Решение № 170 от 12.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 3781/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 23005 от 18.12.2024 г., постановено по гр. дело № 4839/2024 г. по описа на СРС, ГО, 81 състав, ответникът „Дженерали застраховане“ АД е осъден да заплати на ищеца „Аутотехника“ ЕООД на основание чл. 432 КЗ сумата от 934.85 лв. – непогасена част от обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди вследствие на ПТП на 18.08.2023 г. в гр. София, в резултат на неправомерно поведение на застрахования при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ водач на МПВ, ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба – 26.01.2024 г. до окончателното й изплащане. Срещу решението, в неговата цялост, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Дженерали застраховане“ АД. Жалбоподателят поддържа оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения на материалния закон. Излага, че СРС неправилно е определил размера на дължимото обезщетение при кредитиране на заключението на автотехническата експертиза във вариант по цени на ремонт в оторизиран сервиз. Оспорва САТЕ, депозирана пред СРС, с доводи, че в нея не се посочват източниците, които вещото лице е използвало за изчисление на сумите. Посочва, че подадените суми не били съобразени с датата на ПТП. Трябвало районният съд да вземе предвид средните пазарни цени, а не тези в оторизиран сервиз, доколкото не се установявало автомобилът да е в гаранция. Отправено е доказателствено искане за повторна САТЕ, което е било уважено от въззивния съд. Моли за отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново такова, с което искът да се отхвърли. В срока по чл. 263, ал. 1 от КЗ е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца, с който същата се оспорва. Навеждат се съображения, че определеното от първоинстанционният съд обезщетение е в съответствие с представените и приети по делото доказателства. Доказано било, че автомобилът е в гаранция, като по делото били представени документи в тази връзка, неоспорени от насрещната страна. По тези съображения прави искане за потвърждаване на решението в обжалваната му част. Съдът, на основание чл. 12 ГПК, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, както и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически и правни изводи: При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен съд, в изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По въпроса за неговата правилност въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна правна норма и когато е длъжен да следи служебно за интереса на някоя от страните (така Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел наличието на кумулативните предпоставки на предявената претенция, като е съобразил обявените за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелства. Спорът между страните, въведен с въззивната жалба и само по отношение на който въззивният съд следва да се произнесе - арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, се съсредоточава върху обстоятелството какъв е размерът на причинените имуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие, породено от виновното противоправно поведение на деликвента, чиято гражданска отговорност е била обезпечена през релевантния период от застрахователното дружество-въззиваем. За установяване размера на подлежащите на репариране имуществени вреди във въззивното производство е назначена повторна автотехническа експертиза, чието заключение следва да бъде кредитирано като пълно и обективно. От заключението на същата се установява механизмът, вредите и причинно-следствената връзка между тях и процесното ПТП. Вещото лице е определило средните пазарни цени за отремонтиране на автомобила, като е посочило сума в размер на 8 578.02 лв., докато посочените средни пазарни цени съгласно експертизата пред СРС са в размер на 9 924, 21 лв. Заключението пред въззивния съд посочва и размер на възстановяване на автомобила във фирмен /оторизиран за марката/ сервиз, който възлиза на 11 993.44 лв. По същия критерии, но пред първоинстанционния съд, вещото лице е посочило сума във фирмен сервиз от 10 245.13 лв. Вещото лице е определило пазарни цени на материалите и труда, необходими за отстраняване на повредите, представяйки два различни метода, а именно - според първия са взети предвид нови оригинали части и детайли и стойността на труда в оторизирания сервиз на марката, а според втория – отново с оригинални части, доколкото се посочи от ВЛ в съдебно заседание, че за този модел, марка и година на производство, не са налични неоригинални части, и цена на труд в други автосервизи /неоторизирани/. На първо място, съдът намира, че следва да кредитира изготвената пред него САТЕ, а не тази пред районния съд, доколкото представената пред въззивната инстанция е по-обстоятелствена, заявяват се използваните от вещото лице източници в съдебното заседание по нейното приемане. При изслушване на вещото лице, то изрично заяви, че цените са определяни към датата на процесното ПТП. По този начин, взимайки предвид заключението на експерта, както и проведения разпит на последния пред съда, се дава отговор на всички поставени с въззивната жалба възражения относно правилността на първоинстанционната експертизата, касаещи използваните източници, датата, към която са отнесени сумите. При тези съображения съдът намира, че следва да се ползва от САТЕ, назначена и приета пред въззивната инстанция, като по- пълна и даваща отговори на всички поставени въпроси. Както бе посочено, САТЕ пред въззивния съд заключава, че стойността на вредите върху автомобила е в размер на 8 578.02 лв. с ДДС, определена по средни пазарни цени при отремонтиране на същия в неоторизиран сервиз. При извършване на ремонта във фирмен сервиз, сумата за възстановяване на вредите възлиза в размер на 11 993.44 лв. с ДДС. В заключението е посочено още, че към датата на ПТП увреденият автомобил е бил на 0 години, 1 месец и 21 дни след пускане в експлоатация. В съдебно заседание вещото лице посочва, че автомобилът е гаранционен. С оглед направеното възражение във въззивната жалба що се касае до това коя от двете суми трябва да бъде взета предвид от съда, за да определи дължимото обезщетение, съдът намира следното: Разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е да се стигне до пълно репариране на вредоносните последици, което обстоятелство обуславя наличието на застрахователния интерес. Следователно, от съществено значение е размерът на действително причинения вредоносен резултат, като е ирелевантно обстоятелството дали причинените вреди действително са били отстранени чрез тяхното отремонтиране. Според споделяната от настоящия състав константна практика на ВКС /решение № 165 от 24.10.2013 г. по т.д. № 469/2012 г., ІІ ТО на ВКС, решение № 52/08.07.2010 г. по т.д. № 652/2009 г. на ВКС, ТО, решение № 115/09.07.2009 г. по т.д. № 627/2008 г., ІІ ТО на ВКС / при съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение съдът следва да определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие - 386, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от застрахователя методика към Наредба № 49 от 16.10.2014 г. При имуществените застраховки, стойността на дължимото застрахователно обезщетение се определя, както следва: ако автомобилът е гаранционен, то дължимото обезщетение е за отремонтиране в официален сервиз с оригинални части. В този случай се приема, че с оглед периода на експлоатация, считано от годината на производство на автомобила, този автомобил обективно има характеристиките на нов, както и всички негови съставни части са нови и оригинални. При таза хипотеза, при настъпване на застрахователно събитие, увреденото лице ще бъде изцяло удовлетворено, в случай че изцяло бъдат заместени повредените автодетайли с нови оригинални авточасти. Обстоятелството дали автомобилът е бил гаранционен към датата на ПТП е оспорено от въззивника. По делото са налице достатъчно доказателства, установяващи с категоричност, че процесният автомобил е бил в гаранция към дата на ПТП. Същото се извежда от представените в открито съдебно заседание пред СРС писмени доказателства по делото, а именно договор за продажба на автомобил, както и извадка от гаранционната книжка. Същите са били приети от съда и неоспорени от насрещната страна. От договора за покупка на автомобила е видно, че същият е закупен на 12.06.2023 г., като е посочено, че е в гаранция за срок от 120 месеца от закупуването. ПТП-то е настъпило на 18.09.2023 г. В съдебно заседание и от вещото лице бе потвърдено, че с оглед датата на въвеждане в експлоатация на МПС отнесена към датата на ПТП, се заключава, че автомобилът е бил в гаранция. Поради това съдът намира, че твърденията на въззивника в обратна посока не намират доказателствена опора и са неоснователни. Доколкото настоящото производство е образувано по въззивна жалба на ответника, с която се иска намаляване на размера на обезщетението, то съдът достигна до извод, че подобно искане е неоснователно, а присъденият от СРС размер е съобразен с направеното искане, поради което атакуваното решение се явява правилно и законосъобразно. Като е достигнал до същите крайни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. По разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 480 лв. за адвокатско възнаграждение, посочени в списък, своевременно представен в последното съдебно заседание, находящ се на л. 44 от делото. Представени са и доказателства за извършването на разходите. С оглед цената на иска – 934.85 лева, който е под установения в чл. 280, ал. 3 от ГПК минимален праг, настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване. Като взе предвид влизане в сила на Закон за въвеждане на еврото в Република България, считано от 01.01.2026 г. еврото става официална валута в държавата, поради което и присъжданите суми следва да бъдат превалутирани от лева в евро. Така мотивиран, Софийски градски съд