Решение № 2053 от 26.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 3511/2022 г.

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК /въззивно обжалване/.

С решение № 20195496 от 07.10.2021 г. по гр.д.№ 74931 по описа за 2019 г. на СРС, Второ ГО, 78 състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, че ответника В. Д. П., дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, следните суми: 308, 76 лв. – стойността на потребена от ответника топлинна енергия за периода май 2016 г. – април 2018 г., 31, 98 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата от 308, 76 лв., за периода 14.09.2017 г. – 28.05.2019 г. Ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение, до окончателното изплащане на сумата.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, че ответника В. Д. П., дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, следните суми: 59, 88 лв. – стойността на доставена услуга „дялово разпределение“ за периода май 2016 г. – април 2018 г., и в размер на 11, 97 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 30.06.2016 г. – 28.05.2019 г. Ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение, до окончателното изплащане на сумата.

ОТХЪВРЛЯ изцяло иска с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, предявен от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, за признаване за установено, че ответника М. Д. П., му дължи сумите в размер на 308, 76 лв. – стойността на потребената топлинна енергия за периода май 2016 г. – април 2018 г., и в размер на 31, 98 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 14.09.2017 г. – 28.05.2019 г., в размер на 59, 88 лв. – стойността на доставена услуга „дялово разпределение“ за периода май 2016 г. – април 2018 г., и в размер на 11, 97 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 30.06.2016 г. – 28.05.2019 г. Постъпила е въззивна жалба от ответниците пред СРС- В. Д. П. и М. Д. П.. Във въззивната жалба се сочи, че решението в уважената му част е невалидно, недопустимо и неправилно. Заповедта за парично изпълнение и заявлението за издаването й били подадени върху отменени образци с оглед решението от 22.10.2019 г. по адм.д.№ 6372 по описа за 2019 г. на ВАС, 5- членен състав. Нарушен бил чл.235 ГПК вр. с чл.192 а АПК. Твърди се, че заповедта не била влязла в сила, същата не подлежала на обжалване и затова в настоящето производство следвало да се извърши преценка за законосъобразност на заповедта за изпълнение. Счита, че делото следва да бъде прекратено поради липсата на образец за заявление и липсата на образец за заповед за изпълнение по чл.410 ГПК като се позовава на приетото от КС на РБ в решение № 12/02.10.2012 г. в което се приемало, че заповедното производство е формално производство. След като нямало заповед за изпълнение, то искът по чл.422, ал.1 ГПК бил недопустим. Счита, че обжалваното решение противоречи на законите на Земята. Решението било издадено от некомпетентен съд като се позовава на решение № 7732 по ах.д. № 4468 по описа за 2009 г. на ВАС, 5-членен състав. Освен това първоинстанционното решение било постановено при допуснати нарушения на задължителната съдебна практика на ВКС, вкл. на тълкувателните решения, на съдебната практика на СЕС и на европейското право. Издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК била в противоречие с чл.411, ал.2, т.2 ГПК като се препраща към разпоредбите за нищожност на договорите. Заповедта била издадена и в нарушение на т.2 б от ТР № 4 по тълк.д.№ 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Заявлението не отговаряло на чл.127, ал.1, т.4 ГПК, което било абсолютна предпоставка за издаване на заповедта. Самата заповед не индивидуализирала задълженията за които е издадена. Заповедта била нищожна, тъй като се основавала на устен съдебен акт; липсвало определение. Счита, че ОУ не били нормативен акт, а част от писмен договор и затова било необходимо изричното им приемане. Затова счита, че било нарушено правото на договаряне. Затова не била налице правна връзка. ОУ противоречали на законова разпоредба. Нарушен бил принципа на чл.17 от КРБ за неприкосновеност на частната собственост. Сградната инсталация не била отоплително тяло. Формулата за сградната инсталация противоречала на закона на Нютон-Рихман, който бил обективен закон и се изучавал в основното училище. Нарушен бил и чл.122 ГПК предвиждащ правото на защита, тъй като заповедното производство било едностранно. По отношение на щранг-лирата се сочи, че от допълнителната СТЕ се установява, че същата е демонтирана. Оспорва се приетото в заключението на СТЕ относно технологичните загуби и конкретната стойност на задълженията. СРС не бил съобразил, че е нарушен чл.156 ЗЕ. Липсвало съгласие на потребителя да потребява ТЕ на пределна цена, определена от ДКЕВР. Дължала се само реално потребената ТЕ. В случая се касаело до недопустима държавна помощ. Нарушени били законите на физиката, както и 350 законови разпоредби. Сочи, че СРС бил игнорирал представените от ответниците доказателства. А по отношение на тези на ищеца се сочи, че нямали доказателствена сила, тъй като не били приети от ответниците. Счита, че пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ, отм. и чл.153, ал.1 ЗЕ са в колизията с дефиницията за потребител по ЗЗП. СРС не бил извършил служебна проверка на ОУ за неравноправни клаузи и по- конкретно не изследвал противоречието на чл.33 ОУ с чл.86 ЗЗД като се позовава на съдебна практика на ВАС по дела срещу ЧЕЗ, която твърди, че е относима по случая. Твърди, че начисляването на лихви по прогнозни сметки било нищожно. Това означавало, че чл.33, ал.1 ОУ е противозаконна и противоречаща на практиката на ВАС, 5-членен състав. В случая се касаело до непоръчана доставка. Нарушен бил и чл.25, ал.4 ЗДДС, чл.113, ал.13 от ЗДДС. В този смисъл се излагат доводи срещу приетото заключение на СЧЕ.

Не била налице разпоредбата на чл.102 ЗЗД; ищецът бил предявил чужд дълг. По отношение на договора с ФДР се твърди, че ОС на ЕС нямала правомощия да задължава останалите собственици. Освен това всички договори били прекратени по силата на пар.5 от Наредба № 16334/07 г. Същевременно се сочи, че Наредба № 16 334 била издадена от Министерство на енергетиката без компетентност за това, тъй като не била издадена от ресорния министър на енергетиката, а от негов заместник без да са налице данни първият да е бил възпрепятстван да изпълнява задълженията си. Налице била положителна дискриминация по отношение на юрисконсултите на ТД.

В хода по същество се излагат доводи, че иска по отношение на ответника М. Тодоров е допустим, но бил неоснователен, тъй като по делото пред СРС бил представен отказ от наследство.

По отношение на Наредба № 16334/07 г. се сочи, че отмяната й съгласно решение на СЕС, имала обратно действие. Затова чл.195, ал.1 АПК бил „в историята“. Счита, че решенията на КС са неприложими, тъй като КС не бил част от съдебната система, а решенията му били политически; КС не правел разлика между вещно и облигационно право. А по отношение на съдиите във ВКС се излага становище, че нямали елементарно юридическо образование.

/Останалите „доводи“ на процесуалния представител на въззивниците, направени в хода по същество, настоящата инстанция не излага от етични съображения, както и при съобразяване с чл.100 а ГПК/.

Иска се настоящата инстанция да приложи Общностното право, както и практиката на ВАС. Претендират се разноски.

От въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД, ищец пред СРС, е постъпил отговор в който се излага становище, че въззивната жалба е неоснователна. Счита, че при постановяване на първоинстанционното решение не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален закон. Намира, че претенциите му са доказани. Претендират се разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „Техем сървисис“ ЕООД не взема становище по въззивната жалба. Не претендира разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивниците са били уведомени на 12.11.2021 г. Въззивната жалба е подадена на 26.11.2021 г.; следователно е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Правен интерес е налице за обжалване на първоинстанционното решение в частта, в която са признати вземания в полза на ищеца /пред СРС/ по отношение на ответницата /въззивник/, следователно въззивната жалба в тази й част е допустима.

Доколкото се излагат доводи за липсата на валидност и за недопустимост на първоинстанционното решение, настоящата инстанция намира, че е налице правен интерес от обжалване и в полза на ответника /пред СРС/ М. Д. П. независимо, че по отношение на него претенциите на ищеца по чл.422, ал.1 ГПК са били отхвърлени.

По основателността на въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел за доказано, че за процесния период ищецът и първоначалния ответник са били във валидна облигационна връзка, по която ответника е доставял на ищеца топлинна енергия по следните съображения като се е аргументирал с разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката и разпоредбата на чл. 106а, ал. 4 от отменения Закон за енергетиката и енергийната ефективност. Посочил е, че облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от ЗЕ и съгласно разпоредбата на чл. 106а, ал. 2 от ЗЕЕЕ (отм.), продажбата на топлинна енергия се извършвала по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не било необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази разпоредба била специална по отношение на разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от ЗЗД, според която договор при общи условия обвързвал приемащия ги само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца било неоснователно. От общоизвестните ОУ/2002 г., ОУ/2005 г. и ОУ/2008 г. било видно, че за процесния период ищецът е обявил надлежно ОУ за доставка на топлинна енергия. Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ и съгласно разпоредбата на чл. 106а, ал. 3 от ЗЕЕЕ (отм.), несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия, можели да възразят по съответния ред в 30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото нямало данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, било основание съда да приеме, че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагали съответно правилата за договорите. Освен на тези си мотиви, СРС се е позовал и на приложения на л.л. №№ 31-32 от делото нот.акт, от който било видно, че първоначалния ответник е вещен ползвател, а заменилата го по чл. 227 от ГПК негова дъщеря, е собственик на процесния топлоснабден имот.

От приетата по делото СТЕ /л.л. №№ 136-140/, която СРС е кредитирал, било видно, че за процесния период първоначалният ответник е ползвал топлинна енергия, като стойността й възлизала на 308, 76 лв.

От приетата по делото ССЕ /л.л. №№ 105-100/, се установило, че ответника не е заплатил на ищеца процесни вземания.

Съдът е приел за установен факта на забавата на ответника за плащане на главницата като се е позовал на разпоредбата на чл. 155, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 от ЗЕ, съгласно която независимо от избрания начин от потребителя на топлинна енергия за плащане на цената, то задължението винаги било за месечна вноска или изравнителна вноска. Съгласно общоизвестните ОУ/2002 г. – чл. 30, ал. 1, ОУ/2005 г. – чл. 32, ал. 1 и ОУ/2008 г. – чл. 33, ал. 1, потребителите на топлинна енергия били длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, ответникът бил изпаднал в забава по силата на цитираните разпоредби на ЗЕ и ОУ, без да било необходимо да бъде канен от ищеца, доколкото задълженията му били срочни.

Относно конкретните размери на паричните задължения на ответника, СРС е посочил, че същите са съобразени и с поддържаното от вещото лице по СТЕ в откритото съдебно заседание от 07.10.2021 г., че отчитането от ищеца на ползваната от ответника топлоенергия за процесния период, е съобразено с релевантната нормативна уредба и не са налице нарушения.

Съгласно разпоредбата на чл. 327, ал. 1 от ТЗ, за предадената стока купувачът дължал цена, или основанието на продавача да претендира цената било освен наличието на валидна облигационна връзка – договор за продажба, но и предаване на стоката. Както се установило по делото, първоначалният ответник от една страна, и ищеца от друга, били в облигационни отношения – договор за продажба на топлинна енергия, възникнала по закон, като за периода май 2016 г. – април 2018 г. първоначалният ответник не бил заплатил потребена топло-енергия, цената на която, съгласно приетата по делото СТЕ, възлизала на 308, 76 лв. – по-малко отколкото се твърдяло в исковата молба. СРС е кредитирал размера, посочен в СТЕ, защото последната, като прието по делото доказателство, установявала факта на доказване по делото – ползвал ли е топлинна енергия ответника за процесния период и каква е нейната цена. Съдът не е приел размера на цената, посочен от ССЕ, доколкото това заключение било изготвено по счетоводство на ищеца, а не на база на документи по изчисляване и отчитане на ползваната от ответника топлоенергия. Воденото счетоводство от ответника не можело да бъде доказателство за процесното облигационно отношение във връзка с разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от ТЗ, тъй като в конкретния случай не се установили предпоставките на цитираната разпоредба, а именно – дали счетоводството е водено редовно, а така също и двете страни по облигационната връзка да са търговци. В този смисъл, искът, в частта за главницата, бил изцяло основателен. Искът бил изцяло основателен срещу новоконституираната ответница – дъщерята на първоначалния ответник, доколкото се установило, че тя е собственик на процесния топлоснабден имот, като след смъртта на баща си била пълен собственик, доколкото новоконституираният ответник – син на първоначалния ответник, нямал никакви вещни права върху имота.

По претенцията за забавено плащане на главницата СРС се е позовал на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която при неизпълнение на парично задължение, какъвто бил настоящия случай, длъжникът дължал обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. При това положение за процесния период, за който се претендира лихва за забава, а именно - 14.09.2017 г. – 28.05.2019 г., първоначалният ответник бил в забава. По делото, обаче, липсвали достатъчно доказателства за размера на лихвата, доколкото ССЕ /105-100/ не можело да се ползва, тъй като било съобразено с главница, която съдът не приемал по делото. Затова и на основание чл. 162 от ГПК, СРС е приел, че иска в частта за лихвата е изцяло основателен – за претенцията от 31, 98 лв. Отново искът бил изцяло основателен срещу новоконституираната ответница – дъщеря на първоначалния ответник, по изложените по-горе съображения.

Искът по чл. 415, ал. 1 от ГПК в частта за признаване за установено, че първоначалният ответник дължи на ищеца сума в размер на 59, 88 лв. – стойността на доставена услуга „дялово разпределение“ за периода май 2016 г. – април 2018 г., и в размер на 11, 97 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 30.06.2016 г. – 28.05.2019 г. следвало да се уважи изцяло срещу новоконституираната отвтеница – дъщеря на първоначалния ответник, по изложените по-горе съображения. Това било така, доколкото факта на доставената услуга се установявал, както от документите, приложени под л.л. №№ 9-15, 25-30 от делото, така и от приетата по делото СТЕ /л.л. 115-123/, а размерите на претенциите не се оспорили.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно:

За издадената на 24.06.2019 г. по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 34672 по описа за 2019 г., длъжникът Д.В. П. е бил уведомен на 13.11.2019 г. Възражението по чл.414 ГПК е подадена на 25.11. 2019 г., т.е. в предвидения срок.

Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на заявителя на 27.11.2019 г. Исковата молба е предявена на 23.12.2019 г. Съдът намира за неоснователен довода на въззивниците /конституирани от СРС на основание чл.227 ГПК на мястото на починалия в течение на процеса длъжник/, че заповедта е нищожна. Противно на соченото същата е издадена от компетентен орган – съд и в рамките на законовите му правомощия.

Според съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемо или неподписаното решение.

В решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, І г.о., е прието, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав, или излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В същия смисъл са и решение № 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, І г.о., и решение № 437/11 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1209/2010 г. на ВКС, І г.о.

Действително процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно, но следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното решение.

Доколкото заповедта по чл.410 ГПК по своята правна същност представлява съдебен акт, то постулатите на горецитираната съдебна практика следва да се прилагат и по отношение на заповедта.

В конкретния случай предметът на делото /предявен е бил иск по чл.422 ГПК/, представляващ проекция на проведено заповедно производство по чл.410 ГПК като и двете производства са били обхванати от подведомствеността на гражданските съдилища, поради което и съдът е бил компетентен да ги разгледа и съответно да постанови съдебен акт.

С РЕШЕНИЕ № 12 ОТ 2 ОКТОМВРИ 2012 Г. ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 4 ОТ 2012 Г., Обн. ДВ. бр.79 от 16 октомври 2012г. е прието, че „Уреденото с действащия ГПК заповедно производство отговаря на европейските тенденции за опростяване и скъсяване на съдебните процедури, прогласени и с Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане, особено по дела, по които не съществува действителен правен спор, а съдебната намеса се налага единствено за да осигури снабдяването на кредитора с изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи към принудително събиране на вземането си.“ Действително, Конституционният съд не е част от съдебната система.

Съгласно чл. 149, ал.1 от КРБ Конституционният съд:

1. дава задължителни тълкувания на Конституцията;

1. произнася се по искане за установяване на противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание, както и на актовете на президента;

1. произнася се за съответствието на сключените от Република България международни договори с Конституцията преди ратификацията им, както и за съответствие на законите с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна;

Противно на соченото от процесуалния представител на въззивниците, обаче, съгласно чл. 14, ал.6 от Закона за Конституционния съд решенията на съда са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани.

При това положение доводите на въззивника за нарушения на КРБ и европейското законодателство се явяват неоснователни.

Доводите, които се излагат във връзка с допуснатите нарушения на производството по чл.410 и следв. ГПК /т.2 б от ТР № 4 по тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК/ касаят правилността на съдебния акт, не и неговата валидност и допустимост.

Настоящата инстанция намира, че не са допуснати сочените от въззивниците нарушения на чл.411, ал.2 ГПК:

Твърдението, че в случая за решаващия орган е съществувало процесуално задължение да постанови нарочно писмено разпореждане за издаване на заповедта за изпълнение, което той не е изпълнил, респективно, че е недопустимо това разпореждане да бъде инкорпорирано в самата заповед за изпълнение, е неоснователно. Не намират опора в законовата уредба на заповедното производство твърденията на въззивниците, че заповедният съд е следвало първо да постанови нарочен съдебен акт разпореждане, с който да се разпореди издаването на заповед за изпълнение, едва след което да издаде заповедта. Съгласно чл. 411, ал. 2 ГПК районният съд разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповедта освен в случаите по т. 1 - 4 от цитираната разпоредба, в който случай съдът се произнася с разпореждане, с което отхвърля заявлението - арг. от чл. 413, ал. 2 ГПК, което на общо основание - чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България - следва да бъде мотивирано. И в двата случая се касае за произнасяне по същество на заявлението, като в единия случай съдът отхвърля искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение като се произнася с разпореждане, а в другия уважава искането, в който случай правораздавателната воля на съда се обективира в самата заповед за изпълнение, която именно представлява правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на съда по същество на заявлението. Заповедта за изпълнение, независимо от характера й на правораздавателен акт по смисъла на чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България, не се мотивира по същество, тъй като нейното съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 ГПК, чийто текст не предвижда излагането на мотиви, като заповедта се издава в образеца, установен съгласно Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство /понастоящем отменена, но действала към датата на издаване на процесната заповед за изпълнение/. Особеното в случая се състои в различното наименование на актовете, с които съдът се произнася по същество на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в зависимост от това дали заявлението се уважава или се отхвърля, и тяхното задължително съдържание. Настоящият състав не споделя аргументите на въззивниците, че при произнасяне по заявлението за издаване на заповед за изпълнение правораздавателната воля на съда във всички случаи следва да бъде обективирана в нарочно разпореждане, в което съдът излага мотиви за уважаването, респективно за отхвърляне на заявлението - извод, който произтича от погрешното схващане на заповедта за изпълнение като несамостоятелен съдебен акт, който предполага обективирането на правораздавателната воля на съда за неговото издаване в отделно съдебно постановление - разпореждане за издаване на заповедта. Както беше посочено съдът се произнася с мотивирано разпореждане единствено в случаите, при които отхвърля заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, като в останалите случаи правораздавателната му воля се обективира в самата заповед. В този смисъл напълно неоправдано е издаването на отделен съдебен акт - разпореждане, с което да се постанови издаването на заповедта за изпълнение, доколкото сама по себе си заповедта представлява онова съдебно постановление, с което съдът уважава заявлението за издаване на заповед за изпълнение, виж в този смисъл и ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 262 ОТ 08.04.2021 Г. ПО ГР. Д. № 2749/2020 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, където е разгледано същото възражение.

Следователно преценката на заповедния съд, че са налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, а съответно и че липсват пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, е обективирана в самата заповед (в този смисъл определение № 300/27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3842/2017 г.; определение № 3 от 12.01.2021 г. по гр. д. № 2245/2020 г. на ВКС, ІV ГО, определение № 380 от 09.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3774/2021 г. и др.).

Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е била издадена въз основа на редовно заявление. Същото е подадено на 18.06.2019 г., т.е. преди цитираното във въззивната жалба решение от 22.10.2019 г. по адм.д. № 6372 по описа за 2019 г. на ВАС на РБ, 5-членен състав.

Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК не е административен акт поради което не подлежи на съдебен контрол по правилата на АПК.

Наведените доводи за нищожност на заповедта за изпълнение по смисъла на чл.26 от ЗЗД не следва да бъдат обсъждани, доколкото разпоредбата се отнася до гражданско-правните сделки, а не до съдебни актове.

Само за пълнота трябва да се посочи, че процесната заповед за изпълнение на парично задължение не е нищожна, тъй като е подписана от районния съдия, с което е потвърдена волята на същия за издаването; в същата се съдържат всички реквизити на съдебно разпореждане, което е ясно.

Разпоредбата на чл.195, ал.1 АПК продължава да е част от нормативната уредба на Р България.

Според изричната разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК, подзаконовият нормативен акт - какъвто е Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство, се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение /в частност Решение № 3988 от 19.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2519/2017 г., V отд. - Обн., ДВ, бр. 85 от 29.10.2019 г. /.

Предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК е с изложени фактически обстоятелства въз основа на които ищецът претендира дължимостта на вземанията си– ясно е посочен начина на формиране на главницата и лихвата т.е. петитума е ясен и в съответствие с обстоятелствената част на исковата молба.

В Решението по дело C -119/05 Lucchini е посочено, че решението на гражданския съд може да бъде акт по предоставяне на държавна помощ, като в този случай държавата не следва да приложи последиците на такова решение, когато държавната помощ е обявена за несъвместима с правилата на Вътрешния пазар /тогава - Общия пазар/ от страна на Европейската комисия. Тази хипотеза е специфична, доколкото при държавните помощи са възможни два вида нарушения на правото на Съюза - отпускане на държавна помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на държавната помощ с правилата на Вътрешния пазар. В последния случай държавната помощ страда от тежки пороци, които не позволяват нейното запазване и същата следва да бъде възстановена на държавата. Прилагането на тези последици обаче става в изключителни случаи. От практиката на Съда на ЕС, обективирана в горепосоченото решение, следва извода, че за да може едно съдебно решение да противоречи на правилата за държавните помощи по такъв начин, че да допуска несъвместима с правилата на Вътрешния пазар държавна помощ, то тази несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган или институция на Съюза. Единствено в този случай съдебното решение на гражданския съд ще се окаже неприложимо. Към момента на постановяване на съдебното решение, ако не е заведена процедура пред Европейската комисия, такава преценка не може да се направи. По делото не е установено Европейската комисия да разследва дали България е допуснала несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на "Топлофикация София" ЕАД, поради което настоящият съдебен състав не може да прави такава преценка в рамките на производството пред себе си. От друга страна настоящият случай се различава от разглеждания в решението по делото C -119/05 Lucchini и по това, че държавната помощ се твърди да произтича не от съдебен акт, а от административен и законодателен такъв - чл. 150 ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването. Няма пряк акт, с който да е отпусната държавна помощ на "Топлофикация София" ЕАД, поради което при неправилна преценка дали приложимата нормативна уредба води до държавна помощ, съдебното решение на първоинстанционния съд няма да бъде нищожно, а евентуално неправилно поради противоречие с приложимия материален закон.

Действително основанията за нищожност на съдебното решение не са изчерпателно изброени в закона, но съдебната практика приема, че нищожност е налице в следните фактически хипотези: решението е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма, неподписано или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по пътя на тълкуването. Всички те касаят начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по т.дело № 1/2011 г., ОСГТК. Извън тези случаи порочното съдебно решение може да бъде единствено недопустимо или неправилно, но не и нищожно.

Цитираното във въззивната жалба решение № 7732 по ах.д.№ 4468 по описа за 2009 г. на ВАС, 5 –членен състав, касае инстанционен контрол на решение на Върховния административен съд, седмо отделение, с което последният е обявил за нищожно решение № 651/24.07.2008 г. по преписка № КЗК-402/2007 г. на Комисията за защита на конкуренцията в частта по т. 1, във връзка чл. 6, т. 7 (респ. чл. 20, ал. 1, т. 5) от Закона за камарата на архитектите и инженерите в инвестиционното проектиране (ЗКАИИП) и приетото в същото решение е неотносимо за процесния случай.

В конкретния случай заповедното производство е в обхвата на подведомствеността на гражданските съдилища, поради което и съдът е бил компетентен да ги разгледа и съответно да постанови съдебен акт.

В самата заповед са изрично посочени по основание, размер и период задълженията, които следва длъжникът да изпълни.

Упражняването на право на защита на длъжника се осъществява чрез подаване на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, от която възможност длъжникът /първоначален/ се е възползвал.

Относно дължимостта на предявените за установяване вземания:

Относно наличието на договорна връзка:

Видно от представения по делото /л.31 пред СРС/ нот.акт № 56, дело 72 от 1998 г., В. Д. П. е придобила собствеността върху процесния ап. с аб.№ 82726 като дарителят Д.В. П. си е запазил вещното право на оплзване докато е жив.

От представеното по делото удостоверение за наследници от 23.11.2020 г., издадено от район „Младост“ /л.57 пред СРС/ е видно, че В. Д. П. и М. Д. П. са наследници по закон на Д.В. П., починал на 20.11.2020 г. С оглед на това, предявените за установяване вземания се явяват част от наследството на починалия Д. П. като част от неговите пасиви.

В срока по чл.131 ГПК първоначалният ответник не е подал отговор по исковата молба. Във възражението по чл.414, ал.1 ГПК са посочени само доводи относно недопустимостта на заповедното производство, които доводи вече бяха разгледани по-горе като бяха приети за неоснователни.

Съгласно чл. 133 ГПК когато в установения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, той губи възможността да упражни тези права по-късно.

Следователно преклудирането на процесуалните права на ответника настъпва с изтичане на срока за отговор, арг. от чл. 133 ГПК.

Обстоятелството, че ответниците пред СРС, въззивници пред настоящата инстанция са конституирани по реда на чл.227 ГПК, не възстановява срока за подаване на отговор по исковата молба. Те могат да направят само лични възражения, както това е сторил ответника М. П. като е представил отказа си от наследството на първоначалния ответник – Д. П.. В конкретния случай първоначалния ответник не е оспорил наличието на облигационно отношение, а по исковете по чл.422, ал.1 ГПК неговите наследници по закон са конституирани да отговарят в качеството им на такива.

Доколкото, обаче, първоинстанционният съд не е осъществил проверка за наличието на неравноправни клаузи, настощата инстанция излага следните мотиви:

С публикуването от страна на топлопреносното предприятие /ищец пред СРС/ на одобрените от ДКЕВР /сега КЕВР/ Общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, същите влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, а именно: Общите условия от 2002 г. са публикувани във вестник „Новинар”, бр. от 23.05.2002г., ОУ от 2005г. - публикувани „Пари”, бр. от 23.12.2005г., ОУ от 2008г. – в. „Дневник”, ОУ от 2014г. в сила от 12.03.2014г., ОУ от 2016г. - приложими след 01.07.2016г., без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ /чл.106а ал.2 от ЗЕЕЕ - отм/ т.е. договора за продажба се счита за сключен с конклудентни действия, като няма доказателства ответника да е направил предложения за промени в общите условия, поради което и същите го обвързват. Това е изрично предвидено от закона изключение от общия режим за сключване на сделки при общи условия – /чл.16 от ЗЗД/. Правното действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение възникв между търговец и физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал. 2. Този договор не е търговска сделка, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление (топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачът е физическо лице.

Наред с това следва да се има предвид, че съгласно чл. 249, ал.3 от Договора за създаване на европейска общност, директивата няма пряко действие, тя има обвързващо действие по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат във всяка държава -членка, до която е адресиран, но отделните страни сами избират формите и средствата, чрез които да постигнат този резултат. За разлика от тях регламентът има пряко действие. Той трябва да се прилага в своята цялост във всички страни от Европейския съюз. Разпоредбите на Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която също няма пряко действие, са въведени в националното право със Закона за защита на потребителите и по - точно с чл. 143 и сл. от него. Тези норми, обачеса приложими по отношение на такива клаузи от съдържанието на сключен между потребител и търговец договор, които са определени по общо съгласие на страните по него, а не и в случаите, в които правата или задълженията на съдоговорителите са нормативно установени, както е в процесната хипотеза- със ЗЕ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването. Затова и съдът не е обсъжда доводите свързани с неравноправността на клаузите, въз основа на които ответникът дължи цената на потребената топлинна енергия, установени със законови и подзаконови разпоредби, а не с уговорки, предвидени по общата воля на страните в съдържанието на сключената между тях сделка. Дори и при приемане на противен извод от горния, е необходимо да се отбележи, че не се касае за клаузи, върху които потребителят не може да влияе – чл.146, ал.2 ЗЗП, с идентично съдържание като чл.3, т.2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи на потребителските договори). Това е така защото, съгласно чл.150, ал.3 ЗЕ потребителите, които не са съгласни с ОУ имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, като предложените от потребителите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. В случая с оглед гореизложеното, Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.150, ал.3 ЗЕ.

Неоснователни са и възраженията за нарушение на европейското законодателство - Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент, респ. за нарушение на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 62, ал. 2 ЗЗП, забраняваща доставката на централно отопление без искане на потребителя, е приета с цел транспониране в националното законодателство на разпоредбите на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г. относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. В тази връзка вече е постановено ТР № 2/25.05.2017 г. по т.д. № 2/2016 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което разпоредбите на ЗЕ не противоречат на чл. 62 вр. § 1 от ДР на ЗЗП.

Следва да се посочи, че съгласно т. 64 от Решение на Съда на ЕС от 05.12.2019 година, постановено по съединени дела С - 708/17 и С - 725/17, ECLI: EU: C: 2019: 1049, е прието и дефинирано, че непоръчаната доставка е "доставянето на стоки или предоставянето на услуги, непоръчани от потребителите". В това отношение Съдът е посочвал, че "изпращане на непоръчани стоки" по смисъла на точка 29 от приложение I към Директива 2005/29, към която препраща член 27 от Директива 2011/83, е по-специално поведението, изразяващо се в настояване от търговеца потребителят да му плати за стока или услуга, доставена на потребителя, но непоръчана от него (решение от 13 септември 2018 г., Wind Tre и Vodafone Italia, C -54/17 и C 55/17, EU: C: 2018: 710, т. 43).

Що се касае до застъпенато от въззивниците становище за абсолютност на вещното правото на собственост, както и правото на ползване, настоящата инстанция приема следното: независимо от вида на субективното право, следва да се има предвид, че същото може да се упражнява само и единствено доколкото не засяга други законоустановени права. Наред с това абсолютността на вещното право на собственост не е равнозначна на липса на ограничения вкл. и условия, на които е подчинено и с което следва да бъде съобразявано от притежателите му. Настоящата инстанция намира за неправилно тълкуването, че неприкосновеното право на собственост/ползване се нарушава вменявайки задължения по облигационни връзки, въз основа на които се доставят нежелани услуги, т.е. непоискани доставки. Поради характера на етажната собственост, където отделните обекти са собственост на различни субекти и наличие на общи части, същата следва да бъде управлявана, като единствения възможен начин е това да стане по съгласие на мнозинството. И при условие, че мнозинството е приело както отделните собственици да са потребители на топлинна енергия /защото именно общото събрание в етажната собственост може да реши същата да не бъде топлоснабдена – чл.153 ал.2 от ЗЕ/, така и да сключат договор за извършване на услугата топлинно счетоводство с определено лице, то всеки от собствениците/ ползвателите на отделните обекти /дори и несъгласен/ е обвързан. Решението на ОС на ЕС в горния смисъл не е било атакувано по предвидения в ЗУЕС ред; срокът за това е преклузивен, а редът за съдебен контрол е друг и този въпрос не подлежи на обсъждане в настоящето производство.

Дори да приемем, че договора между ЕС и ФДР /трето лице помагач/ да не е подновен, независимо, че в действащите нормативни актове - ЗЕ и Наредбите за топлоснабдяване, не е предвидено автоматично продължаване действието на договора за дялово разпределение, това не означава, че доставената от ищеца топлинна енергия не подлежи на заплащане. Това е така, защото потребителите не могат да черпят права от собственото си бездействие. В този случай доставчикът на топлинна енергия е длъжен да отчита само потребените количества топлоенергия по реда предвиден в чл.61 ал.3 от Наредба № 16-334/07г./съотв. чл.58 ал.5 вр. ал.3т.2 от Наредба №2- отм./ т.е. във всички случаи бил предвиден механизъм на изчисляване на потребената топлинна.

Друг въпрос, който следва да бъде разгледан в настоящото производство касае отмяната на Методиката за разпределение на топлинна енергия от ВАС на РБ. Действително, налице е решение № 8294 от 26.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14350/2019 г., 5 - членен с-в, с което са отменени като незаконосъобразни разпоредбите регламентиращи формулата, приета в т. 6.1.1 от Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради етажна собственост в редакцията й, приета с Наредбата за изменение и допълнение на Наредба за топлоснабдяването № 16- 334 от 06.04.2007 г., обн. ДВ бр. 94 от 2013 г., представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредбата /обн. ДВ, бр. 34/24.04.2007 г., изм. и доп. ДВ бр. 42/09.06.2015 г. /. Петчленният състав на ВАС на РБ е изразил становище, че Методиката е приета в резултат на допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, не е ясна по отношение на част от параметрите в нея и не се постига законовата цел, заложена в чл. 155, ал. 2 от ЗЕ, според който на потребителите се фактурира консумираната топлинна енергия въз основа на действителното им потребление. С решението са отменени правилата, определящи формулата за изчисление на количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация. В ТР № 2/27.06.2016 г. на ВАС е разяснено, че съдебното решение, с което се обявява нищожност или се отменя подзаконов нормативен акт, няма обратно действие.

Разпоредбата на чл.17, ал.2 ГПК е неприложима за нормативен акт какъвто се явява горецитираната Наредба. Затова и настоящата инстанция не се произнася по доводите, че същата е приета от некомпетентен орган.

В конкретния случай предмет на установяване са вземания ТЕ за периода от м.05.2016 г.- м.04.2018 г. Следователно Методиката представлява приложим административен акт. Този извод не се разколебава и от цитираната и приложена от ответника практика на Съда на европейския съюз, а именно Решение на СЕС от 24.11.2022 г. по преюдициално запитване, доколкото предмет на същото е допустимостта и наличието на правен интерес от производство пред административните съдилища по оспорване на разпоредба, отменена с последваща правна норма, регулираща съответните обществени отношения.

Видно от основното заключение на СТЕ в жилището има монтирани 5 брой отоплителни тела- радиатори на които са монтирани 5 бр. топлинни разпределители и 5 бр. термостатни винтили, както и 1 брой щранг-лира в банята и 2 бр.водомери за отчитане на БГВ.

Щранг-лирата е отоплително тяло, което се изчислява от проектанта по част ОВ така, че да поддържа необходимата температура в дадено помещение според предназначението му и Нормите за проектиране. Тя топлоотдава непрекъснато, тъй като няма спирателен вентил. На щранг-лирата няма техническа възможност да се монтира топлоразпределител, виж СТЕ, л.120 по делото пред СРС.

Доводите относно технически несъвършената инсталация, техническия начин на предоставяне на услугата, не следва да бъдат обсъждани – на първо място, поради обстоятелствата, че за същите са необходими специални знания в областта на физиката, топлотехниката, хидроинженерната наука и т.н., арг. от чл.195 ГПК. Именно за това пред СРС е била допусната съдебно- техническа ексепртиза /СТЕ/, която дава отговор на въпроса дали според състоянието на системата, нормативната уредба и конкретните показатели за потребена топлоенергия, има реално доставена и потребена топлинна енергия в какъв размер. Отговорът на тези въпроси е положителен.

За пълнота на изложението ще посочим, че допълнителната СТЕ по задачите, поставени от процесуалния представител на ответниците /въззивници/ сочи, че така определената стойност се отнася за среда без механични, химични и термодинамични загуби, т.е. идеална среда за извършване на топлообмен, както сочи вещото лице на практика се получава „уравнение с две неизвестни, т.е. без решение“. Вещото лице достига до извода, че и при двата подхода за изчисляване на отдадена от щранг-лирата ТЕ се получава стойност, по-висока от тази, определена от ФДР по нормативния начин, визиран в Наредба № 16-334/2007 г., виж л.139 по делото пред СРС.

Наред с това ответникът Д. П. не е оспорил претенциите на ищеца по размер, виж мотивите по-горе.

В конкретния случай първоинстанционния съд по отношение на въззивницата П. е приел за установено вземане в размер на 308, 76 лв. при съобразяване с диспозитивното начало в процеса.

Следва да отбележим, че в публичното съдебно заседание, ссътояло се на 07.10.2021 г., пълномощникът на ответницата П. е посочил дословно следното: „по отношение на ответницата В. Д. П. моля да вземете предвид стойностите по приетата днес СТЕ“. А видно от заявеното от вещото лице по СТЕ: „дължима от ответниците сума за ползвана ТЕ през процесния период е тази по сега приеманата експертиза, а именно: 635, 66 лв.“ Видно от таблица № 1, л.119 от делото пред СРС, сградна инсталация не е била начислявана- резултатът е 0, 00. При това положение въззивната инстанция не излага мотиви по доводите във въззивната жалба във връзка с това вземане, тъй като такова не е присъдено.

Правната регламентация на условията за издаване на дебитни и кредитни известия е уредена в чл. 115 ЗДДС, а именно:

Ал. (1) При изменение на данъчната основа на доставка или при развалянето на доставка, за която е издадена фактура, доставчикът е длъжен да издаде известие към фактурата.

(3) При увеличение на данъчната основа се издава дебитно известие, а при намаление на данъчната основа или при разваляне на доставки - кредитно известие.

По отношение на образуването на изравнителните сметки на потребителите на топлинна енергия от сгради - етажна собственост, реална оценка на дължимата сума за топлинна енергия на всеки потребител се прави от фирмата за дялово разпределение /трето лице помагач по делото/ в края на отоплителния сезон, след отчет на уредите за дялово разпределение. Въз основа на извършените отчети фирмата за дялово разпределение изготвя изравнителни сметки за всички потребители в сградата, като преразпредели потребената от сградата - етажна собственост топлинна енергия през отчетния период при спазване изискванията на Наредба № 16-334. Изравнителните сметки (общи и индивидуални) представляват разлика между прогнозно начислените по фактури суми за отчетния период и стойността на действително потребената топлинна енергия, виж в този смисъл Решение № 5283 от 14.04.2011 г. по адм.д.№ 10624 по описа за 2010 г. на ВАС на РБ, І-во отд.

Доводите за допуснати нарушения на ЗДДС биха били относими в производство по ДОПК във връзка с определяне на данъчни задължения, респ. признаване или непризнаване на данъчен кредит, каквото настоящето производство безспорно не е.

Ответницата не се спори, а и не се установява да е регистрирана по ЗДДС, за да й бъде издавана данъчна фактура, съобразно изискванията по ЗДДС.

Следва да отбележим, че гражданите на страните членки на Европейския съюз освен права имат и задължения. Правоотношението по покупко-продажба на топлинна енергия е възмездно и по арг. от чл.153, ал.1 ЗЕ основното задължение на потребителите е да заплащат стойността на доставената им топлинна енергия.

Настоящата инстанция не намира за налична сочената във въззивната жалба колизия между дефинициите за „потребител“ в пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ, отм., респ. чл.153, ал.1 ЗЕ и на § 13 от ДР на ЗЗП. Първите разпоредби определят кой се явява потребител на ел.енергия, топлинна енергия, а ЗЗП- за кои потребители се прилага защитата на същия закон.

Следователно в частта в която в полза на ищеца срещу ответницата П. е признато вземане за главница, представляваща стойност на ТЕ, първоинстанционното решение е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.

Относно иска с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД:

При неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата съобразно разпоредбите на чл. 84 ал. 1 ЗЗД. В случая съобразно ОУ, действащи за процесния период, вземането е срочно и не е необходима покана.

Основателността на претендираната главница обуславя и основателността на акцесорното вземане за мораторната лихва, дължима за времето на забавата.

Относно твърдяното противоречие между чл.33 ОУ и чл.86 ЗЗД:

Настоящата инстанция не намира да е налице такава колизия – съгласно чл.33 ОУ – 2016 г. вземането е срочно. ЗЗД допуска както вземането да е срочно, така и длъжникът да изпада в забава след покана, арг. от чл.84 ЗЗД. Законодателят не е конкретизирал формата и реквизитите на тази покана, както и по какъв начин същата ще бъде отправена.

Противно на соченото от въззивниците, от заключението на СЧЕ не се установява да са начислявани лихви за забава върху прогнозните сметки.

Следователно и в тази си част първоинстанционното решение е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.

Относно претенцията за дялово разпределение:

В заявлението подадено по реда на чл.410 ГПК изрично е посочено, че се претендира стойност на услугата дялово разпределение; така е формирана обстоятелствената част на исковата молба, както и петитума.

Всички дейности и обществени отношения, свързани с доставката на топлинна енергия са регулирани от секторното законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия.

Този вид договаряне е обусловен от характера на обществените отношения в определени сфери на пазара като доставка на електрическа и топлинна енергия, на вода и др. От друга страна, съгласно чл. 186 ЗЗД разноските по договор за продажба са за сметка на купувача.

Дяловото разпределение на топлинна енергия /ТЕ/ се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и следв. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в СЕС- чл.22, ал.1 от ОУ.

Съгласно чл.36, ал.1 от ОУ купувачите заплащат стойността на услугата дялово разпределение. Същата клауза на ОУ сочи, че стойността се формира от цената за обслужване на партидата, включваща изготвяне на изравнителна сметка, както и цената за отчитане и обработка на данните на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента.

В края на всеки отоплителен сезон се изготвят изравнителни сметки от търговеца, избран в СЕС, въз основа на отчитането и обслужването на партидата се издава фактура за предоставената услуга топлинно счетоводство.

По изложените мотиви се налага извод за неоснователност на възраженията на ответницата за липса на основание за ангажиране на имуществената й отговорност относно стойността на извършената услуга дялово разпределение.

Решението в тази му част е правилно и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции ще следва да бъде потвърдено.

Относно лихвата за забава върху вземането за дялово разпределение:

В ОУ липсва уговорен срок, в който се дължи заплащането на стойността на услугата „дялово разпределение“. При това положение клиентът изпада в забава след покана, арг. от чл.84, ал.2 ЗЗД.

Такава покана от ищеца, обаче, липсва да е била отправена до ответницата пред подаването на исковата молба.

Налага се извод, че претенцията за лихва за забавено издължаване на стойността на услугата „дялово разпределение“ е неоснователна.

Следователно в тази си част първоинстанционното решение е неправилно и като такова ще следва да бъде отменено. Вместо това ще бъде постановено друго с което тази претенция ще бъде отхвърлена като недоказана и неоснователна.

По разноските:

Подадена е частна жалба от адв. С., процесуален представител на М. П., ответник пред СРС, срещу определението от 07.02.2022 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата му от 13.01.2022 г. за изменение на решението от 07.10.2021 г. в частта за разноските.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното определение като се сочи, на процесуалния представител се следва адв.възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 вр. с чл.38, ал.1, т.2 от ЗАДв. В случая искът срещу този ответник бил отхвърлен. Счита, че цитираните разпоредби на чл.235, ал.3 вр. с чл.227 ГПК били неприложими в настоящата хипотеза. Такова се следвало и с оглед активното процесуално поведение на адв.С.. По частната жалба е постъпил отговор от насрещната страна – „Топлофикация София“ ЕАД, в който се излага становище за неоснователност на жалбата и правилност на така постановеното от СРС, определение.

По допустимостта на частната жалба:

За определението жалбоподателят е уведомен на 21.02.2022 г. Частната жалбата е подадена на 24.02.2022 г., т.е. в срока по чл.275, ал.5 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

П о разпределението на разноските въззивната инстанция намира следното:

В заповедното производство:

С оглед изхода на спора на заявителя се дължат разноски в размер на 72, 82 лв. СРС е присъдил такива в размер на 75 лв. или за разликата над 72, 82 лв. решението ще бъде отменено.

На длъжника разноски не се присъждат, тъй като такива не са направени.

Пред първата съдебна инстанция:

С оглед изхода на спора на ищеца разноски се следват в размер на 645, 63 лв. СРС е присъдил такива в размер на 665 лв. или за разликата над 645, 63 лв. решението ще бъде отменено.

На ответницата В. Д. П. разноски се следват за частта в която се прие, че вземането на ищеца за лихва за забава на стойността на дяловото разпределение е неоснователно, но липсват данни същата да е правила разноски. Затова не се присъждат.

На ответника М. Д. П. разноски се следват – исковете по отношение на него са изцяло отхвърлени. Такива са сторени в размер на 200 лв. за вещо лице поради което му се присъждат.

На адв.С. се следва адв.възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАДв., което съдът определя в размер на 100 лв. Тежестта за това следва да бъде възложена не на представлявания, както се твърди в молбата по чл.248 ГПК, а на ищеца, чийто иск срещу този ответник е бил отхвърлен.

С л е д о в а т е л н о частната жалба е основателна и първоинстанционното решение в тази му част следва да бъде изменено.

Пред въззивната инстанция:

При този изход на спора на въззивницата В. Д. П. разноски се следват за частта в която претенцията за лихва за забава върху вземането за дялово разпределение беше приета за неоснователна. Разноски са направени в размер на 100 лв. Съдът присъжда такива в размер на 2, 91лв.

На въззиваемия М. Д. П. разноски не се присъждат - първо защото се прие, че по отношение на него обжалваното решение е валидно и допустимо и второ, защото такива не са направени.

Въззиваемият претендира разноски и такива се следват за частта в която настоящата инстанция прие обжалваното решение за правилно. Затова и се присъжда юриск.възнаграждение, което съдът определя на основание чл.78, ал.8 ГПК в размер на 100 лв.

С РЕШЕНИЕ № 10 ОТ 29 СЕПТЕМВРИ 2016 Г. ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 3 ОТ 2016 г., обн. ДВ. бр.79 от 7 октомври 2016г., се отхвърля искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г.; посл. изм., бр. 43 от 7.06.2016 г.) и на чл. 161, ал. 1, изр. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г.; посл. доп., бр. 62 от 9.08.2016 г.) относно присъждането на юриск. възнаграждение.

На адв.С. се следва адв.възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАДв., което съдът определя в размер на 50 лв.

Относно производството по чл.274 и следв. ГПК:

С оглед трайно установената съдебна практика разноски в производство за разноски не се присъждат. /Определение № 393/17.09.2018 г. по гр. д. № 2845/2018 г. на ВКС, IV ГО; Определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч.гр. д. № 3926/2017 г. на ВКС, IV ГО; Определение № 552 от 25.11.2016 г. по ч.гр. д. № 4894/2016 г. на ВКС, IV ГО; Определение № 205 от 19.12.2018 г. по ч.гр. д. № 4518/2018 г. на ВКС, І ГО; Определение № 254/05.08.2020 г. по ч.т.д. № 810/2020 г. на ВКС, І ТО; Определение № 278/01.07.2020 г. по ч.гр. д. № 1338/2020 г. на ВКС, ІІІ ГО; Определение № 75/14.02.2019 г. по ч.гр. д. № 4561/2018 г. на ВКС, ІІІ ГО/.

Същите следва да останат в тежест на страните така, както са ги направили.

Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД