Решение № 580 от 17.8.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 7885/2025 г.

наказателно дело от общ характер № 20251100607885 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 313 и сл. от НПК. С Присъда № 547 от 21.10.2025 г., постановена по НОХД № 2516/2025 г. по описа на Софийския районен съд (СРС), Наказателно отделение (НО), 116-ти състав, подсъдимата А. А. Й. е призната за виновна в това, че на 16.02.2019 г., около 11.30 ч., в гр. София, пред входа на парк „Заимов“, срещу № 23 на бул. „Янко Сакъзов“, по хулигански подбуди, причинила леки телесни повреди на повече от едно лице – полицейски органи от състава на Министерство на Вътрешните работи (МВР), а именно: – чрез нанасяне на удар с юмрук в областта на гърба, причинила на полицейски орган – младши инспектор Р.К.И. – старши полицай в отдел „СПСОВОР“ в СДВР, при изпълнение на службата му по охрана на обществения ред, лека телесна повреда, изразяваща се в болка, без разстройство на здравето, като причинената телесната повреда е по хулигански подбуди, а именно: извършила действия, грубо нарушаващи обществения ред и манифестиращи явно неуважение към човешката личност; неуважение към органите на реда, съпроводени с обиди: „Убийци!“, „Престъпници!“ и „Мутри!“, извършени на публично място, без наличие на конкретен личен мотив, при демонстрация на безнаказаност и пренебрежение на установените от закона правила, които закрилят добрите нрави в обществото, и – чрез нанасяне на удар с крак (ритник) в областта на прасеца на левия крак, причинила на полицейски орган – младши инспектор А.Н.Н. – старши полицай в отдел „СПСОВОР“ в СДВР, при изпълнение на службата му по охрана на обществения ред, лека телесна повреда, изразяваща се в болка, без разстройство на здравето, като причинената телесната повреда е по хулигански подбуди, а именно: извършила действия, грубо нарушаващи обществения ред и манифестиращи явно неуважение към човешката личност; неуважение към органите на реда, съпроводени с обиди: „Убийци!“, „Престъпници!“ и „Мутри!“, извършени на публично място, без наличие на конкретен личен мотив, при демонстрация на безнаказаност и пренебрежение на установените от закона правила, които закрилят добрите нрави в обществото – престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 4, вр. чл. 131, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 130, ал. 2 от НК, поради което и основание чл. 131, ал. 2, т. 4, вр. чл. 131, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 130, ал. 2 от НК, вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК и чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК, подсъдимата А. А. Й. е осъдена на наказание „ПРОБАЦИЯ“, както следва: „Задължителна регистрация по настоящ адрес“ – за срок от ШЕСТ МЕСЕЦА, с периодичност два пъти седмично, и „Задължителни периодични срещи с пробационен служител“ – за срок от ШЕСТ МЕСЕЦА. С Присъдата и на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, подсъдимата А. А. Й. е осъдена да заплати направените в наказателното производство разноски, а именно – сумата от 604.80 лева – по сметка на СДВР, както и сумата от 440 лева по сметка на Висшия съдебен съвет. В производство по чл. 33а от НПК, образувано служебно с Разпореждане на СРС, НК, 116-ти състав от 07.11.2025 г. по НОХД № 2516/2025 г., е проведено открито съдебно заседание на 19.11.2025 г., с призоваване на страните по делото, за отстраняване на допусната очевидна фактическа грешка в постановената Присъда. С протоколно Решение от 19.11.2025 г., СРС е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в Присъда № 547 от 21.10.2025 г., постановена по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав като вместо „ … престъпление по 131, ал. 2, т. 4, във вр. чл. 131, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, във вр. чл. 130, ал. 2 от НК, поради което и основание чл. 131, ал. 2, т. 4, във вр. чл. 131, т. 4, пр. 3 и т.12, пр. 1, във вр. чл. 130, ал. 2 от НК …“, е постановил да се чете – „ … престъпление по чл.131, ал. 2, т. 4, във вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, във вр. чл. 130, ал. 2 от НК, поради което и основание чл. 131, ал. 2, т. 4, във вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, във вр. чл. 130, ал. 2 от НК“. Срещу така постановения съдебен акт са постъпили въззивни жалби от подс. А. А. Й. и от адв. Д. П. – от САК, в качеството й на упълномощен защитник на подс. Й.. В подадената въззивна жалба от адв. Д. П. – от САК, вх. № 362510/05.11.2025 г. по описа на СРС, се сочи, че първоинстанционната Присъда е незаконосъобразна, неправилна, необоснована, постановена при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и, че определеното с Присъдата наказание се явява явно несправедливо. Излагат се доводи, че крайните изводи на проверяваната инстанция не кореспондират със събрания и анализиран по делото доказателствен материал, доколкото същите се намират в противоречие с установените чрез първични доказателствени източници обстоятелства, както и със заключенията на изготвените по делото експертизи. Отправя се искане към Въззивният съд да отмени атакуваната Присъда и да постанови нова, с която да признае подс. А. Й. за невиновна по повдигнатото й от СРП обвинение. Пред Въззивния съд е постъпило допълнително писмено становище от адв. Д. П., вх. № 388998/27.11.2025 г. по описа на СРС, с което същата заявява, че поддържа подадената от нея въззивна жалба и след извършената поправка на очевидна фактическа грешка в обжалваната Присъда, обективирана в протокол № 21547 от 21.11.2025 г. по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НК, 116-ти състав. С въззивната жалба, подадена от подс. А. А. Й., вх. № 358783/03.11.2025 г. по описа на СРС, първоинстанционната Присъда се оспорва изцяло, като неоснователна и постановена при съществени процесуални нарушения. Навеждат се доводи, че в хода на съдебното производство не са били разпитани редовно призовани свидетели, посочени от защитата, както и, че не е бил спазен установеният процесуален ред на съдебните прения, въпреки направените възражения от страна на защитата. Твърди се, че както в досъдебното производство, така и в съдебната фаза на делото са били използвани негодни доказателствени средства с невярно съдържание, в частност – Съдебно–Медицинските експертизи по отношение на свидетелите А.Н. и Р.И., изготвени шест месеца след инкриминираната дата, въпреки, че защитата е оспорила експертните заключения в приложено по делото писмено изложение. В така подадената въззивна жалба от подс. Й. се излагат и доводи, че са налице съществени противоречия в показанията на свидетелите, както и данни за опит за въвеждане на Съда в заблуждение чрез лъжесвидетелстване от страна на свидетелите Д. и Д. Н.и, чиито показания също са били предмет на писмени възражения от страна на подсъдимата. Изтъква се, че подсъдимата е оспорила и наказателния характер на Д.ието, поради изтекла давност, като се позовава на обстоятелството, че инкриминираното събитие е от 16.02.2019 г. Отправя се искане към Въззивния съд да прекрати наказателното производство – като неоснователно, като се позовава на приложена към тази жалба оправдателна Присъда, постановена при предходното разглеждане на делото от СРС, НО, 104-ти състав, излагайки и доводи за липса на доказателства, установяващи извършването на вмененото й престъпление. С допълнение към депозираната въззивна жалба (наименовано „молба“), вх. № 379372/19.11.2025 г. по описа на СРС, подс. А. А. Й. релевира доводи, че с процедурата по чл. 33а от НПК не може да се променя формираната вече от Съда воля или да се преразглеждат въпроси по същество, поради което се възразява Присъдата да бъде променяна след като вече е била обжалвана в законоустановения срок. Акцентира се, че Присъдата на СРС е била постановена преди да влезе в сила разпоредбата на чл. 33а от НПК, обн., ДВ, бр. 61 от 2025 г., в сила от 31.10.2025 г. След запознаване с мотивите към Присъдата е постъпило ново допълнение към въззивната жалба от подс. А. А. Й., вх. № 386541/25.11.2025 г. по описа на СРС, в което се оспорват изводите на първоинстанционния съдебен състав, като се твърди, че не са отчетени съществени обстоятелства и писмени доказателства, представени по делото, за разлика от стореното в мотивите, постановени при предходното разглеждане на делото от друг съдебен състав. В подкрепа на тази теза се излагат доводи за заинтересованост и недостоверност на показанията на свидетелите Д. и Д. Н.и, както и на полицейските служители от 05 РПУ – СДВР, доколкото същите не се подкрепят от обективни доказателства, включително видеозаписи, които, макар и налични към процесния момент, не са били своевременно изискани и приобщени към доказателствения материал, а впоследствие са били унищожени преди изтичане на законоустановения срок за тяхното съхранение. Подсъдимата се позовава и на Съдебномедицинско удостоверение от 17.02.2019 г. за претърпени от нея травми и увреждане на слуха, за които твърди, че са причинени от свидетелите А.Н. и Р.И.. В допълнението към жалбата се твърди и, че подсъдимата е била отведена за психиатричен преглед без законово основание. Оспорва и допустимостта на наказателното производство, поради липса на годни доказателства и наличие на нарушения на разпоредби от Конституцията на Република България и Европейската конвенция за защита правата на човека. С ново допълнение към въззивната жалба, вх. № 18212/10.02.2026 г. по описа на СГС, подсъдимата Й. прилага мотивите към Присъда № 128 от 13.03.2024 г., постановена по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав и отправя искане към Въззивния съд същите да бъдат съобразени. С ново допълнение към въззивната жалба, вх. № 51199/15.04.2026 г. по описа на СГС, подс. Й. отправя искане към Въззивния съд да прекрати делото, поради липса на доказателства, че е извършила твърдяното престъпление. Посочва, че семейство Н.и са заинтересовани свидетели, тъй като оспорват правото й на собственост в общ сънаследствен имот, включително с нотариална покана от 01.08.2019 г., която е приложена по делото. Излага, че входът, пред който се е случило процесното събитие, е под 24-часово наблюдение от общински камери, свързани с оперативния дежурен център на МВР, но записите от видеокамерите не са предоставени, тъй като не лъжат. Акцентира, че по делото е приложено Съдебномедицинско удостоверение № 44.02/2019 г. за нанесените й телесни увреждания. Оспорва допустимостта на делото, като сочи, че разследването и обвинението са проведени в нарушение на Конституцията на Р. България и ЕКПЧ. Съображения в същия смисъл са изложени от подсъдимата Й. и в ново допълнение към въззивната жалба, вх. № 68420/20.05.2026 г. по описа на СГС, в което се твърди още и, че записите от камерите на 05 РУ – СДВР не са предоставени и са унищожени преди изтичане срока на съхранението им, както и че колегите на свидетелите А.Н. и Р.И. също са заинтересовани свидетели. Оспорва се и Съдебно–Медицинската експертиза на свидетелите А.Н. и Р.И., като се сочи, че същите са завели гражданско дело срещу Й., с искане за заплащане на обезщетение за вреди. В срока по чл. 319 от НПК е постъпило и допълнение към въззивна жалба от адв. Р. Р. – от САК, в качеството му на упълномощен защитник на подс. А. А. Й., вх. № 68683/21.05.2026 г. по описа на СГС, в което се развиват съображения, че първият Съд е положил сериозни усилия да изгради логичен и хармоничен анализ на приобщения в хода на съдебното следствие доказателствен материал, който, обаче, е насочен изцяло към стабилизиране и доказване на обвинителната теза. Твърди се, че в мотивите към постановения съдебен акт се наблюдава напълно изопачено и превратно тълкуване на всички доказателства и аргументи, ползващи защитата, като се открива и тенденциозно и предубедено отношение към подсъдимата. Процесуалният представител на подсъдимата оспорва изводите на първия Съд в насока, че удостоверяването на принадлежност на пострадалите към личния състав на МВР се установява с носенето на униформа и отличителни знаци, като сочи, че съгласно чл. 151 от ЗМВР, това се извършва със служебна карта или с личен знак, като видът им и условията и реда за ползването им се определя с инструкции на Министъра на вътрешните работи. Прокарва разграничение между понятията „личен знак“ и „индивидуален идентификационен номер“, като сочи, че личният знак е средство за удостоверяване на служебно качество – служител на МВР, съгласно чл. 151 от ЗМВР и чл. 2, ал. 2 от Инструкция № 8121з-988/17.08.20215 г. за вида на личния знак, за условията и реда за ползването му и реда за носене на индивидуален идентификационен номер от служителите на МВР, а последният служи за идентификация на служителите на МВР само при охрана на масови мероприятия и в условията на чл. 44, ал. 1 и чл. 89, ал. 1 от ЗМВР. Излага, че у подсъдимата А. Й. не е имало знание относно служебното качество на лицата, като в тази връзка акцентира на обясненията й и на показанията на свидетелите Н. и Н.а в насока, че подсъдимата е искала през цялото време свидетелите А.Н. и Р.И. да се легитимират, като е твърдяла, че не са истински полицаи, каквото е било и вътрешното й убеждение. Навежда доводи, че между показанията на свидетелите А.Н. и Р.И. са налице флагрантни противоречия по отношение на това, дали са докосвали подсъдимата при посещението им в дома й и дали са влизали във вътрешността му, които са останали игнорирани от първия Съд. Сочи, че не е била обсъдена версията на подсъдимата за физическа агресия и въздействие спрямо нея от пострадалите още в дома й. Намира, че решаващият първоинстанционен Съд избирателно е подминал групи и отделни доказателства, и ги е тълкувал избирателно в подкрепа на обвинителната теза, като преценката му за достоверността на събраните доказателства е направена въз основа на това – кое, според Съда, е логично, а не въз основа на прецизен и задълбочен правен анализ на реално установените по делото факти и обстоятелства. Изтъква, че съдебният състав е приел за логично свидетелите З. Г., Р.И. и А.Н. да не помнят, дали са докладвали на оперативен дежурен или на началник намерението си да се отклонят от възложената им задача, като по този начин е формирал изводите си въз основа на предположение. Идентични съображения защитникът навежда и по отношение на изводите на Районния съд, че на стълбищната площадка пред дома на подсъдимата, полицейските служители не са удостоверили това си качество, посредством представяне на полицейските си карти и, че удостоверяването на принадлежността на служителите на МВР към съответната структура само със служебни карти би обезсмислило носенето на униформа. Оспорва тезата на първия Съд в насока, че обясненията на подсъдимата представляват нейна защитна версия, тъй като би било нелогично, в случай, че е била бита, удряна и спъвана от полицаите, да ги последва извън дома си, настоявайки да се легитимират, вместо да позвъни на телефон 112, като сочи, че подсъдимата ясно е заявила, че е последвала полицейските служители извън дома си, защото се е надявала, че навън, в парка, където е имало и други хора, ще може да разбере – кои са лицата, които са нахлули в дома й. Защитникът излага обстойни съображения и в подкрепа на довода, че в мотивите на първия Съд се открива подчертано тенденциозно отношение към подсъдимата. Сочи, че индиции за това се откриват в използваните от Съда епитети и глаголи, и в противоположния начин, по който се разглеждат едни и същи обстоятелства, когато касаят подсъдимата и други участници в производството. Акцентира на обстоятелството, че множество факти, за които свидетелите са заявили, че нямат спомен, са определени от Съда като малозначителни, а обстоятелството, че подсъдимата е плюла в бутилка от минерална вода, макар и недоказано, се е сторило важно за съдебния състав, който неколкократно го е повторил в мотивите си, заедно с изразите „буйстване“ и „вербална агресия“. Навеждат се съображения, че от мотивите към постановения съдебен акт не става ясна волята на Съда по отношение на определени гласни доказателствени средства. В допълнението към подадената въззивна жалба се изтъква, че предубеденото отношение на съдебния състав се открива и в изводите му в насока, че макар двамата полицейски служители, съпроводили подсъдимата до ЦПЗ „Н. Шипковенски“ да са категорични, че Й. не е буйствала и не се е държала агресивно спрямо тях, това не влияело на установеното арогантно и агресивно поведение на подсъдимата непосредствено преди задържането й и в полицейския автомобил, а изводите му, че агресията на подсъдимата се е насочила и към полицейските служители, които отговаряли за задържането й в 05 РУ – СДВР, надхвърлят параметрите на обвинението. Обосновава се, че анализът на показанията на свидетелите А.Н. и Р.И., направен от първия Съд, е изопачен, като е игнорирано обстоятелството, че свидетелите са посочили, че са изпитали болка едва при разпита им при повторното разглеждане на делото. Сочи се, че извън вниманието на Съда са останали съществените разминавания в показанията на полицейските служители по въпросите, дали подсъдимата е удряла или се е бутала, както и кой и как я е задържал. Акцентира се, че първостепенният Съд не е обърнал внимание на различията в начина, по който е била облечена подсъдимата и начина, по който са били облечени служителите на МВР, оборудвани за охрана на масово мероприятие. Сочи се, че обувките и облеклото на полицейските служители са били от специален вид, с много по-висока степен на защита, предвид високата потенциална опасност от физическо съприкосновение с голям брой хора, и това е правело практически невъзможно или много малко вероятно да се получи усещане за болка от тяхна страна, предвид и физическите данни на подсъдимата. Навеждат се доводи, че според вещото лице, изготвило приетите Съдебно–Медицински експертизи, когато лицето носи предпазни облекло и каска, и когато е обуто с кубинка, няма да изпита болка. Твърди се, че по делото не е било изяснено какво представлява униформата на полицейските служители, респективно – дали същите са били облечени с т.нар. „тактически униформи“ – подсилени и защитени, както в облеклото, така и в обувките. Защитникът обосновава, че първият Съд не е следвало да приема заключението на Съдебно–Медицинските експертизи. В тази насока излага, че Съдът не е запитал подсъдимата Й. и нейната защита, дали заключението на експертизата да бъде прието, с което е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила; пропуснал е да обсъди въпросът, дали всеки от полицейските служители е почувствал болка; не се е аргументирал как е достигнал до извод, че и Р.И., и А.Н. са изпитали болка. Сочи, че твърденията, изложени от първия Съд в насока, че докато подсъдимата е била с белезници е отворила бутилка с вода на пострадалите и е плюла в нея, не се потвърждават от събраните по делото доказателства и целят да я обрисуват в негативна светлина. Защитникът навежда доводи, че внесеният нов Обвинителен акт, в който е била отстранена констатираната от Съда очевидна фактическа грешка, не е бил връчен на подсъдимата, въпреки отправените искания в тази насока. Отправя искане към Въззивния съд да отмени присъдата на СРС и да постанови нова, оправдателна такава по отношение на подсъдимата А. Й., а алтернативно – да върне делото за ново разглеждане от друг състав на Съда, предвид многобройните процесуални нарушения, допуснати от районния Съд. Напълно идентични съображения се излагат от защитата на подсъдимата и в депозираното пред настоящия съдебен състав допълнение към въззивна жалба, вх. № 68993/21.05.2026 г. по описа на СГС. В съдебно заседание, подсъдимата А. А. Й. изразява становище, че по делото не са били представени записите от камерите пред 05 РУ – СДВР, като същите са били унищожени преди изтичане на законоустановения срок на съхранението им, а също така не са били представени и записите от камерите, монтирани на входа на жилищната кооперация, обитавана от нея, свързани с оперативния дежурен център на МВР, във връзка с охрана на сигурността на гражданите в парка „Заимов“. Сочи, че това са съществени пропуски, довели до умишлено скриване на доказателства, въз основа на които би се видяло какво е поведението й – както пред входа на кооперацията, така и пред 05 РУ – СДВР. Подсъдимата изтъква, че по отношение на нея са постановени една оправдателна и една осъдителна присъда, без да са налице годни доказателства, че е извършила твърдяното престъпление, на база на което отправя искане към Въззивния съд да прекрати делото или да го върне за преразглеждане. Посочва, че основните свидетели по делото са нейните сродници Д. Н.а и съпругът й – Д. Н., които оспорват правото й на собственост върху сънаследствения им имот. Сочи, че тези свидетели имат три деца и никой в семейството им не работи, поради което те считат, че ако изгонят подсъдимата от дома й, ще подобрят социалния си статус и ще се разширят откъм жилищна площ. Излага, че няколкократно св. Н.а й е заявявала, че тъй като дъщерите й са осигурени, тя няма нужда от имота и трябва да им го отстъпи. Прави извод, че се касае за лъжесвидетели, довели полицейските служители в дома й, и показанията им не следва да бъдат кредитирани. Подсъдимата заявява, че не знае, дали полицейските служители са били подведени от сем. Н.и или са част от организирана престъпна група, но счита намесата им в частно– правни спорове за незаконна, като акцентира, че няма издадена заповед за нахлуването им в жилището й. Изтъква, че е представила медицинско свидетелство за нанесените й травми, в резултат на задържането й и нечовешкото отношение, проявено спрямо нея, като сочи, че се касае за недопустимо поведение от страна на служители на закона. В последната си дума заявява, че като майка и баба, и с оглед отличното й домашно възпитание никога не би си позволила да посегне на човек, още по-малко на мъж – и то не от страх, а от уважение. Посочва, че двамата полицаи са били облечени в полицейски униформи, но не са се легитимирали, а са нахлули в дома й; повалили са я на земята с подсичане и са я ритали с кубинките си, без тя да има представа какво се случва. Сочи, че те са си тръгнали, когато тя започнала да вика за помощ. Намира, че нямат право, след като са били назначени по охрана на „Луков марш“, без заповед на своите началници, без да са докладвали в 05 РУ – СДВР, да се отклонят от преките си задължения и да нахлуят в дома й, за да съдействат на братовчедка й и нейният съпруг за лична саморазправа с нея. Отправя искане Въззивния Съд да прекрати делото, поради липса на годни доказателства, или да го върне да преразглеждане, като изтъква, че същото е „скалъпено“ от нейните роднини и се касае за имотен спор, в който полицаите нямат работа. Сочи, че полицейските служители или не са знаели правата и задълженията си, или са ги нарушили, но тя не може да съди нито тях, нито Прокуратурата, която счита, че я обвинява без конкретни годни доказателства. Упълномощеният защитник на подсъдимата А. А. Й. – адв. Д. П. – от САК, намира, че Присъдата на първия Съд следва да бъде отменена и подсъдимата да бъде призната за невинна. Изтъква, че както в хода на съдебното производство пред първия Съд, така и при постановяване на Присъдата на СРС, са били допуснати множество процесуални нарушения, сред които невръчване на новия Обвинителен акт на подсъдимата, въпреки многократно отправените от нея искания в тази насока, и допускане на грешка в правната квалификация на Д.ието в присъдата. Защитникът релевира доводи, че по делото са събрани гласни доказателствени средства – от показанията на свидетелите Н.и и полицейските служители, в насока, че подсъдимата многократно е заявявала „Вие не сте полицай, легитимирайте се!“, въз основа на което прави извод, че Й. е имала убеждението, че пострадалите не са полицейски служители. Сочи, че първият Съд неправилно е приел, че това им качество е било удостоверено от носените от тях дрехи, без да отчете, че служебното качество на полицейските служители се удостоверява със служебна карта или личен знак, каквито не са били представени. Ангажира съображения, че в мотивите на Присъдата на СРС личи предубеденост, като някои доказателства са неглижирани за сметка на други, които подкрепят обвинителната теза, в резултат на което Присъдата почива на предположения. В тази насока изтъква, че първият Съд не е съобразил заинтересоваността на свидетелите А.Н. и Р.И., произтичаща от това, че водят гражданско дело срещу подсъдимата за вреди, произтичащи от непозволено увреждане, а също така и заинтересоваността на свидетелите Н.а и Н., които имат имотен спор с подсъдимата. Обосновава, че движенията, които в Обвинителния акт се твърди да е извършила подсъдимата, и които не са били обсъдени задълбочено от Районния съд, не са от естество да причинят болка на свидетелите А.Н. и Р.И.. В тази връзка изтъква, че свидетелите са били облечени със зимна униформа и са носели кубинки, при което едно изритване с крак на св. Н. изобщо не е могло да бъде усетено от свидетеля, респективно – не е могло да му причини болка. Излага, че до завеждане на гражданското дело срещу подсъдимата, свидетелите А.Н. и Р.И. не са твърдели да са изпитали болка, а единствено – неприятно чувство. Акцентира и на допуснато процесуално нарушение от първия Съд, изразяващо се в това, че не е запитал подсъдимата и нейната защита – дали да се приемат Съдебно– Медицинските експертизи, изготвени на досъдебна фаза, в която защитата не е взела участие. Защитата аргументира, че първият Съд е оставил без внимание както отделни групи факти и обстоятелства, така и тезата на подсъдимата, която не е била обсъдена и не са изложени доводи, защо е приета за недостоверна. Сочи, че Съдът е пренебрегнал и съществените разминавания в част от свидетелските показания – на свидетелите А.Н. и Р.И., и на свидетелите Н.а и Н., като е дал вяра само на онези от тях, които се явяват в подкрепа на обвинителната теза, с което е демонстрирал предубеденост. Излага, че са останали необсъдени от първия Съд и аргументите на защитата по отношение на облеклото на полицейските служители, като навежда доводи, че не е възможно подсъдимата, предвид физическите характеристики и облеклото на полицейските служители, да им причини болка. Отправя искане към Въззивния съд да отмени Присъдата на първоинстанционния Съд и да признае подсъдимата А. Й. за невиновна. Желае Съдът да отчете продължителността на производството; възрастта на подсъдимата и безупречното й процесуално поведение, като сочи, че същата участва активно в производството, тъй като разчита, че ще получи справедливост от Съда. Представителят на СГП пледира Присъдата на първия Съд да бъде потвърдена, като правилна и законосъобразна, включително в частта относно определеното на подсъдимата наказание. Изтъква, че СРС е събрал доказателствата по безупречен начин, като е приобщил както доказателства в подкрепа на обвинителната теза, така и такива по искане на защитата на подсъдимата, и ги е обсъдил по начин, въз основа на който е направил обосновани изводи, които не намира за необходимо същите да бъдат ревизирани. Намира, че наличието на техническа грешка в Обвинителния акт не съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, което да води до нарушаване правото на защита на подсъдимото лице. По отношение на останалите възражения на защитата за допуснати процесуални нарушения сочи, че са неконкретизирани. По отношение твърденията на защитата в насока, че подсъдимата е била с убеждение, че пострадалите не са полицейски служители, обосновава, че за свидетелите, които са потърсили помощ от тях, и за всички непредубедени граждани, те са били полицейски служители – облечени в полицейски униформи, намиращи се в полицейски автомобил и разстановани от съответното полицейско управление по улици, по които е било възможно да преминат участници в обществени събития. Акцентира, че подсъдимата е крещяла по улицата, че те са срам за професията си, че са убийци, престъпници и мутри, а те са изпълнявали служебните си задължения, облечени в полицейски униформи, разстановани в близост до дома й. Прокурорът при СГП намира, че няма доказателства за предубеденост на свидетелите Н.а и Н., като акцентира, че свидетелите са отказали да подадат жалба в полицейското управление за това, че св. Н.а е била лишена от възможност да напусне жилището на подсъдимата, тъй като не са искали да влошават допълнително отношенията си с подсъдимата Й.. Обосновава, че събраните по делото доказателства, подробно обсъдени от първия Съд, категорично доказват, че на инкриминираната дата, чрез нанасяне на удари по тялото на двамата полицейски служители, които са изпълнявали служебните си задължения, подс. Й. им е причинила леки телесни увреждания по хулигански подбуди. ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като прецени изложените в жалбите и допълненията към тях доводи и след като провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт, в съответствие с изискванията на чл. 313 и чл. 314 от НПК, НАМИРА за установено следното: За да постанови Присъдата си, първоинстанционният съдебен състав е събрал и обсъдил, гласни доказателствени средства – обясненията на подъдимата А. А. Й., снети в о.с.з. на 08.04.2025 г.; в о.с.з. на 15.04.2025 г., в о.с.з. на 23.04.2025 г. и в о.с.з. на 21.10.2025 г. (л. 126/гръб – л. 127/гръб, л. 129/гръб, л. 133/гръб, 152/гръб, л. 153/гръб, л. 166/гръб и л. 315/гръб – л. 316 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); показанията на свидетел Р.К.И., снети в о.с.з. на 08.04.2025 г. (л. 128 – л. 130 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); тези, депозирани в хода на досъдебното производство – на 30.07.2019 г. (л. 31 – л. 32 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и тези, депозирани пред друг съдебен състав – на 23.03.2022 г. (л. 123 – л. 124 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК; показанията на свидетел А.Н.Н., снети в о.с.з. на 08.04.2025 г. (л. 130/гръб – л. 132/гръб от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); тези, депозирани в хода на досъдебното производство – на 31.07.2019 г. (л. 36 – л. 37 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК и тези, депозирани пред друг съдебен състав – на 23.03.2022 г. (л. 124 – л. 125 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК; показанията на свидетел З.М.Г., снети в о.с.з. на 08.04.2025 г. (л. 132/гръб – л. 133/гръб от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); тези, депозирани в хода на досъдебното производство – на 30.07.2019 г. (л. т. 1, л. 40 – л. 41 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК и тези, депозирани пред друг съдебен състав – на 23.03.2022 г. (л. 125 – л. 125/гръб от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК; показанията на свидетел А.Л. И., снети в о.с.з. на 15.04.2025 г. (л. 152 – л. 152/гръб от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав) и тези, депозирани в хода на досъдебното производство – на 11.09.2019 г. (л. т. 1, л. 54 – л. 55 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК; показанията на свидетел С. Г. Г., снети в о.с.з. на 15.04.2025 г. (л. 153 – л. 153/гръб от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав) и тези, депозирани в хода на досъдебното производство – на 12.09.2019 г. (л. т. 1, л. 58 – л. 59 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК; показанията на свидетел К.Я. Б., снети в о.с.з. на 15.04.2025 г. (л. 153/гръб – л. 154/гръб от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав) и тези, депозирани в хода на досъдебното производство – на 12.09.2019 г. (т. 1, л. 60 – л. 61 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК; показанията на свидетел П. Борисова Б., снети в о.с.з. на 15.04.2025 г. (л. 154/гръб – л. 155 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); тези, депозирани в хода на досъдебното производство – на 13.09.2019 г. (л. т. 1, л. 62 – л. 63 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, и тези, депозирани пред друг съдебен състав – на 25.05.2022 г. (л. 141/гръб от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК; показанията на свидетел Д. Н. Н., снети в о.с.з. на 23.04.2025 г. (л. 161/гръб – л. 164 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); тези, депозирани в хода на досъдебното производство – на 30.07.2019 г. (т. 1, л. 44 – л. 45 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и тези, депозирани пред друг съдебен състав – на 25.05.2022 г. (л. 138 – л. 139/гръб от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК; показанията на свидетел Д. К. Н.а, снети в о.с.з. на 23.04.2025 г. (л. 164 – л. 166 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); тези, депозирани в хода на досъдебното производство – на 30.07.2019 г. (л. т. 1, л. 46 – л. 47 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и тези, депозирани пред друг съдебен състав – на 25.05.2022 г. (л. 139/гръб – л. 141 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК; показанията на свидетел А.П. И., снети в о.с.з. на 23.04.2025 г. (л. 166/гръб – л. 167/гръб от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); показанията на свидетел М.Ж.Л. снети в о.с.з. на 23.04.2025 г. (л. 167/гръб от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); показанията на свидетел С.М.Р., снети в о.с.з. на 23.04.2025 г. (л. 168 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); показанията на свидетел С.А. Й. – К., снети в о.с.з. на 12.05.2025 г. (л. 229/гръб – л. 231 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав) и тези, депозирани пред друг съдебен състав – на 23.03.2022 г. (л. 122 – л. 123 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК; показанията на свидетел М. Г. Г., снети в о.с.з. на 12.05.2025 г. (л. 231/гръб – л. 232 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); показанията на свидетел А.Х.Й., снети в о.с.з. на 04.06.2025 г. (л. 247/гръб от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); показанията на свидетел Н.П.Н., снети в о.с.з. на 21.10.2025 г. (л. 313 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); показанията на свидетел Б.Х.М., снети в о.с.з. на 21.10.2025 г. (л. 313/гръб от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); показанията на свидетел В.Т. И., снети в о.с.з. на 21.10.2025 г. (л. 314 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); показанията на свидетел Е.К.Б., снети в о.с.з. на 21.10.2025 г. (л. 314 – л. 315 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав) и тези, депозирани пред друг съдебен състав – на 25.01.2023 г. (л. 196/гръб от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК; показанията на свидетел М.Ц.Ч., депозирани пред друг съдебен състав – на 02.10.2023 г. (л. 229 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1, т. 5 от НПК и показанията на свидетел П.С.М., депозирани пред друг съдебен състав – на 13.03.2024 г. (л. 257/гръб от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104- ти състав), приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1, т. 5 от НПК; писмени доказателствени средства – Писмо от СДВР, изх. № 513р- 63919/06.08.2019 г., ведно с приложения – заверени преписи от Заповед № 513р- 8913/24.11.2016 г. на Директора на СДВР и Актове за встъпване в длъжност на младши инспектор Р.К.И., младши инспектор А.Н.Н. и младши инспектор З.М.Г. на длъжност старши полицаи в 01 група „Водачи на служебни кучета“, на сектор „С-5“ към Отдел „Специализирани полицейски сили за опазване и възстановяване на обществения ред“ към СДВР (т. 1, л. 105 – л. 112 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП); Писмо от СДВР, изх. № 513р- 2526/09.01.2020 г., ведно с приложения – заверен препис от специфична длъжностна характеристика № 513р-55006/24.11.2016 г. на длъжността старши полицаи в 01 група „Водачи на служебни кучета“, на сектор „С-5“ към Отдел „Специализирани полицейски сили за опазване и възстановяване на обществения ред“ към СДВР (т. 1, л. 131 – л. 135 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП); Писмо от МВР, Отдел „Специализирани полицейски сили за опазване и възстановяване на обществения ред“, изх. № 464р-5928/05.08.2019 г., ведно с приложения – заверени преписи от изменение на месечния график за м. февруари за определяне на полицейските служители от сектор „С-5“, група ВСК – ОСПСОВОР – СДВР, назначени в наряд на 16.02.2019 г.; ежедневна ведомост на служителите от сектор „С-5“, група ВСК – ОСПСОВОР – СДВР, назначени в наряд на 16.02.2019 г.; информационна карта на наряда серия А № 511004, изготвена от полицейските служители от сектор „С-5“, група ВСК – ОСПСОВОР – СДВР, назначени в наряд на 16.02.2019 г. и докладна записка за посетен сигнал и задържано лице в 05 РУ – СДВР на 16.02.2019 г. (т. 1, л. 114 – л. 119 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП); Писмо от СУ „Св. Климент Охридски“, изх. № 04.02-85/26.09.2019 г., ведно със Справка от Директора на Университетска библиотека (т. 1, л. 122 и л. 123 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП); заверени преписи от Дневник за получени и предадени сигнали и разпореждания в ОДЧ на 05 РУ – СДВР към 16.02.2019 г.; Книга за задържани лица, водена към 16.02.2019 г.; Дневник за отчитане на извършените справки в автоматизираните информационни системи на МВР, водена в 05 РУ – СДВР към 16.02.2019 г.; констатации от проверките на непосредствено изпълнение на ППД от нарядите в 05 РУ – СДВР към 16.02.2019 г. и график на дежурствата по прием на граждани в 05 РУ – СДВР в периода 12.02.2019 г. – 21.02.2019 г. (т. 3, л. 45 – л. 62 от досъдебното производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП); незаверен препис от Резултати от изследване на слуха на А. А. Й. от 13.03.2019 г. в МБАЛ „Токуда Болница – София“ (л. 17 и л. 19 от досъдебно производство № 289/2019 г. по описа на СО – СГП, пр. пр. № 15989/2019 г., М – 114/2019 г. по описа на СРП); незаверен препис от Амбулаторен лист от 15.03.2019 г. за преглед на А. А. Й. в „ДКЦ ХVІІ – София“ ЕООД (л. 18 от досъдебно производство № 289/2019 г. по описа на СО – СГП, пр. пр. № 15989/2019 г., М – 114/2019 г. по описа на СРП); Писмо от 05 РУ – СДВР, изх. № 229000- 15032/13.08.2019 г. (л. 60 от досъдебно производство № 289/2019 г. по описа на СО – СГП, пр. пр. № 15989/2019 г., М – 114/2019 г. по описа на СРП); Писмо от ЦПЗ „Проф. Н. Шипковенски“, изх. № И-644/12.08.2019 г. (л. 63 от досъдебно производство № 289/2019 г. по описа на СО – СГП, пр. пр. № 15989/2019 г., М – 114/2019 г. по описа на СРП); Писмо от ЦСМП – София, изх. № 05.159-1/13.08.2019 г., ведно с приложение – заверени преписи от УФ 257, бл. № 010160 от 16.02.2019 г. и Фиш за спешна медицинска помощ от 16.02.2019 г. (л. 65 – л. 67 от досъдебно производство № 289/2019 г. по описа на СО – СГП, пр. пр. № 15989/2019 г., М – 114/2019 г. по описа на СРП); Писмо от „Аджибадем Сити Клиник – Токуда“ ЕАД, изх. № 791/21.08.2019 г., ведно с приложение – заверен препис от Амбулаторен лист от 13.03.2019 г. за преглед на А. А. Й. (л. 70 – л. 71 от досъдебно производство № 289/2019 г. по описа на СО – СГП, пр. пр. № 15989/2019 г., М – 114/2019 г. по описа на СРП); Писмо от Медицински университет, Медицински факултет – София, Катедра по Съдебна медицина и Деонтология, изх. № 63/03.09.2019 г. (л. 73 от досъдебно производство № 289/2019 г. по описа на СО – СГП, пр. пр. № 15989/2019 г., М – 114/2019 г. по описа на СРП); Писмо от 05 РУ – СДВР, изх. № 229000-22314/23.11.2022 г. (л. 181 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав); Писмо от 05 РУ – СДВР, изх. № 513р-23605/21.04.2022 г. (л. 212 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав); Писмо от СДВР, Отдел „Оперативен дежурен център“, изх. № 513р-39374/12.04.2023 г. (л. 213 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав); заверен препис от Книга за задържани лица, водена в 05 РУ – СДВР към 16.02.2019 г. (л. 216 – л. 220 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав); Писмо от СДВР, Отдел „Оперативен дежурен център“, изх. № 513000-43376/16.06.2023 г. (л. 225 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав); Писмо от СДВР, Отдел „Специализирани полицейски сили“, изх. № 464000-394/12.10.2023 г. (л. 240 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав); Съдебномедицинско удостоверение № 44.02/2019 г., издадено при прегледа на А. А. Й. в Съдебномедицински кабинет – гр. София, ул. „Здраве“ № 2 на 17.02.2019 г. (л. 96 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); Допълнение към Съдебномедицинско удостоверение № 44.02/2019 г., издадено при прегледа на А. А. Й. в Съдебномедицински кабинет – гр. София, ул. „Здраве“ № 2 на 24.03.2019 г. (л. 97 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); Нотариална покана от Д. К. Н.а до А. А. Й., рег. № 5971, том 3, акт № 144 от 01.08.2019 г. по описа на нот. В.К. (л. 98 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); Писмо от СДВР, изх. № 513000-51504/16.07.2025 г., ведно с приложения – материали по преписка № 229зз-447/2019 г. по описа на 05 РУ – СДВР (л. 262 – л. 266 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав) и Справка за съдимост на подсъдимата А. А. Й. (л. 13 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав); веществено доказателствено средство – оптичен носител – приложение към писмо от Медицински университет, Медицински факултет – София, Катедра по съдебна медицина и деонтология, изх. № 63/03.09.2019 г. (л. 73 от досъдебно производство № 289/2019 г. по описа на СО – СГП, пр. пр. № 15989/2019 г., М – 114/2019 г. по описа на СРП); и е взел предвид заключенията на назначените и изготвени Експертизи – Съдебно–Медицинска експертиза по отношение на А.Н.Н. (т. 1, л. 68 – л. 71 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП); Съдебно–Медицинска експертиза по отношение на Р.К.И. (т. 1, л. 74 – л. 77 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП); Комплексна Съдебно–Психиатрична и Съдебно–Психологична експертиза по отношение на А. А. Й. (т. 1, л. 83 – л. 98 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП) и разясненията на изготвилите ги вещи лица в съдебно заседание. При изграждане на свободното си вътрешносъдийско убеждение относно фактите и обстоятелствата, относими към предмета на доказване по делото, СРС е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, като е преценил същите за обективно, безпристрастно и добросъвестно депозирани, еднопосочни, взаимно допълващи се и кореспондиращи със събраните писмени доказателствени средства. СРС не е дал вяра единствено на обясненията на подсъдимата в насока, че е била бита, спъвана, удряна и заплашвана от пострадалите полицейски служители в дома й и, че е искала да види служебните им карти пред блока, в който живеела, като е преценил, че същите се оборват от останалите, събрани по делото, гласни доказателствени средства, и са предназначени да формират защитна версия по повдигнатото й обвинение. Събраните писмени доказателствени средства, вещественото доказателствено средство и експертни заключения, първоинстанционният Съд е кредитирал изцяло, като е приел, че са еднопосочни, непротиворечиви, взаимно допълващи се и относими към предмета на доказване в производството. Въз основа на така събрания доказателствен материал, СРС е приел за установено, от фактическа страна, че подс. А. А. Й. и св. Д. К. Н.а са братовчедки. Те били съсобственици на недвижим имот и между тях съществували разногласия как да се извършват ремонтни дейности и да се управлява имотът. На 16.02.2019 г., около 11.00 часа, св. Д. Н.а, по молба и покана на подс. Й., отишла в нейното жилище, находящо се в гр. София, бул. „••••••••, ет. ••••••••, с цел да уредят въпросите около имотните си спорове. Св. Н.а била откарана до мястото на срещата от своя съпруг – св. Д. Н. Н.. Той не се качил с нея до жилището на подсъдимата, а останал да чака в парка „Заимов“, който се намирал непосредствено до входа на жилищната кооперация, в която живеела Й.. По време на разговорите относно общия им имот, проведени в дома на подсъдимата, двете не постигнали съгласие по отношение на ремонтните дейности, което разгневило Й.. Тя започната да се държи агресивно, като крещяла и отправяла обиди към Н.а и нейното семейство. Св. Н.а, след като видяла, че няма да може да се разбере с братовчедка си, взела решение да си тръгне, като й казала, че нямало смисъл да водят преговори по отношение на общия им недвижим имот и казала, че си тръгва. Тогава подс. Й. отишла до входната врата на жилището си, заключила я, взела ключа и го занесла в една от стаите на жилището и казала „Айде да видим как ще си тръгнеш и дали няма да ме слушаш!“. Н.а се опитала да се свърже по телефона с дъщерята на подсъдимата, за да се разберат, но не успяла и позвънила на съпруга си – св. Н., който продължавал да я чака пред жилищната кооперация. В разговора с него св. Н.а го уведомила, че иска да си тръгне от дома на подс. Й., но последната я била заключила вътре и не искала да отвори вратата. Св. Н. й съобщил по телефона, че е забелязал, че до него се намира полицейски автомобил и ще попита полицейските служители какво да прави, като св. Н.а съобщила етаж и номер на апартамента на подс. Й., както и кой е домофонът, на който отговаря. В намиращия се до св. Н. полицейски автомобил били свидетелите Р.К.И., А.Н.Н. и З.М.Г. – полицейски служители от състава на СДВР, които изпълнявали служебните си задължения по охрана на обществено масово мероприятие – „Луков марш“. Св. Н. ги уведомил за действията на подс. Й., както и за невъзможността на св. Н.а да напусне жилището на подсъдимата, защото била заключена с нея вътре, и че подс. Й. отказвала да отвори вратата. С него към дома на подсъдимата тръгнали двама от полицейските служители – мл. инспектор Р.И. – старши полицай в отдел „СПСОВОР“ в СДВР, и мл. инспектор А.Н. – старши полицай в отдел „СПСОВОР“ в СДВР, които се намирали в района във връзка с изпълнение на служебните им задължения, като Н. ги завел до жилищния вход на подс. Й.. Св. Г. останал при полицейския автомобил, защото имал задача да попълва документи, и продължил да наблюдава района на масовото мероприятие. Приближавайки се до входната врата на жилищния вход, св. Н. показал на полицейските служители кой е домофонът на жилището на подс. Й., като след позвъняване на домофона отговорил женски глас, при което полицейските служители се легитимирали, съобщавайки, че са полицаи, като единия от тях съобщил имената си. Подс. Й. възприела казаното от тях, чуто и от намиращата се в имота св. Н.а. Служителите на МВР поискали да им бъде отворена входната врата на сградата. Подсъдимата попитала, дали полицаят не се казва Н., визирайки св. Д. Н., мислейки си, че той се представя за служител на МВР. Никой не отворил вратата от апартамента на Й. по домофонната уредба, но от входа излязъл мъж с дете и полицейските служители влезли и отишли до входната врата на апартамента на подсъдимата, където ги завел св. Н.. За да не провокира и дразни с присъствието си подс. Й., св. Н. останал на стълбищната площадка малко по-надолу, но имал видимост към входната врата на жилището на подсъдимата. Полицейските служители започнали да чукат по вратата на апартамента и на висок глас се легитимирали, че са полицаи и разпоредили вратата да бъде отворена. Подсъдимата погледната през шпионката, видяла, че пред вратата й се намират служители на МВР в полицейски униформи и отишла да вземе ключа от вратата и отключила, но не позволила на св. Н.а да напусне дома й, а й препречила пътя. Започнала да вика и да се държи агресивно, като обиждала униформените полицаи, които отново й казали, че са служители на МВР. За да може Н.а да напусне жилището, един от двамата полицейски служители отместил подсъдимата за рамото, за да направи място на Н.а да напусне жилището, което тя направила. Други действия спрямо подсъдимата те не извършили. Двамата полицейски служители не влезли в дома на подсъдимата, не използвали никаква физическа сила срещу нея и не я поваляли на земята. Когато Н.а напуснала дома на подсъдимата, последната затръшнала вратата и отказала да даде документите си за самоличност. След като затръшнала вратата на апартамента, подс. Й. започнала да крещи обиди спрямо полицаите, като ги наричала „Мутри!“, „Нещастници!“, „Престъпници!“ и им крещяла, че не са истински полицаи. След като полицейските служители – свидетелите Р.И. и А.Н., се уверили, че подсъдимата няма да им отвори входната врата на апартамента, тръгнали в посоката на св. Н.а и нейния съпруг надолу по стълбището, като заедно с нея и съпруга й излезли пред жилищния блок, находящ се в гр. София, бул. „••••••••, и тръгнали към паркирания им в близост служебен автомобил, за да им снемат личните данни и да придобият още информация за случая и за изясняване на ситуацията. Отпред вървели полицейските служители, а непосредствено зад тях – свидетелите Н.и. Подсъдимата Й., обаче, била силно ядосана и агресивна, и решила да напусне дома си и да последва полицейските служители, към които вече била насочена нейната агресивност. Тя напуснала жилището си по домашни дрехи и обута в домашни пантофи, заключила и взела ключовете със себе си, и се придвижила надолу по стълбите в посоката на отдалечаване на четиримата свидетели. Достигайки в близост до входа на парка „Заимов“ в гр. София, бул. „Янко Сакъзов“, срещу бл. 23, свидетелите Р.И. и А.Н. чули, че зад тях подс. Й. ги приближава и им крещи с думите „Мутри!“, „Нещастници!“, „Убийци!“, „Престъпници!“, „Вие не сте никакви полицаи!“. Тези обиди подс. Й. повтаряла многократно. Избутала ходещите зад полицейските служители свидетели Н.и, приближила се до полицаите И. и Н. и започнала с тяло да се бута в тях и да агресира и вербално, като повтаряла отново „Мутри!“, „Нещастници!“, „Убийци!“, „Престъпници!“, „Вие не сте никакви полицаи!“. Въпреки, че служителите на МВР не й обърнали внимание и не реагирали на поведението й, подс. Й. ескалирала физическата си агресия спрямо двамата полицаи, като първо нанесла удар с юмрук по гърба, в областта на дясната плешка на св. Р.И., след което изритала с крак св. А.Н. в областта на прасеца на левия крак, при което същите изпитали временно неприятно физическо усещане – болка, на мястото на ударите. Полицейските служители И. и Н. неутрализирали нападението на Й., като я хванали за ръцете. Св. Г. се намирал на около 20 м в патрулния автомобил, като видял нападението и действията на подсъдимата и бързо се придвижил до колегите си, като им оказал помощ при поставянето на белезници на Й.. Тримата полицейски служители завели задържаната в полицейския автомобил и докладвали за случилото се на оперативния дежурен център (ОДЦ) № 25, като по тяхно разпореждане трябвало да отведат подс. Й. в 05 РУ – СДВР. Въпреки, че Н.и съобщили на полицейските служители, преди последните да бъдат нападнати от подсъдимата, че не искат да подават жалба срещу нея, служителите на МВР ги уведомили, че с оглед нападението на Й. спрямо тях следва и те да се явят задължително и незабавно в 05 РУ – СДВР, за да дадат сведения. Докато докладвали на ОДЦ и се занимавали с другите формалности около случая, подс. Й. не спирала да буйства в полицейския автомобил, където изкъртила уплътнение на задната врата; успяла да прехвърли ръцете си, върху които били поставени белезниците зад гърба, отпред, отворила шише с минерална вода на един от полицаите и плюла вътре. После успяла да отвори една от задните врати на патрулния автомобил и излязла от него, като полицейските служители я хванали и поставили отново вътре. Докато пътували към 05 РУ – СДВР, подсъдимата не спирала да буйства, като ритала седалките и вратите на автомобила, а така също продължавала да отправя обиди към полицейските служители. След това подсъдимата била предадена на полицейските служители от състава на 05 РУ – СДВР, където същата продължила да се държи агресивно към тях и да ги обижда. Била поставена да седне на пейка в коридора на сградата, с поставени белезници, като продължавала да вика, да обижда и да се опитва да си свали белезниците, протривайки китките на ръцете си с тях. Отказала да предаде държаните от нея ключове, твърдейки, че полицейските служители ще влязат в дома й, за да я оберат. До нея на пейката седнала св. А.И., също служителка на МВР, която се опитвала да я успокои. Й. започнала да я обижда, че си е избрала срамна професия и нейните близки ще се срамуват от нея. Било взето решение подсъдимата да бъде прегледана от психиатър с оглед поведението й, като била откарана в ЦПЗ „Проф. Н. Шипковенски“ от свидетелите Г. и Б., където лекарите не установили болестно мотивирано поведение и отклонения в психиката й, и лицето било върнато обратно в 05 РУ – СДВР, като за задържането на Й. била издадена Заповед за задържане по ЗМВР за срок от 24 часа. За да прибере майка си след освобождаването дошла св. К. – нейна дъщеря, която я прибрала, след като не могли да се свържат с адвокат. В хода на проведеното разследване били назначени Съдебно–Медицински експертизи, със задача да определят вида и характера на нанесените телесни увреждания от подс. Й. на свидетелите Р.И. и А.Н., като, видно от заключенията им, и на двамата полицейски служители, вследствие на нанесените удари от подсъдимата, била причинена лека телесна повреда, изразяваща се в болка, съгласно чл. 130, ал. 2 от НК. Видно от заключението на назначената и изготвена Комплексна Съдебно – Психиатрична и Психологична експертиза, по време на инкриминираното Д.ие няма данни за психопатологични болестни симптоми, които да променят качествено базисните психични годности на подсъдимата Й. да разбира свойството и значението на извършеното, и да ръководи постъпките си, в смисъла на чл. 33 от НК. Установените при експертното изследване личностови характеристики в трудни ситуации, с характеристиката на дазадаптивни реакции, свързани със сензитивност до степен параноидност; отказ от спазване на правила и норми, с данни за ригидност по отношение на моделите за справяне в трудни житейски ситуации, са я улеснили, но не са я лишили от годност да разбира свойството на извършеното и да ръководи постъпките си. Подсъдимата А. А. Й. е родена на •••••••• г. в гр. София, българка, с българско гражданство, разведена, с висше образование, работи като библиотекар в Университетска библиотека към Софийски университет „Св. Климент Охридски“, неосъждана, живуща в гр. София, бул. „••••••••, ет. ••••••••, ЕГН – ••••••••••. При така установената фактическа обстановка, СРС е приел, от правна страна, че с Д.ието си, подс. А. А. Й. е осъществила от обективна и субективна страна всички признаци от състава на престъплението по чл. 131, ал. 2, т. 4, вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 130, ал. 2 от НК, като на 16.02.2019 г., около 11.30 ч., в гр. София, пред входа на парк „Заимов“ срещу № 23 на бул. „Янко Сакъзов“, по хулигански подбуди, причинила леки телесни повреди на повече от едно лице – полицейски органи от състава на Министерство на Вътрешните работи (МВР), а именно: – чрез нанасяне на удар с юмрук в областта на гърба, причинила на полицейски орган – младши инспектор Р.К.И. – старши полицай в отдел „СПСОВОР“ в СДВР, при изпълнение на службата му по охрана на обществения ред, лека телесна повреда, изразяваща се в болка, без разстройство на здравето, като причинената телесната повреда е по хулигански подбуди, а именно: извършила действия, грубо нарушаващи обществения ред и манифестиращи явно неуважение към човешката личност; неуважение към органите на реда, съпроводени с обиди: „Убийци!“, „Престъпници!“ и „Мутри!“, извършени на публично място, без наличие на конкретен личен мотив, при демонстрация на безнаказаност и пренебрежение на установените от закона правила, които закрилят добрите нрави в обществото, и – чрез нанасяне на удар с крак (ритник) в областта на прасеца на левия крак, причинила на полицейски орган – младши инспектор А.Н.Н. – старши полицай в отдел „СПСОВОР“ в СДВР, при изпълнение на службата му по охрана на обществения ред, лека телесна повреда, изразяваща се в болка, без разстройство на здравето, като причинената телесната повреда е по хулигански подбуди, а именно: извършила действия, грубо нарушаващи обществения ред и манифестиращи явно неуважение към човешката личност; неуважение към органите на реда, съпроводени с обиди: „Убийци!“, „Престъпници!“ и „Мутри!“, извършени на публично място, без наличие на конкретен личен мотив, при демонстрация на безнаказаност и пренебрежение на установените от закона правила, които закрилят добрите нрави в обществото. Съдът е приел, че подсъдимата е осъществила Д.ието виновно, с форма на вината пряк умисъл, по смисъла на чл. 11, ал. 2, пр. 1 от НК и по хулигански подбуди. Ето защо е признал подс. А. А. Й. за виновна в осъществен състав на престъпление с посочената правна квалификация, като на основание чл. 131, ал. 2, т. 4, във вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, във вр. чл. 130, ал. 2 от НК, я е осъдил на наказание на наказание „Пробация“, като съвкупност от следните пробационни мерки: „Задължителна регистрация по настоящ адрес“ – за срок от шест месеца, с периодичност 2 пъти седмично, и „Задължителни периодични срещи с пробационен служител“ – за срок от шест месеца. Осъдил е подсъдимата да заплати направените в наказателното производство разноски, а именно сумата от 604.80 лева – по сметка на СДВР, както и сумата от 440 лева по сметка на Висшия съдебен съвет. В хода на проведеното въззивно съдебно следствие е приобщена информация от ВПД Заместник – директор на СДВР относно униформата, с която са били облечени полицейските служители А.Н. и Р.И. към 16.02.2019 г. (л. 122 от въззивното съдебно производство). Въззивният съд изгради своите фактически и правни изводи както на база на доказателствата, събрани и проверени в хода на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция, така и на тези, събрани в хода на въззивното съдебно следствие, които намери за достатъчни по своя обем и категоричност, за да позволят формиране на еднозначни изводи по фактите. Настоящият въззивен състав, след цялостна проверка на доказателствената съвкупност по делото, споделя изцяло както фактическите констатации, така и правните изводи на решаващия първоинстанционен Съд. Правилно СРС е приел, че събраните по делото гласни и писмени доказателствeни средства и способи за доказване – експертизи, обсъдени по отделно и в тяхната взаимовръзка, установяват по несъмнен и категоричен начин авторството на подсъдимата А. А. Й. по отношение на инкриминираното Д.ие и механизма на извършване на същото. За да формира изводите си по фактите, решаващият първоинстанционен Съд е подложил на особено внимателен и задълбочен анализ показанията на полицейските служители Р.И., А.Н. и З. Г., снети на двете фази на производството, и въз основа на прецизния им анализ и съпоставка с останалите, събрани по делото доказателствени източници, е достигнал до единствено възможния и категоричен извод за тяхната пълна кредитируемост. Правилно първият Съд е преценил, че същите са еднопосочни, вътрешно непротиворечиви, кореспондират с останалите, събрани по делото, доказателствени източници и не остават изолирани, поради което е несъмнено, че са обективни, добронамерено депозирани, при подчертан стремеж от страна на свидетелите да съдействат за разкриване на обективната истина. Настоящата инстанция не намира основания да ревизира изводите на контролирания Съд в този смисъл. Не се констатира и заинтересованост на тези свидетели от изхода на делото, в каквато насока са твърденията на защитата. Действително, същите се явяват пострадали от инкриминираното на подсъдимата Д.ие, а също така са предявили и претенции спрямо нея за обезвреда на причинените им неимуществени вреди по гражданско–правен ред. Това обстоятелство, обаче, не сочи непременно на субективизъм и недостоверност на показанията на свидетелите; такава може да се констатира единствено при съпоставка на показанията на свидетелите с останалите, събрани по делото, доказателствени източници, но направения от първия Съд анализ на изложеното от свидетелите И., Н. и Г. на досъдебна фаза и пред Съда, който настоящата инстанция изцяло споделя, категорично не обосновава подобен извод. Така, въз основа на показанията на тези свидетели, депозирани на досъдебна фаза и приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред, се установява безспорно заеманата от всеки от тях длъжност в системата на МВР към инкриминираната дата, а именно – старши полицай към Отдел „Специализирани полицейски сили за опазване и възстановяване на обществения ред“ (ОСПСОВОР) към СДВР. Показанията на свидетелите в тази насока намират категорична доказателствена опора в събраните по делото писмени доказателствени средства, които настоящата инстанция също кредитира с доверие, а именно – Заповед № 513р-8913/24.11.2016 г. на Директора на СДВР и актове за встъпване в длъжност на младши инспектор Р.И., младши инспектор А.Н. и младши инспектор З. Г. на длъжност старши полицаи в 01 група „Водачи на служебни кучета“, на сектор „С-5“ към ОСПСОВОР – СДВР – приложение към писмо от СДВР, изх. № 513р-63919/06.08.2019 г. (т. 1, л. 105 – л. 112 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП). Няма спор и по отношение на обема на служебните правомощия на свидетелите към процесната дата. Същите се установяват по несъмнен и категоричен начин въз основа на отразеното в специфична длъжностна характеристика № 513р-55006/24.11.2016 г. на длъжността старши полицаи в 01 група „Водачи на служебни кучета“, на сектор „С-5“ към ОСПСОВОР – СДВР – приложение към писмо от СДВР, изх. № 513р-2526/09.01.2021 г. (т. 1, л. 131 – л. 135 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), която настоящата инстанция изцяло кредитира, като обективна, относима към предмета на доказване и приобщена към доказателствената съвкупност по съответния, предвиден в закона ред. Напълно еднопосочни и взаимно допълващи се, както и подкрепени от писмените доказателствени средства – в отразеното в изменението на месечния график за м. февруари за определяне на полицейските служители от сектор „С-5“, група ВСК – ОСПСОВОР – СДВР, назначени в наряд на 16.02.2019 г.; в ежедневната ведомост на служителите от сектор „С-5“, група ВСК – ОСПСОВОР – СДВР, назначени в наряд на 16.02.2019 г. и в информационна карта за дейността на наряда бл. № А 511004 от 16.02.2019 г. – приложения към писмо от ОСПСОВОР – СДВР, изх. № 464р-5928/05.08.2019 г. (т. 1, л. 114 – л. 119 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), са показанията на тези свидетели по отношение на определения им наряд на 16.02.2019 г., за времето от 10.00 до 21.00 часа, а именно – заемане на разстановка в парк „Заимов“ за охрана на мероприятието „Луков марш“, което предстояло да се проведе на същата дата. Въз основа на показанията на тези свидетели и на свидетелите Д. Н.а и Д. Н., както и на отразеното в информационна карта за дейността на наряда бл. № А 511004 от 16.02.2019 г. – приложения към писмо от ОСПСОВОР – СДВР, изх. № 464р-5928/05.08.2019 г. (т. 1, л. 118 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), се установява и това, че към 11.05 часа на процесната дата същите заели позиция в служебен полицейски автомобил рег. № ••••••••, до парк „Заимов“, зад театър „София“, като полицейският автомобил бил паркиран в края на алея, отстояща на около 100 м от входа на жилищната кооперация, обитавана от подсъдимата, с административен адрес в гр. София, бул. „••••••••. Настоящата инстанция, също както и решаващият първоинстанционен Съд, се ползва от показанията на полицейските служители Р.И., А.Н. и З. Г., за да приеме за установена датата на процесния инцидент – 16.02.2019 г., като съобрази, че показанията им кореспондират с тези на свидетелите Н.и; с обясненията на подсъдимата и с отразеното в писмени доказателствени средства. Действително, прави впечатление, че разпитан пред контролирания от настоящата инстанция съдебен състав, св. Г. заявява липса на спомен по отношение на датата на инцидента, наложило приобщаване на показанията му от досъдебна фаза, снети при напълно съхранен спомен относно интересуващите производството факти и обстоятелства, а разпитан пред предходен състав на СРС св. Р.И. е заявил, че случаят е от 19.02.2019 г. (вж. л. 123 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав). Това, обаче, според Съда, не сочи на недобросъвестност или заинтересованост на свидетелите, а добре се обяснява, от една страна, с изминалия продължителен период от време от датата на възприемане на интересуващите производството факти и обстоятелства от тяхна страна до датата на разпита им пред двете съдебни инстанции – на 23.03.2022 г. пред СРС, НО, 104-ти състав, и на 08.04.2025 г. пред СРС, НО, 116-ти състав, което е логично и естествено да доведе до невъзможност свидетелите да възпроизведат в цялост и в детайли възприетите от тях факти и обстоятелства, а от друга – на естеството на служебните задължения на свидетелите, с оглед на което те възприемат ежедневно прояви като инкриминираната; извършват проверки на лица и задържат лица, което допълнително затруднява възпроизвеждането на възприятията им по отношение на конкретна проява, значителен период от време след възприемането й. Вън от горното, показанията на тази група свидетели са напълно еднопосочни и взаимно допълващи се по отношение на отправеното искане към тях за съдействие от страна на св. Д. Н. и съобщеното им от последния. Твърденията им в този смисъл, освен че са непротиворечиви и се поддържат неотклонно в двете фази на производството, намират категорична доказателствена опора и в съобщеното от свидетелите Н.и, които ще бъдат предмет на анализ по-долу, поради което Съдът намира, че тези факти и обстоятелства са безспорно установени. За да прецени приблизителния час, в който полицейските служители са били сезирани от св. Д. Н., решаващият първоинстанционен Съд правилно се е доверил на показанията на свидетелите Р.И. и А.Н., снети пред Съда, които сочат, че часът е бил около 11.00; на показанията на св. Д. Н.а от досъдебна фаза в същия смисъл; на показанията на св. Д. Н. в насока, че от влизането на съпругата му в жилищния блок, обитаван от подсъдимата, до обаждането от нейна страна, че не може да напусне домът й са изминали 5–7 минути; на тези на св. Г., снети пред предходен състав на СРС (л. 125/гръб от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав) в смисъл, че е възприел колегите си да излизат от входа на кооперацията около 11.30 часа, както и на отразеното в информационна карта за дейността на наряда бл. № А 511004 от 16.02.2019 г. – приложения към писмо от ОСПСОВОР – СДВР, изх. № 464р-5928/05.08.2019 г. (т. 1, л. 118 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), в която е отразено, че подсъдимата е била задържана в автомобила в 11.30 часа на процесната дата, в какъвто смисъл са и показанията на св. Г. от досъдебна фаза. Предвид така събраните гласни доказателствени средства и отразеното в писмените такива, за Съда е несъмнено, че спорът между подсъдимата Й. и св. Н.а в жилището на първата, се е развил във времевия интервал 11.00 – 11.15 часа, когато полицейските служители са заели мястото на разстановката си, а инцидентът между подсъдимата и свидетелите И. и Н., се е развил около 11.30 часа. Двете групи гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите Р.И., А.Н. и З. Г., от една страна, и показанията на св. Д. Н., от друга, са противоречиви по отношение на това – дали към момента на подаване на сигнала от страна на Н. служебният полицейски автомобил е бил в движение, както твърди Н., който излага, че е възприел полицейският автомобил да идва към него, или вече е бил спрял на определеното място на разстановка. По отношение на това обстоятелство, Съдът се довери на показанията на полицейските служители, като прецени, че вниманието на същите е било насочено към стриктното изпълнение на служебните им задължения, поради което са съхранили спомен за предприетите действия по изпълнението им, докато вниманието на св. Н. е било насочено към провеждания телефонен разговор с неговата съпруга – св. Н.а, и организиране на усилия да й окаже помощ, поради което е естествено същият да не е запаметил конкретика относно положението на полицейския автомобил. Иначе, по отношение на съобщеното от св. Н. на полицейските служители и предприетото от свидетелите Р.И. и А.Н. поведение по придружаване на Н. към жилищния вход, показанията на двете групи свидетели са напълно еднопосочни, взаимно допълващи се, непротиворечиви, кореспондират със съобщеното от св. Н.а за проведения разговор с полицейските служители по домофонната уредба, поради което правилно първият Съд е приел, че няма пречка да ги постави в основата на изводите си по фактите, като обективно, безпристрастно и добросъвестно депозирани. Изложеното в пълнота е относимо и към показанията на двете групи свидетели по отношение на осъщественото позвъняване до апартамента на подсъдимата от полицейските служители по домофонната уредба и начинът, по който същите са влезли във входа на жилищната кооперация. Вярно и точно първият Съд се е доверил на съобщеното от свидетелите Р.И. и А.Н. в насока, че същите са се представили по домофонната уредба, като е преценил, че в тази им част съобщеното от тях намира категорична доказателствена опора в показанията на св. Д. Н.а, която е отговорила на позвъняването. Известно противоречие се констатира измежду показанията на свидетелите Р.И. и А.Н. по отношение на това, дали св. Д. Н. е влязъл заедно с тях в жилищния вход или е останал да чака пред входа. Така, разпитан пред водещия разследването, св. И. посочва, макар и не с категоричност, че св. Н. останал пред входа (вж. показанията му, депозирани в т. 1, л. 32 от досъдебното производство); по-късно, при разпита си пред двата състава на съда посочва, че св. Н. им е показал входната врата на жилището на подсъдимата и останал на стълбите (вж. л. 123 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. и л. 128 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г.), от което следва извод, че ги е придружил във входа, а след това дава показания, че от същия вход излезли четиримата с Н., Н. и Н.а; св. Н. пък сочи, че св. Н. е останал на стълбището във входната кооперация. За да формира изводите си по фактите, настоящият съдебен състав се довери на показанията на свидетелите И. и Н., снети пред Съда и тези на св. Н. от досъдебна фаза, като съобрази, че същите кореспондират по несъмнен и категоричен начин както помежду си, така и с показанията на св. Н. в насока, че се е качил заедно с полицейските служители до входната врата на подсъдимата, за да им я покаже, съобразно указаното му от неговата съпруга, но след това, по съвет на полицейските служители, е слязъл една площадка по-долу, до тази между етажите, за да не провокира напрежение у подсъдимата, но е имал възможност добре да възприеме разменените реплики на входа на жилището. Що се отнася до показанията на св. И. от досъдебна фаза в противния смисъл, Съдът намира, че не може да им се довери, като неподкрепени от останалите доказателствени източници, но като причина за констатираното несъответствие прецени не евентуална заинтересованост или субективизъм при депозиране на показанията му, а единствено разколебаването му в отговор на въпросите на водещия разследването, което добре се обяснява с това, че вниманието на И. е било насочено към предотвратяване на нарушения на правовия ред, а не към поведението на сигналиста Н.. Съдът изцяло се довери на съобщеното от свидетелите А.Н. и Р.И. по отношение на това, че към процесната дата са били облечени с полицейска униформа, като прецени, че показанията им в този смисъл се подкрепят по нужния несъмнен и категоричен начин от съобщеното от подсъдимата и от свидетелите Н.и, които също са възприели униформата им, а нейното естество установи, като се довери на информацията, получена в хода на въззивното съдебно следствие, от ВПД заместник – директор на СДВР (л. 122 от въззивното съдебно производство). От вниманието на Съда не убегна, че при депозиране на показанията си свидетелите Р.И. и А.Н. са пределно лаконични по отношение на фактите и обстоятелствата, относими към поведението им пред входната врата на жилището й. Така, на досъдебна фаза св. И. сочи следното: „С Н. се качихме до апартамента и позвънихме на вратата, като отново се легитимирахме. Една жена леко отвори вратата и в този момент друго лице от женски пол излезе от апартамента и тръгна тичешком надолу по стълбите. Жената, която остана в апартамента, ни нарече убийци и мутри, ние й поискахме документ за самоличност и тя затръшна вратата, като не отвори същата повече“ (вж. показанията на този свидетел, депозирани в т. 1, л. 32 от досъдебното производство); този смисъл са и показанията на св. Н. от досъдебна фаза, който излага и конкретни твърдения за отправените по техен адрес обидни изрази от страна на подсъдимата, която ги нарекла „Мутри, нещастници, престъпници!“ и им заявила, че не са истински полицаи. Свидетелите поддържат тези показания и при разпита им пред двете съдебни инстанции. Настоящата инстанция намира, че принципно следва да се довери на съобщеното от свидетелите в този смисъл, доколкото твърденията им в общи линии се подкрепят и от съобщеното от св. Н.а, която в този момент се е намирала във вътрешността на жилището на подсъдимата, като се е опитвала да го напусне, и със съобщеното от св. Н., който се е намирал на долната стълбищна площадка и е възприемал слухово диалога между полицейските служители, съпругата му и подсъдимата. Както ще бъде изяснено и по-долу, при анализа на обясненията на подсъдимото лице, по делото действително не се установява полицейските служители да са влезли в дома й, нито да са упражнили насилие спрямо нея. Не могат да бъдат пренебрегнати, обаче, показанията на св. Н.а – пряк свидетел – очевидец на развилите се събития, в насока, че единият от полицейските служители (неустановено по делото кой от тях), леко е отместил за рамото подсъдимата, която в този момент е преграждала пътя на Н.а, за да й направи път да напусне апартамента. СГС в този си състав, прецени, че изцяло следва да й се довери, тъй като съобщеното от нея е житейски убедително и логично, предвид сериозните усилия, положени от подсъдимата Й., да я задържи във вътрешността на апартамента и това, че последната, както свидетелства и И., е била отворила вратата не изцяло. Обстоятелството, че разпитани на двете инстанции полицейските служители не съобщават за това действие по отношение на подсъдимата, Съдът отдаде на това, че свидетелите са били фокусирани върху извеждането на св. Н.а от вътрешността на жилището и възстановяването на правовия ред, поради което и известното отместване на подсъдимата, за да се направи път Н.а да излезе от вътрешността на жилището, не е оставило такова впечатление у полицейските служители, че да бъде съхранен спомен за него, дори и до разпита им пред водещия разследването. Що се отнася до известните противоречия в показанията на свидетелите полицейски служители по отношение на конкретното съдържание на отправените по техен адрес обидни реплики от страна на подсъдимата, Съдът прецени, че те се дължат единствено на изминалия продължителен период от време от датата на възприемане на интересуващите производството факти и обстоятелства до датата на разпита на свидетелите пред двете съдебни инстанции – на 23.03.2022 г. пред СРС, НО, 104-ти състав, и на 08.04.2025 г. пред СРС, НО, 116-ти състав, което е логично и естествено да доведе до невъзможност свидетелите да възпроизведат в цялост и в детайли възприятията си. По отношение на тази категория факти и обстоятелства, първият Съд правилно се е доверил на съобщеното от св. Н. на досъдебна фаза (т. 1, л. 37 от досъдебното производство), който възпроизвежда конкретното съдържание на репликите, отправени от страна на подсъдимата, като е преценил, че показанията му са депозирани на 30.07.2019 г., сравнително скоро след възприемане на интересуващите производството факти и обстоятелства, и при изцяло съхранен спомен за същите. За Съда не възникна съмнение, че свидетелите Р.И. и А.Н. пресъздават вярно, точно и добросъвестно фактите и обстоятелствата, относими към поведението им и това на свидетелите Н.и, след като подсъдимата отказала да се легитимира, затръшната вратата след св. Н.а и отказала да я отвори отново, и да им предостави документ за самоличност. Показанията на тази група свидетели в обсъжданата част намират категорична доказателствена опора в съобщеното от свидетелите Н.и, че четиримата тръгнали пеша надолу по стълбите, като обсъждали случилото си и дали Н.и ще подадат жалба, а след излизането им жилищната кооперация се насочили към полицейския автомобил. Тук е мястото да се посочи, че между показанията на двете групи свидетели се констатира известно несъответствие по отношение начина на придвижване на полицейските служители и свидетелите Н.и: на досъдебна фаза свидетелите И. и Н. съобщават, че настигнали свидетелите Н.и и заедно тръгнали към полицейския автомобил, за да им снемат лични данни и да придобият допълнителна информация за случая, а пред Съда уточняват, че свидетелите Н.и се движели непосредствено пред тях; св. Г. заявява липса на спомен по отношение на това обстоятелство, а свидетелите Н.и еднозначно сочат, че при напускането на жилищната кооперация, обитавана от подсъдимата, са вървели зад полицейските служители А.Н. и Р.И.. Несъответствието, обаче, според настоящата инстанция е привидно, доколкото показанията на двете групи свидетели по същността си касаят различни времеви моменти – този по придвижване от жилището на подсъдимата до входната врата на жилищната кооперация, и този по придвижване от там до полицейския автомобил. Съдът няма основания да се съмнява в достоверността на показанията на свидетелите И. и Н. по отношение на това, че докато слизали от жилищния етаж на подсъдимата към входа на кооперацията, те са вървели зад свидетелите Н.и, тъй като именно такава последователност на придвижването им съответства на изложеното, че след като св. Н.а напуснала апартамента и тръгнала надолу по стълбите, където бил съпругът й, полицейските служители останали още известно време пред входната врата на подсъдимата, в очакване същата да им отвори отново и да предостави документ за самоличност. Същевременно, след излизането им от входа на кооперацията и при движението си към полицейския автомобил, според Съда, свидетелите И. и Н. осъществявали движение пред свидетелите Н.и, в какъвто смисъл са показанията на последните, като в тази насока се налагат две съображения: първо, св Н.а заявява пред Съда, че „полицаите тръгнаха преди нас, отминаха ни долу на входа и си излязоха“ (вж. 164/гръб от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав), което сочи на извод, че е възприела как при движението си полицейските служители ги изпреварили на входа на жилищната кооперация, и второ, именно такава последователност на придвижване на свидетелите обяснява добре това, че Н.и са възприели поведението на подсъдимата по бутане и нанасяне на удари на полицейските служители, което не би било възможно, в случай, че са се придвижвали пред тях. Фактите и обстоятелствата, касаещи поведението на подсъдимата след като застигнала полицейските служители Р.И. и А.Н., решаващият първоинстанционен Съд правилно е установил, като се е доверил изцяло на показанията им и подкрепящите ги твърденията на свидетелите Г., Н. и Н.а, преценявайки, че тези свидетели депозират показанията си обективно, безпристрастно и добросъвестно, поради което няма пречка да бъдат ползвани при формиране на изводите му по фактите. Също както първия Съд, и настоящата инстанция намира, че независимо от известните затруднения при пресъздаване на възприятията си, относими към процесната дата, пред Съда свидетелите И. и Н. вярно и точно обективират възприятията си относно нанесените им удари и отправените по техен адрес обидни реплики от страна на подсъдимата при придвижването им към полицейския автомобил, поради което правилно са кредитирани с доверие от СРС. И пред водещия разследването, и пред Съда, тези свидетели дават ясни, точни и непротиворечиви показания по отношение на последователността на нанасяне на ударите от страна на подсъдимата към всеки от тях, а именно – първо на св. И., а след това на св. Н.; по отношение на мястото на нанасяне на ударите – в областта на дясната плешка на св. И. и в областта на прасеца, в близост до коляното, на левия крак на св. Н., и по отношение на начина на нанасяне на ударите – с юмруци в областта на гърба на св. И. и с крак, с ритник в областта на крака на св. Н.. Действително, св. И. не сочи да е възприел момента, в който подсъдимата му е нанесла удари в гърба, като твърди, че ги е усетил, след което се е обърнал и е възприел подсъдимата, но поведението на Й. по нанасяне на удари в областта на гърба на И. е възприето както от свидетелите Н. и Г., който в този момент е бил обърнат към приближаващите го негови колеги полицейски служители, така и от св. Н.а, която се придвижвала зад Н. и И., поради което тези факти и обстоятелства са безспорно установени. Изложеното в пълнота е относимо и към нанесения удар с крак в областта на левия крак на св. Н. – ударът не е бил възприет от този свидетел, който в този момент се е бил обърнал към подсъдимата, за да я хване за ръцете, за да преустанови нейните действия, заедно с И., но е възприет от И., Г. и Н.а. По така наведените съображения, настоящата инстанция намира, че фактите и обстоятелствата относно авторството на подсъдимата Й. и механизма на причиняване на телесните увреждания на свидетелите Р.И. и А.Н., са установени по несъмнен и категоричен начин от събраните и обсъдени по-горе гласни доказателствени средства, между които не констатира съществени противоречия или несъответствия, които да разколебават извода за пълната им кредитируемост. Възраженията на защитата в противния смисъл, настоящата инстанция намира за неоснователни. Правилно и обосновано, за да установи причинените на пострадалите И. и Н. телесни увреждания, в резултат на нанесените им удари от подсъдимата Й., и тяхната медико – биологична характеристика, първият Съд се е доверил на заключението на назначените и изготвени Съдебно–Медицински експертизи, като е преценил, че са обективни, компетентно изготвени, ясни, пълни и точни и относими към предмета на доказване в настоящото производство. Заключенията на вещото лице в тази насока изцяло кореспондират със съобщеното от свидетелите И. и Н. за усещанията, които са изпитали непосредствено след нанасянето на ударите. Не могат да бъдат споделени възраженията на защитата в насока, че до разпита им пред контролирания Съд свидетелите И. и Н. не са съобщили за изпитана от тях болка. Внимателният прочит на показанията на тези свидетели на досъдебна фаза и при предходно разглеждане на делото сочи, че същите ясно и недвусмислено са заявили, че са усетили ударите и макар да не са получили зачервяване и усещането да не е продължило през следващите дни, това е достатъчно, за да се приеме, че са изпитали болка – най-лекото по степен увреждане на здравето, но достатъчно за квалифицирането му като лека телесна повреда. Настоящата инстанция, също както и Районният Съд, намира, че поведението на подсъдимата, описано по-горе, е било достатъчно по интензивност и насоченост, за да причини на свидетелите болка, по смисъла на чл. 130, ал. 2 от НК. Този извод не се разколебава от обстоятелството, че подсъдимата е била обута с пантофи, в каквато насока са обясненията й, които Съдът няма основание да дискредитира, доколкото, дори и обута по този начин, при подходящата сила на удара би причинила кратковременно неприятно усещане, за каквото съобщават пострадалите свидетели. Не на противен извод сочи и обстоятелството, че свидетелите И. и Н. са били облечени в полицейска униформа и обути в кубинки. Видно от информацията, получена в хода на въззивното съдебно производство (л. 122 от същото), към 16.02.2019 г. тези полицейски служители са били облечени със заповяданата за сезона униформа – костюм специален зимен с отличителни знаци и обувки специални зимни (по образец), съгласно Наредба № 812з-1010/24.08.2015 г.; униформата им не е имала подсилени участъци (протектори), а служителите не са били с допълнително оборудване, в това число с бронежилетки и предпазни каски. При това, нанасянето на удар с юмрук в областта на гърба, на дясната плешка, на св. И., и на удар с крак в областта на прасеца на св. Н., е било напълно възможно да им се причини кратковременно неприятно усещане, в какъвто смисъл са и показанията им. Защитата неоснователно сочи и, че св. Н. не би могъл да изпита болка, предвид това, че е бил обут с кубинки. Макар за Съда да е безспорно установен начинът, по който св. Н. е бил обут, това по никакъв начин не разколебава извода, че свидетелят добросъвестно и обективно пресъздава изпитаното от него неприятно усещане от удара, доколкото същият е бил ударен не в областта на глезена, защитен от обувката, а в областта на прасеца, и то – както сочат и св. И., и св. Н. – в областта над обувката, по-близо до коляното, където пострадалият не е бил защитен от обувката или от други защитни средства (вж. показанията на св. И., депозирани на л. 124 и тези на св. Н., депозирани на л. 124/гръб – и двете от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав). Настоящата инстанция, също както решаващият първоинстанционен Съд, се довери на съобщеното от свидетелите И., Н. и Г. по отношение отправените реплики и обидни думи от подсъдимата спрямо тях, като прецени, че освен взаимно допълващи се и непротиворечиви, същите кореспондират и със съобщеното от свидетелите Н.и, поради което отразяват вярно и точно възприятията на тези свидетели. Конкретното съдържание на репликите, отправяни от подсъдимата Й., Съдът установи, като се довери на показанията на свидетелите Н. и Г. от досъдебната фаза, като прецени, че при разпита си пред водещия разследването са демонстрирали съхранен спомен за процесните събития. Въз основа на показанията на полицейските служители Р.И., Н. и Г., инстанциите по същество установяват по нужния несъмнен и категоричен начин и това, че непосредствено след като подсъдимата им нанесла ударите, спрямо нея са били използвани помощни средства – белезници, след което същата е била настанена на задната седалка в служебния полицейски автомобил, а въз основа на посоченото от свидетелите Г. и Н. – и това, че поставените й белезниците са били зачислените на св. И.. По отношение на тези факти и обстоятелства не се констатират каквито и да било противоречия или несъответствия, които да налагат подробното и задълбочено обсъждане на показанията на свидетелите, в изпълнение на императивната законова разпоредба на чл. 305, ал. 3 от НПК. Не са налице основания за дискредитиране показанията на тези свидетели, снети в хода на досъдебното производство и пред предходен състав на СРС, и по отношение поведението на подсъдимата след настаняването й в служебния полицейски автомобил, а именно, че същата продължила да се държи агресивно, прехвърлила ръцете си, на които били поставени белезници, пред тялото си, ритала и блъскала във вътрешността на автомобила, включително нанесла вреди по тапицерията му, опитала и да избяга от автомобила, тъй като същите са напълно еднопосочни, взаимно допълващи се и в основни линии – непротиворечиви. Единственото противоречие в така събраните доказателствени източници се констатира между показанията на св. И., снети на досъдебна фаза и пред предходен състав на СРС, в които свидетелят дава показания за агресивното поведение на подсъдимата в автомобила, от една страна, и тези, депозирани от свидетеля пред контролирания Съд, от друга, в които заявява, че подс. Й. не е буйствала в автомобила (вж. показанията му, депозирани на л. 128/гръб от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав). В тази насока настоящата инстанция, също както решаващият първоинстанционен Съд, се довери на съобщеното от св. И. пред водещия разследването и пред предходен състав на СРС, потвърдени и от свидетеля след приобщаването им, като прецени, че до датата на разпита му пред контролирания съд – 08.04.2025 г., отстояща на повече от шест години от датата на възприемане на интересуващите производството факти и обстоятелства, същият вече няма добре съхранени спомени за поведението на подсъдимата в автомобила. Настоящата инстанция не споделя доводите на защитата, че по делото е останало недоказано приетото от първия Съд в насока, че намирайки се във вътрешността на служебния полицейски автомобил подсъдимата е отворила и плюла в бутилката вода на св. И.. Според Въззивния съд, по делото са събрани напълно еднопосочни и категорични гласни доказателствени средства в тази насока – от показанията на свидетелите Г. и И., които СГС в този си състав изцяло кредитира, тъй като същите кореспондират помежду си по нужния несъмнен и категоричен начин. Настоящата инстанция не се съгласява и с доводите на защитата в насока, че предвид, че е била с поставени белезници зад гърба, не е било възможно подсъдимата да отвори бутилката и да плюе в нея. Напротив, видно от показанията на полицейските служители, посочени по-горе, подсъдимата е успяла, докато е била във вътрешността на автомобила, да прекрачи ръцете си с белезниците и да премести ръцете си пред тялото, което прави напълно възможно да е предприела съобщеното от свидетелите поведение. СГС в този си състав, изцяло кредитира с доверие и показанията на свидетелите Р.И., А.Н. и З. Г. по отношение на поведението на подсъдимата след отвеждането й в сградата на 05 РУ – СДВР, предприетия личен обиск спрямо нея и отказът й да подписва каквито и да било документи, като прецени, че в тази им част показанията на свидетелите намират категорична доказателствена опора в съобщеното от свидетелите Г., И. и Б., които ще бъдат предмет на анализ по-долу. За пълнота, настоящата инстанция намира за необходимо да посочи, че в показанията си полицейските служители И., Н. и Г. не са категорични, дали са докладвали за постъпилия сигнал от Н. на ОДЦ при СДВР; в тази насока по делото не са събрани други доказателствени източници, които да позволят проверка на показанията на свидетелите. За Съда, обаче, е несъмнено, че след поставяне на белезници на подсъдимата, същите са докладвали на ОДЦ 25 при СДВР, в резултат на което са получили разпореждане да транспортират Й. до 05 РУ – СДВР, което и са сторили. В обобщение, настоящата инстанция намира, че като се е доверил на показанията на свидетелите Р.И., А.Н. и З. Г., и ги е поставил в основата на изводите си по фактите, първоинстанционният Съд не е допуснал превратно или едностранчиво тълкуване на доказателствените източници; причините за несъществените противоречия помежду им и за невъзможността на свидетелите да възпроизведат определени факти и обстоятелства бяха изяснени по-горе. Възраженията на защитата в противния смисъл настоящата инстанция, Въззивната инстанция намира за неоснователни. Правилно и обосновано, в основата на изводите си по фактите, първият Съд е поставил показанията на свидетелите Д. Н.а и Д. Н., като не е сторил това произволно, а въз основа на задълбочен и правилен анализ на показанията на тези свидетели, както по отделно, така и в корелация с останалите, събрани по делото, доказателствени източници. Показанията на свидетелите Н.и, депозирани както пред решаващия първоинстанционен Съд, така и пред водещия разследването и пред друг състав на СРС – последните приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред, са достатъчно категорични и вътрешно непротиворечиви, а също и логични и житейски убедителни, за да позволят единствено възможния и несъмнен извод, че са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно, при максимален стремеж от страна на свидетелите да допринесат за изясняване на обективната истина, поради и няма пречка да бъдат поставени в основата на изводите на Съда по фактите. Този извод не се разколебава и от обстоятелството, че между подс. Й. и св. Н.а е налице спор по отношение ползването и строително-монтажните работи в техен общ сънаследствен имот, доколкото само по себе си, това обстоятелство не сочи непременно на субективизъм и недостоверност на показанията на свидетелите; такава може да се констатира единствено при съпоставка на показанията на свидетелите с останалите, събрани по делото, доказателствени източници, но направения анализ на изложеното от свидетелите Н.а и Н. на досъдебна фаза и пред Съда категорично не обосновава подобен извод. Отделно от това, предмет на разглеждане в настоящото производство е обвинение за осъществено противоправно посегателство от страна на подсъдимата А. Й. спрямо полицейските служители А.Н. и Р.И., а не спрямо Н.а или Н., съответен на което е изводът, че последните се явяват трети незаинтересовани лица спрямо пострадалите, като по делото не се установява да имат какъвто и да било мотив в насока да изопачават депозираните от тях показания в ущърб на подсъдимата. Така, показанията на свидетелите Н.а и Н. са напълно еднопосочни, взаимно допълващи се и непротиворечиви по отношение на обстоятелствата, свързани с посещението на Н.а в дома на подсъдимата – на 16.02.2019 г., около 11.00 часа, и поводът за гостуването й. Същите намират категорична доказателствена опора и с съобщеното от подсъдимата, която не отрича факта на посещението на св. Н.а в дома й на процесната дата, както и в показанията на свидетелите И., Н., Г., И. и К., като така събраната доказателствена съвкупност оформя достатъчно стабилна доказателствена опора за формиране на изводите на Съда по фактите. Действително, прави впечатление, че при разпита си пред двете съдебни инстанции, свидетелите Д. и Д. Н.и не са в състояние да възпроизведат датата на развитие на процесния инцидент, като св. Н. датира случилото се към м. февруари 2019 г. Това, обаче, добре се обяснява с изминалия сравнително продължителен период от време от датата на възприемане на интересуващите производството факти и обстоятелства – 16.02.2019 г., и датата на разпита на свидетелите пред Съда – на 25.05.2022 г. – пред 104-ти състав на СРС, и на 23.04.2025 г. – пред 116-ти състав на СРС, предвид което е естествено и логично свидетелите да не са в състояние да възпроизведат в детайли възприетите от тях факти и обстоятелства, и по никакъв начин не разколебава безусловно налагащия се извод, че депозират показанията си правдиво и добросъвестно. Празнотата в показанията на свидетелите е преодоляна от първия Съд, посредством приобщаване на показанията им от досъдебна фаза, снети сравнително скоро след датата, за която свидетелите дават показания, при напълно съхранен спомен от тяхна страна, към доказателствената съвкупност, по надлежния процесуален ред. Въз основа на показанията на свидетелите Н.а и Н., намиращи категорична доказателствена опора в показанията на свидетелите Р.И., А.Н. и З. Г., се установява и това, че само св. Н.а се е качила до дома на подсъдимата, докато св. Н. останал да я чака пред жилищната кооперация. Що се отнася до показанията на св. Н.а по отношение на предшестващите инкриминираната дата взаимоотношения с подсъдимата, същите правилно не са били обсъдени подробно от първия Съд по съображения, че не са относими към предмета на доказване. Изложеното в пълнота е относимо и към обясненията на подсъдимата в тази насока. Иначе правилно и обосновано контролираният от настоящата инстанция съдебен състав е дал вяра на показанията на св. Н.а в насока, че след възникнали разногласия между нея и подсъдимата по време на престоя в дома на последната – факт, за който свидетелства и св. К. – св. Н.а пожелала да напусне жилището на подсъдимата, но последната препятствала това, като заключила входната врата на жилището, отнесла ключа в друго помещение. Макар по отношение на това обстоятелство по делото да са събрани единствено показанията на св. Н.а, доколкото подсъдимата не дава обяснения в тази насока, настоящата инстанция, също както решаващият първоинстанционен Съд намира, че изцяло следва да се довери на свидетелката, тъй като, от една страна, изложените от нея твърдения добре обясняват позвъняването към съпруга й – св. Н., и решението на последния да ангажира вниманието на полицейските служители, намиращи се в близост до входа на жилищната кооперация, а от друга – обяснява необходимостта един от полицейските служители, качили се до дома на подсъдимата, да се наложи да я отмести за рамото, за да може св. Н.а да напусне апартамента. Конкретно отправената от подсъдимата реплика към св. Н.а при заключване на входната врата на жилището – „Айде да видим как ще си тръгнеш и дали няма да ме слушаш!“, Съдът установи въз основа на показанията на св. Н.а от досъдебна фаза, приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред, като прецени, че няма основания да ги дискредитира като съответни на развитието на ситуацията в жилището на подсъдимата и изострянето на взаимоотношенията помежду им. Изцяло следва да бъдат кредитирани с доверие показанията на свидетелите Н.а и Н. в насока, че след като Н.а не могла да напусне жилището на подсъдимата по собствена воля и не могла да се свърже с дъщеря й – св. К., позвънила на съпруга си и го уведомила за създалата се ситуация. По отношение на тези факти и обстоятелства показанията на свидетелите са напълно еднопосочни и взаимнодопълващи се, и кореспондират със съобщеното от подсъдимата в тази насока, макар същата да съобщава единствено, че Н.а е повикала съпруга си да я вземе, поради което следва да се приеме, че са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно. Идентични са и съображенията, поради които Съдът изцяло се довери на съобщеното от св. Н. в насока ангажиране на вниманието на полицейските служители Р.И., А.Н. и З. Г., находящи се в полицейски автомобил паркиран в близост до жилищния вход на кооперацията, обитавана от подс. Й.. Показанията на този свидетел кореспондират по несъмнен и категоричен начин с показанията на полицейските служители и не се оборват от останалите, събрани по делото, доказателствени източници. Правилно и обосновано първият Съд се е доверил на показанията на св. Н. и кореспондиращите им твърдения на полицейските служители, за да формира изводите си относно начина, по който същите са влезли във входа на жилищната кооперация и са достигнали до входната врата на апартамента на подсъдимата, а св. Н. е останал на междустълбищната площадка, водеща към етажа, на който бил апартамента на подсъдимата, откъдето имал възможност да следи развитието на ситуацията. Настоящата инстанция намира, че следва да се довери на съобщеното от свидетелите Н.а и Н., че именно първата от тях е отговорила на повикването на полицейските служители по домофона, тъй като подсъдимата не желаела да им отговори, след което подсъдимата попитала, дали полицаят се казва Д. Н. и отказала да им отвори, като прецени, че твърденията им са напълно еднопосочни, непротиворечиви и логични. Въз основа на твърденията им в този смисъл и показанията на свидетелите Р.И. и А.Н., се установява и съдържанието на проведения разговор по домофонната уредба, както и това, че в хода на разговора полицейските служители се представили и това било възприето от подс. Й., която се намирала до домофонната уредба, монтирана в жилището й. Що се отнася до твърденията на свидетелите Н.и по отношение на поведението на полицейските служители и на подсъдимата пред входната врата на жилището й, е необходимо да се посочи следното. Показанията на свидетелите са напълно еднопосочни, че след като полицейските служители А.Н. и Р.И. потропали на входната врата на жилището на подсъдимата, последната взела ключовете и им отворила, при което Н.а успяла да излезе и тръгнала надолу по стълбите, където я очаквал съпругът й. В тази насока същите намират категорична доказателствена опора и показанията на полицейските служители. Както вече се посочи, че пред водещия разследването, в хода на разпита си на 30.07.2019 г., свидетелите пресъздават сравнително лаконично възприетата от тях фактическа обстановка, като св. Н. сочи, че след като полицаите са почукали на вратата, представили се и казали да се отвори вратата, подсъдимата отключила, съпругата му излязла и подсъдимата тръшнала вратата, а св. Н.а заявява, че след като на вратата се почукало и се чуло „Полиция, отворете вратата!“, подсъдимата погледната през шпионката, взела ключа и отворила вратата, но я блъскала и опитвала да й попречи да излезе, но свидетелката успяла да се измъкне и подсъдимата затръшнала след нея вратата и не я отворила повече. Разпитани пред двата съдебни състава, обаче, свидетелите пресъздават по-подробно възприетите от тях факти и обстоятелства, като включително св. Н. дава показания в насока, че подсъдимата казала „момент да взема ключа“, а след като отключила полицейският служител попитал коя е заключената и казал на съпругата му да излиза, а св. Н.а допълва, че един от полицейските служители отдръпнал за рамото подсъдимата, за да може Н.а да излезе от вътрешността на жилището. Настоящата инстанция намира, че няма пречка да кредитира показанията на свидетелите в обсъдените части, депозирани пред двата съдебни състава, като прецени, че по-голямата им обстоятелственост от показанията им, снети на досъдебна фаза, добре се обяснява с това, че пред Съда са им били задавани по-голям броя уточняващи въпроси от всяка от страните по делото и от Съда. Прави впечатление и, че се констатира известно вътрешно противоречие в показанията на св. Н. в насока – дали пред входната врата на жилището на подсъдимата полицейските служители отново се представили, или не. Така, на досъдебна фаза св. Н. заявява, че те започнали да чукат по вратата на апартамента и се представили; при разпита си пред СРС, НО, 104-ти състав, проведен на 25.05.2022 г., св. Н. съобщава, че единият от полицейските служители се представил с името си, което не може да възпроизведе (вж. показанията му, депозирани на л. 138/гръб и л. 139 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г.); при разпита си пред СРС, НО, 116-ти състав, обаче, отрича да е възприел полицейските служители да са се представили повторно пред вратата на жилището на подсъдимата, след като вече се били представили при разговора им по домофонната уредба (вж. показанията му, депозирани на л. 162/гръб от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г.). По отношение на тези факти и обстоятелства настоящата инстанция, също както решаващият първоинстанционен Съд, кредитира с доверие показанията на св. Н., снети пред органа на досъдебното производство и пред предходен състав на СРС, като прецени, от една страна, че са депозирани сравнително по-скоро след възприемане на интересуващите производството факти и обстоятелства и при по-добре съхранен спомен, за разлика от тези, снети на 23.04.2025 г. – повече от шест години след процесната дата, а от друга, като съобрази, че кореспондират по несъмнен и категоричен начин с показанията на св. Н.а от двете фази на производството в същия смисъл, и със съобщеното от свидетелите А.Н. и Р.И.. Като причина за констатираното вътрешно противоречие в показанията на Н., Съдът отчете единствено изминалия изключително продължителен период от време между датата на възприемане на процесните събития и датата на разпита му пред СРС, НО, 116-ти състав, не и евентуална заинтересованост или субективизъм при депозиране на показанията му пред Съда. На тези фактори Съдът отдаде и известното противоречие в показанията на свидетелите Н. и Н. по отношение на поведението на подс. Й. след като Н.а напуснала жилището. Действително, и двамата свидетели еднопосочно заявяват, че непосредствено след като св. Н.а излязла на стълбищната площадка, подсъдимата затръшната вратата на жилището си, а те тръгнали надолу по стълбите, заедно с полицейските служители; в тази насока по делото са събрани и показанията на св. Н. и И.. Същевременно, на фазата на досъдебното производство св. Н.а съобщава, че са били застигнати от подсъдимата малко след като били излезли от входа на жилищната кооперация и били на входа на парка „Заимов“ (вж. показанията й, депозирани в т. 1, л. 47 от досъдебното производство); в същия смисъл са и показанията й, дадени пред двата съдебни състава; а разпитан пред СРС, НО, 104-ти състав, св. Н. излагат, че възприел подсъдимата да слиза по стълбите още докато били във входа, като тя го подминала преди да излезе от жилищната кооперация (вж. показанията му, депозирани на л. 138/гръб и л. 139 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г.). По отношение на тези факти и обстоятелства настоящата инстанция изцяло се довери на съобщеното от св. Н.а, като прецени, че кореспондира с показанията на свидетелите Н. и И. и добре обяснява защо нападението на подсъдимата над полицейските служители е извършено извън входа на жилищната кооперация. Основателно, за да формира изводите си по фактите, първият Съд се е доверил на показанията на свидетелите Н. и Н.а в частта им, в която същите еднозначно сочат, че при напускането на жилищната кооперация, обитавана от подсъдимата, са вървели зад полицейските служители А.Н. и Р.И., което им е позволило и да възприемат действията на подсъдимата спрямо тях. Привидното противоречие между показанията на двете групи свидетели – очевидци – Н. и Н.а, от една страна, и А.Н. и Р.И. – от друга, по отношение на това обстоятелства, вече беше обсъдено, при анализа на показанията на полицейските служители. Решаващият първоинстанционен Съд е направил вярна и точна преценка по отношение на кредитируемостта на показанията на свидетелите Н.а и Н. и в частта им, в която същите пресъздават възприятията си относно поведението на подсъдимата спрямо полицейските служители А.Н. и Р.И., след излизането им от входа на жилищната кооперация, наложило и намесата на св. Г. – отправените обидни реплики спрямо полицейските служители, искането й да се легитимират и бутането й в тях, а тези на св. Н.а – и в насока нанасянето на удари в областта на дясната плешка на св. Р.И. и в областта на прасеца на св. А.Н.. Действително, в показанията си свидетелите възпроизвеждат по различен начин възприетите от тях реплики, отправени от подсъдимата Й. по отношение на полицейските служители, но това добре се обяснява с бързо и неочаквано развилата се за тях ситуация пред жилищната кооперация на подсъдимата, което не им е позволило да запаметят точно и в детайли отправените реплики, както и с изминалия период от време от възприемане на процесната проява до разпита им на двете фази от производството. За Съда е несъмнено, обаче, че подсъдимата е поискала от полицейските служители да се легитимират; заявила им е, че не са никакви полицаи, и е отправила по техен адрес редица обидни думи. Прави впечатление и, че за разлика от св. Н.а, пред органа на досъдебното производство св. Н. е заявил, че не е възприел нанасянето на удари от страна на подсъдимата на полицейските служители; разпитан пред предходния състав на СРС св. Н. първоначално е посочил, че подсъдимата започнала да бута и рита полицейските служители, че ги е бутала и ритнала единия от тях (вж. показанията му, депозирани на л. 138/гръб от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав), а след това е заявил, че е възприел бутането, не и ритането на полицейски служители (вж. показанията му, депозирани на л. 139/гръб от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав); а в хода на разпита си пред контролирания Съд, св. Н. е заявил, че е възприел подсъдимата да бута единия полицейски служител, но не е възприел да рита друг от полицейските служители. По отношение на това обстоятелство, Съдът се довери на съобщеното от свидетеля на досъдебна фаза, че не е възприел нанасянето на удари, като прецени, че показанията му са депозирани пред водещия разследването скоро след възприемане на процесните факти и обстоятелства и при добре съхранен спомен относно същите; твърденията му пред 104-ти състав на СРС Съдът не кредитира с доверие, но прецени, че същите са инспирирани от възприятията на св. Н.а и на пострадалите лица, от които Н. е разбрал за ударите, а не се дължат на недобросъвестност на показанията на този свидетел. Що се отнася до твърденията му пред предходен състав на Съда и пред 116-ти състав на СРС, че е възприел бутането на подсъдимата в полицейските служители, Съдът намира, че също следва да ги кредитира, тъй като същите са категорично поддържани от свидетеля, а това, че твърдения в този смисъл не са изнесени пред водещия разследването може да бъде обяснено с начина и съдържанието на поставяните към него въпроси. Прави впечатление, че за разлика от свидетелите Н.а и Н., които пресъздават възприятията си, че подсъдимата Й. се е бутала в полицейските служители И. и Н., последните не излагат подобни твърдения. Това, обаче, категорично не разколебава извода за добросъвестност на показанията и на двете групи свидетели. И това е така, тъй като поведението на подсъдимата е описана по-общо от полицейските служители като нападение и агресивност, а не в конкретика, на каквато сочат свидетелите Н.и. От вниманието на въззивната инстанция не убегна и това, че разпитана пред съда св. Н.а не може с категоричност да заяви в каква последователност подсъдимата е нанесла ударите на полицейските служители, с коя ръка и с кой крак, както и в областта на кой крак е ударен единият полицейски служител. Това, обаче, добре се обяснява със значителната темпорална отдалеченост на датата на възприемане на интересуващите производството факти и обстоятелства от датата на разпита на свидетелката пред Съда, при което е съвсем естествено и логично същата да не е във възможност да изнесе категорични твърдения за възприетите от нея факти и обстоятелства, в тяхната цялост, взаимовръзка и хронология, а не на евентуална заинтересованост или недобросъвестност на свидетелката. Същата, обаче, ясно и недвусмислено заявява, че е възприела нанасянето на удар в областта на гърба на единия полицейски служител и в областта на крака на другия от тях, като в обсъжданата им част показанията на тази свидетелка намират категорична доказателствена опора в показанията на свидетелите А.Н., Р.И. и З. Г., обсъдени по-горе. Настоящата инстанция изцяло се довери на показанията на свидетелите Д. Н.а и Д. Н., и по отношение агресивното поведение на подсъдимата по време на отвеждането й в полицейския автомобил и докато е била във вътрешността му преди потеглянето им към 05 РУ – СДВР, като прецени, че в тази им част показанията им намират категорична подкрепа и в съобщеното от полицейските служители Р.И., А.Н. и З. Г.. Напълно еднопосочни, взаимно допълващи се, непротиворечиви и кореспондиращи с показанията на св. И. са и показанията на свидетелите Н. и Н.а по отношение на поведението на подсъдимата след отвеждането й в сградата на 05 РУ – СДВР. В обобщение, настоящата инстанция изцяло се солидаризира с изводите на първоинстанционния Съд по отношение на пълната кредитируемост на показанията на св. Н.а и Н.; причините за несъществените противоречия помежду им или невъзможността на свидетелите да възпроизведат определени факти и обстоятелства, бяха изяснени по-горе. Първият Съд не е допуснал превратно или едностранчиво тълкуване на доказателствените източници като се е доверил изцяло на показанията на тези свидетели, депозирани на двете фази на производството. Същите са еднопосочни, вътрешно непротиворечиви, кореспондират с останалите, събрани по делото, доказателствени източници и поради това за Съда е несъмнено, че са обективни, добронамерено депозирани, при подчертан стремеж на всеки един от тези свидетели да съдейства за разкриване на обективната истина и изводът за тяхната достоверност не е разколебан. Възраженията на защитата в противния смисъл, настоящата инстанция намира за неоснователни. При формиране на изводите си по фактите, настоящата инстанция, също както решаващият първоинстанционен съд, се ползва от показанията на свидетелите А.И., П. Б. и М. Г. – оперативни дежурни полицейски служители към 05 РУ – СДВР, които са били на смяна на 16.02.2019 г., към момента на отвеждането на подсъдимата А. А. Й. в сградата на полицейското управление, като прецени, че са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно, при максимален стремеж да допринесат за изясняване на обективната истина, поради което няма пречка да бъдат поставени в основата на изводите на Съда по фактите. По делото не се установява тези свидетели да са познавали пострадалите И. и Н. или Й., преди отвеждането й в полицейското управление, поради което напълно неоснователно се явява възражението на подсъдимата за каквато и да било тяхна заинтересованост. Действително, прави впечатление, че за разлика от свидетелите И. и Г., които имат сравнително много добре съхранен спомен за възприетите от тях фактите и обстоятелства, което обясняват с впечатлението, което подсъдимата Й. с поведението си им е направила по време на престоя й в полицейското управление, св. Б. заявява липса на каквито и да било запазени спомени в тази насока, наложило приобщаването на показанията й, депозирани пред водещия разследването, към доказателствената съвкупност, по надлежния процесуален ред. Това, обаче, добре се обяснява, от една страна, с изминалия значителен период от време от датата на възприемане на интересуващите производството факти и обстоятелства – 16.02.2019 г., до датата на разпита й пред Съда – 15.04.2025 г., при което е естествено свидетелката да не може да възпроизведе в пълнота и в детайли възприятията си, а от друга – с обстоятелството, че същата не е била ангажирана до такава степен с подсъдимата, както св. И., а единствено е удостоверила с подписа си отказа на подс. Й. да подпише протокола за личен обиск, изготвен от св. И. по реда на ЗМВР и не разколебава извода за добросъвестността на свидетелката при разпита й на двете фази на производството. Въз основа на показанията на свидетелите И. и Г., които намират категорична доказателствена опора и в съобщеното от свидетелите Р.И. и А.Н., Съдът установи по нужния несъмнен и категоричен начин поведението на подс. Й. по време на задържането й в сградата на 05 РУ – СДВР, предприетия личен обиск на подсъдимата от страна на свидетелите И. и Б., както и причината, поради която св. Г. е взел решение и е разпоредил на свидетелите С. Г. и К. Б. да съпроводят подсъдимата до ЦПЗ „Проф. Н. Шипковенски“, където да бъде освидетелствана. Тук е мястото да се посочи, че показанията на тези свидетели по отношение психичното състояние на подсъдимата след отвеждането й в сградата на 05 РУ – СДВР, а именно, че е била изнервена и притеснена, кореспондират и със съобщеното от свидетелите Г., Б. и К., които изнасят същите твърдения при разпита си пред разследващия орган; по отношение на отказа на подсъдимата да подписва документи – и с обясненията на Й., която не отрича това и сочи, че не е разполагала с очила, за да възприеме съдържанието на предоставяните й за подпис документи; а по отношение на нежеланието на подсъдимата да ползва адвокатска помощ или да й бъде извършен медицински преглед – и с отразеното в декларация от 16.02.2019 г. (т. 3, л. 19 от досъдебното производство). Настоящата инстанция намира и, че показанията на свидетелите Г. и И. кореспондират по несъмнен и категоричен начин и със съобщеното от свидетелите Н.а, Н., Р.И. и А.Н. относно поводът за посещението на полицейските служители в дома на подсъдимата, и заедно с посочените гласни доказателствени източници формират стабилна доказателствена съвкупност за формиране на изводите на Съда по фактите. В допълнение и за да отговори на доводите на защитата, Въззивният съд намира, че показанията на полицейските служители от състава на 05 РУ – СДВР правилно са били подложени на обсъждане от първия Съд, независимо, че подсъдимата Й. не е обвинена за Д.ие, извършено по време на престоя й в полицейското управление, тъй като допринасят за изясняване на цялостната фактическа обстановка и за проверка на достоверността на показанията на пострадалите лица. Изцяло следва да бъдат кредитирани с доверие и показанията на свидетелите С. Г. и К. Б. – съпроводили подсъдимата при транспортирането й от екип за спешна медицинска помощ до ЦПЗ „Н. Шипковенски“, като напълно еднопосочни, взаимно допълващи се, непротиворечиви и кореспондиращи с обясненията на подсъдимата и отразеното в писмените доказателствени средства – Писмо от ЦПЗ „Проф. Н. Шипковенски“, изх. № И- 644/12.08.2019 г. (л. 63 от досъдебно производство № 289/2019 г. по описа на СО – СГП, пр. пр. № 15989/2019 г., М – 114/2019 г. по описа на СРП) и Фиш за спешна медицинска помощ от 16.02.2019 г. (л. 67 от същото досъдебно производство). При разпита си пред Съда тези заявяват липса на спомен и невъзможност да възпроизведат в детайли възприятията си относно съпровождането на подсъдимата до ЦПЗ „Проф. Н. Шипковенски“. Това добре се обяснява, от една страна, със сериозната темпорална отдалеченост на датата на разпита на полицейските служители пред СРС – на 15.04.2025 г. от инкриминираната такава – 16.02.2019 г., което логично рефлектира върху възможността им да възпроизведат в цялост и пълнота възприетите от тях факти и обстоятелства, а от друга – с обстоятелството, че при упражняване на служебните им правомощия като полицейски служители, тези свидетели ежедневно изпълняват задачи по съпровождане на лица, поради което е естествено да изпитват трудности при пресъздаване на конкретно изпълнена от тях задача. Независимо от това, за настоящата инстанция е безспорно, че свидетелите полагат всички възможни усилия да допринесат за изясняване на обективната истина, като добросъвестно изнасят и пред органа на досъдебното производство, и пред Съда, станалите им известни факти и обстоятелства, относими към предмета на доказване. По делото не се установява свидетелите да са познавали пострадалите И. и Н. или подсъдимата преди отвеждането й в сградата на 05 РУ – СДВР, поради което възражението на подсъдимата Й. за каквато и да било тяхна заинтересованост, се явява неоснователно. Въз основа на показанията на тези свидетели, подкрепени и от напълно еднопосочните твърдения на свидетелите И. и Г., съдилищата установяват издаденото разпореждане подсъдимата да бъде отведена за преглед в ЦПЗ „Н. Шипковенски“, и предприетите от свидетелите Г. и Б. действия по изпълнението му и последващото й връщане в сградата на 05 РУ – СДВР. Подсъдимата в обясненията си също не отрича да е била отведена за психиатричен преглед, поради което твърденията й се явяват в подкрепа на съобщеното от свидетелите. Показанията на свидетелите Г. и Б. послужиха на Съда, за да формира изводите си по отношение поведението на подсъдимата по време на отвеждането й за преглед и връщането й в сградата на полицейското управление, което според свидетелите, е било адекватно и уважително, като Й. им е оказвала съдействие, въпреки, че е била изнервена и афектирана и отказвала да подписва предоставените й документи. Съдът изцяло кредитира с доверие твърденията на свидетелите в този смисъл, като прецени, че в частта им, в която свидетелите съобщават, че подс. Й. е отказала да разпише съставения протокол за предупреждение по реда на чл. 65 от ЗМВР, твърденията им кореспондират по несъмнен и категоричен начин с показанията на свидетелите Р.И., А.Н., А.И. и М. Г.; с обясненията на подсъдимата в същия смисъл и с отразеното в приложения по делото протокол за предупреждение от 16.02.2019 г. (т. 3, л. 21 от досъдебното производство), а в частта им, в която свидетелите сочат, че подсъдимата е била изнервена и афектирана – с твърденията на свидетелите И., Г. и К.. Вън от горното, показанията на свидетелите Г. и Б., изцяло кредитирани от Съда, категорично не разколебават твърденията на свидетелите И., Г. и Н.а по отношение възприетото от тях поведение на подсъдимата непосредствено след отвеждането й в сградата на 05 РУ – СДВР, изразяващо се в отправяне на обиди и викове към полицейските служители, доколкото възприятията на отделните групи свидетели се отнасят към различни, темпорално обособени, етапи от задържането на подсъдимата, което е естествено да рефлектира и върху поведението й. В тази връзка е необходимо да се припомни, че св. И. дава показания в насока, че първоначално, при извършения й личен обиск, подсъдимата е отказала да предостави ключовете от дома си на свидетелката, но на по-късен етап, именно преди отвеждането й в ЦПЗ „Н. Шипковенски“, се е съгласила да й ги предостави. За промяна в поведението на Й. свидетелства и Г., който сочи, че първоначално подсъдимата не е искала адвокат, медицинска помощ, вода или храна, а по-късно – след пристигането на дъщеря й, отказвала да напусне районното управление, докато не се срещне с адвокат. В този смисъл показанията на свидетелите Г. и Б. не само не разколебават, но и подкрепят изложеното от другите свидетели, възприели поведението на подсъдимата в районното полицейско управление. Възраженията на защитата в противния смисъл настоящата инстанция намира за неоснователно. Показанията на свидетелите Г. и Б. по отношение на резултатите от извършения преглед на подсъдимата в медицинското заведение кореспондират по несъмнен и категоричен начин със събраните по делото писмени доказателствени средства – писмо от ЦПЗ „Проф. Н. Шипковенски“, изх. № И-644/12.08.2019 г. (л. 63 от досъдебно производство № 289/2019 г. по описа на СО – СГП, пр. пр. № 15989/2019 г., М – 114/2019 г. по описа на СРП), и със заключението на назначената и изготвена Комплексна Съдебно–Психиатрична и Съдебно–Психологична експертиза по отношение на Й. (т. 1, л. 83 – л. 98 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), поради което Съдът изцяло им се довери. Не са налице основания да бъдат дискредитирани показанията на св. Б., депозирани пред водещия разследването (т. 1, л. 61 от досъдебното производство) и по отношение съобщеното му от подс. Й., а именно, че на вратата на жилището й позвънили полицейски служители, с които тя имала конфликт, тъй като тези му твърдения кореспондират с тезата на подсъдимата по отношение намесата на полицейските служители при възникналия конфликт със св. Н.а. Настоящата инстанция не намира основания да дискредитира с доверие и показанията на св. А. И. – служител на 05 РУ – СДВР към 16.02.2019 г., като прецени, че въпреки невъзможността му да възпроизведе при разпита си пред Съда възприятията си относно фактите и обстоятелствата, относими към предмета на доказване, същият депозира показанията си обективно, безпристрастно и добросъвестно. По делото не се установява този свидетел да е познавал пострадалите И. и Н. или подсъдимата преди отвеждането й в сградата на 05 РУ – СДВР, поради което напълно неоснователно се явява възражението на подс. Й. за каквато и да било негова заинтересованост. Това, че пред Съда св. А. И. заявява липса на спомен по отношение на интересуващи производството факти и обстоятелства, добре се обяснява, от една страна, с изминалия сравнително продължителен период от време между датата на възприемане на фактите и обстоятелствата, за които свидетелят дава показания – на 16.02.2019 г., и датата на разпита му пред Съда – на 15.04.2025 г., което логично рефлектира върху възможността му да възпроизведе в цялост и в пълнота възприетите от него факти и обстоятелства повече от шест години по-късно, а от друга – с обстоятелството, че при упражняване на служебните си правомощия като полицейски служител при 05 РУ – СДВР, и в частност – като дежурен по прием на граждани, този свидетел ежедневно снема сведения от голям брой граждани и възприема твърдения като тези за инкриминираната, поради което е естествено да изпитва трудности при пресъздаване на конкретна проява, свързана с обичайните му служебни задължения, и то – значително време след възприемането й, и по никакъв начин не рефлектира върху крайния извод на Съда, че свидетелят депозира показанията си безпристрастно и добросъвестно. Невъзможността на този свидетел да възпроизведе в детайли възприетите от него факти и обстоятелства, интересуващи производството, е преодоляна чрез приобщаване на показанията му, снети на досъдебното производство към доказателствената съвкупност. По отношение на обсъжданата категория факти и обстоятелства, не е налице доказателствен дефицит. Показанията на св. А. И. от досъдебна фаза кореспондират по нужния несъмнен и категоричен начин с писмените доказателствени средства, приобщени по делото и в частност – с отразеното в график за дежурствата по прием на граждани в 05 РУ – СДВР за периода от 12.02.2019 г. до 21.02.2019 г., видно от който на дата 16.02.2019 г. А. И. е бил назначен за дежурен по прием на граждани за времето от 08.00 до 14.00 часа, а също и с приложените по делото преписи от сведения от Д. Н.а и Д. Н., снети именно на 16.02.2019 г. пред св. А. И. (т. 3, л. 12 и л. 13 от досъдебното производство). При това показанията на св. А. И. послужиха на Съда да формира изводи в насока, че свидетелите Н.а и Н., при отиването им в 05 РУ – СДВР, са депозирали сведенията си именно пред него. Този свидетел не възпроизвежда нито пред органа на досъдебното производство, нито пред Съда възприятията си относно съдържанието на снетите сведения, освен в частта им, че лицето от женски пол, депозирало сведения, е било задържано против волята си в дома на нейна сродница, поради което, и с оглед това, че сведенията от 16.02.2019 г. не представляват писмени доказателствени средства по делото, тъй като не са снети по реда на НПК, Съдът не установи тяхното съдържание в цялост. Контролираният от настоящата инстанция съдебен състав се е доверил на показанията на св. С.Р., снети пред него, в о.с.з. на 23.04.2025 г. в насока, че същият е отговарял за безопасността на задържаните лица в сградата на 05 РУ – СДВР, а също и, че има спомен за задържането на подсъдимата, като е преценил, че са правдиви и добросъвестно депозирани и кореспондират с показанията на свидетелите И. и Г., и с отразеното в заповедта за задържане на подсъдимата от 16.02.2019 г. (т. 3, л. 15 – л. 16 от досъдебното производство). По делото не се установява този свидетел да е познавал пострадалите И. и Н. или подсъдимата преди отвеждането й в сградата на 05 РУ – СДВР, поради което напълно неоснователно се явява възражението за каквато и да било негова заинтересованост. Настоящият състав намира, че действително от св. Рачев не би могло да се очаква да възпроизведе в детайли фактите и обстоятелствата, относими към задържането на подсъдимата, предвид, от една страна, изминалия сравнително продължителен период от време между датата на възприемане на фактите и обстоятелствата, за които свидетелят дава показания – на 16.02.2019 г., и датата на разпита му пред Съда – на 23.04.2025 г., а от друга – с обстоятелството, че при упражняване на служебните си правомощия този свидетел ежедневно възприема голям брой задържани лица, поради което е естествено да изпитва трудности при пресъздаване на възприятията си за поведението на конкретно задържано лице, и то – значително време след възприемането на съответните факти и обстоятелства и по никакъв начин не рефлектира върху крайния извод на Съда, че свидетелят депозира показанията си обективно, безпристрастно и добросъвестно. Решаващият първоинстанционен Съд е подложил на анализ показанията на св. М.Л. – районен инспектор към 05 РУ – СДВР, и правилно е преценил, че същите са депозирани безпристрастно и добросъвестно, макар да не допринасят за изясняване на обективната истина. Свидетелката Л. не е възприела факти и обстоятелства, относими към инкриминираната дата, а единствено се е запознала с докладна записка относно задържането на подсъдимата и е снела сведения от същата, чието съдържание не е установено. Вярно и точно решаващият първоинстанционен Съд е преценил, че свидетелите Н.Н., Б.М., В. И., М.Ч. и П.М.. депозират обективно, безпристрастно и добросъвестно показанията си, макар да не се възприели факти и обстоятелства, относими към предмета на доказване и с показанията си да не допринасят за изясняване на обективната истина. По делото не се установява тези свидетели да са познавали пострадалите И. и Н. или подсъдимата Й., респективно – да са заинтересовани от изхода на делото. Въз основа на изложеното от обсъжданата група свидетели, съдилищата установяват местоработата и естеството на служебните им задължения, както и начинът на постъпване на сигналите в оперативния дежурен център на СДВР – от полицейски служители и от оператори на телефон 112, и по канал ЗАРЯ, предназначен за сигнали, подавани при охрана на масови мероприятия; последващата им обработка и разпределение. Не се установява, обаче, някой от тези свидетели да е възприел доклад или сигнал, касаещ подсъдимата. Прави впечатление, че свидетелите не са в състояние да възпроизведат редица факти и обстоятелства, като например датата на провеждане на събитието „Луков марш“ и това, дали са получавали сигнали във връзка с това мероприятие, но това добре се обяснява със сериозната темпорална отдалеченост на датата на разпита на полицейските служители от инкриминираната такава, и с обстоятелството, че при упражняване на служебните им правомощия като полицейски служители, тези свидетели получават и обработват голям брой сигнали, поради което е естествено да изпитват трудности при пресъздаване на конкретен такъв сигнал или сигнал към определена дата. Доколкото, обаче, не се установява към тях да е бил подаван сигнал, относим към поведението на подсъдимото лице, невъзможността им да възпроизведат определени факти, относими към служебната им ангажираност, не води до доказателствен дефицит. Правилно и обосновано решаващият първоинстанционен съд е кредитирал с доверие и показанията на св. С. Й. – К. – дъщеря на подсъдимата, като е преценил, че независимо от роднинската й връзка с подсъдимата, същата депозира правдиво и добросъвестно показанията си. Въззивният съд не намира основания да ревизира изводите на контролирания съд в този смисъл. Действително, св. К. не е възприела факти и обстоятелства, относими към инкриминираното Д.ие, но показанията й послужиха на инстанциите по същество за проверка достоверността на обясненията на подсъдимата и показанията на свидетелите Н.и в насока, че св. Д. Н.а е била в дома на Й. на процесната дата и по повод възникналия конфликт помежду им се е достигнало да намеса на полицейски служители. Тези факти и обстоятелства безусловно се потвърждават от св. К.. Въз основа на показанията на този свидетел, които, впрочем, кореспондират със съобщеното от св. Г., се установява състоянието и поведението на подсъдимата към момента на освобождаването й от полицейското управление. Съдът кредитира с доверие и твърденията на св. К. в насока, че е възприела увреждания по тялото на майка й от поставените белезници, като прецени, че същите кореспондират с отразеното в издаденото при прегледа на Й. в Съдебномедицински кабинет – гр. София, ул. „Здраве“ № 2, Съдебномедицинско удостоверение № 44.02/2019 г. (л. 96 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав) и добре се обясняват с продължителния престой на подсъдимата с поставени помощни средства – белезници, и опитите на подсъдимата в полицейския автомобил да се освободи от тях. СГС в този си състав, не намира за необходимо да дискредитира показанията на св. К. и по отношение на декларацията, която е била мотивирана да подпише при пристигането й в полицейското управление, като съобрази, че същите са логични и житейски убедителни, предвид действащите полицейски процедури. Настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд, че показанията си св. А.Й. – бивш съпруг на подсъдимата, са обективно, безпристрастно и добросъвестно депозирани, но предвид обстоятелството, че същият не е възприел факти и обстоятелства, относими към предмета на доказване и не е общувал с подсъдимата от дълги години преди датата на инцидента, показанията му действително не допринасят за разкриване на обективната истина. Същите послужиха на съдилищата единствено за установяване на взаимоотношенията му с подсъдимата и за проверка на показанията на свидетелите Д. и Д. Н.и по отношение роднинската връзка на първата от тях с подс. Й.. Правилно и обосновано решаващият първоинстанционен съд е кредитирал с доверие показанията на св. Е.Б. – познат на подсъдимата, като е преценил, че са обективно и добросъвестно депозирани, и кореспондират с писмените доказателствени средства и в частност – с отразеното в писмо от СУ „Св. Климент Охридски“, изх. № 04.02-85/26.09.2019 г., придружено със справка от директора на Университетска библиотека (т. 1, л. 122 и л. 123 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП) по отношение характеристичните данни за Й.. Въпреки, че св. Б. не е възприел факти и обстоятелства, относими към развитието на процесния инцидент, показанията му допринасят за установяване на особеностите на личността на подсъдимата и преценка на степента й на обществена опасност, което без съмнение е решаващо за правилната индивидуализация на наказателната й отговорност за извършеното престъпление. Вярно и точно районният Съд е преценил, че известното противоречие в показанията на свидетеля, депозирани пред него и пред друг състав на съответния първоинстанционен съд (л. 196 от съдебното производство по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104- ти състав), наложило приобщаване на последните към доказателствената съвкупност, по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК, касаещи отношението на подсъдимата към органите на реда, от една страна, не е съществено, за да обуслови дискредитирането на показанията на този свидетел в тяхната цялост, а от друга – не касае съществени за предмета на доказване факти и обстоятелства, а единствено субективните представи и собствени интерпретации на свидетеля по отношение ценностната система на подсъдимото лице, които почиват на негови предположения, както сам твърди, а не на реално възприети от него факти и обстоятелства. По отношение на обясненията на подс. А. А. Й., снети пред решаващия първоинстанционен Съд, настоящата инстанция намира за необходимо да посочи следното. Правилно и обосновано първият Съд се е доверил на съобщеното от подсъдимата по отношение на датата на посещението на св. Н.а в дома й – на 16.02.2019 г., както и на това, че същата се е качила сама до дома й, а нейният съпруг – св. Н., е останал отвън, като е преценил, че в тази им част обясненията на подсъдимата намират категорична доказателствена опора в съобщеното от свидетелите Н.а и Н., Р.И. и А.Н., поради което следва да се приеме, че са депозирани от подсъдимата правдиво и добросъвестно. Подсъдимата добросъвестно сочи и на роднинската си връзка със св. Н.а. Идентични са и съображенията, поради които Въззивната инстанция се доверява на твърденията на подсъдимата по отношение на повода за посещението на св. Н.а в дома й, както и възникналите разногласия помежду им по отношение на съсобствен недвижим имот. Конкретните насрещни претенции и пререкания между Й. и Н.а, обаче, Съдът не намери основания да обсъди подробно, тъй като не допринасят за изясняване на обективната истина. Изложеното в пълнота е относимо и към обясненията на подсъдимата по отношение на облигационно–правните й взаимоотношения с лице с имена Й.Й.. Вярно и точно Й. пресъздава и това, че докато се намирала в дома си, св. Н.а позвънила на св. Н. да я вземе. Не могат да бъдат кредитирани с доверие, обаче, твърденията на подсъдимата, изнесени пред първия Съд, в насока, че не е пречила на св. Н.а да излезе от дома й. Тези твърдения на подсъдимата Районният съд правилно е преценил като нейна защитна версия, доколкото остават напълно изолирани и се оборват от взаимно допълващите се показания на свидетелите Н.а, Н., Р.И. и А.Н., формиращи категорична доказателствена опора за изводите на Съда по фактите. Именно поведението на подсъдимата по заключване на св. Н.а в дома й и препятстване напускането на жилището, добре обяснява предприетото от св. Н. поведение по ангажиране вниманието на полицейските служители, непознати му до момента, за да окажат помощ на съпругата му. Независимо от горното, Съдът намира, че подсъдимата вярно и точно е изложила твърденията си по отношение на приблизителния час, в който униформени лица – за които по делото се установява с нужната категоричност, че са свидетелите Р.И. и А.Н., са позвънили на входната врата на жилището й, находящо се на горепосочения адрес – около 11.00 часа. Както вече се посочи, по отношение на това обстоятелство са събрани напълно еднопосочните и взаимно допълващи се показанията на свидетелите Н.а, Н., А.Н., Р.И. и З. Г., обсъдени по-горе, които изцяло кореспондират с обясненията на подсъдимата в обсъжданата част. Съдът, обаче, не се доверява на твърденията на подсъдимата, че свидетелите И. и Н. не са се легитимирали. Напротив – от напълно еднопосочните показания на тези свидетели и на свидетелите Н.и, които бяха предмет на обсъждане по-горе, безспорно се установява, че пострадалите са се легитимирали двукратно – и по домофонната уредба, и пред входната врата на жилището на подсъдимата, че са полицаи от СДВР и са съобщили имената си. Действително, не се установя полицейските служители да са показали личните си знаци и други документи, но същите са били в обективна невъзможност да сторят това, предвид изключително краткото време, през което вратата на апартамента на подсъдимата е била отворена и концентрацията на усилията им по извеждане на Н.а от вътрешността на жилището. За Съда, обаче, е несъмнено, че подсъдимата добре е възприела качеството им на полицейски служители – както пред дома си, така и на улицата пред жилищната кооперация, още повече, че същите са се намирали и в близост до служебен полицейски автомобил, обозначен по съответния ред, дори и да не е могла да възприеме имената и длъжността им. Категорично не могат да бъдат възприети като достоверни и обясненията на подсъдимата в насока, че след като отворила вратата на униформените лица, същите влезли в дома й, единия от тях я изблъскал до средата на хола и с подсичане я повалил на пода, при което тя започнала да вика за помощ. Обясненията на подсъдимата в този смисъл, както правилно е приел и първият Съд, остават напълно изолирани и неподкрепени от останалите, събрани по делото, доказателствени източници – нито пострадалите свидетели съобщават за подобно поведение, нито свидетелите Н.и, които са се намирали в близост, са възприели признаци на нанасяне на побой или викове за помощ от апартамента; нещо повече – твърденията на подсъдимата са и нелогични, доколкото, в случай, че събитията са се развили по съобщения от нея начин, не би било възможно във времево отношение полицейските служители да настигнат свидетелите Н.и при слизането им по стълбите и да ги задминат на изхода на жилищната кооперация. Действително, видно от приобщеното по делото, в качеството му на писмено доказателствено средство, Съдебномедицинско удостоверение, изготвено при прегледа на подс. Й. на 17.02.2019 г. в Съдебномедицински кабинет на ул. „Здраве“ № 2, при същата са констатирани следните телесни увреждания: характерни кръвонасядания на дясна мишница; характерни кръвонасядания и охлузвания в двете гривнени и надгривнени области, кръвонасядания на гърба отдясно; охлузване на 5-ти пръст на лява ръка; кръвонасядане на дясна подбедрица. Нито едно от тези увреждания, обаче, не съответства на твърденията на подсъдимата да е било блъскана и да е паднала на пода – и то на два пъти – от цял ръст, вследствие на подсичане с кубинка. Не могат да бъдат кредитирани с доверие и обясненията на подсъдимата, че е решила да последва униформените лица на улицата, където смятала, че ще бъде в безопасност и където би могла да разбере самоличността им. Въззивната инстанция изцяло се солидаризира с доводите на решаващия първоинстанционен Съд, че обясненията й в този смисъл са напълно нелогични и житейски неубедителни, по съображения, че след като полицейските служители вече са били напуснали дома на Й., след нанесен й – според подсъдимата – побой, е било лишено от смисъл поведението й да ги настига извън дома си, вместо да остане в защитеното пространство на собственото си жилище, или да потърси намеса на други органи на реда, чрез обаждане до единен национален телефон за спешни повиквания 112. Отделно от това, макар по делото да е установено, че същата е отправяла на висок глас искане към полицейските служители И., Н. и Г. да се легитимират, което те и сторили пред полицейския автомобил, поведението й извън жилищната кооперация категорично не е било насочено към провеждане на разговор с полицейските служители или привличане на вниманието на трети лица във връзка с евентуално нанесен й побой; напротив – същата с бързи крачки е доближила пострадалите и им се е нахвърлила, както съобщава Г. – поведение, което не съответства на това на лице, което е било уплашено и е търсело помощ и закрила, поради нанесен му минути по-рано побой от същите полицейски служители. Иначе СГС в този си състав намира, че няма пречка да се довери на подсъдимата по отношение на начина, по който е била облечена и обута при излизането й от дома й, като прецени, че същите не се разколебават от останалите, събрани по делото, доказателства, доколкото останалите свидетели – очевидци не са категорични по отношение на облеклото на Й.; нещо повече – твърденията на подсъдимата кореспондират до голяма степен със съобщеното от св. И., която е имала възможност продължително време да наблюдава подсъдимата. Първият Съд правилно не е дал вяра на обясненията на подсъдимата в насока, че полицейските служители са й поставили помощни средства – белезници, и са я „влачили“ през локви и снежни преспи до полицейския автомобил, веднага след като излязла от входа на жилищната кооперация. Обясненията й в този смисъл се оборват от напълно еднопосочните и взаимно допълващи се показания на свидетелите Н.а, Н., Р.И., А.Н. и З. Г., в насока, че до задържане на подсъдимата се достигнало едва след като същата е нанесла последователно удари в областта на гърба на И. и в крака на Н., и то – след като полицейските служители са се били отдалечили на известно разстояние от жилищната кооперация, обитавана от подсъдимата, и са се били насочили към полицейския автомобил, за да снемат сведения от Н.и. Отделно от това, обясненията на подсъдимата в този смисъл са и житейски неубедителни и нелогични. И това е така, тъй като полицейските служители не са намерили за необходимо да задържат подсъдимата пред жилището й, докато св. Н.а все още е била лишена от възможност да го напусне по собствена воля, а след това са си тръгнали, въпреки неизпълнението от страна на подсъдимата на полицейското разпореждане да отвори вратата и да им покаже документ за самоличност, поради което е напълно лишено от логика да се приеме, че биха я задържали без причина, веднага след като подсъдимата е излязла от жилищната кооперация. Предвид изложеното следва да се приеме, че и в тази им част обясненията на подсъдимата, според съда, са предназначени да формират защитната й версия по повдигнатото обвинение. Вън от горното, не се установява автомобила на полицейските служители да е бил паркиран непосредствено до входа на жилищната кооперация, обитавана от подсъдимата, както съобщава последната, а на отстояние, определяно от полицейските служители от около 100 м. По съображения, изводими от подробния анализ на показанията на свидетелите Н.а, Н., Р.И., А.Н. и З. Г., които настоящата инстанция не намира за необходимо да преповтаря и тук, не се кредитират с доверие обясненията на подсъдимата Й. в насока, че не е нанасяла удари на полицейските служители И. и Н.. Не могат да бъдат възприети с доверие и обясненията на подсъдимата по отношение на упражнено й насилие, докато била настанена в полицейския автомобил. И тук настоящата инстанция намира за необходимо да посочи, че обясненията й в този смисъл, освен, че са оборени с категоричност от показанията на свидетелите Н.а, Н., Р.И., А.Н. и З. Г., обсъдени подробно по-горе, още и не намират опора в констатациите на съдебния медик, освидетелствал Й. на датата след инкриминираната. Вярно е, че при същата са констатирани и увреждания, които не се дължат на поставянето и престоя й с помощни средства – белезници, а именно кръвонасядания на дясна мишница; кръвонасядания на гърба отдясно; охлузване на 5-ти пръст на лява ръка и кръвонасядане на дясна подбедрица. Тези увреждания, обаче, добре се обясняват с усилията на подсъдимата да премести ръцете си, с поставени на тях белезници, пред тялото си; с агресивното й поведение във вътрешността на автомобила; с опита си да избяга от полицейския автомобил и с поведението си докато е била задържана в полицейското управление и по никакъв начин не може да се приеме, че са й били причинени от полицейските служители, докато се е намирала в полицейския автомобил. Идентични са и съображенията, поради които Съдът не може да кредитира с доверие съобщеното от подсъдимата в насока, че й е бил нанасян побой в сградата на полицейското управление, поради отказът й да подписва предоставяните й документи. Тук Въззивната инстанция намира за необходимо да акцентира на показанията на св. И., която сочи, че подсъдимата нарочно е била поставена да седне в обхвата на камерите в полицейското управление, за да се изключи всякаква възможност от оплаквания от полицейско насилие от нейна страна. Вън от горното, по делото е безспорно установено, че подсъдимата е отказала да подписва каквито и да било документи, предоставени й в сградата на полицейското управление, в какъвто смисъл са и нейните обяснения. Иначе вярно и точно подсъдимата излага, че след отвеждането й в сградата на полицейското управление, е била поставена да седне на пейка с поставени белезници, както и че в същото полицейско управление били снети сведения от Н.и. Обясненията й в този смисъл кореспондират по несъмнен и категоричен начин с показанията на свидетелите И. и Г. – по отношение на мястото, на което е била оставена подсъдимата и това, че е била с белезници, и с тези на св. А. И., Н.а и Н. – по отношение на това, че първият от тях е снел сведения от Н.и в сградата на полицейското управление. Като необективни и недобросъвестни, обаче, следва да се преценяват обясненията на подс. Й. в насока, че по време на целия си престой е искала да й бъде осигурен адвокат – твърденията й в този смисъл категорично се оборват не само от показанията на свидетелите Г. и И., коментирани по-горе, но и от отразеното в декларацията от 16.02.2019 г. (т. 3, л. 19 от досъдебното производство). Що се отнася до твърденията на подсъдимата в насока, че е била посетена от лекар, който й е предложил медикация, която е била отказана от нея, настоящата инстанция намира, че същите следва да бъдат кредитирани с доверие, като съответни на отразеното в УФ 257, бл. № 010160 от 16.02.2019 г. и Фиш за спешна медицинска помощ от 16.02.2019 г. – приложения към писмо от ЦСМП – София, изх. № 05.159-1/13.08.2019 г. (л. 65 – л. 67 от досъдебно производство № 289/2019 г. по описа на СО – СГП, пр. пр. № 15989/2019 г., М – 114/2019 г. по описа на СРП). Съдът се довери и на съобщеното от подсъдимата за отвеждането й за преглед в ЦПЗ „Н. Шипковенски“ и резултатите от освидетелстването й, като съобрази, че същите намират категорична доказателствена опора в показанията на свидетелите Г., Г. и Б. и в Писмо от ЦПЗ „Проф. Н. Шипковенски“, изх. № И-644/12.08.2019 г. (л. 63 от досъдебно производство № 289/2019 г. по описа на СО – СГП, пр. пр. № 15989/2019 г., М – 114/2019 г. по описа на СРП). Вярно и точно подсъдимата пресъздава и обстоятелствата, свързани с обаждането към нейната дъщеря – св. К. и предоставянето на декларация преди освобождаването на подсъдимата, която св. К. отказала да подпише, по посочените от нея съображения. Съдът се довери и на обясненията на подсъдимата, депозирани в о.с.з. на 21.10.2025 г. по отношение на характеристичните й данни, получени по месторабота, като прецени, че твърденията й кореспондират по несъмнен и категоричен начин с писмо от СУ „Св. Климент Охридски“, изх. № 04.02-85/26.09.2019 г., ведно със справка от директора на Университетска библиотека (т. 1, л. 122 и л. 123 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП). Настоящата инстанция се солидаризира и с изводите на СРС за пълна кредитируемост на останалите, събраните по делото писмени доказателствени средства – посочените погоре, като прецени, че същите са надлежно приобщени към доказателствената съвкупност, липсват основания за съмнение в тяхната истинност и обективност и са относими към предмета на доказване по делото. Съдът няма основание да изключи от доказателствената съвкупност и вещественото доказателство по делото – оптичен носител – приложение към приложение към писмо от Медицински университет, Медицински факултет – София, Катедра по съдебна медицина и деонтология, изх. № 63/03.09.2019 г. (л. 73 от досъдебно производство № 289/2019 г. по описа на СО – СГП, пр. пр. № 15989/2019 г., М – 114/2019 г. по описа на СРП), тъй като същото е приобщено към доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред и допринася за изясняване на обективната фактическа обстановка, респективно – относимо е към предмета на доказване по делото. При формиране на изводите си по фактите, настоящата инстанция, също както и решаващият първоинстанционен Съд, кредитира с доверие и заключенията на назначените в хода на досъдебното производство и приети като доказателство по делото Съдебно– Медицински експертизи по отношение на пострадалите Р.И. и А.Н. (т. 1, л. 68 – л. 71 и л. 74 – л. 77 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), като прецени, че са обективни, компетентно изготвени, ясни, пълни и точни и относими към предмета на доказване в настоящото производство. Въз основа на заключенията на тези експертизи, се установяват причинените на пострадалите И. и Н. телесни увреждания и тяхната медико – биологична характеристика. Настоящата инстанция не споделя възраженията на подсъдимата, обективирани в подадените от нея въззивна жалба и допълнения, в насока некредитируемост на заключенията на експертизите по съображения, че са изготвени известно време след датата на инкриминираното Д.ие. Действително, Съдебно–Медицинските експертизи са назначени от водещия разследването на 15.08.2019 г. и са изготвени от в. л. Г. на 22.08.2019 г., но това е напълно обяснимо с обстоятелството, че преди назначаване на експертизите е било необходимо да се събере голям обем гласни доказателствени средства в хода на образуваното на 11.07.2019 г. досъдебно производство. Отделно от това, изминалият период от време от датата на извършване на инкриминираното Д.ие до датата на изготвяне на експертизите, по никакъв начин не рефлектира отрицателно върху обективността и относимостта на експертното изследване, доколкото същото почива на събраните гласни доказателствени средства, които са напълно еднопосочни и взаимно допълващи се. Заключенията на изготвените експертизи не са с невярно съдържание, както твърди подсъдимата. Напротив, вещото лице, изготвило заключенията, е обективирало вярно и добросъвестно в обстоятелствената част на заключенията доказателствените източници, които е ползвало при извеждане на неизвестните от известните факти, без да ги изопачава. Направените заключения кореспондират с констатациите в обстоятелствената част на експертизите. Обосновано и законосъобразно решаващият първоинстанционен Съд е кредитирал с доверие и заключението на назначената и изготвена Комплексна Съдебно–Психиатрична и Съдебно–Психологична експертиза по отношение на А. А. Й. (т. 1, л. 83 – л. 98 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), въз основа на което е установил по нужния несъмнен и категоричен начин психичното състояние на подсъдимата към датата на инкриминираното Д.ие, възможността й да разбира свойството и значението на извършеното, и да ръководи постъпките си, а също така и възможността й да участва в наказателното производство и да дава достоверни обяснения относно фактите и обстоятелствата, от значение за предмета на доказване, ако желае. Настоящата инстанция няма основание да ревизира изводите на първия Съд в насока пълната кредитируемост на обсъжданото експертно заключение като обективно, компетентно изготвено и относимо към предмета на доказване, а също и кореспондиращо с писмените доказателствени средства – Писмо от ЦПЗ „Проф. Н. Шипковенски“, изх. № И- 644/12.08.2019 г. (л. 63 от досъдебно производство № 289/2019 г. по описа на СО – СГП, пр. пр. № 15989/2019 г., М – 114/2019 г. по описа на СРП). В заключение Въззивната инстанция изцяло споделя изводите на решаващия първоинстанционен Съд по фактите и обстоятелствата, обсъдени по-горе, като не намира за нужно да ги ревизира. СРС е направил задълбочен и обстоен анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателствени източници, като е достигнал до правилни и обосновани изводи от фактическа страна, надлежно и подробно обективирани в мотивната част на постановения съдебен акт. Обсъдената по-горе доказателствена съвкупност, в нейната последователност и взаимовръзка, настоящата съдебна инстанция намери за достатъчна, за да обоснове по необходимия несъмнен и категоричен начин изводите относно авторството на подсъдимата А. А. Й. по отношение на инкриминираното Д.ие. Въззивният съд възприе изцяло изводите на първостепенния Съд, относими и към механизма на извършване на инкриминираното Д.ие, като прецени, че същите са изградени след обстоен и задълбочен анализ на събраните в хода на съдебното следствие гласни и писмени доказателствени средства, и намират категорична опора в доказателствената съвкупност. При този анализ на доказателствената съвкупност може да бъде направен несъмнен и еднозначен извод, от правна страна, че с Д.ието си, осъществено на 16.02.2019 г., около 11.30 часа, в гр. София, пред входа на парка „Заимов“, срещу № 23 на бул. „Янко Сакъзов“, подс. А. А. Й. е осъществила всички признаци от обективна и субективна страна на престъпния състав по чл. 131, ал. 2, т. 4, вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 130, ал. 2 от НК, за което е ангажирана наказателната й отговорност в производството. За съставомерността на Д.ието от обективна страна по основния състав на престъплението с посочената правна квалификация, е необходимо да се установи, че на пострадалото лице са причинени телесни увреждания, които по своята медико – биологична характеристика съответстват на лека телесна повреда, по смисъла на чл. 130, ал. 2 от НК, а именно – болка и страдание. Предмет на посегателство по този законов текст е друг жив човешки организъм, върху когото деецът упражнява такова отрицателно въздействие, което е от естество да му причини телесни увреждания, съответстващи по своята медико – биологична характеристика на лека телесна повреда, по смисъла на чл. 130, ал. 2 от НК. Този вид лека телесна повреда, изразяваща се в причиняване на болка и страдание без разстройство на здравето, представлява засягане телесната неприкосновеност на пострадалия в най-малка степен. Конкретно болката се определя като „краткотрайно преживяване на неприятно усещане, произтичащо от физическо въздействие“. Не е необходимо във всеки конкретен случай да се доказва, че пострадалият е претър‐ пял болка или страдание. Достатъчно е извършеното посегателство да е от такова естество, че да предизвика такива последици при нормални условия. При това увреждане може и да няма обективни следи (Вж. Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/27.09.1979 г. по н. д. № 6/1979 г., т. 15–16). Изпълнителното Д.ие на престъплението се изразява в причиняване на съответната по степен телесна повреда, като с настъпването й престъплението бива довършено. Изпълнителното Д.ие може да се осъществи чрез действие или бездействие, или чрез съчетание от действие или бездействие. Субект на престъплението е всяко наказателно отговорно лице. От субективна страна, престъплението може да се осъществи умишлено, с форма на вината пряк или евентуален умисъл, по смисъла на чл. 11, ал. 2 НК. Наказателната отговорност на подс. А. А. Й. в производството е ангажирана за осъществяване на по-тежко наказуемите състави по чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1 и по ал. 2, т. 4 от НК. Д.ието е извършено по отношение на повече от едно лице, по смисъла на чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 от НК, когато с едно и също Д.ие, извършено въз основа на едно решение, са причинени еднакви по степен телесни увреждания на най-малко две или повече лица едновременно, както и когато решението за причиняване на телесната повреда на второто или следващо лице е взето по време или непосредствено след причиняване на телесното увреждане на първото или предходното лице. В тази случай, умисълът на извършителя обхваща причиняването на телесни увреждания от еднаква степен на две или повече лица. Д.ието е извършено по хулигански подбуди, по смисъла на чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1 от НК, когато деецът при извършването му демонстрира непристойно поведение, с което грубо нарушава обществения ред и изразява явно неуважение към обществото (вж. решение № 307/14.05.1971 г. по н. д. № 192/1971 г., II н. о.). Причиняването на съответната по степен телесна повреда по хулигански подбуди предполага отсъствие на лични отношения, на враж‐ да, на завист и прочие между виновния и пострадалия. Хулиганските действия изглеждат често като необясними или като неадекватни ответни действия. Хулиганският мотив като елемент от субективната страна на деянието се изразява в демонстрация на явно грубо не‐ уважение към обществото; издевателстване; употреба на сила; незачитане на човешката личност; стремеж да се демонстрира пренебрежение и незачитане на обществото и отделната личност; деецът да изяви себе си над останалите хора и да погази, при това грубо, установените правила за общуване, зачитане на човешката личност, здраве и достойнство (вж. Решение № 4/17.01.1985 г. по н. д. № 676/1984 г., II н. о. и други). Д.ието е по-тежко наказуемо и в случаите по чл. 131, ал. 2 от НК, когато телесната повреда е причинена на съдия, прокурор, следовател, полицейски орган, разследващ полицай, държавен съдебен изпълнител, частен съдебен изпълнител и помощник-частен съдебен изпълнител, както и на митнически служител, на орган по приходите, на служител от Изпълнителната агенция по горите или на служител на Министерството на околната среда и водите, осъществяващ контролна дейност или на медицински специалист, на учител (възпитател) при или по повод изпълнение на службата или функцията му. Квалифициращото обстоятелство „при изпълнение на службата или функцията му“ ще е налице тогава, когато Д.ието е извършено по време на изпълнение на задължение, включени в службата или функцията на пострадалото лице, независимо дали то е изпълнявало това свое задължение в определеното работно време или извън него, и без да е необходимо поводът за извършване на Д.ието да е във връзка със службата или функцията му. В конкретния по делото случай, въз основа на правилния анализ на доказателствената съвкупност, решаващият първоинстанционен Съд е направил правилни и доказателствено обезпечени изводи в насока, че от обективна страна, на инкриминираните по делото дата, час и място – на 16.02.2019 г., около 11.30 ч., в гр. София, пред входа на парка „Заимов“, срещу № 23 на бул. „Янко Сакъзов“, подс. А. А. Й. последователно е нанесла удар с юмрук по гърба, в областта на дясната плешка, на св. Р.К.И., и удар с крак в областта на прасеца на долния ляв крайник св. А.Н.Н., в резултат на което причинила на всяко от пострадалите лица краткотрайно неприятно усещане или „болка“, по смисъла на чл. 130, ал. 2 от НК. Естеството на причиненото на всеки от пострадалите Р.И. и А.Н. телесно увреждане и неговата медико – биологична характеристика се установяват по нужния несъмнен и категоричен начин въз основа на заключението на назначените и изготвени Съдебно– Медицински експертизи, които Съдът изцяло кредитира по съображенията, изложени погоре. Нанасянето на удар с юмрук по гърба, в областта на дясната плешка, на св. Р.И., и на удар с крак в областта на прасеца на долния ляв крайник на св. А.Н., е било достатъчно за причиняване на съответната по степен телесна повреда на всяко от пострадалите лица, с което Д.ието е било и довършено. Между нанасянето на ударите от страна на подс. Й. и получаване на съответните телесни увреждания от страна на пострадалите Р.И. и А.Н., е налице пряка и непосредствена причинна връзка. По делото не се установява друга причина за настъпване на обсъжданите телесни увреждания, освен нанасянето на удари в съответната област на тялото на всяко от пострадалите лица. Правилен, следователно, е изводът на първостепенния Съд, че с Д.ието си подс. Й. е осъществила всички признаци от обективна страна на основния състав на престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК. Доводите на защитата на подсъдимата в противния смисъл, настоящата инстанция намира за неоснователни. С действията си, осъществени на инкриминираните дата, час и място, подс. А. А. Й. безусловно е обективирала единното си решение на причини съставомерни телесни увреждания от съответната степен последователно на две лица – на св. Р.И., на когото нанесла удар с юмрук по гърба, в областта на дясната плешка, и на св. А.Н., на когото веднага след това нанесла удар с крак в областта на прасеца на долния ляв крайник. Изложеното е достатъчно да се приеме, че предмет на посегателство от страна на подсъдимата са се явили повече от едно, а имено две лица, като уврежданията от еднакъв вид – лека телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал. 2 от НК, са им причинени с едно Д.ие, осъществено въз основа на едно решение. Правилно и законосъобразно, следователно, първият Съд е приел, че с Д.ието си подсъдимата А. А. Й. е осъществила от обективна страна и квалифицирания, по-тежко наказуем, състав на престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 от НК – причиняване на телесна повреда на повече от едно лице. Телесната повреда е причинена от подс. Й. по отношение на полицейски орган при изпълнението на службата му, по смисъла на чл. 131, ал. 2, т. 4 от НК, както правилно е приел контролирания от настоящата инстанция районен Съд. По делото безспорно се установява, че към датата на извършване на Д.ието – 16.02.2019 г., младши инспектор Р.К.И. е заемал длъжността „старши полицай (водач на служебно куче)“ в 01 група „Водачи на служебни кучета“, на сектор „С-5“ към Отдел „Специализирани полицейски сили за опазване и възстановяване на обществения ред“ при СДВР, на която е бил преназначен със Заповед № 513з-8913/24.111.2016 г. на Директора на СДВР (т. 1, л. 106 – л. 107 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП), на която встъпил на 28.11.2016 г., за което бил изготвен Акт за встъпване в длъжност (т. 1, л. 108 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП); младши инспектор А.Н.Н. също заемал длъжността „старши полицай (водач на служебно куче)“ в 01 група „Водачи на служебни кучета“, на сектор „С-5“ към Отдел „Специализирани полицейски сили за опазване и възстановяване на обществения ред“ при СДВР – до 28.02.2019 г. В този смисъл уврежданията са били причинени на Р.И. и А.Н. в качеството им на полицейски орган, по смисъла на чл. 131, ал. 2, пр. 4 от НК. Уврежданията на полицейските органи И. и Н. са им били причинени при изпълнение на службата им, тъй като е извършено по време на изпълнение на задължение, включени в службата на пострадалите лица. Обемът на служебните правомощия на пострадалите лица е очертан в специфична длъжностна характеристика № 513р-55006/24.11.2016 г. на длъжността старши полицаи в 01 група „Водачи на служебни кучета“, на сектор „С-5“ към Отдел „Специализирани полицейски сили за опазване и възстановяване на обществения ред“ към СДВР – приложение към писмо от СДВР, изх. № 513р-2526/09.01.2020 г. (т. 1, л. 131 – л. 135 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП). Видно от раздел ІІ, „Основни длъжностни права и задължения“ на длъжностната характеристика, връчена на всяко от пострадалите лица, като такива са очертани: непосредствено да работи, изпълнява задачи и пряко да участва в дейността на групата, свързана с обезпечаване на охрана, опазване и възстановяване на обществения ред, оказване на противодействие на престъпността и съдействие за разкриване на престъпления и нарушения, като използва уменията на обучено служебно куче, в съответствие с нормативната уредба, заповеди и разпореждания на началника на групата и сектора, ръководството на отдела, зам.-директор и директор на СДВР; участва при провеждането на мероприятия (по изготвен план – разстановки, съобразени с интерактивната карта на СДВР), и в обезпечаване охраната на културни, спортни, протестни и други масови мероприятия и политически прояви; изпълнява задачи, свързани с предотвратяване и оказване на съдействие при разкриване на престъпления и нарушения на обслужваната територия; участва в охраната на обществения ред при кризи от различен характер, като използва служебното куче за задържане на извършители на престъпление и преследване по горещи следи и други. Като полицейски органи, по силата за закона – разпоредбата на чл. 67 от ЗМВР, пострадалите полицейски служители са имали общо задължение да предотвратяват, пресичат, разкриват и разследват престъпления, като дейността по предотвратяване и пресичане на престъпления и други правонарушения, която се осъществява чрез индивидуална и обща превенция (т.нар. „превантивна дейност“, по смисъла на чл. 30а от ЗМВР, се осъществява чрез разработване и осъществяване на комплекс от мероприятия за установяване и отстраняване на причините и условията за извършване на престъпления и други правонарушения; извършване на действия спрямо лица, за които има достатъчно основание да се предположи, че ще извършат престъпни или други противоправни действия, които застрашават обществения ред или правата и свободите на гражданите; разработване и осъществяване на мероприятия за установяване на лица, замислили или подготвящи престъпления или други правонарушения, и вземане на мерки за разубеждаването им; осъществяване на мероприятия за преустановяване на изпълнителното Д.ие, предотвратяване настъпването на престъпните му последици и ограничаване на техните размери. Това е обхватът на правомощията по служба на пострадалите лица. При това правилни и доказателствено обезпечени са изводите на решаващия първоинстанционен Съд в насока, че към момента на причиняване на телесните увреждания, полицейските служители И. и Н. са изпълнявали служебните си задължения по предотвратяване и оказване на съдействие при разкриване на престъпления и нарушения на обслужваната територия, в изпълнение на чл. 67, вр. чл. 30а, ал. 2, т. 2 от ЗМВР и раздел ІІ от длъжностната характеристика на заеманата от тях длъжност. Пострадалите полицейски служители са били на смяна, разстановани в близост до жилищната сграда, обитавана от подсъдимата Й., когато са получили сигнал от св. Д. Н., че по отношение на съпругата му се осъществява непосредствено противоправно посегателство. С оглед на това и при стриктно изпълнение на придадените им по закон и длъжностна характеристика правомощия по превенция на противообществените прояви, полицейските служители са се отправили да окажат съдействие на Н.а към дома на подсъдимата, а по-късно са се отправили към полицейския автомобил, за да установят самоличността на Н.а и да придобият информация за противоправното посегателство, осъществено спрямо нея. При това следва да се приеме, че същите са изпълнявали служебните си задължения, очертани по-горе, към момента, в който са им причинени телесните увреждания от страна на подсъдимото лице. Първият съд правилно е посочил и, че този извод не се разколебава от обстоятелството, че полицейските служители са изпълнявали определения им наряд на 16.02.2019 г., за времето от 10.00 до 21.00 часа, а именно заемане на разстановка в парк „Заимов“ за охрана на мероприятието „Луков марш“, което предстояло да се проведе на същата дата (вж. отразеното в изменението на месечния график за м. февруари за определяне на полицейските служители от сектор „С-5“, група ВСК – ОСПСОВОР – СДВР, назначени в наряд на 16.02.2019 г., в ежедневната ведомост на служителите от сектор „С-5“, група ВСК – ОСПСОВОР – СДВР, назначени в наряд на 16.02.2019 г. и в информационна карта за дейността на наряда бл. № А 511004 от 16.02.2019 г. – приложения към писмо от ОСПСОВОР – СДВР, изх. № 464р-5928/05.08.2019 г. (т. 1, л. 114 – л. 119 от досъдебно производство № 513 ЗМК – 141/2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 31898/2019 г. по описа на СРП). И това е така, тъй като служебните си задължения полицейските служители следва да изпълняват не само на мястото, на което са били разстановани и във връзка с мероприятието, което е следвало да охраняват, а през цялото време, докато са били наряд. Задълженията им по закон и длъжностна характеристика не са ограничени до мероприятието, което е следвало да охраняват, а до територията, обслужвана от полицейските служители, а за Съда е несъмнено, че Д.ието е осъществено именно на тази територия. Правилно и обосновано решаващият първоинстанционен съд е приел и, че ирелевантно за правната квалификация на Д.ието се явява обстоятелството, че по делото не се установява преди да посетят адреса на подсъдимата, пострадалите полицейски служители да са докладвали на ОДЦ 25 та СДВР или на техен пряк ръководител. И това е така, тъй като правомощията им по превенция на противоправните посегателства, произтичат от закона и длъжностната им характеристика, а не от разпореждане, дадено им от съответен служител. В обобщение, настоящата инстанция не може да сподели доводите и възраженията на подсъдимата и нейната защита в насока, че пострадалите полицейски служители не са изпълнявали служебните си задължения към момента на причиняване на телесните увреждания на същите. Тези доводи са били отнесени на вниманието и на първия Съд и са получили обоснован отговор в мотивната част на Присъдата, към който въззивната инстанция изцяло се солидаризира, поради което не намира за необходимо да ги преповтаря. Верни са изводите на СРС и относно субективната страна на Д.ието на подсъдимата А. А. Й.. Същата е действало виновно, при форма на вината пряк умисъл, по смисъла на чл. 11, ал. 2, пр. 1 от НК, като умисълът й е обхващал представите относно всички обективно съставомерни признаци от престъпния състав с горепосочената правна квалификация. Нанасяйки удар с юмрук по гърба, в областта на дясната плешка, на св. Р.И., и на удар с крак в областта на прасеца на долния ляв крайник на св. А.Н., подс. Й. е съзнавала възможността и неизбежността от накърняване телесния интегритет на пострадалите и е целяла именно настъпването на обществено–опасните последици от съответния вид. Тези безспорно установени обективни обстоятелства ясно и категорично обективират обстоятелството, че подсъдимата е целяла да засегне именно телесния интегритет на пострадалите, като им причини увреждане, съответстващо по своята медико – биологична характеристика на лека телесна повреда. Подсъдимата е съзнавала обществено–опасния характер на Д.ието си, предвиждала е неговите обществено–опасни последици и пряко е целяла настъпването им. За Съда е несъмнено, че в съзнанието на подсъдимата А. А. Й. са били формирани ясни представи по отношение на служебното качество на полицейските служители и това, че към този момент същите са изпълнявали правомощията си по служба. И това е така, тъй като полицейските служители Р.И. и А.Н. на два пъти са се представили пред подсъдимата – и по време на разговора им по домофонната уредба, и пред входната врата на жилището на подсъдимата, като и двата пъти подсъдимата е възприела съобщеното от тях – че са полицаи при СДВР и имената им; подсъдимата ясно е възприела и, че същите са били с униформи със съответните отличителни знаци. Отделно от това, към момента на нанасяне на ударите към полицейските служители, пострадалите са вървели в посока паркирания в близост служебен полицейски автомобил, обозначен със съответните отличителни знаци. Тези обстоятелства, по отделно и в тяхната съвкупност, безусловно сочат на извод, че подсъдимата Й. е имала ясна представа за служебното качество на пострадалите лица. Не на противен извод сочи обстоятелството, че подсъдимата е отправяла реплики към тях в смисъл, че не са истински полицаи и е искала да се легитимират. За Съда е несъмнено, че с тези си действия подсъдимата е дала израз на недоволството си от намесата на полицейските служители в спора й с Н.а и извеждането на последната от дома й, а не че е имала съмнение в служебното им качество. На този несъмнен извод сочи анализа на обясненията й, депозирани пред първия Съд, в насока, че „…двамата полицаи напуснаха жилището … „двамата полицаи се обърнаха към мен… започна да ме влачи през локвите и снежните преспи към полицейската кола… натикаха ме в полицейската кола … мисля, че полицаите са съдействали на братовчедка ми и съпруга й без да имат право на това…“ (вж. обясненията й, депозирани на л. 126/гръб – л. 127 от съдебното производство по НОХД № 2516/2025 г. по описа на СРС, НО, 116-ти състав). Това, че същата е възможно да не е възприела добре имената на конкретните полицейски служители, също не разколебава извода, че е съзнавала служебното качество на пострадалите, доколкото за съставомерността на Д.ието по визирания по-тежко наказуем престъпен състав на престъплението по чл. 131, ал. 2 от НК, предмет на посегателство по този законов текст е всеки полицейски орган при изпълнение на службата му, а не конкретно лице. Защитата вярно сочи, че по делото не се установява полицейските служители да са се легитимирали със служебна карта или личен знак, по реда на чл. 151, ал. 1 от ЗМВР – „При осъществяване на правомощията си служителите по чл. 142, ал. 1 и 3 удостоверяват качеството си със служебна карта или с личен знак.“, но обстоятелството, че не са се легитимирали по този начин не означава, че подсъдимата не е имала представа за служебното им качество и за това, че са изпълнявали правомощията си по служба. Легитимацията им със служебна карта или личен знак не е необходима и задължителна предпоставка, за да се приеме, че служебното им качество е станало несъмнено известно за подсъдимото лице. В обобщение, предвид несъмнено доказаната възможност за подсъдимата Й. да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, за Съда е безспорно установено, че същата е формирала правилни представи относно служебното качество на пострадалите лица и това, че са упражнявали служебните си правомощия към момента, в който им е нанесла ударите. Същата безусловно е съзнавала всички тези обстоятелства, обосноваващи умисъла й за осъществяване на Д.ието при по-тежко квалифициращото обстоятелство, визирано в чл. 131, ал. 2 от НК. Д.ието е осъществено от подсъдимата и по хулигански подбуди. Безспорно се доказа по делото, че поведението на подс. Й. по нанасяне на удари на полицейските служители Р.И. и А.Н., не е било провокирано по никакъв бил от предходното поведение на пострадалите лица. Същите не са се познавали с подсъдимата преди инкриминираната дата; не са имали каквито и да било лични отношения, които да се явят мотив за извършване на Д.ието, а поведението им по оказване на съдействие на св. Н.а е било стриктно законосъобразно и вече е било преустановено към момента на извършване на инкриминираното Д.ие. Нещо повече – Д.ието е извършено на публично място – на бул. „Янко Сакъзов“, срещу № 23 и пред вход на парка „Заимов“, през деня, в почивен съботен ден, в присъствието не само на свидетелите Н.и, но и на голям брой трети лица, които са били скандализирани от поведението на подсъдимата. Същото не се е ограничило единствено до нанасяне на удари на полицейските служители, но е било съпътствано с викове и отправяне на множество обидни думи по адрес на пострадалите на висок глас, които подсъдимата е наричала „Мутри!“, „Убийци!“, „Престъпници!“, като това й поведение също е могло да бъде възприето от множество лица. Предвид изложеното следва да се приеме, че Д.ието, осъществено от подс. А. А. Й., е било израз на демонстрация на незачитане на установения правов ред, пренебрежение към правилата на морала и добрите нрави; израз на идеята й за превъзходство над личността на останалите граждани – полицейски служители, при това, лица. Същата е извършила действия, грубо нарушаващи обществения ред и манифестиращи явно неуважение към човешката личност; неуважение към органите на реда, съпроводени с обиди: „Убийци!“, „Престъпници!“ и „Мутри!“, извършени на публично място, без наличие на конкретен личен мотив, при демонстрация на безнаказаност и пренебрежение на установените от закона правила, които закрилят добрите нрави в обществото. При това, правилно и законосъобразно подс. А. А. Й. е призната за виновна от решаващия първоинстанционен Съд за осъществен състав на престъпление по чл. 130, ал. 2, т. 4, вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 130, ал. 2 от НК. Не са налице основания за ревизия на изводите на първоинстанционния Съд и в частта относно определеното на подсъдимата наказание. Същото е правилно индивидуализирано и не се явява явно несправедливо и несъобразено със степента на обществена опасност на Д.ието и неговия извършител. За да определи конкретното по вид и размер наказание, което следва да бъде наложено на подс. Й. за осъщественото от нея престъпно посегателство с посочената правна квалификация, първият Съд е преценил като смекчаващи отговорността й обстоятелства добрите й характеристични данни; чистото й съдебно минало; обстоятелството, че Д.ието се явява инцидентна проява в живота й и това, че характеровите особености на подсъдимата са улеснили вземането на решение за извършване на Д.ието, а като отегчаващи – извършването на Д.ието при наличие на две квалифициращи обстоятелства – по чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и по т. 12, пр. 1 от НК, които не рефлектират върху пределите на наказанието; многократното бутане на полицейските служители и отправянето на обидни изрази по отношение на същите. Съдът е съобразил и обстоятелството, че наказателното производство е продължило непропорционално дълго спрямо фактическата и правна сложност на делото, като е приел, че това обстоятелство има изключително значение и особена тежест. При това, СРС, НО, 116-ти състав е преценил, че наказанието, което следва да се наложи на подсъдимата А. А. Й. за извършеното от нея престъпление с посочената правна квалификация, следва да се определи по реда на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК, при наличие едновременно на изключително и многобройни смекчаващи отговорността й обстоятелства, поради което й е наложил наказание „Пробация“, като съвкупност от следните пробационни мерки: „Задължителна регистрация по настоящ адрес“ – за срок от шест месеца, с периодичност два пъти седмично, и „Задължителни периодични срещи с пробационен служител“ – за срок от шест месеца. Настоящият съдебен състав принципно споделя съображенията на първоинстанционния Съд относно отчетените смекчаващи отговорността на подсъдимата обстоятелства, като намира, че като такова следва да се отчете още и трудовата й ангажираност като библиотекар в Университетска библиотека към СУ „Св. Климент Охридски“. Вярно и точно първият Съд е преценил и, че прекомерната продължителност на наказателното производство, надхвърляща значително критериите за разумен срок по чл. 6 от ЕКПЧ, без това да се дължи на фактическата или правна сложност на делото или процесуалното поведение на подсъдимото лице, следва да се отчита като изключително смекчаващо отговорността му обстоятелство. Настоящата инстанция изцяло споделя и отчетените отегчаващи отговорността на подс. Й. обстоятелства, като намира, че първия Съд е пропуснал да отчете като такова лишаването на св. Н.а от възможност свободно да напусне жилището на подсъдимата, което е наложило и намесата на полицейските служители по сигнал на св. Н.. Въпреки наложилата се ревизия на изводите на решаващия първоинстанционен Съд по отношение на отчетените смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимата обстоятелства, настоящата инстанция изцяло споделя доводите съображенията му относно наличието на законовите предпоставки за индивидуализация на следващото се на подсъдимата наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК. Приложението на разпоредбата на чл. 55 от НК се обуславя от две, кумулативно предвидени в наказателния закон предпоставки – да са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства, от една страна, а от друга – и най-лекото, предвидено в закона наказание да е несъразмерно тежко спрямо конкретно проявената степен на обществена опасност на Д.ието и неговия извършител. Смекчаващите обстоятелства характеризират Д.ието като такова със значително по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с тази, която е имал предвид законодателят, предвиждайки наказанието за съответното престъпление. Тогава неговото налагане и в най-ниския възможен предел би било едно ненужно репресиране на виновния. Като е отчел това и следвайки идеята за използване на минимум наказателна принуда в борбата с престъпността, както и по хуманни съображения, действащият НК урежда специално тази хипотеза в чл. 55. Цитирана разпоредба се прилага по отношение на всички видове престъпления – както на визираните в общите състави, така и при осъществен специален състав. Тя предвижда три възможности за случаите, когато и най-лекото, предвидено в закона наказание, се окаже несъразмерно тежко като реакция срещу дадено конкретно престъпление – определяне наказанието под най-ниския предел; замяна на предвиденото наказание с по-леко по вид или неналагане от Съда на по-лекото наказание, което законът предвижда, наред с наказанието „Лишаване от свобода“. Основание за използване на посочените възможности е наличието на изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, при които е извършено престъплението. Под „изключително обстоятелство“ следва да се разбира такова, което е оказало много и необичайно силно въздействие при вземане на решението за извършване на Д.ието. Съдебната практика приема, че макар и в закона да е употребено множествено число, за приложението на чл. 55 от НК е достатъчно и наличието само на едно, изключително по своя характер, смекчаващо обстоятелство. Многобройни смекчаващи обстоятелства ще има, когато те са повече от обичайния брой и които също оказват много силно влияние при вземане на решението за осъществяване на Д.ието. Всяко от тях, взето само за себе си, няма изключителен характер, но именно защото са много като количество, те в своята съвкупност значително намаляват степента на обществената опасност на конкретно извършеното Д.ие. В конкретиката на настоящия случай, при анализа на всички горепосочени обстоятелства, следва да се приеме, че са налице както едно изключително смекчаващо отговорността на дееца обстоятелство – прекомерната продължителност на наказателното производство, надхвърляща разумните срокове за това, така и многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства – посочените по-горе такива, при което и най-лекото, предвиденото за извършеното престъпление наказание – „Лишаване от свобода“ за срок от три месеца, се явява несъразмерно тежко спрямо степента на обществена опасност на Д.ието и на неговия извършител. Правилно при това, решаващият първоинстанционен Съд е преценил, че следващото се на подс. А. А. Й. наказание следва да се определи при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК, като визираното в санкционната част на разпоредбата на чл. 131, ал. 2 от НК наказание „Лишаване от свобода“, поради липса на предвиден специален минимум, следва да бъде заменено с „Пробация“, като съвкупност от задължителните пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК и то – в минималния, предвиден в закона, размер – „Задължителна регистрация по настоящ адрес“ – за срок от шест месеца, с периодичност два пъти седмично, и „Задължителни периодични срещи с пробационен служител“ – за срок от шест месеца. Така определеното на подс. Й. наказание се явява едновременно справедливо, заслужено и достатъчно за постигане целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК. Предвид обстоятелството, че продължителността на определените от първия Съд пробационни мерки е в размер на предвидения в закона минимум, не са налице предпоставки за занижаването му. Въззивният съдебен състав изцяло споделя и обосновката на СРС в частта относно направените по делото разноски. Правилно, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, подс. А. А. Й. е осъдена да заплати направените в наказателното производство разноски, а именно сумата от 604,80 лева – по сметка на СДВР, както и сумата от 440 лева по сметка на Висшия съдебен съвет Разноските са правилно изчислени. СГС констатира, че първият Съд е пропуснал да се произнесе единствено по следващата се държавна такса за издаване на изпълнителни листа за присъдените разноски по делото, при липса на доброволно изпълнение на същите, но прецени, че не може да се произнесе в този смисъл, тъй като с това би ограничил правото на подсъдимото лице за двуинстанционен контрол върху актовете на Съда. Първият Съд следва да отстрани констатирания пропуск по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК. За пълнота и за да отговори на възраженията, залегнали в депозираните въззивни жалби, настоящата инстанция намира за необходимо да посочи и, че при постановяване на атакувания съдебен акт не е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което да налага отмяна на присъдата на СРС и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съответния първоинстанционен Съд. Първият съд не е допуснал нарушение на принципите на наказателния процес, визирани в чл. 13 и чл. 14 от НПК. Съдът е събрал всички необходими и възможни гласни и писмени доказателствени средства, относими към предмета на доказване, и е положил необходимите процесуални усилия за попълване на делото с необходимия обем доказателствени източници – както обвинителни, така и оправдателни такива. Не е допуснато процесуално нарушение, а още по-малко – съществено такова, с това, че по делото не са били приобщени по надлежния процесуален ред видеозаписи от камери, монтирани пред входа на жилищната кооперация, обитавана от подсъдимата и пред входа на сградата, в която се помещава 05 РУ – СДВР. И това е така, тъй като фактите и обстоятелствата, които биха били изяснени посредством приобщаване на видеозаписите, сочени от подсъдимата, в качеството им на веществени доказателствени средства, и тяхното експертно изследване, са установени по нужния несъмнен и категоричен начин от показанията на голям брой свидетели – очевидци, а по българското наказателнопроцесуално право доказателства и доказателствените средства не могат да имат предварително определена сила, нито е възможно да се лимитират доказателствата, чрез които да се установяват определени факти и обстоятелства. Фактите и обстоятелствата, относими към предмета на доказване, биха могли да се установяват посредством всички допустими и относими доказателствени източници, а по делото са събрани достатъчен по обем и категоричност гласни доказателствени средства по отношение на интересуващите производството факти. Не е налице, следователно, доказателствен дефицит, който не е бил преодолян посредством събиране на релевантни веществени доказателствени средства. Не може да се отправи упрек и по отношение на оценъчната дейност на Съда, касаеща събраните доказателствени източници. Фактическите констатации на първоинстанционния Съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и от въззивния състав. Оценката на доказателствата по отношение на фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от Обвинителния акт рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. При изграждане на фактическата обстановка от Районния Съд не са допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение, тъй като са обсъдени всички доказателствени материали, без някои от тях да са били подценени или игнорирани за сметка на други. Внимателният анализ на доказателствената съвкупност по делото, направен от Въззивния съд сочи, че СРС максимално добросъвестно е подложил на анализ и оценка събраните по делото доказателствени източници и ги е тълкувал стриктно с оглед тяхното съдържание, без да надценява едни за сметка на други; без да игнорира някои от доказателствените източници, за сметка на други. Оценката му по отношение кредитируемостта на доказателствените източници, е правилна и обоснована и се споделя от настоящия съдебен състав. Не се констатира соченото от защитата на подсъдимата тенденциозно или предубедено отношение на решаващия първоинстанционен Съд по отношение на Й. или нейната защита. Съдът е гарантирал съблюдаването са всички процесуални права на подсъдимата в съдебната фаза на производството; предоставил е възможност на същата да депозира обяснения на всеки етап от съдебното следствие; да представя и да иска да бъдат събрани доказателства; да упражни правото си на лична защита и на последна дума. Изложил е ясни и подробни съображения по какви причини не кредитира обясненията на подсъдимата в отделни техни части, като не е сторил това произволно, а на базата на внимателен и задълбочен анализ на съдържанието им и корелацията им с останалите, събрани по делото доказателствени източници. Съдът е изложил по ясен и убедителен начин в мотивната част на присъдата изводите си по фактите и тяхната правна оценка, както и съображенията си относно кредитируемостта на определени доказателства за сметка на други, като не е сторил това произволно, а въз основа на задълбочен и правилен анализ и съпоставка на доказателствените източници едни спрямо други. Изложил е подробно хронологията на събитията, които е приел за установени, както и съображенията, обусловили извода му, че с Д.ието си, подс. Й. е осъществила състава на вмененото й престъпно посегателство. Контролиращата съдебна инстанция и страните по делото не са лишени от възможност да разберат действителната воля на решаващия първоинстанционен Съд и начинът на формирането й. Съдебният акт, следователно, не страда от порока липса на мотиви. Въз основа на направения задълбочен и подробен анализ на доказателствената съвкупност, събрана в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, СРС е формирал по същество правилни изводи по фактите и обстоятелствата, визирани по-горе, подробно обективирани в мотивната част на постановения съдебен акт. По-конкретно, не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила с невръчването на подсъдимата на препис от Обвинителния акт, внесен в СРС – НО на 18.03.2025 г. Действително, с протоколно определение от 18.03.2025 г., първият Съд е констатирал наличието на очевидна фактическа грешка във внесения на 30.09.2021 г. Обвинителен акт, допусната при изписване на правната квалификация на обвинението, и е дал 7-дневен срок на представителя на държавното обвинение за отстраняването й. На същата дата в СРС е депозиран нов Обвинителен акт (л. 52 – л. 56 от съдебното производство пред СРС, НО, 116-ти състав), в който констатираната от съдебния състав очевидна фактическа грешка е била отстранена. Този Обвинителен акт не е бил връчен на подсъдимата. С това, обаче, не е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, по смисъла на чл. 249, ал. 4 от НПК, доколкото не е било нарушено правото на подсъдимата да научи за какво престъпление е привлечена в това качество, за да може да организира ефективно и пълноценно защитата си по същото. И това е така, тъй като единствената корекция в Обвинителния акт касае прецизното изписване на правната квалификация на престъплението, в което е обвинена Й., и по никакъв начин не рефлектира върху фактите и обстоятелствата, въз основа на които е обвинена и правната квалификация на Д.ието, отразяваща основния състав на престъплението, квалифициращите му обстоятелства и правната норма, указваща пределите на наказанието, предвидени за извършеното престъпление. Не могат да бъдат споделени доводите на подсъдимата Й. в насока, че първият Съд по недопустим начин, използвайки несъществуващата към момента на постановяване на Присъдата съдебна процедура по чл. 33а от НПК, е променил обективираната си в крайния съдебен акт воля. Действително, Присъдата на СРС, НО, 116-и състав е постановена на 21.10.2025 г., а разпоредбата на чл. 33а от НПК, приета със ЗИДНПК, обн., ДВ, бр. 61 от 2025 г., е в сила от 31.10.2025 г. Съгласно разпоредбата на чл.3 от процесуалния закон, обаче, „Разпоредбите на Наказателно-процесуалния кодекс се прилагат от влизането им в сила и за процесуалните действия, които предстоят по незавършени наказателни производства.“. Предвид това, правилно и законосъобразно Районният съд е приел, че следва да отстрани допуснатата очевидна фактическа грешка по новосъздадения процесуален ред. Отделно от това, с допуснатата поправка на очевидна фактическа грешка, волята на съдебния състав, постановил окончателния съдебен акт на първа инстанция, не е променена. Прецизирана е единствено правната квалификация на Д.ието, за извършването на което подс. Й. е призната за виновна, и то не чрез промяна на квалификацията, а чрез посочване на ал. 1 на чл. 131, в която са уредени квалифицираните признаци по т. 4 и т. 12, пр. 1, за осъществяване на които Й. е подведена под отговорност; коригираната разпоредба на чл. 131, ал. 1 от НК не указва и санкцията, в рамките на която е индивидуализирана наказателната отговорност на подсъдимата; същата е уредена в по-тежко наказуемия престъпен състав по чл. 131, ал. 2 от НК, предвид особеното качество на предмета на посегателство от страна на подс. Й.. Не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при провеждането на устните състезания, в каквато насока са доводите на подсъдимата А. А. Й.. Съгласно разпоредбата на чл. 291, ал. 1 и ал. 2 от НПК, след приключване на съдебното следствие Съдът пристъпва към изслушване на съдебните прения. Съдебните прения започват с реч на прокурора, съответно на частния тъжител. След това се дава последователно думата на частния обвинител и неговия повереник, на гражданския ищец и неговия повереник, на гражданския ответник и неговия повереник, на заинтересованото юридическо лице и неговия повереник, на защитника и на подсъдимия. В конкретния случай, страни по делото са се явили единствено прокурорът, подсъдимата и нейния защитник. В хода на проведените на 21.10.2025 г. съдебни прения, Съдът е дал думата последователно на представителят на СРП, на защитника на подсъдимата и на подс. Й., с което стриктно е спазил предвидения в закона процесуален ред. Правилно и обосновано първият съд не се е ползвал от присъдата, постановена на 13.03.2024 г. по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав; настоящата инстанция също не може да се ползва и да обсъжда този съдебен акт, въпреки настояванията на подсъдимата в този смисъл, доколкото същият е бил отменен с Решение № 137 от 12.02.2025 г., постановено по ВНОХД № 4000/2024 г. по описа на СГС, НО, VІІ-ми въззивен състав и след отмяната му, не съществува в правния мир. Не е допуснато нарушение на Конституцията на Р. България и на Европейската конвенция за правата на човека, в какъвто смисъл подсъдимата Й. възразява. Наказателното производство пред СРС, НО, 116-ти състав е проведено при стриктно спазване на процесуалния регламент за това; на досъдебна фаза също не са допуснати нарушения на процесуалните правила, както правилно е приел и първият Съд. Допуснатите нарушения при постановяване на съдебния акт по НОХД № 13669/2021 г. по описа на СРС, НО, 104-ти състав, са били отстранени след отмяна на акта от въззивната инстанция, чрез валидно преповтаряне на съответните процесуални действия пред СРС, НО, 116-ти състав. Такова нарушение не е допуснато и с отвеждането на подсъдимата Й. за психиатричен преглед в ЦПЗ „Проф. Н. Шипковенски“, тъй като, от една страна, то е било предприето въз основа на разпореждане от оперативния дежурен към 05 РУ – СДВР – св. Г., дадено по установения ред и необходимо за преценка на последващите действия спрямо Й., в частност дали е било необходимо провеждане на лечение спрямо нея, а от друга – касае се за извънпроцесуална дейност (наказателното производство по делото е образувано на 11.07.2019 г.), чиято евентуална законосъобразност по никакъв начин не може да рефлектира върху законосъобразността на действията на органите на досъдебното производство и Съда. Не е допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в незапитване на страните, дали заключенията на назначените и изготвени експертизи да бъдат приети като доказателства по делото. Видно от съдържанието на съдебните протоколи, Съдът е запитал изрично страните по делото, дали експертните заключения за бъдат приобщени към доказателствената съвкупност (вж. л. 247, л. 247/гръб и л. 255/гръб от съдебното производство по делото). Отделно от това, Съдът е провел задълбочен разпит на вещите лица и е предоставил възможност на страните да поставят въпроси на същите. Настоящият съдебен състав намира за необходимо, в заключение, да отговори и на многократно наведените от подсъдимото лице възражения за изтекла погасителна давност за наказателно преследване. Наказателната отговорност на подс. А. А. Й. в настоящото производство е ангажирана за осъществен състав на престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 4, вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 130, ал. 2 от НК, извършено на 16.02.2019 г. За извършване на престъпление с горепосочената правна квалификация, в санкционната част на цитираната наказателно–правна норма, действащата към момента на извършване на Д.ието (ред., ДВ, бр. 61 от 2013 г.), е предвидено наказание „Лишаване от свобода“ до три години. Предвид посоченото по вид и размер наказание за престъплението по чл. 131, ал. 2, т. 4, вр. чл. 131, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 12, пр. 1, вр. чл. 130, ал. 2 от НК, се явява приложима разпоредбата на чл. 80, ал. 1, т. 4 от НК, съгласно която наказателното преследване се изключва по давност, когато не е възбудено в продължение на пет години за случаите, в които Д.ието е наказуемо с „Лишаване от свобода“ повече от една година. С повдигането на обвинение на досъдебна фаза, с внасяне на Обвинителен акт в Съда и с извършване на съдопроизводствени действия по отношение на подсъдимата, обаче, тази давност, наречена „обикновена“, е била многократно прекъсвана, по реда на чл. 81, ал. 2 от НК, като при всяко прекъсване на давността е започвала да тече нова давност с продължителността, визирана в чл. 80, ал. 1, т. 4 от НК. Съобразно разпоредбата на чл. 81, ал. 3 НК, независимо от спирането или прекъсването на давността, наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в чл. 80 от НК. Следователно, с изтичането на период от седем години и шест месеца, считано от датата на довършване на Д.ието – 16.02.2019 г., или едва след 16.08.2026 г., възможността за продължаване на наказателното преследване спрямо подсъдимата за осъществения от нея състав на престъпление с горепосочената правна квалификация, би била погасена по давност. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че към датата на обявяването му за решаване след проведено тайно съвещание, на което е взето нестоящото обективирано решение и произнасянето му с окончателен съдебен акт, не е била изтекла абсолютната погасителна давност за наказателно преследване спрямо конкретното подсъдимо лице, поради което не са били налице предпоставки за отмяна на контролирания първоинстанционен съдебен акт, на основание чл. 334, т. 4, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК и чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 4 от НК, и за прекратяване на наказателното производство по делото. Тъй като при цялостната служебна проверка на първоинстанционната Присъда, Въззивният съд не констатира допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон, необоснованост или непълнота на доказателствата, които да налагат отмяната или изменението на атакувания съдебен акт, то Съдът счете, че същият следва да бъде потвърден. Така мотивиран и на основание чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 от НПК, ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД