е засегната от отразеното по КП от 1968 г. и в КККР ново застрояване, е с площ от 2 424 кв.м., графично индивидуализирана на скица № 3Д чрез очертаването й със син пунктир и заключена между точки от 501 до 525. Следователно и при отчитане задължителните указания на касационната инстанция по приложението на закона, за тази част от процесния ПИ, ведно с двете сгради с идентификатори 10135.5507.85.08 и 10135.5507.85.22 правото на собственост на въззивника на въведеното придобивно основание по предявения главен иск е доказано – към смъртта си през 1966г. наследодателят на майка му М.З. е бил собственик на имота, тъй като тази част от него не е била отнемана от държавата, поради което по силата на наследственото правоприемство, при отчитане направения отказ от Н.Б., същата е придобита от Е.А., а след нейната смърт по наследяване и от въззивника М. А.. За останалата част от ПИ 10135.5507.85 исковата претенция по този иск е неоснователна, тъй като съвкупният анализ на доказателствата сочи, че в незастроената към 1950 г. част от имот с пл. № 1272 по КП от 1950 г., както и в част от имот с пл. № 1251 след 1965 г. е било извършвано строителство за нуждите на Пионерски лагер. Обстоятелството, че по КП от 1968 г. фигурира и друг имот в съседство, също записан като пионерски лагер /визирания в заключението на в.л. от 11.05.2023г. имот с пл. № 1699 с площ от 4 755 кв.м. и обозначен като такъв върху представената в настоящата инстанция заверено копие-извадка от КП от 1968 г./, не изключва завземането и на част от имот с пл. № 2225 за същия лагер, аргументи за което са именно отразеното в КП от 1968 г. застрояване, част от което е отразено и по действащата КК; непосредствената близост на двата имота и наличието на свързващ ги път /видно от КП от 1968 г./, с осигурен вход от този път към имот с пл. № 2225, за който в отменителното решение е прието, че е обслужвал входа към лагера, в частност изградените в него бунгала; съставеният АДС от 1998г. и посочения в него като предходен АДС № 401/07.05.1987 г., които безспорно се отнасят за имот с пл. № 2225, попадащ в процесния ПИ, с посочване, че актувания имот е предоставен на МОН, РЦУОТ – Велико Търново; актовете за учредяване на ответното дружество и съпоставката с площта на предоставената като апорт земя, надвишаваща площта на имот пл. № 1699. Установеното по делото разминаване в годините на построяване на отделни сгради, посочени в АДС, КНА и КККР, също не опровергава извода за фактическо отнемане на тази част от процесния имот към приетата за доказан момент на отнемане 1965 г. Наследодателят е починал през 1966 г., поради което и към датата на откриване на наследството същият не е бил собственик на фактически отнетата от държавата част от ПИ. В тази връзка следва да бъде посочено и това, че отнемането на имот от държавата без основание е предпоставка за неговото възстановяване при условията на приложимия реституционен закон, а даденото разрешение в ТР № 2/2024 г. на ОСГК на ВКС, на което се позовава въззивника в писмените си бележки е неприложимо. Така приетото налага разглеждане на предявения като евентуален иск за собственост, но само досежно отхвърлената част от ПИ по главния иск, основан на придобивно основание - осъществявано от въззивника давностно владение като за ¼ ид.ч., начиная от смъртта на неговия баща /13.01.2009 г./, а за останалите ¾ ид.ч. – от смъртта на майка му /17.04.2015г./, ведно с присъединяване на нейното владение, осъществявано в периода 14.07.1966 г. – 17.04.2015 г., както и владението на нейния праводател в периода 1933 г. – 1966 г. За останалата част от ПИ и двете процесни сгради произнасянето от първоинстанционния съд по този иск се явява недопустимо поради отпадане на процесуалното условие за неговото разглеждане предвид признатато право на собственост за тях по предявения главен иск. Направеният извод за фактическо отнемане на тази част от имота към 1965 г. сочи на прекъсване на установеното владение от наследодателя М.З.. В същото време, от ангажираните от въззивника гласни доказателства не се установява след това майката на въззивника или той самият да е установил отново и в кой момент отново фактическа власт върху имота в първоначалните му граници. Изложеното от свидетелите И.К. и М.С., както и свидетеля С.Р. касае ползването на двете сгради в имота и мястото около тях, които са извън тази част. Действително св. К. визира и обработваема площ /лозя и овошки/, но показанията й за това са за периода, когато дядото на въззивника е бил жив, за ползването на имота към настоящия момент същата няма преки впечатления. Св. С. има впечатления от 1970 г., т.е. след отнемането на тази част от имота на М.З. до смъртта на родителите на въззивника, описва предимно двете процесни сгради, поради което и съдът приема, че показанията й също визират частта, която не е била отнета. Св. Р. пък има спорадични впечатления, само от няколко посещения, също описва частта, в която е жилищната сграда. Наред с това показанията на тези свидетели за упражнявана от въззивника към настоящия момент и като продължение на осъществявана от неговите родители фактическа власт върху имот с площ от около 6 – 7 дка /св. К. и св. С./, според св. Р. 5 – 7 дка, са разколебани от проведеното насрещно доказване /показанията на св. Й.В./, както и от установеното от вещото лице състояние на имота към 2023 г. – силно обрасъл с растителност и невъзможен достъп за оглед на целия ПИ, в т.ч. и през входа от западната му страна. Ето защо съдът приема, че за сочения от въззивника период след 2009 г., респ. 2015 г., не е доказано да е осъществявал фактическа власт върху отнетата към 1965 г. част от процесния имот. Същият не е можел да присъедини и евентуално владение на своята майка и дядо, предвид действалите във времето забрани за придобиване по давност на имот – държавна собственост – чл.86 ЗС в ред. му до 1996г. изключва придобиването на всеки имот – социалистическа/държавна собственост, а след това само по отношение на имоти – публична държавна собственост, какъвто статут е имал процесния до 2004 г. След промяната на статута на процесния имот в частна държавна собственост с цитираното по-горе решение на МС № 1005/20.12.2004г. законовата пречката за придобиването му по давност е отпаднала. Въведеният с § 1 от ДР на ЗД на ЗС мораториум, считано от 31.05.2006 г. до влизането в сила на Решение № 3/24.02.2022г. на КС по к.д. № 16/2021г. за обявяване противоконституционността на тази разпоредба - 08.03.2022г. не го засяга, тъй като с включването на имота в капитала на ЕООД, считано от 2005 г. е престанал да бъде държавна собственост /арг. от чл.7, ал.4 ЗДС/. Недоказването обаче на установена и осъществявана след отнемането фактическа власт от страна на самия въззивник, като и на неговата майка, изключва направата на извод за придобиването на тази част от ПИ от него по давност. По изложените съображения и евентуалният иск за останалата част от ПИ също е неоснователен. С оглед направените от настоящата инстанция изводи по съществото на спора обжалваното решение на ОС – Варна следва да бъде отменено в частта, в която предявеният главен иск е отхвърлен за двете процесни сгради и за описаната по-горе като неотнемана реална част от ПИ, обезсилено, в частта, в която предявеният като евентуален иск за същите е отхвърлен, а в останалата му част – потвърдено. Първоинстанционното решение следва да бъде ревизирано и в частта за разноските, които с оглед частичното уважаване на главния иск следва да бъдат възложени на страните съобразно разпоредбите на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. Общата цена на иска за трите имота /земя и сгради/ е 253 441.10 лева. Уважената част е с цена 125 462.43 лева /54 591.53 лв. за реалната част от ПИ, 61 195.80 лв. цена на сграда с идентификатор …85.22 и 9 775.10 лв. за сграда с идентификатор ….85.08/, съответно цената на отхвърлената част е 127 978. 67 лева. Направените от въззивника разноски в производството пред ОС са в общ размер на 19 553.65 лева, от които 15 984.80 лева е размерът на заплатеното адвокатско възнаграждение, а остатъкът – заплатени държавни такси и депозити за вещо лице. Възражението за прекомерност, направено от ответната страна е заявено едва в последното с.з., а не в с.з., в което е бил представен списъка по чл.80 ГПК, поради което е несвоевременно. Същото е и неоснователно, тъй като заплатеното възнаграждение е за осъществената защита както по главния, така и по разгледания евентуален иск, съответства на фактическата и правна сложност на спора, осъществените от процесуалния представител действия по защита, както и е съотносимо с минималния размер на адвокатското възнаграждение по Наредба № 1/2004 г., изчислено съобразно цената на иска. Следователно следващите се в полза на въззивника разноски за първоинстанционното производство съобразно уважената част от исковете са в размер на 9 680 лева. Направените от ответното дружество разноски пред ОС са в размер на 4 780 лева /заплатено адвокатско възнаграждение и съдебни разноски/. Съгласно константната съдебна практика разходите за път не съставляват подлежащи на възстановяване. С оглед на това дължимите в полза на „Ученически отдих и спорт“ ЕАД разноски за тази инстанция съобразно отхвърлената част от исковете е в размер на 2 414 лева. По разноските за въззивното производство и производството пред ВКС: Във въззивното производство, при предходното разглеждане на спора от АпС – Варна въззивникът М. А. е направил разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в общ размер на 10 653.16 лева, а ответното дружество разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 6 000 лева /претендираните пътни в размер на 119.72 лева по списъка по чл.80 ГПК не подлежат на възстановяване/. При настоящото разглеждане на делото въззивникът е заплатил депозити за възнаграждение на вещото лице в размер на 800 лева и 10 лева такса за СУ. Претендирано е присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл.38 ЗА. Въззиваемото дружество е направило разноски само за депозит по СТЕ в размер на 300 лева. Следователно направените от въззивника разноски за въззивната инстанция са в общ размер на 11 463 лева, от които за уважената част от исковете ответното дружество му дължи сумата от 5 675 лева. Разноски за адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния му представител не следва да се присъждат, тъй като в представения нов договор за правна защита и съдействие от 09.05.2025 г. не е посочено основанието /в коя от хипотезите на чл.38, ал.1 ЗА се приема, че е налице/, нито може да се изведе извод за действително уговорена безплатна правна помощ. Дължимите в полза на „Ученически отдих и спорт“ ЕАД разноски за въззивната инстанция са в размер на 3 181 лева, при приет общ размер на направените разноски от 6 300 лева. Направените от въззивника разноски за касационното производство са в общ размер на 4 297.20 лева, с оглед на което следващите му се разноски съобразно уважената част от исковете е в размер на 2 127 лева. Направените от „Ученически отдих и спорт“ ЕАД разноски пред ВКС са в размер на 9 000 лева за заплатено адвокатско възнаграждение, поради което и припадащата му се част от тях съобразно отхвърления размер на исковете е 4 545 лева. Водим от гореизложеното, съдът