РЕШЕНИЕ

№ 447

гр. София, 13.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание на петнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Иво Димитров Членове: Величка Борилова, Зорница Гладилова при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело № 20211001000447 по описа за 2021 година взе предвид следното:

Въззивното производство по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по въззивна жалба на Община Аксаково, ЕИК 000093385, чрез адв. И.З. от САК насочена против Решение № 261245/18.11.2020 г., постановено по гр.д. № 10876/2018 г. по описа на СГС, ГО, с което са отхвърлени исковете на въззивника против Националната агенция за приходи /НАП/,

при участието на Министерството на регионалното развитие и благоустройство, за присъждане на сумата от 602 509 лв., представляваща извършени без основание доброволни плащания по АУЧДВ № 27/05.04.2012 г. на НАП, с платежни нареждания до ЦКБ Клон Варна от 10.12.2013 г. на стойност 400 000 лв., от 17.12.2013 г. на стойност 200 000 лв. и от 24.01.2014 г. на стойност 2 509, 52 лв., с която ответникът се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца, както и сумата от 284 714, 54 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата, считано от датата на всяко от посочените по-горе плащания до датата на предявяване на иска – 09.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.

Във въззивната жалба на първо място се развиват съображения за недопустимост на обжалваното решение, във връзка с които се иска отмяната му и връщане на делото на друг състав на първоинстанционния съд с указания за надлежно конституиране на страните.

Поддържа се във връзка с това оплакване, че приетото от първоинстанционния съд, че МРРБ е управляващ орган на оперативна програма „Регионално развитие“ и договарящ орган по сключените с Община Аксакова договори от 04.06.2008 г. и 03.06.2011 г., а НАП е опровомощена да събира държавни вземания, каквито са установени с АУЧДВ № 27/05.04.2012 г., по които титуляр е Държавата, поради което и именно тя е лицето, в чието имущество са рефлектирали последиците от преминаване на благото, е неправилно и извършено в противоречие с установената от касационната инстанция практика – Решение № 181/14.06.2012 г. по гр.д. № 96/2012 г. по описа на ВКС, II г.о.

Като не оспорва факта, че в исковата молба е посочен ненадлежен ответник – НАП, въззивникът твърди, че този факт не прави исковата молба нередовна, а процеса – недопустим, защото съдът има служебно задължение да приложи императивни законови правила относно представителството на Държавата, като конституира надлежния й представител – т.е. Държавата, представлявана от Министъра на финансите.

В случая изложеното в обстоятелствената част на исковата молба сочело, че е налице спор между ищеца-въззивник и НАП, който е орган на Държавата.

Приетото от първоинстанционния съд относно пасивната процесуална легитимация било неправилно, т.к. определянето на конкретния правен субект, който да вземе участие в съдопроизводствените действия, било не въпрос на процесуална легитимация, а на процесуално представителство, уредено по отношение на Държавата по императивен начин в нормата на чл.31 ГПК.

Затова и първоинстанционният съд е следвало да конституира служебно Държавата, представлявана от Министъра на финансите, като неин представител.

Неизпълнението на това му задължение водело до недопустимост на обжалваното решение, което налагало обезсилването му и връщане на делото на друг състав на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите.

Отделно от изложеното и в условието на евентуалност се навеждат доводи и за неправилност на обжалваното решение, с искане за отмяната му и по същество уважаване на предявения иск по чл.55, ал.1 ЗЗД.

Във връзка с тях се твърди, че приложимия материален закон е неправилно приложен от СГС, т.к. по делото било установено, че НАП е получила имуществена облага, която няма характеристиката на частно държавно вземане, по което титуляр е Държавата. Следователно именно НАП е надлежен ответник по предявения иск, доколкото по делото липсвали доказателства имуществената облага да е преведена от нея на Държавата или друг орган.

В отговора по въззивната жалба въззиваемата страна оспорва наведените в нея доводи и поддържа правилност на атакуваното решение.

Страните на са поискали събиране на нови доказателства пред въззивната инстанция и не са налице основания за служебно събиране на такива.

Софийският апелативен съд в решаващия състав, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на първоинстанционното, прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност срещу първоинстанционния съдебен акт, посочени във въззивната жалба, приема следното:

Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на неговата правораздавателна власт и в съответната форма.

Оплакванията за неговата недопустимост мнозинството от решаващия състав намира за неоснователни.

По въпроса за допустимостта на предявения иск от гледна точка процесуалната легитимация на страните, участници в процеса на страната на ищеца и ответника, е формирана константна съдебна практика, съобразно която процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право – т.е. от твърденията на ищеца, без да държи сметка за обективни факти.

За разлика от нея материалноправната легитимация касае въпроса за титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Същата има отношение не към допустимостта, а към основателността на предявения иск.

В случая според мнозинството от решаващият състав в обстоятелствената част на исковата молба ищецът е изложил твърдения, според които надлежно процесуално легитимиран по предявения иск е именно НАП, поради което и в логическо съответствие с тези твърдения с петитума е поискано този ответник да му върне процесната сума, като платена без основание.

Видно е от съдържанието на първоначалната и уточнителната искова молба, че в нито един момент от производството, вкл. и въпреки доводите, наведени в отговора по исковата молба за липса на процесуална и материална легитимация в лицето на НАП, че липсват каквото и да е твърдения искът да е предявен против Държавата – че именно тя се е обогатила неоснователно, доколкото искът все пак е кондикционен.

Като ответник по предявения иск е посочен именно НАП, при това – не като процесуален представител на Държавата или процесуален субституент, а като ответник – субект, срещу който единствено е насочен иска и срещу когото се търси съдебна защита, на заявеното за такава защита спорно субективно материално право на ищеца срещу лице, за което се твърди, да се е обогатило неоснователно за негова сметка.

В обобщение – в хода на цялото производство ищецът е поддържал само и единствено, че предявеният от него иск е насочен против НАП, но не и против Държавата.

Затова и не е налице противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба /чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК/, което не се променя от обстоятелството, че в същата се изтъква, че от ответника НАП е събрано именно частно държавно вземане. В този смисъл – посочени са именно действия на НАП, която е посочена и като ответник и искът е поддържан срещу него и доколкото действително не НАП е материалноправнолегитимирана да отговаря по иска, тъй като не в нейния, а на държавата патримониума е настъпило обогатяването – обстоятелство обаче, което се отразява на основателността, а не на допустимостта на иска /последната се преценява само с оглед твърденията на ищеца в исковата му молба, но не и от приетото за установено по делото при разглеждането му, действително правно положение/, поради което и именно искът е неоснователен, а не недопустим.

Поради последното и обжалваното решение е постановено по надлежно предявен иск срещу посочения ответник като надлежно пасивно процесуално легитимирана страна именно с оглед заявената принадлежност на спорното материално право от ищеца, и не е недопустимо.

По оплакванията за неговата неправилност решаващият състав съобрази следното:

Страните не са спорили по установените и от анализа на приобщените писмени доказателства факти, че: 1/ на 04.06.2008 г. между въззивника-ищец и Министерството на регионалното развитие и благоустройството е бил сключен Договор за BG161Р0001/2.1.- 02/2007г. за финансиране на проект „Ремонт и рехабилитация на общински пътища: VAR 1023 - /А.-Игнатиево-Припек-Слънчево/ и VAR 1020 - /Слънчево до пътен възел на магистрала „Хемус“/, с максимална обща сума на проекта 4 972 980.37 лв.; 2/ че на 03.06.2011 г. между същите страни е бил сключен и втори договор - за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма: Регионално развитие“ /2007-2013/ с № BG161Р0001/1.4.-06/2010 г. за финансиране на проект „Изграждане на инфраструктурни съоръжения за предотвратяване на наводнения в рискови зони на територията на Община Аксаково, с предоставена безвъзмездна финансова помощ в размер на 800 359.21 лв.; 3/ че след извършена последваща проверка от ИА „Одит на средствата от ЕС“ било открито нарушение на чл. 70, ал. 1 ЗОП и във връзка с това била извършена финасова корекция в размер на 1 046 406.81 лв. по първия от горепосочените договори; 4/ че за тази сума бил издаден АУЧДВ № 27/05.04.2012 г. от Изп.директор на НАП, според който към 23.03.2012 г. Държавата има към Община Аксаково изискуемо вземане в размер на 1 016 775.71 лв. главница, както и 16 954.17 лв. законна лихва за периода 24.01-23.03.2012 г.; 5/ дължимата според АУЧДВ сума била редуцирана след извършено прихващане с вземане на Община Аксаково по искане за плащане по вторият договор, за суми както следва: на 23.01.2012 г. за 52 504.98 лв., на 08.11.2012 г. за 64 342.80 лв., на 15.01.2013 г. за 21 419.11 лв. и на 15.08.2013 г. за сумата от 283 387.75 лв.; 6/ За погасяване на останалата дължима сума по АУЧДВ № 27/05.04.2012 г. Община Аксаково извършила три доброволни плащания по сметка на НАП, както следва: на 10.12.2013 г. за 400 000 лв., на 17.12.2013 г. за сумата от 200 000 лв. и на 24.01.2014 г. за сумата от 2 509.52 лв.; 7/ вкл. след така извършените погасявания на задължението по АУЧДВ останал дължим остатък в размер на 237 269.40 лв., за който НАП се снабдил със заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, ведно с лихви и разноски; 8/ срещу същата Община Аксаково депозирала възражение и било инициирано исково производство по реда на чл.422 ГПК след подадена искова молба от НАП; това производство приключило с влязло в сила решение, с което било прието за установено, че липсва основание за прилагане на финансова корекция по МОФК, респ., че Община Аксаково не дължи на Държавата процесното вземане; 9/ освен изложеното за първото от посочените по-горе прихващания, извършено на 23.01.2012 г. за сумата от 52 504.98 лв. с влязло в сила решение на съд било прието за установено, че МРРБ не е разполагало с насрещно вземане по посочената финансова корекция, което от своя страна е довело до липса на погасителен ефект на направените изявления за прихващане.

Тези безспорно установени факти предпоставят извод за неоснователност на въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение.

Мнозинството от решаващия състав счита, че в случая относимият към спора материален закон в нормата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е правилно приложен и изложените доводи от първоинстанционния съд в насока, че ответникът НАП не е носител на спорното материално право, следва изцяло да се споделят.

Правилно е прието от СГС, че специалният закон – Законът за Националната агенция за приходите, е установил в нормата на чл.3, ал.7, т.6 в полза на НАП задължението да събира частните държавни вземания на изпълнителните агенции по предприсъединителните финансови инструменти, управляващите органи на оперативни програми и държавните органи, администриращи средства от европейски фондове за недължимо платените и надплатените суми, както и на неправомерно получените или неправомерно усвоени средства по проекти, финансирани от предприсъединителните финансови инструменти, Структурните фондове и Кохезионния фонд на Европейския съюз, европейските земеделски фондове и Европейския фонд за рибарството, Инструмента Шенген и Преходния финансов инструмент, включително от свързаното с тях национално съфинансиране, които възникват въз основа на договор.

В случая, както вече се посочи, няма спор между страните, че процесната сума е платена именно на посоченото основание от въззивника към въззиваемия, т.к. МРРБ е Управляващ орган Оперативна програма „Регионално развитие“ и договарящ орган по сключените с ищеца договори от 04.06.2008г. и 03.06.2011 г. От изложеното следва, че поради характера на платеното задължение – определено от закона като частно държавно вземане, титуляр на същото е Държавата, а не ответникът НАП.

В този смисъл и не може да се приеме, че последният се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца до размера на процесната сума, доколкото платеното не е рефлектирало върху правната сфера на НАП, а на Държавата, която се явява надлежно материалноправно легитимирания ответник по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД т.к. е лицето, което е получило платеното без основание.

Фактическият състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД предпоставя установяването в кумулативна даденост на следните предпоставки: 1/ обогатяване на ответника – увеличаване на имуществото му, свързано с неоснователното разместване на блага рефлектиращо благоприятно върху неговата правна сфера вследствие получаване на престацията; 2/ обедняване на ищеца - намаляване на имуществото му, което е свързано с неоснователното обогатяване на ответника; 3/наличие на връзка между обогатяването и обедняването; 4/ към момента на получаването на престацията основанието за получаването й изобщо не е съществувало /така и трайно установеното от съдебната практика/.

Според мнозинството от решаващия състав при възприетото по-горе от фактическа и правна страна се налага единствено обоснован извод, че в случая ищецът-въззивник не е установил при условието на пълно и главно доказване наличието на първата от посочените предпоставки, доколкото анализът на доказателствата установява безспорно, че не ответника, а Държавата е, която се е обогатила за сметка на обедняването на Община Аксаково.

Затова и правилно с първоинстанционното решение предявеният от него иск е бил отхвърлен.

Несъстоятелни са твърденията във въззивната жалба, че поради липса на основание въззиваемият НАП да получи процесната сума, т.к. явно титуляр на вземането по същата е Държавата, то същият е материално легитимиран по предявения иск за връщането й, като дадена без основание, доколкото липсвали доказателства, че имуществената облага е преведена от НАП на Държавата или друг държавен орган.

Според чл.2 ЗНАП, същата е специализиран държавен орган към министъра на финансите за установяване, обезпечаване и събиране на публични вземания и определени със закон частни държавни вземания.

Следователно – макар специалният закон да е предоставил в чл.2, ал.2 от ЗНАП самостоятелна правосубектност на НАП, последното в никакъв случай не означава, че е адресат на събраната от нея в изпълнение на законово възложените й правомощия по чл.3, ал.7, т.6 ЗНАП имуществена облага. Последната, както нееднократно се посочи, представлява частно държавно вземане, чийто титуляр е Държавата, от чието име и за чиято сметка НАП събира вземането.

По изложените съображения, като правилно, първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Така мотивиран, Софийският апелативен съд, ТО, 5-и състав,