Решение № 2123 от 28.5.2026 г. на Районен съд - Варна по дело № 9821/2023 г.

Производството по делото е образувано по предявен от Т. П. П., ЕГН ••••••••••, срещу * – гр. В., подчинено на *, като част от структурата на М. на о., ЕИК *, осъдителен иск с правна квалификация по чл. 214, ал. 1, т. 3 вр. чл. 194, ал. 3 вр. ал. 2 от ЗОВСРБ вр. чл. 136а, ал. 5 от КТ за присъждане на сумата от 1.00 лев (един лев), частично от 10 000.00 лева (десет хиляди лева), представляваща стойност на неизплатено обезщетение за положен извънреден труд в периода от 01.10.2018 г. до 24.06.2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното погасяване на задължението. Твърди се в исковата молба, че ищецът и ответникът са били страни по трудово правоотношение, учредено въз основа на договор за кадрова служба № *, сключен на 27.12.2005 г., по което първият изпълнявал трудова дейност по длъжността „*“ на фрегата във *, като на 11.01.2006 е сключено допълнително споразумение, касаещо изпълнение на договора извън страната. На 20.05.2010 г. между страните е сключен договор за военна служба № * и ищецът е назначен на длъжност „*“ на фрегата в горепосоченото военно формирование, а с допълнително споразумение от 14.06.2018 г. към горепосочения договор същият е удължен с пет години. Считано от 01.10.2018 г. ищецът бил преназначен в ответното * на длъжността „*“. Твърди се, че със заповед № */19.06.2020 г. ищецът е повишен във военно звание „*“, считано от 01.07.2020 г. Сочи се, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на 24.06.2022 г. със заповед № *, като ищецът е отчислен от списъчния състав и са му изплатени обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, еднократно обезщетение на основание чл. 227, ал. 1 и чл. 228 от ЗОВСРБ в размер на 16 брутни работни заплати, както и вещество доволствие. Твърди се, че в процесния период ищецът е полагал многократно повече часове труд от законоустановените и че съгласно разпоредбите на ЗОВСРБ общата продължителност на служебното време на военнослужещият не може да надвишава 12 часа дневно, като в случаи на превишаване, на военнослужещия следва да се заплати допълнително възнаграждение за извънреден труд съгл. чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ. Поддържа, че съгл. Наредба № Н- 18/19.12.2012 г. при носене на дежурство максималната продължителност на работното време не може да превишава 24 часа, като при двадесет и четири часови дежурства служебното време се зачита в размер на 12 часа за всеки един от дните, през които се носи дежурството, независимо от разпределението му по часове в тези дни. Твърди се още, че по време на трудовото му правоотношение с ответника не е бил компенсиран с почивка за удължено работно време при носене на двадесет и четири часови дежурства и поради невъзможността това да се осъществи в бъдещи поради прекратеното трудово правоотношение, счита, че следва дължимата почивка да бъде заместена с парична престация. Ищецът сочи, че претендираното в исковата молба обезщетение е формирано по негово вътрешно убеждение въз основа на многократното полагане на извънреден труд и тъй като за точното му определяне са необходими специални знания, с които същия не разполага, иска назначаване на съдебно-счетоводна експертиза. По същество моли за уважаване на исковата претенция и присъждане на сторените по делото разноски. В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, с който искът се оспорва като неоснователен и недоказан. Поддържа се, че твърденията, наведени с исковата молба, не отговарят на действителното положение между страните и че ищецът не е полагал извънреден труд. Посочва се, че носенето на дежурство е служебно време, което се определя с писмена заповед на командирите и съответното компенсиране на положения труд следва също да е разпоредено от командира на военното формирование, като по отношение на ищеца липсват такива заповеди. Твърди се, че от изложеното в исковата молба не става ясно, дали се претендира обезщетение за служебно време от двадесет и четири часово дежурство, за служебно време при нормална продължителност по длъжностна характеристика от осем часов труд или за служебно време при увеличена продължителност от дванадесет часа, както и че е налице смесване на понятията за „извънреден труд“ и „служебно време“, които по своята същност не са идентични. Посочва се, че съгласно ЗОВСРБ „извънреден труд“ е трудът, който се полага над 12-тия час, като ищецът не е представил никакви доказателства за полагането на такъв труд, нито за полагането на служебно време над нормалната продължителност в изпълнение на служебните си задължения. В отговора се посочва още, че при носене на 24 часови дежурства от кадрови военнослужещи служебното време се зачита в размер от по 12 часа за всеки един от дните, през които се носи дежурството, независимо от разпределението му по часове в тези дни и бидейки дежурството служебно време по време на носенето му не може да е налице полагане на извънреден труд, тъй като за всеки един от дните, през които е продължавало дежурството се зачитат по 12 часа служебно време отработено по време на дежурството. Твърди се, че на ищеца му е заплатено възнаграждение за положения труд през това време. Поддържа се още, че заповедта за полагане на извънреден труд от кадрови военнослужещи като отделен документ е необходимо в случаите, когато се касае за извънреден труд по смисъла на чл. 158 ПКВС, т.е. при изпълнението на функции и дейности, утвърдени като основни в длъжностната характеристика на заеманата длъжност и че за ищеца такива заповеди не са издавани. Оспорва се твърдението, че ищецът не е ползвал почивка, като се сочи, че почивните дни, които се полагат при отработено дежурство се определят в предварителния график (нарядни списъци), като същите се утвърждават от командира, а промяната на утвърдените дати става чрез доклад на военнослужещия в докладната книга на поделението, който се оценява от командира положително или отрицателно и при липса на такива доклади за ищеца следва извода, че същият е използвал почивките съобразно предварителния график. В допълнение се посочва, че в ЗОВСРБ и ПКВС не са предвидени нормативни разпоредби, позволяващи изплащане на обезщетение за неизползваните почивни дни след отработено дежурство, което означава, че тези дни не следва да бъдат компенсирани чрез паричен еквивалент. Направено в възражение за наличие на допълнително заплащане на положения от ищеца в процесния период труд във вид на допълнително възнаграждение за четирите часа увеличение с една втора на служебното му време в случаите, когато военнослужещият изпълнява дежурство от 24 часа по график. Т.е. след като е платено веднъж, не следвало същото време да се заплаща повторно, още по-малко като извънреден труд. Релевирано е и възражение за изтекла погасителна давност на вземанията по чл. 111, б. „а“ от ЗЗД. По същество моли съдът да отхвърли изцяло частично предявения иск и претендира сторените по делото разноски. В хода на откритото съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява лично. Представлява се от адв. К. М., чрез който поддържа исковата молба. На основание чл. 214, ал. 1 от ГПК изменя иска чрез увеличаване на неговия размер от 1,00 лев, окончателно на 21 085,54 евро. Ответникът, редовно призован за о.с.з., не се представлява. В депозираните писмени бележки доразвива своите доводи за неоснователност на иска, вкл. поради погасяване на вземанията по давност. Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения: По делото страните не спорят по фактите, а по отношение на правните последици от тези факти. На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК съдът е приел за безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото следните обстоятелства: 1.) че между страните е учредено трудово правоотношение, като ищецът е преназначен на длъжността „*“ при ответника, считано от 01.10.2018 г.; 2.) че ответникът е на пряко подчинение на * /щабът на флота/; 3.) че на 24.06.2022 г. трудовото правоотношение е прекратено със заповед № */24.06.2022 г. За установяване на релевантните за спорното правоотношение юридически факти, по делото са представени писмени доказателства, представляващи част от кадровото досие на ищеца и е приета съдебно-икономическа експертиза. Според заключението на вещото лице през процесния период от 01.10.2018 г. до 24.06.2022 г. няма плащания в полза на ищеца за извънреден труд. Положеният от ищеца извънреден труд за процесния период от 01.10.2018 г. до 24.06.2022 г. е в размер на 2 664 часа. Изчислен в парични средства, размерът на възнаграждението за положения извънреден труд от 2 664 часа възлиза на 23 506.04 лева, чиято еврова равностойност по фиксинга на БНБ възлиза на 12 018.45 евро. Общият размер на дължимото, но неизплатено месечно възнаграждение на ищеца за периода от 01.10.2018 г. до 24.06.2022 г. е изчислен от експертизата на 12 018.45 евро. Относими към процесния период от 01.10.2018 г. до 24.06.2022 г. са разпоредбите на ЗОВСРБ – обнародван в ДВ бр. 35/12.05.2009 г. в сила от 12.05.2009 г. с последна редакция ДВ бр. 14 от 10.02.2023 г., в сила от 10.02.2023 г., ППЗОВСРБ, Заповед на МО на РБ № 296/19.05.2011 г. и Наредба № Н-18/19.12.2012 г. Удълженото служебно време при 24-часови дежурства не е извънреден труд по смисъла на чл. 194, ал. 3 от ЗВОСРБ, но некомпенсираното такова с намалено служебно време до прекратяване на правоотношението по договор за кадрова военна служба се заплаща като извънреден труд. Тази парична компенсация е различна от дължимото по силата на чл. 196 от ЗОВСРБ допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 1 от същия закон за специфични условия при изпълнение на военната служба за часовете при дежурства, поради което заплащането на едното не изключва заплащането на другото. Такава е трайно установената практика на ВКС, която настоящия състав споделя, обективирана в Решение № 165/02.06.2016 г. по гр. дело № 6064/2015 г. на ВКС, IV-то гр. о., Решение № 128/26.05.2010 г. по гр. дело № 282/2009 г. на ВКС, IV-то гр. о., Решение № 389/31.05.2010 г. по гр. дело № 194/2009 г. на III-то гр. о., Решение № 439/01.07.2010 г. по гр. дело № 1733/2009 г. на III-то гр. о. и др. В този смисъл са и разясненията в мотивите към Тълкувателно решение № 6 от 11.02.2022 г. по т. д. № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС. Разпоредбите на чл. 195, ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ предвиждат, че военнослужещите могат да бъдат назначавани за носене на дежурства при условия и по ред, определени с уставите на въоръжените сили и с други нормативни и административни актове, издадени от министъра на отбраната, като максималната продължителност на дежурството не може да превишава 24 часа, а общо за един месец - 168 часа. Времето за дежурство е служебно време. Разпоредбите на чл. 194, ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ установяват, че нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, общата продължителност на служебното време на военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от 1/2 нормалната дневна продължителност - т. е. удълженото служебно време не може да е повече от 12 часа – чл. 194, ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ. В случаите на превишаване общата продължителност на служебното време по ал. 2 на военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3 - възнаграждение за извънреден труд. Ал. 8 предвижда, че редът за разпределяне на служебното време, на неговото отчитане и компенсиране извън нормалната продължителност, се определя с акт на министъра на отбраната. Със същия акт, съобразно нормата на ал. 5 (ДВ, бр. 98 от 2016 г.), се определят и условията и редът, по които служебното време над нормалната му продължителност се компенсира с намалено служебно време. Съгласно чл. 16, ал. 1 от Наредба № Н-18/19.12.2012 г., максималната продължителност на служебното време при носене на дежурство не може да превишава 24 часа, а общо за един месец - 168 часа. Според разпоредбата на чл. 17, при носене на 24 часови дежурства служебното време се зачита в размер на 12 часа за всеки от дните, през които се носи дежурството, независимо от разпределението му по часове в тези дни. Чл. 19 урежда, че ръководителят на съответната структура или командирът (началникът) на военното формирование издава писмена заповед за носене на дежурство, която съдържа: 1) дежурството, което ще носи военнослужещият, и неговата продължителност; 2) дните, в които военнослужещият ще ползва почивни дни в рамките на месечната продължителност на служебното време. В ЗОВСРБ, както и в подзаконовите му нормативни актове, не са уредени случаите на положен труд по увеличено служебно време, некомпенсирано с намалено работно време до прекратяване на правоотношението по договора за военна служба. Наличието на нормативна непълнота в тази насока следва да бъде преодоляно по предвидения в чл. 46, ал. 2 от ЗНА ред - чрез прилагане на разпоредби, отнасящи се до подобни случаи. Поради възприетия принцип, че удълженото работно /служебно/ време се компенсира с почивка, такава разпоредба в случая се явява чл. 136а, ал. 5 от КТ, а именно - ако до прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия той не е бил компенсиран с почивка за удълженото служебно /работно/ време при носене на 24-часови дежурства, само тогава то се заплаща като извънреден труд. Това разрешение е в съответствие и с принципната забрана в трудовото законодателство работодателят да замества с парична престация дължимата на работника /служителя/ почивка, освен при прекратяване на трудовото правоотношение, когато вече е невъзможно ползването на съответната почивка да се осъществи при същия работодател. В настоящия случай от експертното заключение по назначената съдебноикономическата експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установяват конкретният брой дежурства, дадени от ищеца през процесния период и съответният брой на часовете почивка, с които следва да бъде компенсиран. Установи се още, че в заповедните книги са налични изрични заповеди, част от ежедневните такива, издавани от командира на поделението, с които са посочени изрични дни, които да се ползват от ищеца като компенсация, като част от тях не са отнесени към конкретни дежурства. Изрично разяснено от вещото лице е, че при отговора на въпросите № 4 и 5 от всички дължими часове компенсация са приспаднати само тези, за които има изрична заповед. По този начин, дори и да е положено 24-часово дежурство, като фактически отработен е съобразяван и денят, следващ дежурството, при липса на заповед военнослужещият да почива в този ден. Както се посочи по-горе, съгласно чл. 19 от Наредба № Н-18/19.12.2012 г. ръководителят на съответната структура или командирът (началникът) на военното формирование следва да издаде писмена заповед за носене на дежурство, която съдържа не само дежурството и неговата продължителност, но и дните, в които военнослужещият ще ползва почивни дни в рамките на месечната продължителност на служебното време. При констатациите на вещото лице, че в някои случаи с ежедневните заповеди, с които се посочват осен дежурствата и дните на компенсации, като компенсация се включва деня след дежурството, а в други – не, е налице неяснота, дали всеки път след 24-часово дежурство ищецът действително е почивал. С оглед структурата, в която полага труд, съдът намира, че това обстоятелство, не може да се презюмира. По гореизложените съображения настоящият съдебен състав счита, че трябва да се приеме вариантът на експертизата по задача № 4, респективно задача № 5, в който са съобразени само компенсациите, изрично посочени със заповед на командира на поделението. Извод в такъв смисъл е формиран и в Решение № 50164/19.12.2022 г. по гр. дело № 587/2019 г. на ВКС, IV-то гр. о., с което е прието, че при определяне на компенсацията следва да бъде съобразен вариантът на експертизата, "при който вещото лице е взело предвид фактическата продължителност на служебното време в дни и часове, като е приспаднало само дните, за които е имало нарочна заповед за почивка. Релевантни са само почивките, за които е имало издадени заповеди, тъй като графиците са изготвяни предварително и могат да не се изпълнят". Макар и в друг контекст в Решение № 50229/05.05.2023 г. по гр. дело № 3703/2019 г. на ВКС, IV-то гр. о. е посочено, че "изпълняваните от военнослужещите задължения са от такова естество, че не дават възможност те сами да преценяват кога трябва да преустановят тяхното изпълнение", както и че относимите актове /ЗОВСРБ действащ и Наредба № Н18/19.12.2012 г./ съдържат правила, че определянето на времето, през което военнослужещия ще се ползва от намалено работно време, се извършва със заповед на командира на съответното военно формирование. Инвкорианото в срока за писмен отговор по чл. 131 от ГПК възражение за изтекла погасителна давност в полза на ответника, което се поддържа и в писмените му бележки, е несъстоятелно. В настоящия казус е неприложима разпоредбата на чл. 111, б. "а" от ЗЗД. Според правилото на цитираната правна норма с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност. В конкретния случай вземанията, за които е приложен института на погасителната давност представляват дължими, неизплатени месечни ликвидни и изискуеми вземания по чл. 136а, ал. 5 от КТ. Въпросът от кой момент започва течението на 3-годишния срок от чл. 111, б. "а" от ЗЗД в хипотезата на чл. 136а, ал. 5 от КТ е решен с ТР № 6/11.02.2022 г., постановено от ОСГК на ВКС по тълк. дело № 6/2017 г. Това е моментът на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Изискуемостта настъпва от момента на възникване на задължението. При полагане на труд от кадрови военнослужещ с продължителност на служебното време над нормалното, но в границите на увеличеното такова, на същия се дължи компенсация чрез ползване на намалено работно време в рамките на съответния месец. Когато военнослужещият не е компенсиран с намалено работно време през съответния месец, при прекратяване на служебното правоотношение правото му се трансформира в право да получи възнаграждение за труда, положен в удълженото работно време като извънреден. Това право според ТР № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС се погасява с изтичането на 3-годишна погасителна давност, считано от датата на прекратяване на правоотношението, т.е. в настоящия казус от 24.06.2022 г. В конкретния случай давността е прекъсната преди да са изтекли трите години от изискуемостта на вземането, т.е. преди 24.06.2025 г., с предявяването на осъдителния иск на 01.08.2023 г. - арг. от чл. 116, б. „б“ от ЗЗД. В заключение съдът приема, че от изслушаната съдебно-икономическа експертиза се установява по несъмнен начин, че в периода от 01.10.2018 г. до 24.06.2022 г. ищецът е положил 2664 часа труд над нормално установената удължена продължителност на работното време. Изчислено съобразно нормативно утвърдената ставка за извънреден труд, възнаграждението за тези 2664 часа възлиза на 23 506,04 лева или на 12 018,45 евро. Това е размерът на обезщетението, което ответникът дължи на ищеца за неупражненото от него право на компенсация с почивка или намалено работно време, трансформирано в право на вземане след прекратяване на служебното правоотношение за периода от 01.10.2018 г. до 24.06.2022 г. Искът за разликата над уважения размер от 12 018,45 евро до претендирания размер от 21 085.54 евро, изменен по реда на чл. 214 от ГПК, следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Основателността на иска за присъждане на главното вземане, обуславя дължимостта и на акцесорното за обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 01.08.2023 г. до окончателното погасяване на вземането. По делото е направено искане за присъждане на разноски от двете страни в процеса. Като се съобрази с разпоредбите на чл. 78, ал. 1 от ГПК, съдът намира, че трябва да присъди на ищеца извършените от него разходи за процесуално представителство пред РС- Варна в размер на 1 022,58 евро. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответника следва да се присъди сумата от 705,51 евро - разноски за юрисконсулстко възнаграждение и депозит за вещо лице по допуснатата СИЕ. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да заплати в полза на Районен съд – Варна държавна такса в размер на 480,74 евро и сумата от 711,97 евро – разноски по изслушаната СИЕ, за които ищецът е освободен от заплащане.