Решение № 4775 от 13.9.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 6901/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 34500 от 06.02.2020 год., постановено по гр.дело № 12460/2015 г. на СРС, ІІ Г.О., 73 състав, е отхвърлен иска на Ц. К. И., с ЕГН •••••••••• и адрес в гр.София, ж.к.“••••, тел. •••• и съдебен адрес в гр.София, ул.“••••, кантора 12, чрез адв.В. П. от САК с тел. •••• за осъждане на ответника Прокуратура на Република България с адрес в гр.София, бул.“ Витоша“ № 2 да му плати на осн. чл.225, ал.1 ЗСВ - 5239, 96 лв. - неплатената част от еднократното обезщетение за прослужено време в органите на съдебната власт - в следствието, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 11.03.2015 г., до изплащане на сумата. С решението на съда е осъден на осн. чл.78, ал.3 и 4, вр. ал.8 ГПК, вр. чл.25 Наредбата за заплащането на правната помощ ищеца Ц. К. И., с посочените лични данни, да плати на ответника Прокуратура на Република България сумата от 100, 00 лв. за направените по делото разноски, съразмерно на прекратената част от исковете. С решение № 20030150 от 15.04.2022 г., постановено в закрито заседание по гр.дело № 12460/2015 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 73 състав е допълнено на осн. чл.250 ГПК решението от 06.02.2020 г. по чл.235 КТ, като диспозитивът: Отхвърля иска на Ц. К. И. с ЕГН •••••••••• и адрес в гр.София, ж.к.“••••, тел. •••• и съдебен адрес в гр.София, ул.“••••, кантора 12, чрез адв.В. П. от САК с тел. •••• за осъждане на ответника Прокуратура на Република България с адрес в гр.София, бул.“ Витоша“ № 2 да му плати на осн. чл.225, ал.1 ЗСВ - 5239, 96 лв. - неплатената част от еднократното обезщетение за прослужено време в органите на съдебната власт - в следствието, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 11.03.2015 г., до изплащане на сумата. Осъжда на осн. чл.78, ал.3 и 4, вр. ал.8 ГПК, вр. чл.25 Наредбата за заплащането на правната помощ ищеца Ц. К. И., с посочените лични данни, да плати на ответника Прокуратура на Република България сумата от 100, 00 лв. за направените по делото разноски, съразмерно на прекратената част от исковете, да се чете: Отхвърля иска на Ц. К. И. с ЕГН •••••••••• и адрес в гр.София, ж.к.“••••, тел. •••• и съдебен адрес в гр.София, ул.“••••, кантора 12, чрез адв.В. П. от САК с тел. •••• за осъждане на ответника Прокуратура на Република България с адрес в гр.София, бул.“ Витоша“ № 2 да му плати на осн. чл.225, ал.1 ЗСВ – 10479, 92 лв. - неплатената част от еднократното обезщетение за прослужено време в органите на съдебната власт - в следствието, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 11.03.2015 г., до изплащане на сумата. Осъжда на осн. чл.78, ал.3 и 4, вр. ал.8 ГПК, вр. чл.25 Наредбата за заплащането на правната помощ ищеца Ц. К. И., с посочените лични данни, да плати на ответника Прокуратура на Република България сумата от 100, 00 лв. за направените по делото разноски, съразмерно на прекратената част от исковете Срещу решенията на СРС, 73 с-в са постъпили две въззивни жалби от ищеца Ц. К. И., подадени чрез пълномощника му адв.В. П., с искане обжалваните решения да бъдат отменени, и вместо това да бъде постановено друго решение, с което предявения осъдителен иск с правно основание чл.225, ал.1 от ЗСВ за заплащане на сумата от 10479, 92 лв., бъде уважен изцяло, като основателен и доказан. В жалбата се излагат доводи, че решенията са неправилни и необосновани, като постановени в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ответник Прокуратурата на Република България, гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.Ц.М. оспорва жалбите, по съображения подробно изложени в депозирани по делото писмени отговори по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбите като неоснователни да бъдат оставени без уважение, а обжалваните решения -потвърдени, като правилни и законосъобразни. Претендира присъждане на направени разноски по делото. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и са допустими. Разгледани по същество въззивните жалби са ОСНОВАТЕЛНИ. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционни съдебни решения, които подлежат на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваните решения са валидни и допустими, като при постановяването им не е допуснато нарушение на процесуалноправни норми. При постановяването им е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същите се явяват неправилни, като в тази връзка настоящата въззивна инстанция н е споделя изцяло изложените в мотивите им съображения, досежно неоснователност на предявения от ищеца Ц. К. И. срещу ответника Прокуратурата на Република България, осъдителен иск с правно основание чл.225, ал.1 от ЗСВ за заплащане на сумата от 10479, 92 лв. Изводите на съда не са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите на ищеца изложени във въззивната жалба относно неправилност на обжалваните решения, като постановени в нарушение на материалния закон, съдът приема за основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: По делото не е спорно, а и от представената заповед от 28.03.1991 г. на Министъра на вътрешните работи се установява, че ищеца Ц. К. И. е назначен в Следствения апарат при Министерство на вътрешните работи/МВР/, а именно в Следствен отдел-София - град за следовател с месторабота в Осмо общинско управление на МВР, считано от 28.03.1991 г./ видно от акт за встъпване в длъжност/. По делото не е спорно и обстоятелството, че със заповед № МЗ 33/09.01.1995 г., издадена от Министъра на вътрешните работи на основание чл.66, ал.1, т.5 от ЗМВР, § 4 и § 5 от ПЗР на ЗСВ и разпореждане на МС № 72/13.09.1994 г., поради обособяване на Националната следствена служба като самостоятелно юридическо лице в съдебната власт, са уволнени от МВР, поради съкращаване в щата, офицерския и сержантския състав от следователи и помощник-следователи, считано от 01.02.1995 г. Наредено е на уволнения състав от следователи и помощник-следователи да се изплати еднократно парично обезщетение, съобразно прослуженото време в МВР от целево отпуснатите средства от МФ. По делото нито се твърди от страните, нито се установява от събраните доказателства ищецът да е получил еднократно парично обезщетение по чл.68, ал.1 от ЗМВР/ отм./, съобразно прослуженото време в МВР при уволнението му от МВР. Безспорно установено е също така и обстоятелството, че с решение на Висшия съдебен съвет, обективирано в протокол № 41 от заседание на Висшия съдебен съвет, проведено на 24.10.2013 г., ищецът Ц. К. И. е освободен на основание чл.165, ал.1, т.1 от ЗСВ от заеманата длъжност „следовател“ в Националната следствена служба, считано от 25.10.2013 г. Със заповед № з-1595/29.10.2013 г., издадена от Директор на НСл.С и заместник на Главния прокурор по разследването на основание чл.150, ал.2 от ЗСВ и Заповед на Главния прокурор от 22.05.2009 г. е обявено решението на Висшия съдебен съвет от 24.10.2013 г., протокол № 41 за освобождаване на Ц. К. И. от заеманата длъжност „Следовател в НСлС“, поради навършване на 65- годишна възраст - чл.165, ал.1, т.1 от ЗСВ, считано от 25.10.2013 г. Не се спори и относно размера на брутното трудово възнаграждение на ищеца за м.септември 2013 г., което е било в размер на сумата от 5239, 96 лв., видно от служебна бележка с изх.№ 7306/30.01.2015 г., издадена от Началник отдел „СДМ“ и главен счетоводител в Прокуратурата на Република България. Безспорно е по делото обстоятелството, видно от служебна бележка с изх.№ 7306/12.11.2014 г., издадена от Началник отдел „СДМ“ и главен счетоводител в Прокуратурата на Република България, че на ищеца Ц. К. И. при освобождаването му от длъжност „Следовател“ поради навършване на 65- годишна възраст по чл.165, ал.1, т.1 от ЗСВ са изплатени 18/ осемнадесет/ брутни заплати в размер на 94318, 56 лв. с РКО № 591/19.12.2013 г. Съгласно чл.225, ал.1 и ал.4 ЗСВ от 2007 г. /в редакцията преди изменението, обнародвано в Д.В., бр.11/2020 г./ при освобождаване от длъжност съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност има право на еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 20. При последващо освобождаване от длъжност от дължимото се обезщетение се приспада обезщетението, получено при предишното освобождаване. Гратификационно обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за 20 месеца за съдии, прокурори и следователи е предвидено за първи път /доколкото съгласно чл.81 ал.3 ЗУС от 1976 г. /отменен със ЗСВ от 1994 г./ съдиите, чиито трудови правоотношения са прекратени, са се ползвали от правото по чл.222 КТ на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за два месеца или за шест месеца /в зависимост от продължителността на работата при същия работодател/, предпоставка за което е да е било придобито право на пенсия за изслужено време и старост/ с чл.139г ЗСВ /отм./ /в редакцията му по ДВ бр.133/1998 г./ - поради пенсионирането им, ако са работили през последните 10 години в системата на съдебната власт. С измененията на разпоредбата впоследствие /Д.В. бр.74/2002 г. и Д.В. бр.112/2003 г./ условията за получаване на обезщетение не са обвързани с придобиването на право на пенсия и са като тези по чл.225 ал.1 по действащия ЗСВ от 2007 г. /в посочената му редакция/. Видно е, че предпоставка за възникването на право на обезщетение при освобождаване от длъжност е наличието на най-малко 10 години магистратски стаж. С влизане в сила на ЗСВ от 1994 г. /Д.В., бр. 59/22.07.94 г./, следователите са извадени от системата на МВР и преминават към съдебната система, като съгласно параграф 4, ал.2 ЗСВ/отм./ тези от НСлС запазват досегашните си права относно категорията на труд, паричните добавки за прослужени години и звания, добиване право на пенсия, както и размера и реда за получаване на обезщетения при прекратяването на трудовия договор. На това основание и при освобождаването му от работа през 1995 г. ищецът е имал право да получи предвиденото в чл.68, ал.1 от ЗМВР от 1991 г./ отм./еднократно парично обезщетение, определено на база полученото към този момент трудово възнаграждение. По делото не се твърди от страните, но и липсват доказателства, че през 1995 год. на ищеца при уволнението му от МВР е изплатено обезщетение по чл.68, ал.1 от ЗМВР от 1991 г./ отм./. Т.е. липсват доказателства на ищеца да е било изплатено обезщетение при уволнението му от системата на МВР. Като единствено в случай на изплатено такова обезщетение на ищеца при уволнението му от системата на МВР през 1995 г., то съгласно разпоредбата на чл.225, ал.4 от ЗСВ от дължимото обезщетение по чл.225, ал.1 от ЗСВ трябва да се приспаднат обезщетенията като брой заплати, получени от ищеца заради длъжността следовател, независимо дали тази длъжност е изпълнявана в системата на съдебната власт или в системата на МВР. Правото на парично обезщетение /или разликата между новополагащото се и вече получено такова/ е имуществено право, което възниква съгласно разпоредбата на чл.225 от Закона за съдебната власт/ЗСВ/ при освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност. С влизане в сила на ЗСВ от 1994 г. /отм./ следователите преминават от системата на МВР към съдебната система, като съгласно §4, ал.2 ЗСВ запазват досегашните си права относно категорията на труд, паричните добавки за прослужени години и звания, добиване право на пенсия, както и размера и реда за получаване на обезщетения при прекратяването на трудовия договор. Когато следовател при освобождаването му от системата на МВР е получил предвиденото в чл.68, ал.1 ЗМВР от 1991 г. /отм./ еднократно парично обезщетение, определено на база полученото към този момент трудово възнаграждение, то това плащане съставлява обезщетение по смисъла на чл.139г от ЗСВ /отм./. При повторно освобождаване на същия магистрат от длъжност в органите на съдебната власт, на него се дължи обезщетение в размер на остатъка до 20 брутни заплати, ако има право на това. Приспадат се съответния брой платени брутни заплати, а не сумите по тези заплати, тъй като с получаването им правото да се претендира обезщетение и за тях вече е погасено. В настоящия случай независимо, че ищецът Ц. К. И. е бил на длъжност следовател в следствен отдел- София- град с месторабота в Осмо общинско управление на МВР/ видно от заповед от 28.03.1991 г. на Министъра на вътрешните работи/ за периода от 28.03.1991 г. до 31.01.1995 г., вкл., а след това при отделянето на отдел Следствен от МВР след 01.02.1995 г. и обособяването му като Национална следствена служба, ищецът е започнал работа в Национална следствена служба до 25.10.2013 г., когато е прекратено правоотношението му по ЗСВ и е обявено решение на ВСС за освобождаването му от длъжност следовател от НСлС със заповед № з-1595/29.10.2013 г., то и в двата посочени периода ищецът е заемал една и съща длъжност „следовател“. Ето защо следва да се приеме, че се касае до „повторно“/ последващо/ освобождаване от длъжност по смисъла на чл. 225, ал. 4 ЗСВ. Независимо от структурното звено, в рамките на което е изпълнявал длъжността „следовател“ - без значение в коя система - на изпълнителната или на съдебната власт, касае се до една и съща длъжност, с идентични функции, която в различни времеви периоди се е намирала в зависимост от законодателните промени в различни държавни структури, тъй като водещото са функциите на длъжността, а не системата в която структурно е разположена следствената служба. Видно от заповед № МЗ 33/09.01.1995 г. издадена от Министър на вътрешните работи на основание чл.66, ал.1, т.5 от ЗМВР, § 4 и § 5 от ПЗР на ЗСВ и разпореждане на МС № 72/13.09.1994 г., поради обособяване на Националната следствена служба като самостоятелно юридическо лице в съдебната власт, са уволнени от МВР, поради съкращаване в щата, офицерския и сержантския състав от следователи и помощник-следователи, считано от 01.02.1995 г., като на уволнения състав от следователи и помощник-следователи е разпредено да се изплати еднократно парично обезщетение. По делото нито се твърди от страните, нито се установява от събраните доказателства ищецът да е получил еднократно парично обезщетение по чл.68, ал.1 от ЗМВР/ отм./, съобразно прослуженото време в МВР при уволнението му от МВР. Към момента на освобождаването му от заеманата длъжност следовател в НСлС за него е възникнало право на парично обезщетение по чл.225, ал.1 от ЗСВ, а не на такова в размер на разликата между новото обезщетение и вече получено такова при предходното освобождаване от такава длъжност, визирано в разпоредбата на чл.225, ал.4 вр. ал.1 ЗСВ. От представените по делото доказателства е безспорно установено обстоятелството, че ищецът Ц. К. И. към 25.10.2013 г. е имал достатъчно прослужени години на длъжността „следовател“/ повече от 20 години/, които да обусловят обезщетение в пълния размер от 20 брутни трудови възнаграждения. В същото време при отчитане еднократността на дължимото обезщетение и обстоятелството, че за прослужените години като следовател не е получил обезщетение при уволнението му от системата на МВР през 1995 г., то и в процесния случай не следва да се приложи разпоредбата на чл.225, ал.4 от ЗСВ. Посочената разпоредба би намерила приложение единствено в случай на получено обезщетение от ищеца при предишно освобождаване от заемана длъжност следовател в системата на МВР. В който случай от дължимото обезщетение по чл.225, ал.1 ЗСВ следва да се приспадне обезщетението вече полученото при предишното освобождаване, съгласно разпоредбата на чл.225, ал.4 ЗСВ. В случая не е налице хипотезата на 225, ал.4 от ЗСВ. Тя няма приложение в процесния случай, тъй като въпреки обстоятелството, че по делото безспорно е установено, че със заповед № МЗ 33/09.01.1995 г. ищецът е уволнен от МВР, поради съкращаване в щата, офицерския и сержантския състав от следователи и помощник- следователи, считано от 01.02.1995 г., но същия не е получил дължимото обезщетение при предходно освобождаване от длъжността следовател в системата на МВР. На следващо място съдът приема, че обезщетението по чл.225 от ЗСВ за съдия, прокурор или следовател представлява частен случай на благодарственото плащане по чл.222, ал.3 от КТ в полза на работника или служителя, когато той е работил продължително във времето при един и същ работодател. Това обезщетение е израз на признателност на работодателя за постоянството и усилията на работника или служителя. Типичният трудовоправен характер на института води до извод за неприложимост на конституционни доводи относно разделението на властите, които се отразяват на дължимостта на обезщетението и на неговия размер. Това обезщетение като разновидност на субективно трудово право на служителите не може да се поставя в зависимост от това дали органът, в който е полагана работата, се намира в законодателната, изпълнителната или съдебната власт. Различията в конституционното устройство на органите на държавна власт и промяната на мястото им в държавното устройство в течение на времето не зависят от волята на служителите и затова по никакъв начин не биха могли да влияят на основанието за плащане на гратификационното обезщетение. Следователят е полагал продължително труд в полза на един и същ работодател, за което му се дължи благодарственото плащане, независимо в коя от властите законодателят поставя или премества държавния орган. Понеже размерът на обезщетението зависи от продължителността на положения труд в полза на един работодател, с цел да се избегне повторно плащане за един и същ трудов стаж, разпоредбата на чл.225, ал.4 от ЗСВ предвижда приспадане на обезщетението, получено при предишното освобождаване от длъжност съдия, прокурор или следовател. В нормата не е посочено, че предишната длъжност на следователя трябва да е била в системата на съдебната власт. Това не е случаен пропуск на законодателя, който следва да се отстрани посредством тълкуване във връзка с ал.1 на чл.225 от ЗСВ. Разпоредбата е съобразена с обстоятелството, че следователите, макар да са били част от изпълнителната власт, са изпълнявали функции продължително време за работодател, който е останал същият. В този смисъл е и решение № 1043 от 01.12.2008 г. по гр.дело № 1795/2006 г. на III г.о. на ВКС, според което се приспада и обезщетението, получено за длъжността следовател, заемана в системата на МВР. Съгласно чл.225, ал.4 от ЗСВ от дължимото обезщетение по ал.1 трябва да се приспаднат обезщетенията като брой заплати, получени от ищеца заради длъжността следовател, независимо дали тази длъжност е изпълнявана в системата на съдебната власт или в системата на МВР. По изложените съображения ответникът е дължал на ищеца обезщетение по чл.225, ал.1 от ЗСВ, в размер на 20 броя брутни трудови възнаграждения, а не в размер на 18 броя брутни трудови възнаграждения, за които няма спор, че са изплатени на ищеца. От представените по делото доказателства е безспорно установено обстоятелството, че ищецът Ц. К. И. към 25.10.2013 г. е имал достатъчно прослужени години на длъжността „следовател“/ повече от 20 години/, които да обусловят обезщетение в пълния размер от 20 брутни трудови възнаграждения по чл.225, ал.1 от ЗСВ. С оглед на което, единствения обоснован извод, който следва да се направи в процесния случай е, че ответникът остава да дължи на ищеца към настоящия момент обезщетение по чл.225, ал.1 от ЗСВ в размер на още 2 брутни трудови възнаграждения в размер на сумата от 10479, 92 лв. Предявеният осъдителен иск с правно основание чл.225, ал.1 от ЗСВ е основателен и доказан за сумата от 10479, 92 лв., за която сума същия следва да бъде уважен, заедно с претендираната законна лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба в съда/ 11.03.2015 г./ до окончателното й изплащане. При така изложените съображения, обжалваните решения, като неправилни следва да бъдат отменени изцяло, включително и в частта за разноските и вместо това да бъде постановено друго, с което предявения осъдителен иск с правно основание чл.225, ал.1 от ЗСВ за заплащане на сумата от 10479, 92 лв. бъде уважен изцяло, като основателен и доказан, заедно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба в съда/ 11.03.2015 год./ до окончателното й изплащане. При този изход на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на въззивника-ищец следва да се присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за двете съдебни инстанции, в размер на сумата от 2300 лв., представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложени договори за правна защита и съдействие от 29.05.2018 и от 24.02.2020 г., и списък с разноски по чл.80 от ГПК/. Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответника, чрез неговия процесуален представител юрк.Ц.М., че в настоящия случай заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 1000 лв. е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото. Уговореното и заплатеното от ответника по делото адвокатско възнаграждение за настоящата въззивна инстанция в размер на сумата от 1000 лв. не е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото. Възможността за намаляване на възнаграждението по реда на чл.78 ал.5 от ГПК, не предполага задължение за съда във всеки случай да свежда уговореното възнаграждение до минималното, предвидено в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. В случая следва да се съобразят действителната фактическата и правна сложност на спора. Следва да се подчертае, че съдът прилагайки разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК може да намали възнаграждението поради прекомерност, но не е задължен да го редуцира до минималния размер, предвиден в Наредба № 1/2004 г., като задължителна долна граница при уговаряне на адвокатските възнаграждения. От друга страна, съдът приема, че адвокатското възнаграждение за настоящата въззивна инстанция е уговорено в минимален размер съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004 г. С оглед на това настоящият въззивен състав намира, че не са налице предпоставките за намаляване поради прекомерност на направените от ищеца разноски в производството пред въззивната инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение. На въззиваемата страна- ответник, разноски по делото не се дължат. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,