Решение № 2055 от 22.2.2026 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 2432/2025 г.

Производството е по чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. чл. 10, ал. 6 от Закона за семейни помощи за деца (ЗСПД). Образувано е по жалба от М. В., гражданин на Украйна, чрез адв. М. В. от Адвокатска колегия – Добрич, срещу Заповед № ЗСПД/Д-РВ/23460/24.09.2025 г. на началник отдел „Социална закрила“ към Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив (ДСП – Пловдив). В жалбата са наведени доводи за незаконосъобразност на заповедта поради нарушение на материалния закон и несъответствие с неговата цел – основания за отмяна по чл. 146, т. 4 и т. 5 АПК. По подробно изложени съображения, се иска нейната отмяна. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв). В съдебно заседание жалбоподателят М. В. не се явява и не се представлява. В допълнително постъпила молба от 02.02.2026 г. от процесуалния представител – адв. М. В., се иска даване ход на делото по същество с отмяна на обжалвания административен акт, поддържа се претенцията за разноски, съгласно представен с молбата списък по чл. 80 ГПК, включително за платена държавна такса в размер на 5,11 евро. Ответникът – началник отдел „Социална закрила“ в ДСП – Пловдив в писмено становище от 104.12.2025 г. изразява кратко становище за неоснователност на жалбата. Оспорва основанието за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, като счита че не са налице доказателства, че жалбоподателят е материално затруднено лице. Алтернативно иска присъждане на възнаграждение в минимален размер при уважаване на жалбата. Оспорената пред съда заповед е връчена лично на жалбоподателя на 13.10.2025 г. Жалбата е подадена от упълномощения адвокат чрез Системата за сигурно електронно връчване (ССЕВ) на 23.10.2025 г. Съдът намира, че жалбата е подадена в рамките на предвидения за това преклузивен срок по чл. 149, ал. 1 АПК и от лице, имащо правен интерес от оспорването, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, на доводите и възраженията на страните, и като извърши служебна проверка за законосъобразност по реда на чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 АПК, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна: Производството пред ДСП – Пловдив е образувано по Заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-РВ/23460/18.09.2025 г. от М. В., с което иска отпускане на еднократна помощ за ученик по реда на чл. 10а ЗСПД за сина си В. В.. М. В. е лице с украинско гражданство, на което е предоставена временна закрила, видно от наличната по преписката Регистрационна карта на чужденец с предоставена временна закрила № 825270649, издадена на 05.03.2025 г. от Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет. Същата е регистрирана с настоящ адрес в [населено място], [улица]. Между страните не е спорно, че детето В. В. е син на М. В., и е записан като ученик в първи клас за учебната 2025/2026 г. в Основно училище „Тодор Каблешков“, [населено място] (Удостоверение № 454/01.07.2025 г. на директора на ОУ „Тодор Каблешков“). С оспорената Заповед № ЗСПД/Д-РВ/23460/24.09.2025 г. на началник отдел „Социална закрила“ в ДСП - Пловдив, упълномощен със Заповед № 1604-РД01-0867/20.06.2025 г., на основание чл. 10, ал. 4 ЗСПД и чл. 4, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗСПД (ППЗСПД), във връзка с чл. 10а, ал. 5 и ал. 6 ЗСПД, исканата помощ по чл. 10а, ал. 1 ЗСПД е отказана на основание чл. 3, т. 5 ЗСПД с мотив, че майката и детето са граждани на Украйна и няма сключена спогодба между Република България и Република Украйна за изплащане на семейни помощи за деца. Оспореният административен акт е издаден от материално компетентен орган, в предвидената по закон писмена форма и съдържа правни и фактически основания за издаването си. По делото е представена Заповед № 1604-РД01-0867/20.06.2025 г., с която на основание чл. 26, ал. 2 от Устройствения правилник на Агенция за социално подпомагане (АСП), чл. 10, ал. 4 ЗСПД , чл. 4, ал. 1 ППЗСПД и в изпълнение на Заповед № РД01-1125/05.07.2025 г. на изпълнителния директор на АСП, поради служебна необходимост, директорът на ДСП – Пловдив възлага на длъжностното лице – Д. Й., в качеството й на началник отдел „Социална закрила“ към ДСП – Пловдив, да извършва действията по подписване и издаване на заповеди, касаещи отпускане, отказ, спиране, изменение, възобновяване и прекратяване на семейните помощи по ЗСПД за деца, като сред изброените видове семейни помощи за деца е и тази, представляваща еднократна помощ за ученици по чл. 10а ЗСПД. Към административната преписка не е представена цитираната заповед на изпълнителния директор на АСП, но съдът намира, че същата не е необходима за преценка компетентността на издателя на заповедта. Съгласно чл. 10, ал. 4 ЗСПД семейните помощи за деца се отпускат със заповед на директора на дирекция "Социално подпомагане" или упълномощено от него лице. Независимо от употребата на израза „упълномощено“ (упълномощаването е институт на гражданското право), касае се за делегиране на административни правомощия, за което е налице уредена в закона възможност. Не се констатират допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на заповедта. Спорът между страните е правен и се свежда до правилното приложение на закона. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса налице ли са били основания за отпускане на поисканата от М. В. семейна помощ за дете, при положителен отговор на който, следва извод за незаконосъобразност на постановения с оспорената заповед отказ. В тази връзка, съдът съобразява следното: Съгласно чл. 47, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ) отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата. Пак съгласно КРБ гражданите имат право на обществено осигуряване и социално подпомагане. И двете посочени разпоредби се намират в Глава втора на Конституцията, озаглавена „Основни права и задължения на гражданите“. Гражданите на Република България се ползват от правата си по КРБ, независимо къде се намират (чл. 26, ал. 1 КРБ). Предоставените на българските граждани с Конституцията права се ползват в същия обем и от чужденците, които пребивават в Република България, съгласно чл. 26, ал. 2 КРБ. Единственото въведено с КРБ ограничение е по отношение на правата, за които се изисква българско гражданство, което ограничение трябва да е предвидено в КРБ или в закон. В случая, подаденото от М. В. заявление е по реда на Закона за семейни помощи за деца. Чл. 1, ал. 2 ЗСПД определя семейните помощи като средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. Предоставяните по реда на този закон помощи са самостоятелен институт на подпомагане от страна на държавата на семействата при отглеждане на деца, като израз на особената закрила, която КРБ предвижда по отношение на децата. Това подпомагане е елемент от социалната политика на държавата по насърчаване и закрила на семейството, майчинството и децата (чл. 14 КРБ) и част от формулираното в Конституцията, с оглед характера й на социална държава, изискване да подпомага родителите при осъществяването на тяхното право и задължение да отглеждат и възпитават децата си (чл. 47, ал. 1 КРБ) (в горния смисъл Решение № 3 от 27 юни 2013 г. на Конституционния съд по к.д. № 7/2013 г.). Кръгът на лицата, които имат право на подпомагане по ЗСПД е очертан в чл. 3 с.з. Съгласно чл. 3, т. 5 ЗСПД, право на семейни помощи за деца имат и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. Видно е, че ЗСПД не въвежда като условие за подпомагането притежаването на българско гражданство, а напротив – предвижда предоставяне на такова подпомагане и по отношение чуждите граждани, когато получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, с единственото условие те да пребивават и отглеждат децата си в страната. В контекста на изложените в оспорената заповед мотиви за постановения отказ – няма сключена спогодба между Република България и Република Украйна за изплащане на семейни помощи за деца – следва извод, че органът се позовава на една от предвидените алтернативно в нормата на чл. 3, т. 5 ЗСПД хипотези – предвиждане получаването на семейни помощи за деца в международен договор, по който Република България е страна. Този факт не е спорен, тъй като не се установява действително между двете страни да е сключен международен договор (двустранна спогодба), касаещ изплащането на семейни помощи за деца (какъвто например има сключен в областта на социалното осигуряване – Договор между Република България и Украйна за социално осигуряване, ратифициран със закон, обн. в ДВ бр. 107/11 декември 2001 г.). Въпреки това, оспорената заповед е незаконосъобразна, тъй като противоречи на нормите на Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Както е посочено по-горе в настоящото решение, М. В. е лице, на което е предоставена временна закрила по смисъла на чл. 1а, ал. 3 ЗУБ. Съгласно чл. 2, ал. 2 ЗУБ Министерският съвет предоставя временна закрила по чл. 1а, ал. 3, въведена с решение на Съвета на Европейския съюз. Срокът на временната закрила се определя с решението на Съвета на Европейския съюз. С Решение № 144/10.03.2022 г. на МС е предоставена временна закрила на разселените лица от Украйна в съответствие с Решение за изпълнение на Съвета на Европейския съюз (ЕС) 2022/382 от 4 март 2022 г. за установяване на съществуването на масово навлизане на разселени лица от Украйна по смисъла на член 5 от Директива 2001/55/ЕО и за въвеждане на временна закрила, със срок една година, считано от 24 февруари 2022 г. С последващи решения на МС, срокът на закрилата е удължаван, с РМС № 79 от 20.02.2025 г., този срок е до 04.03.2026 г., което съответства и на посоченото в издадената на М. В. от Държавна агенция за бежанците Регистрационна карта на чужденец с предоставена временна закрила. В нея изрично е вписано, че В. В. е придружавано от М. В. лице до [възраст] възраст. Съгласно чл. 5 ЗУБ чужденците, търсещи или получили закрила в Република България, имат правата и задълженията по този закон и носят гражданска, административнонаказателна и наказателна отговорност при условията и по реда за българските граждани. Всеки чужденец с предоставена временна закрила има право на социално подпомагане (чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ). Нормите на ЗУБ следва да се разглеждат в съотношение специален към общ закон спрямо тези на ЗСПД, доколкото предвиждат специфични условия по отношение обема и съдържанието на предоставяните на лицата, получили временна закрила, права. С получаването на временна закрила чужденците имат право да останат на територията на Република България (чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗУБ), т.е. да пребивават на нея, без срокът на пребиваването да е ограничен от друго, освен от взетите в тази връзка решения, съгласно 2, ал. 2 ЗУБ. В тази връзка, нормата на чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ се явява съответна на чл. 26, ал. 2 КРБ, а предоставеното с нея право, т.е. такова, предвидено в друг закон, не попада в приложното поле на предвиденото с чл. 3, т. 5 ЗСПД условие по отношение на семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната. Доколкото ЗУБ не предвижда какво е по съдържание и характер правото на социално подпомагане в случаите на предоставена временна закрила, то същото следва да се приеме, че се предоставя при условията, при които се предоставя на българските граждани. Тези условия и редът за предоставянето на подпомагането в случая са уредени в ЗСПД. Предвиденото в нормата на чл. 3, т. 5 ЗСПД ограничение на чуждестранните лица, които имат право на подпомагане по реда на закона, противоречи и на актове от Правото на Европейския съюз. С Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 година относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите-членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием (Директива 2001/55/ЕО, Директивата) са определени минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица от трети страни, които не са в състояние да се върнат в страната по произход. В съображение 15 от преамбюла на Директивата е посочено, че задълженията на държавите-членки по отношение на условията за прием и пребиваване на лицата, ползващи се с временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, следва да бъдат формулирани, така че тези задължения да бъдат справедливи и да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея. Съображение 16 от същия посочва, че във връзка с отношението към лицата, ползващи се с временна закрила по настоящата директива, държавите-членки са обвързани от задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които те са страна и които забраняват дискриминацията. В чл. 13, § 2 Директива 2001/55/ЕО предвижда задължение за държавите членки за въвеждане на разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила, като средства за съществуване и медицинско обслужване, в случай че те не разполагат с необходимите средства. Предвидените с Директивата минимални стандарти са въведени в българското законодателство с измененията на ЗУБ със ЗИДЗУБ, обн. ДВ бр. 80 от 2015 г., в сила от16.10.2015 г. Дори да се приеме, че по същността си семейните помощи за деца не изпълват изцяло понятието за социално подпомагане по смисъла на Закона за социалното подпомагане, като помощ в пари и/или в натура за задоволяване на основни жизнени потребности на гражданите, когато това е невъзможно чрез труда им и притежаваното от тях имущество, и поради това не се покрива напълно с предвидените в чл. 13, § 2 Директива 2001/55/ЕО социални помощи, то следва да се има предвид, че съгласно съображение 12 от Директивата, по същността си предвидените в нея минимални стандарти за предоставяне на временна закрила предполагат, че държавите членки разполагат с правомощията за приемане или прилагане на по-благоприятни разпоредби по отношение на лицата, ползващи се с временна закрила, в случаите на масово навлизане на разселени лица. Предвиденото в чл. 3, т. 5 ЗСПД ограничение не е съвместимо и с разпоредбите на чл. 27, т. 1 и т 3 от Конвенцията на ООН за правата на детето, която е ратифицирана, обнародвана и в сила за страната ни от 03.07.1991 г. Конвенцията признава на всяко дете правото на жизнен стандарт, съответствуващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, като държавите – страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Безспорно е, че достъпът до образование е елемент от мерките за осигуряване на този стандарт – правото на образование е част от социалните права на детето, като подпомагането в тази връзка следва да се предоставя от държавата по един недискриминационен начин. Съгласно чл. 5, ал. 4 КРБ международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗСПД на семействата, чиито деца са записани в първи клас или са записани или продължават обучението си, във втори, трети и четвърти клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето, а съгласно ал. 2 с.з. помощта по ал. 1 се отпуска независимо от дохода на семейството. По изложените по-горе съображения, условието „когато децата живеят постоянно в страната“ не следва да се прилага по отношение на лицата, на които е предоставена временна закрила, с оглед специалната норма на чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ. По делото няма спор, че В. В. е записан в първи клас в ОУ „Тодор Каблешков“, [населено място]. Детето не е настанено за отглеждане извън семейството. Следователно са налице всички материалноправни предпоставки за отпускане на предвидената и поискана от неговия законен представител – майка му М. В., еднократна помощ. По изложените съображения, съдът намира, че оспорената Заповед № ЗСПД/Д-РВ/23460/24.09.2025 г. на началник отдел „Социална закрила“ към Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив, е незаконосъобразна, тъй като противоречи на материалния закон и неговата цел – да подпомага отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. Налице са отменителните основания по чл. 146, т. 4 и т. 5 АПК. На основание чл. 173, ал. 2 АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на административния орган за ново произнасяне по Заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-РВ/23460/18.09.2025 г. на М. В. за отпускане на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 ЗСПД, при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.