Решение № 5932 от 1.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12662/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. С решение от 25.07.2023г. по гр. д. № 40501/2022г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 175 състав, са отхвърлени предявените от Е. Д. К. срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 556, 28 лева, представляваща платена без основание на 28.07.2023г. разлика между претендираните от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД по гр.д. № 1619/2017г. по описа на СРС, ГО, 38 състав вземания за цена на топлинна енергия, дялово разпределение и мораторна лихва, и установения по делото действителен размер на тези задължения, ведно със законната лихва от 22.07.2022г. до окончателното изплащане на вземането, и сумата от 282, 16 лева, представляваща мораторна лихва за периода от датата на плащането – 28.07.2017г. до 26.07.2022г. Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищцата Е. Д. К., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди неправилност на решаващия извод, че постановеното по гр.д. 1619/2017г. на СРС, 38 състав решение се основава на признание на иска по смисъла на чл. 237 от ГПК от страна на Е. К. и поради това вземанията на “Топлофикация София” ЕАД са придобили безспорен характер, от което следва, че надплатената от нея сума не може да бъде възстановена. Сочи, че в посоченото производство ищцовото дружество “Топлофикация София” ЕАД не е направило искане за постановяване на решение при признание на иска. Съдът не е прекратил съдебното дирене по отношение на Е. Д. К., а освен това нито в диспозитива, нито в мотивите на решението е указано, че то се основава на признанието на иска, а това е законово изискване. Изложени са доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт и в частта, в която е прието, че с решението по гр.д. № 1619/2017г. по описа на СРС съдът е направил прихващане с дължимите съдебни разноски, тъй като съдът не може да извърши прихващане без да е предявено подобно искане/възражение от някоя от страните по делото. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат в пълен размер. Насрещната страна – “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално- правни норми. Поддържа, че Е. К. е направила признание на иска в производството по гр.д. 1619/2017г. на СРС, ГО, 38 състав, което процесуално действие включва и волеизявление, че тя не оспорва основанието и размера на претендираната сума за топлинна енергия. Излага, че редът за защита на Е. К. е бил чрез обжалване на решението, постановено по гр.д. 1619/2017г. на СРС, ГО, 38 състав, а не чрез предявяване на претенция по чл. 55 от ЗЗД. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за връщане на получена без основание парична сума. Между страните по делото не е спорно, че по подадена от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД искова молба срещу Б.Д.Ф.П. и Е. Д. К. е било образувано гр.д. № 1619/2017г. по описа на СРС, ГО, 38 състав, с която са претендирани следните суми при условията на разделна отговорност при квоти от по 1/2 за всяка от ответниците: 3 494, 47 лева – главница за топлинна енергия за периода от м.12.2013г. до м.04.2016г.; 452, 12 лева – мораторна лихва за забава, начислена върху главницата за предоставена топлинна енергия; 93, 02 лева – главница за дялово разпределение и 22, 84 лева – мораторна лихва за забава, начислена върху главницата за предоставена услуга дялово разпределение. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК Е. Д. К. е подала отговор на исковата молба, с който е заявила, че не оспорва изложените фактически обстоятелства в исковата молба и не оспорва размера на исковите суми. Приложила е платежно нареждане за изплащане на претендираните от нея суми в общ размер на 2 031, 22 лева. С молба от 25.11.2020г. ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е потвърдил получаването на извършеното плащане и неговия погасителен ефект. По същото дело с оглед оспорването на предявените искове от страна на ответницата Б.Д.Ф.П. е прието заключение на съдебно- техническа експертиза, съгласно което стойността на реално потребената топлинна енергия в процесния топлоснабден имот е общо 2 834, 02 лева /сума в по-нисък размер от претендирания от общо 3 494, 47 лева/, съответно – стойността на дължимата мораторна лихва е общо 115, 86 лева /сума в по- нисък размер от претендирания от общо 452, 12 лева/. Установените от вещите лица вземания за цена на услугата дялово разпределение и мораторна лихва върху нея съответстват на предявените с исковата молба размери. С постановеното решение № 20007507 от 26.01.2022г. по гр.д. № 1619/2017г. по описа на СРС, 38-ми състав, съдът е уважил частично предявените осъдителни искове срещу Б.Д.Ф.П. и е отхвърлил изцяло предявените искове срещу Е. Д. К. поради извършено плащане в хода на процеса. В мотивите си съдът е посочил, че е налице разлика между претендираните размери на цената на топлинната енергия и лихвата върху нея, с оглед на което Е. Д. К. е платила сума надхвърляща всички вземания за главница, лихва и разноски, поради което е погасила изцяло задълженията по предявените искове. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи: За да бъде основателен иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД то следва да се докаже от ищеца - даването на престация, а от ответника - основанието, на което същия да я задържи. Ако основанието съществува (осъществили са се фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност, нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или прекратяване по друга причина на сделката), искът е неоснователен. В развитие на тези постановки са обособени и трите фактически състава от чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а именно начална липса на основание - тогава когато изобщо липсва още към момента на "даването" облигационна или друг вид правно-релевантна връзка между субектите (нищожен договор, който не поражда правни последици или изобщо не се излагат фактически твърдения, служещи за основание). В този случай ищецът доказва даване на опредЕ. престация, а ответникът доказва основанието да я получи и/или да я задържи. По исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на "получаване без основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Първата хипотеза на чл. 55 от ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото, т.е. ответникът следва да установи, че престацията е извършена в изпълнение на валидно задължение на ищеца. В случая по делото е установено, че ищцата е престирала в полза на ответното дружество на 28.07.2017г. сума в общ размер на 2 031, 22 лева, представляваща сбор от претендираните в производството по гр.д. № 1619/2017г. по описа на СРС, ГО, 38 състав вземания за главница за топлинна енергия в размер на 1 747, 23 лева; 226, 06 лева – мораторна лихва; 46, 51 лева цена на услугата дялово разпределение и 11, 42 лева – обезщетение за забава върху стойността на услугата дялово разпределение. Безспорно депозираната от ответницата Е. К. молба на 07.08.2017г. представлява по своята правна същност признание на иска, доколкото в същата е обективирано волеизявление за признание на претендираните от ищеца права /по основание и размер/ и отказ от защита по предявения срещу нея иск. Ищцовото дружество обаче не е направило искане за постановяване на решение при признание на иска, нито е предприело действия по десезиране на съда по реда на чл. 232 от ГПК или по чл. 233 от ГПК. Признанието на иска е уредено в чл. 237 ГПК като акт на ответника, с който той се разпорежда със своето право на иск. Признанието на иска не десезира съда, тъй като нуждата от защита на ищеца може да бъде удовлетворена само от съдебно решение, което признава претендираното или не признава отричаното от него право. Признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл. 237 ГПК, или да остави съда да постанови решение по чл. 235 ГПК. Признанието на иска има обвързващо съда значение само в хипотезата на чл. 237 ГПК за постановяване на решение при признание на иска, доколкото не са налице пречките по чл. 237, ал. 3 ГПК. При направено от ищеца искане за постановяване на решение при признание на иска съдът прекратява съдебното дирене и се произнасяне с решението съобразно признанието /чл. 237, ал. 1 от ГПК. Това означава съдът да преустанови извършването на по-нататъшни действия по събиране и преценка на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен. Съществуват и случаи, в които признанието на иска поражда действие, но то не се изразява в решение по чл. 237 ГПК, въпреки изрично искане на ищеца да бъде постановено такова решение /например в производството по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД/. В разглежданата хипотеза, както вече бе посочено, решението по гр.д. № 1619/2017г. по описа на СРС, ГО, 38 състав не е постановено при условията на чл. 237, ал. 1 от ГПК – при признание на иска. Следователно въпросът относно неоттегляемостта на същото /чл. 237, ал. 4 от ГПК/ не следва да се обсъжда. При това положение направеното от ответницата Е. К. признание на иска има единствено доказателствено значение и съдът следва да го прецени с оглед всички обстоятелства по делото. Производството по гр.д. № 1619/2017г. по описа на СРС, ГО, 38 състав е продължило по общия ред, съответно - постановеното по него решение е постановено по общия ред на чл. 235 от ГПК. Съдът е установил въз основа на приетите доказателства, че стойността на реално доставената в процесния имот топлинна енергия е в по-нисък размер от претендирания, съответно – в по-нисък размер от заплатения от ответницата Е. К.. Този факт е общ по отношение на ответниците – обикновени другари и той е установен по еднакъв начин /чл. 217 от ГПК/. Противно на поддържаното в отговора на исковата молба, настоящият съдебен състав счита, че възможността ответницата Е. К. да оспорва наличието на основание за плащане на сумата от 556, 28 лева не е преклудирана. Напротив, тя се основава на приетото за установено в решението по гр.д. № 1619/2017г. по описа на СРС, ГО, 38 състав относно стойността на реално потребеното количество топлинна енергия /в това число и таксата за дялово разпределение/ и дължимата мораторна лихва върху главните парични задължения. Ответникът „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД не е въвел като противопоставимо правно основание да задържи надплатената от ищцата сума в удовлетворяване на валидно възникнало вземане с друг източник. От друга страна не може да бъде зачетено извършеното от съда, постановил решението по 1619/2017г. по описа на СРС, ГО, 38 състав, служебно прихващане между надплатената сума и дължимите от ответницата К. по това дело съдебни разноски, предвид обстоятелството, че носителят на активното вземане – „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, не е направил изявления за прихващане между двете вземания. По изложените съображения се налага извод, че предявеният иск е основателен. Установи се извършено от ищцата в полза на ответното дружество плащане на процесната сума /т.е. доказано е получаването/. Ответникът, чиято е доказателствената тежест в процеса, не ангажира доказателства да е налице основание за получаване или за задържане на процесната сума, представляваща разлика между претендираните от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД по гр.д. № 1619/2017г. по описа на СРС, ГО, 38 състав вземания за цена на топлинна енергия, дялово разпределение и мораторна лихва, и установения по делото действителен размер на тези задължения. Като е достигнал до други изводи първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено в частта по иска за главница и вместо него да се постави друго, с което предявеният иск да се уважи в пълен размер. По предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД: Претенцията за акцесорното вземане за обезщетение за забава е неоснователна. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 5/2017г. от 21.11.2019г. по тълкувателно дело № 5/2017г. на ОСГТК на ВКС, при връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни. В случая ищцата не доказва да е поканила длъжника да изпълни /да върне получената престация/ преди датата на подаване на исковата молба, поради което и на основание чл. 84, ал. 3 от ГПК исковата претенция за присъждане на обезщетение за забава е неоснователна. Първоинстанционното решение в тази част следва да бъде потвърдено като правилно. С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски съразмерно на уважената част от въззивната жалба. По делото е претендиран адвокатски хонорар от 400 лева, който с оглед фактическата и правна сложност на делото, както и предвид обема на извършените от адвоката действия по защита интересите на въззивника, не е прекомерен. Релевираното от въззиваемото дружество възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК е неоснователно. Ето защо в полза на въззивника следва да се присъдят съдебни разноски в производството в общ размер на 300 лева – за държавна такса и адвокатско възнаграждение. В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева, определено при съобразяване на ниската правна и фактическа сложност на делото и по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответното дружество съдебни разноски за сумата над 34 лева. В полза на ищеца следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от исковете, които възлизат на сумата от общо 227, 24 лева за държавна такса и адвокатско възнаграждение. С оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове и предвид нормата на чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване. Така мотивиран Софийският градски съд,