Решение № 506 от 19.4.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 82/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх. № 307794/21.10.2022 г. на И. К. Т., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес гр. •••, ЖК „•••“, № •••, вх. •••, ет.•••, ап.••• срещу Решение № 263119/10.10.2022 г., по гр.д. № 3226/2019 г., на СГС, I-5 с., в частта, с която е отхвърлен иска за осъждането на ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес гр. София, бул. „Витоша“, № 2, да заплати разликата над присъдените 1000.00 лв., до претендираните 30000.00 лв., обезщетение за неимуществени вреди, от поддържано незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което е бил оправдан с Присъда от 06.12.2018 г., по н.о.х.д. № 21028/2017 г., на СРС, НО, 108 с., на осн. Чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Въззивникът счита, че съдът е обсъдил всички събрани доказателства по делото и правилно е приел, че предявеният иск е доказан по основание, но при определяне на размера на дължимото обезщетение, неправилно е приложил критерия за справедливост. Счита, че неправилно са били отчетени предходни осъждания на ищеца, от които е изтекъл период от двадесет години и последният бил реабилитиран по тях, а от друга страна не били отчетени значителните морални вреди, които били нанесени на ищеца от разгласяването пред съседите му на воденото наказателно производство. Недостатъчна тежест била придадена и на факта на задържането му продължило два месеца. По същество моли за отмяна на решението в атакуваната му част и уважаване на иска за вреди в пълен размер. В с.з., чрез процесуален представител, поддържа въззивната жалба по изложените в нея оплаквания. В границите на срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна – Прокуратура на РБ, не депозира писмен отговор. В с.з., чрез процесуален представител, оспорва въззивната жалба и изложените в нея оплаквания. По същество моли за потвърждаване на атакуваната част от първоинстанционния съдебен акт. Настоящият състав на Софийски апелативен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани във въззивната жалба, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въпросът за допустимостта на въззивната жалба е разрешен с постановеното по делото Разпореждане № 173/12.01.2023 г., поради което същата подлежи на разглеждане по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели съставът на САС намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Произнасянето на СГС съответства на заявената за разглеждане осъдителна искова претенция, която черпи правното си основание от разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, поради което решението се явява и допустимо. Безспорно се установява от приобщеното нохд № 21028/2017 г., на СРС, НО, 108 с., че ищецът И. Т. е бил подсъдим и производството е приключило с постановяване на Присъда от 06.12.2018 г., с която е оправдан по повдигнатите му обвинения, в извършването на престъпление по чл. 163, 2 ал. 1, т. 2 НК. Присъдата е влязла в сила на 31.08.2019 г. Установява се и от приложеното ДП № 1660/2016 г., по описа на 05 РУ- СДВР, че досъдебното производство е образувано на 28.07.2016 г., срещу неизвестен извършител, в хипотезата на чл. 212, ал. 3 НПК, с извършване на процесуално-следствено действие - разпит на свидетели. Видно от материалите е, че на 27.07.2016 г., в 23: 50 ч. ищецът е задържан със Заповед по ЗМВР и е извършен личен обиск. Същият е привлечен като обвиняем с Постановление от 28.07.2016 г. С Постановление от 28.07.2016 г., на Прокурор от СРП, спрямо ищеца е взета МНО „Задържане под стража за срок до 72 ч. за довеждането му пред съда“. С Определение от с.з., проведено на 31.07.2016 г., по нчд № 13594/2016 г. на СРС, НО, 112 с., спрямо ищеца е взета МНО „Задържане под стража“, в качеството му на обвиняем по ДП № 1660/2016 г. С Определение от с.з., проведено на 09.08.2016 г., по внчд № 3534/2016 г., на СГС, НО, XVI с., взетата МНО е потвърдена. С Постановление от 05.12.2016 г. ищецът е привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 163, ал. 1, т. 2 НК. С Определение от с.з., проведено на 14.09.2016 г., по нчд № 15995/2016 г., на СРС, НО, 93 с., мярката „Задържане под стража“ е изменена в „Домашен арест“ по ДП № 1660/2016 г., а с Постановление от 03.10.2016 г. спрямо ищеца е взета МНО „Подписка“. Видно от материалите по делото е, че срокът на разследването срещу ищеца е бил многократно продължаван. На 12.12.2017 г. в СРС е внесен обвинителен акт срещу ищеца и е било образувано нохд № 21028/2017 г., на СРС, 108 с., което е приключило с посочената по-горе влязла в сила оправдателна присъда. В хода на първоинстанционното производство е постъпило писмо вх. № 28479/ 04.03.2020 г., от МП, ГД „ИН“, в което се съдържат данни за изтърпяните от ищеца наказания „Лишаване от свобода“. От писмото се установява, че ищецът е изтърпявал наказание „Лишаване от свобода“ последно през 1994 г. като е бил освободен на 30.12.1994 г. Пред въззивния съд не е повдиган спор между страните по въпроса за наличието на предпоставките за основателност на предявания иск на посоченото правно основание – чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като постановеното първоинстанционно решение не е обжалвано в осъдителната му част. Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани, в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Отговорността на държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на обезщетение, което съгласно чл. 4 от същия Закон се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение, в който смисъл са и разясненията на Тълкувателно решение № 3/2005 г. на ВКС, ОСГК. Настоящият състав споделя и разясненията дадени по реда на чл. 290 ГПК Решение № 480/23.04.2013 г., по гр.д. № 85/2012 г., на ВКС, IV ГО, съгласно което обезщетението за неимуществени вреди е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически терзания на личността, накърнената чест, достойнство, доброто име в обществото. С оглед принципа за всеобхватност на обезвредата при извършен деликт, залегнал в чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Спорът пред въззивния съд се концентрира върху размера на дължимото обезщетение. Досежно определяването на размера на обезщетението за неимуществени вреди, в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, по силата на пар. 1 от ДР на ЗОДОВ, приложение следва да намери заложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД критерий по справедливост. Прилаганото на критерия "справедливост" предпоставя цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за съдържанието на неимуществените вреди и за правилното определяне на обезщетението, чрез което те биха могли да бъдат репарирани. От значение в настоящия случай е вида на престъплението, за което е повдигнато незаконното обвинение – по чл. 163, ал. 1, т. 2 НК. Видно от състава на престъплението е, че то не предвижда наказание лишаване от свобода повече от пет години, за да бъде кважифицирано като „тежко“, по см. На чл. 93, т. 7 НК; продължителността на незаконното наказателно преследване, е била малко 3 години и 1 месец и не надхвърля разумния срок; мерките на процесуална принуда – първоначалното му задържане и последващата МНО „Задържане под стража“ продължили около месец и половина. Следва да бъде съобразен и фактът, че към момента на образуване на наказателното производство през 2016 г. ищецът е бил осъждан общо четири пъти (видно от съдържащия се в наказателното дело свидетелство за съдимост), съответно през 1984, 1986, 1989 и 1993 г. По първите две, видно от свидетелството е, че ищецът е бил реабилитиран. Както бе посочено във възприетото по фактите ищецът е бил освободен след изтърпяване на наказанието наложено по най-късното осъждане на 30.12.1994 г. като действително от този момент е започнал да тече и срокът по чл. 88а, ал. 2 НК и същият е изтекъл на 30.12.2004 г. Дори да бъде възприето, че настоящият съд не разполага с компетентност да извършва преценка за това, следва да бъде отчетен фактът, че след изтърпяване на наказанието си на 30.12.1994 г. до датата на образуване на процесното досъдебно производство на 27.07.2016 г., не се твърди, а и не се доказва, ищецът да е бил привличан към наказателна отговорност по надлежния ред. Поради което фактът на предходните му осъждания не може да бъде ценен във вреда на ищеца. На следващо място следва да бъде съобразен и факта, че наказателното производство е образувано и проведено във времеви период, когато ищеца вече и бил в зряла възраст – 49 към момента на образуването му и макара и да не са събрани гласни доказателства в тази насока, закономерен се явява извода, че то немиуемо е имало негативно отражение върху ежедневието и социалните му контакти. Константна е съдебната практика по въпроса, че съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на увреждане на ищеца в рамките на обичайното за подобни случаи. Това е така, защото житейски е логично по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, да е притеснено и тревожно, да чувства несигурност за бъдещето си, да бъде накърнена способността му за общуване като се търпят и неудобства от социален и битов характер. Ето защо, не е в тежест на пострадалия да докаже всяко едно свое негативно изживяване, изразило се в душевно страдание, неудобство, безпокойство, срам и др. подобни. От друга страна в настоящото производство не е установено тежко и трайно влошаване на здравословното, физическо и психическо състояние на ищеца от воденото наказателно производство, доколкото липсват подобни твърдения подкрепени с кореспондиращите доказателства за това. Още следва да бъде посочено и, че самото осъждане на Държавата също има репариращ ефект, макар и морален. Въз основа на изложеното съдът намира, че справедливият размер на обезщетението, което ще възмезди в пълна степен неимуществените вреди на ищеца от воденото срещу него наказателно производство, възлиза на сумата 5000.00 лв. като до този размер предявеният иск подлежи на уважаване, а за разликата до размера на сумата 30000.00 лв., като неоснователен и недоказан, подлежи на отхвърляне. Обезщетението присъждане на законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от момента на настъпването им – 31.08.2019 г., датата на влизане в сила на оправдателната присъда, до окончателното изплащане на сумата, при съобразяване на разясненията дадени в т. 4 от ТР № 3/2004 г., на ВКС, ОСГК. В заключение, атакуваното решение ще следва да бъде отменено в частта за разликата над присъдената сума 1000.00 лв. до размера на сумата 5000.00 лв., а предявеният иск – уважен. Решението ще следва да бъде потвърдено в останалата му обжалвана част. По разноските: При този изход от спора на ревизиране подлежат разноските за първоинстанционното производство. На ищеца, на осн. Чл. 78, ал. 1 ГПК, съобразно направеното искане и представени доказателства, се следват направените разноски, съразмерно с уважената част от иска. Така от общо направените в размер на – 2010.00 лв., подлежащите на присъждане възлизат на сумата 335.00 лв. За въззивно производство разноски на въззивника не се присъждат предвид изричното изявление в тази насока.