Решение № 260603 от 25.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 10256/2019 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 60910 от 11.03.2019 г., постановено по гр.дело № 45228 /201 7 г. на СРС, ІІІ Г.О., 151 състав, е отхвърлен, като неоснователен предявения от В.С.Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: •••, против Столична община, иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване на установено спрямо ответника, че ищецът е титуляр на правото на собственост върху част от общински имот с идентификатор № 68134.4335.9482, за която част е даден проектен идентификатор № 68134.4335.9480, с площ от 886 кв.м., при граници на частта: на север- имот № 68134.4335.1155 и имот № 68134.4335.2040, на изток- имот № 68134.4335.941, на юг- имот с идентификатор № 68134.4335.9482 и улица, на запад имот № 68134.4335.1025, на основание придобивна давност за периода 1972 г. - 06.07.2017 г. С решението на съда е осъден В.С.Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: •••, да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на Столична община, сумата от 260 лв.- разноски. Срещу решението на СРС, 151 с-в е п остъпила въззивна жалба от ищеца В.С.Д., с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения установителен иск за собственост, по съображения подробно изложени в жалбата. Твърди се, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ответник Столична Община, чрез юрк.Н.Б.оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първо инстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Н астоящият съдебен състав приема, че о бжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. В процесния случай, при постановяването му неправилно е приложен материалния закон. С оглед на което същото се явява по същество неправилно, като в тази връзка настоящата въззивна инстанция не споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно не основателност на предявени я от ищеца срещу ответника установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищеца е собственик на основание давностно владение на процесния недвижим имот. Изводите на съда не са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите на ищеца изложени в жалбата, относно неправилност на обжалваното решение са изцяло основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, съдът приема за установено следното: Със ЗДС и ЗОС се определиха и прецизираха основанията за придобиване от Държавата и общината на право на собственост. Тези закони определят правното основание на което държавата, респективно общината придобива правото на собственост. То следва да бъде посочено в АДС, респективно в АОС. Когато това основание изисква настъпването на конкретен юридически факт, или реализиране на сложен фактически състав - завещание, дарение, отчуждаване, реституция, които не настъпват по силата на закона, в акта следва да се посочи и фактическото основание освен правното. Съгласно чл.5, ал.1 от ЗОС, Общината удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост с акта за общинска собственост Последователна е съдебната практика, че АДС и АОС се ползва с доказателствена сила, съгласно чл.5, ал.2 от ЗОС и ЗДС, но тя при оспорване може да бъде опровергана, защото самия акт не създава права за държавата, респективно за общината - чл.5, ал.3 от ЗОС. Правото на собственост за тях възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване правото на собственост, което при оспорване, подлежи на доказване от държавата, респективно от общината. / Решение № 541 от 06.07.2010 г. по гр.дело № 661/2009 г. ІІ г.о. по чл.290 от ГПК/. В процесния случай, в съставения акт за частна общинска собственост № 3582/18.02.2015 г. е актуван на основание чл.2, ал.1, т.7 от ЗОС, незастроен ПИ 68134.4335.9482, с площ от 5549, 00 кв.м., съгласно скица № 15-440696/01.12.2014 г., издадена по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-51/15.07.2010 г.; изменена със Заповед № КД-14-22-23/10.01.2014 г. на началник на СГКК. От акта за частна общинска собственост се установява, че актувания поземлен имот се намира в област: София- град; Столична община; гр.София, район“Овча купел“, като източната част от имот 68134.4335.9482 попадала в местност „ж.к.Овча купел- стар кв.12а и част от кв.23“, одобрен с Решение № 111 по Протокол № 24/03.03.2001 г., западната част от имота попадала в местност „ж.к.Факултета“, одобрен със Заповед № РД-50-09-251/08.05.1987 г., административен адрес: ул.“Факултета“. От процесния акт за частна общинска собственост се установяват границите на имота, както следва: север/ североизток и запад- ПИ 68134.4335.1025; север- ПИ 68134.4335.1155; изток-ПИ 68134.4335.941; север- ПИ 68134.4335.941; ПИ 68134.4335.940; ПИ 68134.4335.939; запад- ПИ 68134.4335.939; ПИ 68134.4335.937; север- 68134.4335.2040; изток-68134.4335.2071; ПИ 68134.4335.282; юг/ югозапад- ПИ 68134.4335.1570; запад- ПИ 68134.4335.9445. В издадения акт за частна общинска собственост не е посочен бившия собственик на имота. В акт № 3582/18.02.2015 г. за частна общинска собственост е цитирана разпоредбата на чл.2, ал.1, т.7 ЗОС, без да е конкретизирано дали общината е придобила собствеността чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон, в последния случай - по силата на коя законова разпоредба, нито са посочени правопораждащите собствеността факти. Съгласно разпоредбата на чл.5 ЗОС актът за общинска собственост, съставен по надлежния ред и форма, притежава качеството на официален свидетелстващ документ, който единствено констатира собствеността върху вещта, без да я поражда. Правото на собственост възниква с реализиране на фактическото и правното основание за придобиване на правото на собственост, което при оспорване подлежи на доказване от общината. В процесния случай представения акт за частна общинска собственост № 3582/18.02.2015 г. не легитимира ответника Столична община, като собственик на процесния недвижим имот. Правото на собственост върху процесния недвижим имот не е надлежно удостоверено със съставения в полза на Столична община и представен по делото акт № 3582 за частна общинска собственост от 18.02.2015 г. В практиката на ВКС няма отклонения от разбирането, че актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по силата на някой от визираните в чл.77 ЗС способи. В тази аспект съставянето или несъставянето на акт за държавна или общинска собственост не може да обуслови пряко извод за принадлежността или липсата на такава по отношение на конкретен недвижим имот в патримониума на държавата респективно на конкретна община. Според чл.5 ЗОС актът за общинска собственост, съставен по надлежния ред и форма, има качеството на официален свидетелстващ документ, който само констатира собствеността на общината, без да я поражда. Аналогично на възприетото в Тълкувателно решение № 11/2012 г. от 21.03.2013 г. по тълк.дело №11 /2012 г. на ОСГК на ВКС досежно доказателственото значение на констативния нотариален акт, на основание чл.179, ал.1 ГПК актът за общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на общината следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на която актуваният имот се счита за общинска собственост, до доказване на противното, като общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за общинска собственост /така и Решение № 149/ 12.06.2013 г., гр.дело № 647/12 г., ІV г.о./. Това обаче е вярно само в случаите, когато в акта за общинска собственост е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на което собствеността върху актувания имот е придобита от общината. Когато в акта е посочена само правната норма, послужила като основание за актуването /какъвто именно е конкретният случай- в акт № 3582 за частна общинска собственост от 18.02.2015 г., като основание за актуване на имота е цитиран чл.2, ал.1, т.7 от ЗОС, възпроизвеждащ общата норма на чл.77 ЗС, същият няма легитимиращо действие досежно правото на собственост на общината, тъй като собствеността не се придобива изобщо, а само по конкретен, определен в закона начин /чл. 77 ЗС/, и следователно актовете, които по силата на закона имат легитимиращ ефект по отношение на собствеността, формират това си действие само по отношение на посочения в тях способ за придобиване на правото от лицата, в чиято полза са издадени. По изключение, когато по силата на нормативен акт определен вид имоти могат да бъдат притежавани само от общината, респективно от държавата като публични субекти, е достатъчно в акта за общинска или държавна собственост да се посочи съответната разпоредба, тъй като същата удостоверява наличието на годно основание за придобиване на правото на собственост от общината или държавата /така и Решение № 134 от 22.05.2013 г. по гр.дело № 51/13 г. на ІІ г.о./. Представеният и приет, като доказателство по делото акт за частна общинска собственост, в който е посочена само правната норма послужила като основание за актуване на процесния недвижим имот, като общински, не е в състояние да легитимира Столична община като собственик на имота. По силата на чл.5 ЗОС актът за общинска собственост има качеството на официален свидетелстващ документ, който, без да има правопораждащо действие, констатира собствеността на общината. Съгласно наложилата се непротиворечива съдебна практика това е така, само когато той удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание, при наличието на което актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното. Ето защо в случая представения акт за частна общинска собственост не може да обуслови извод за установеност правото на собственост на Столична община на соченото от нея правно основание, при липса на проведено пълно и главно доказване на фактите, на които същата се позовава по делото. От заключението на вещото лице инж.И.Ш.по допуснатата съдебно- техническа експертиза, прието като неоспорено от страните по делото се установява, че претендирания от ищеца поземлен имот е с проектен идентификатор № 68134.4335.9480, с площ от 886 кв.м., и е част от поземлен имот с идентификатор № 68134.4335.9482 по кадастралната карта и кадастралните регистри/КККР/ на гр.София, одобрени със Заповед № РД-18-51/15.07.2010 г.; изменена със Заповед № РД-14-22-23/10.01.2014 г. на началника на СГКК- гр.София, със стар идентификатор № 68134.4335.2034. Установява се също така, че поземлен имот с проектен идентификатор № 68134.4335.9480 е част от имота предмет на акта за частна общинска собственост № 3582 от 18.02.2015 г.- незастроен поземлен имот /ПИ/ 68134.4335.9482, с площ от 5549 кв.м. по КККР. Установява се, че в кадастралния и регулационния план на местност „ж.к. Факултета“, одобрен със заповед № РД-50-09-251/08.05.1987 г., процесния имот попадал в УПИ ІІ за гараж, кв.37, в имот без пл. номер. На приложената към заключението на вещото лице комбинирана скица имотът е означен в лилав цвят. Установява се също така, че поземлен имот с проектен идентификатор 68134.4335.9480 е част от имота предмет на акт за частна общинска собственост № 3582 от 18.02.2015 г.- незастроен поземлен имот 68134.4335.9482, с площ от 5549 кв.м. по КККР. Процесният имот с проектен идентификатор 68134.4335.9480, с площ 886 кв.м. е част от имот с идентификатор 68134.4335.9482, стар идентификатор 68134.4335.2034 по КККР; имот без планоснимачен номер по плана от 1987 г.; част от имот планоснимачен номер 378, кадастрален лист 400 по кадастрален план, емисия 1943 г. По регулационния план на местност „ ж.к.Факултета“, одобрен със заповед № РД-50-09-251/08.05.1987 г., процесният имот попадал в УПИ ІІ за гараж, кв.37. На приложената комбинирана скица границите на имота са обозначени с номера от 1 до 11 включително. В съдебната практика на ВКС - Решение № 558/07.01.2011 г. по гр.дело № 269/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., в тълкувателните мотиви се приема, че възможността да се придобие по давност недвижим имот, частна общинска собственост за периода 01.06.1996 година - 01.06.2006 година с оглед разпоредбите на чл.86 ЗС и § 1 от ЗИ на ЗС/ ДВ. бр. 46 и 105/2006 г./ следва да се приема в смисъл, че „давностният срок за придобиване на недвижими имоти - общинска публична собственост спира да тече към 31.05.2006 година, с оглед разпоредбата на §1 от ЗД на ЗС/ ДВ. бр.46 и 105 / и това е последният ден в който изтича. При изчисление при релевирано възражение за придобивна давност на имот- недвижима частна общинска собственост, срокът, който би дал основанието - при наличие на останалите елементи от фактическия състав на чл.79 ал.1 ЗС, да се придобие на правото на собственост по оригинерен начин, следва да е изтекъл или да изтича като крайна дата на 31.05.2006 год. Това означава, че началният момент, от който срокът следва да е започнал да тече /без прекъсване/ е преди или най-късно към дата 01.06.1996 година. Към този момент е в действие правилото на чл.86 ЗС в редакцията му от изм. с ДВ. бр.33/1996 година- в сила от 01.06.1996 год., според която редакция не могат да се придобиват по давност само имоти, публична общинска собственост, или по аргумент на противното- в рамките на този срок може да бъде придобит имот частна общинска собственост.” Възприемайки изцяло изложените съображения, настоящият въззивен състав счита и, че критериите за преценка коя собствеността е такава на гражданите, държавата и общините, коя е частна или публична, се дефинира както от чл.17 на Конституция от 1991 година, така и със ЗМСМА /ДВ. бр.77/1991 год./ и конкретно на §6 на ПЗР на закона за изменения на чл.6 ЗС. Безспорно от гледна точка приложение на закона е, че с влизане в сила на изменението на чл.6 ЗС, според което „собствеността на държавата и на общините е публична и частна” и разпоредбата на чл.86 ЗС, в действащата към този момент редакция / ДВ. бр.31/1990 г./, на основание придобивна давност не може да се придобие правото на собственост на вещ, която е държавна или общинска собственост. Изменението на чл.86 ЗС с ДВ. бр.33/96 год. в сила от 01.06.1996 год. лимитира това ограничение само за придобиване на вещи и вещни права със статут на публична държавна или общинска собственост. По аргумент на противното се налага извод, че по отношение на частната общинска собственост, считано от влизане в сила на посоченото изменение- т.е. от 01.06.1996 година отпада забраната за придобиване на основание давност / чл.79 ал.1 и 2 ЗС/ вещи и/или вещни права за имоти със статут на частна общинска собственост. С § 1 на ДР на ЗДЗС с ДВ. бр.46/2006 г., в сила от 01.06.2006 г., се прие отново, че „давността да се придобие по давност държавен или общински имот/ без значение дали е публична или общинска собственост/ спира да тече до 31.11.2011 година, а с § 1 изм. ДВ. бр.105/2006 год. / датата, до която нормативно е спрян срока на придобивната давност е 31.12.2014 година, т.е. отново законодателят изключва възможността за придобиване правото на собственост по давност, но за сроковете на придобивната давност, които изтичат или биха изтекли след 01.06.2006 година. Ищецът В.С.Д. се е позовал на давността, като придобивно основание, поддържайки и доказвайки осъществената от него фактическа власт с намерение за своене след 1972 г., при владението получено/ предадено/ от неговите наследодатели Е.Б.М.и С.Д.М.до момента на подаване на исковата молба в съда/ 06.07.2017 г./. Ищецът установява по делото, че осъщественото от него владение е без прекъсване и без спорове, необезпокоявано, при демонстрирано намерението, че упражнява съдържанието на вещното право на владение и ползване като собственик. Ответникът Столична община, гр.София, в хода на производството не провежда защита на оспорване на факти, а само възразява, че не са налице законовите изисквания за придобиване по давност на недвижим имот, тъй като съгласно § 1 от ЗР на Закона за собствеността, давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022 г., както и че процесният имот е собственост на Столична община, съгласно съставен акт за частна общинска собственост № 3582 от 18.02.2015 г. Обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и без да се съобразят събраните по делото доказателства, както и липсата на такива за факти, за които съдът е приел, че няма спор, което налага неговата отмяна. Изводите на решаващия съд, без да бъде съобразено, че ограниченията на чл.86 ЗС за придобиване на недвижим имот - общинска собственост след 01.06.1996 година касаят само публичната общинска собственост, но не и обекти, имащи характеристиката на частна общинска собственост, са в нарушение на закона и даденото тълкуване на съдебната практика на ВКС по приложение на цитирания закон. В процесния случай, след като по делото е установено - без спор, с оглед отговора на ответника по чл.131 от ГПК, че за времето от 1972 година до момента на завеждане на иска/ 06.07.2017 г./, ищеца упражнява владение на следния недвижим имот: поземлен имот, трайно предназначение на територията: урбанизирана, находящ се в гр.София, район „Овча купел“, с проектен идентификатор № 68134.4335.9480/ част от поземлен имот с идентификатор № 68134.4335.9482 по КККР на гр.София/, с площ от 886 кв.м., при съседи на имота: поземлени имоти с идентификатори: № 68134.4335.2040, № 68134.4335.940, № 68134.4335.941, № 68134.4335.1155, № 68134.4335.2034 и № 68134.4335.1025, който поземлен имот е обозначен в лилав цвят на комбинираната скица на вещото лице инж.И.Ш., към съдебно- техническа експертиза по гр.дело № 45228/2017 г., находяща се на лист 101 от делото на Софийски районен съд, която представлява неразделна част от настоящето решение, за период по-дълъг от 10 години, спокойно и необезпокоявано демонстрирайки поведение на собственик, че за същия имот, е издаден акт № 3582/18.02.2015 г. за частна общинска собственост, а дори и да би се приело, че имотът, към момента на влизане в сила на Конституцията от 1991 и ЗМСМА, е със статут на държавна-респективно общинска собственост, при липсата на обективни данни, обуславящи публичния характер на собствеността, следва, че към влизане в сила на ЗДС и ЗОбС към 31.05.1996 година е със статут на общинска частна собственост, то следва, че за времето до влизане в сила на §1 от ДР на ЗДЗС - т.е до 01.06.2006 година, като такъв имот е могъл /принципно /да се придобие на основание давност по чл.79 ал.1 ЗС. При данните по делото, на ищецът следва да се признае правото на собственост по отношение на процесния имот, на твърдяното и поддържано от него основание - придобивна давност за времето до 01.06.2006 година. Като се зачете факта на присъединено владение от наследодателите на ищеца, упражненото без прекъсване, спокойно, необезпокоявано владение за период по-дълъг от 10 години и явно демонстрираното намерение, че имотът се владее като собствен, следва да бъде направен извод, че към 01.06.2006 година собствеността на този имот е била придобита на оригинерното придобивно основание. Т.е. на ищеца следва да се признае претендираното от него право на собственост, на основание чл.124 ал.1 ГПК във вр. с чл.79 ал.1 ЗС. При така изложените съображения, съдът приема, че предявения установителен иск за собственост е основателен и като такъв следва да бъде уважен, като се отмени първоинстанционното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и вместо това да бъде постановено ново решение по същество на спора, с което да бъде признато за установено по реда на чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗС по отношение на ответника, че ищеца е собственик на основание давност на процесния недвижим имот. По отношение на разноските за въззивното производство: При този изход на спора, на въззивника- ищец В.С.Д. на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК следва да се присъдят своевременно поисканите и основателно направени разноски в производството по делото пред двете съдебни инстанции в размер на сумата от 1346, 77 лв./ уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, заплатена държавна такса по делото и депозит за вещо лице по допуснатата експертиза/. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,