Решение № 7582 от 12.12.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 7807/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл.. С Решение № 20030477 от 18.04.2022 г., постановено по гр. д. № 56596/2019 г. по описа на СРС, 24-ти състав, е отхвърлен предявеният от С. С. Г. срещу „Топлофикация София“ ЕАД иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 28999/2014 г. по описа на СРС, 35-ти състав. Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 150, 00 лв., представляваща разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение. С Решение № 20087695 от 18.04.2023 г. е оставена без уважение молбата на ищеца с вх. № 25048324 от 21.06.2022 г. за допълване на постановеното решение по реда на чл. 250 ГПК, а с Решение № 2012974 от 07.05.2024 г. е оставена без уважение молбата по чл. 247 ГПК на С. С. Г. за поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 20087695 от 18.04.2023 г. Срещу постановеното Решение № 20030477 от 18.04.2022 г. е подадена въззивна жалба от С. С. Г. с оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени нарушения на Правото на ЕС и необоснованост на изводите. В обобщения на оплаквания поддържа, че в издадена заповед за изпълнение сумите са посочени общо без да има индивидуализация на вземанията за сградна инсталация и отопление, не са обсъдени неравноправни клаузи, каквито оплаквания са въведени с ИМ съобразно Решение на СЕС по дело С-511/2014 г. Не било обсъдено и още едно основание за нищожност на съдебно решение, а именно липсата на компетентност в каквато насока било Решение на СЕС по дело № С-119/2005 г. Не било отчетено предимството на правото на ЕС над националното законодателства. Изтъква, че в нарушение на чл. 411, ал. 2 ГПК не е съставен писмен съдебен акт- Разпореждане, както и че бил нарушен чл. 17, ал. 3 от КРБ, а заповедта за изпълнение била издадена в нарушение на чл. 22, ал. 1, т. 1 или т. 6 ГПК, а разпределението на делото е в нарушение на чл. 9 ЗСВ. По изложените съображения моли съда да отмени обжалваното решение и уважи предявения иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК. Постъпила е и въззивна жалба /приложена към искането за отвод с вх. № 25015019 от 17.06.2024 г./ от ищеца и срещу Решение № 20087695 от 18.04.2023 г., с което е оставена без уважение молбата на ищеца с вх. № 25048324 от 21.06.2022 г. за допълване на постановеното решение по реда на чл. 250 ГПК, както и срещу Решение № 2012974 от 07.05.2024 г., с което е оставена без уважение молбата по чл. 247 ГПК на С. С. Г. за поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 20087695 от 18.04.2023 г. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваните решения, поради допуснати нарушения на процесуалния закон, поддържайки че съдът не се е произнесъл по целия предмет на делото, поради което молбата по чл. 250 ГПК е основателна, както и че в мотивите Решение № 20087695 от 18.04.2023 г. се съдържат очевидни фактически грешки. Въззиваемият ответник - „Топлофикация София“ ЕАД, чрез процесуалния си представител, е подал в законоустановения срок отговори на въззивните жалби, с които взема становище за неоснователност на същите. Жалбите са подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирана страна, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са процесуално допустими. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира жалбата за неоснователна като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите на СРС, които изцяло споделя, а във връзка с доводите по жалбата следва да се добави следното: В разпоредбата на чл. 270 ал. 2 ГПК е уредена възможността за процесуалната защита срещу нищожни съдебни решения. Разпоредбата дава възможност да се прогласява нищожност на съдебно решение по исков ред, и то безсрочно /в този смисъл са и разясненията, дадени в т. 8 и т. 9 от ППВС № 1/1985г., като искът по чл. 270 ал. 2 ГПК цели отпадане на силата на присъдено нещо, с която влязлото в сила решение обвързва страните по делото и лицата по чл. 298, ал. 3 ГПК. Тъй като нищожното съдебно решение създава привидност за признати и присъдени права, а постановилия го съд не може сам да констатира нищожността и да произнесе с ново валидно решение, несъмнено е, че обявяването на нищожността може да бъде искана от всяка от страните по делото. Разпоредбата на чл.270 ал.2 от ГПК изрично посочва само съдебните решения, като актове на съд, чиято нищожност може да бъде установявана, но при приложение на закона по аналогия – чл.46 ал.2 от ЗНА следва да се приеме, че по същия ред може да бъде установявана нищожността и на останалите правораздавателни актове – определения, разпореждания, заповеди за изпълнение на паричните задължения по чл.410 и чл.417 от ГПК – в този смисъл константната практика на ВКС - определение № 64/23.01.2015г. по ч.гр.д. № 141/2015г. на ВКС, ІV ГО, определение № 668/15.08.2017г. по гр.д. № 771/2017г., III ГО на ВКС и др. Наистина, нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, респективно на всеки правораздавателен акт, за определянето на който обаче законът не е уреди легална дефиниция, нито е изброил пороците, които водят до него. Но в съдебната практика и правната доктрина се приема, че нищожност е налице, когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда; от незаконен състав; при неподписване на решението от мнозинството от съдийския състав; при неспазване на писмената форма; при абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването; когато с него се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в случаите, когато съдебното решение В конкретния случай, заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК е издадена от съдия Румяна Найденова – назначена с решение на ВСС като съдия след провеждане на съответната процедура по ЗСВ. Правилото за случайно разпределение на делата, уредено в чл. 9 ЗСВ, е отражение на основни конституционни принципи, върху които се гради правосъдието и правовата държава. Целта е да се гарантира независимостта на съда, като се ограничат факторите, които биха поставили под съмнение безпристрастността на съдията докладчик, както и да се пресече въздействието на външни обстоятелства, които биха указали влияние върху вътрешното убеждение. Принципът за случайно разпределение на делата съответства и на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ, който гарантира правото на всеки правен субект да потърси зашита и съдействие при упражняването на своите граждански права и задължения от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Към цитираната дата на издаване на процесната заповед за изпълнение – 11.06.2014г., ЗСВ и съответно Правилника за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища /отм/, Правилата на ЗСВ за разпределение на делата, не поставя императивно изискване случайното разпределение да бъде доказвано чрез прилагане на писмено документи по всяко едно дело, същото е видно от системата за разпределението на дела и може да бъде установено във всеки един момент. В този смисъл, ищцата не е установила конкретни нарушения при случайното разпределение на дела, извършвано в Софийски районен съд, като общото направено такова и предвид характера на предявения иск и ответника по нея, не може да се приеме, че размества доказателствената тежест т.е. важи общото правило на чл.154 а.1 от ГПК и като твърдение, недоказано при пълно и главно доказване, следва да се приеме за неоснователно. По отношение на оплакването, че са били налице основания за отвод от страна на съдията разглеждащ делото по смисъла чл.22 от ГПК и ненаправен такъв, то постановения съдебен акт не е нищожен, а горните обстоятелства следва да бъдат преценявани в хода на инстанционния контрол на съответния съдебен акт, като изрично в мотивите на ТР 1/ 2023 от 21.11.2023 г., с което е отклонено искането за постоновяване на тълкувателно решение, е посочено, че трайна и непротиворечива е съдебната практика, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл. 22 ал. 1 т. 6 ГПК представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Несъмнено съдебните актове, по отношение на които се претендира установяване на нищожност са издадени в рамките на правораздавателната власт на съда. Съгласно чл. 411 ал. 2 ГПК районният съд разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповедта освен в случаите по т. 1 – 4 от цитираната разпоредба, в който случай съдът се произнася с разпореждане, с което отхвърля заявлението – арг. от чл. 413 ал. 2 ГПК, което на общо основание – чл. 121 ал. 4 от Конституцията на Република България – следва да бъде мотивирано. И в двата случая се касае за произнасяне по същество на заявлението, като в единия случай съдът отхвърля искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение като се произнася с разпореждане, а в другия уважава искането, в който случай правораздавателната воля на съда се обективира в самата заповед за изпълнение, която именно представлява правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на съда по същество на заявлението. Наведените от въззивника възражения срещу законността на въведеното с ГПК от 2008г. „заповедно производство“ и противоречието му с Конституцията на Република България, както и с европейското законодателство, са неоснователни. Действително, при наличие на противоречие между закон и конституционна норма, съдът е длъжен да приложи последната, поради съдържанието на чл.5 ал.1, ал.2 от Конституцията на Република България, според които Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат, съответно разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие. В настоящият случай не се установява глава 37 от ГПК в нейната цялост да противоречи на конкретна разпоредба или принцип от Конституцията на Република България, нито на конкретен международен акт по смисъла на чл.5 ал.4 от КРБ. / международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат /. Атакувания в настоящото производство съдебен акт е издадени в изискуемата писмена форма. Действително, към датата на издаване на процесната заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 08.02.2012г., е действала Наредба № 6/20.02.2008г. за издаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство, издадена от министъра на правосъдието и в сила от01.03.2008г., като както заявлението, така и издадената заповед са именно по образците утвърдени с цитираната наредба, отменена с решение № 2266 от 12 февруари 2020 г. по административно дело № 5355 от 2019 г., с изключение на чл. 4 и чл. 9 - ДВ, бр. 12 от 12 февруари 2021 г. Вярно е и че с решение по дело № С-289/2021г. от 24.11.2022г. на СЕС, задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, в т.42 е постановено, че отмяна на национална разпоредба по съдебен ред има обратно действие /ex tunc/- по принцип от датата на нейното приемане, така че породените от нея последици за съществуващи положения отпадат, считано от същата дата./което е в противно на правилото, установено с разпоредбата на чл.195 от АПК/. При съобразяване с цитираното решение на СЕС и приемане, че заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е издадена по неутвърдени по съответния ред образци, но и с оглед обстоятелството, че законовото основание за постановяване на този съдебен акт е в ГПК-чл.37, където именно се определя както вида на съдебния акт, така и неговите реквизити - чл.412 от ГПК и процесната заповед за изпълнение е издадена в писмен вид от районен съдия, съдържаща всички изискуеми реквизити според разпоредбата на чл.412 от ГПК, то ирелевантно е дали е издадена по образец, дали този образец е утвърден по надлежен ред /още повече, че Наредба № 6/20.02.2008г. е подзаконов нормативен акт, който съдът при констатиране на противоречие с нормативен акт от по -висок ранг, същия не следва да бъде прилаган – чл.15 ал.3 от ЗНА/ или съответно отменен поради нарушение на административната процедура по приемане на подзаконовия нормативен акт. Т.е. посоченото не рефлектира по никакъв начин на валидността на съдебния акт и същия е валиден и поражда правни последици. Не е налице и противоречие на законовите разпоредбите в гл.37 от ГПК с регламент на Европейския съюз – чл.15 ал.2 от ЗНА, при което последния да има приоритет. Въззивникът се позовава на Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. Същият обаче е приложим към граждански и търговски дела по трансгранични спорове независимо от характера на съда или правораздавателния орган, като според чл.3 т.1 от същия регламент трансграничен случай е такъв случай, при който поне една от страните има местоживеене или обичайно пребивава в държава-членка, различна от държавата членка на сезирания съд. Предмет на заповед за изпълнение по чл.410 от от ГПК от 11.06.2014 г. по ч.гр.д. № 28999/2014 г. на СРС е претендирано вземане от топлофикационно дружество със седалище и адрес на управление в Република България срещу С. С. Г. – с поС.ен и настоящ адрес и поС.но местопребиваване в Република България т.е. ясно и недвусмислено се налага извода за неприложимост на цитирания регламент спрямо реда и начина на постановяване на атакуваната заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Следователно посоченото не обосновава нито произнасяне извън правораздавателната компетентност, нито при неспазване на процедурата и образците /което вече има отношение към законосъобразността и правилността на съдебния акт, но не и към неговата нищожност/. Както беше посочено по-горе, нищожен би бил съдебен акт, в който волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост т.е. смисълът на постановения съдебен акт не би могъл да се изведе дори при тълкуване. Различна е хипотезата, при която липсват мотиви към съдебния акт. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което и не води до нищожност на съдебното решение. Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебен акт не води до неговата нищожност, а до недопустимост или неправилност на съдебния акт, която се релевира по пътя на инстанционния контрол в рамките на преклузивните срокове за подаване на жалба пред съответния компетентен съд./ решение № 15/26.01.2015г. по гр. д. № 3298/2014г. на ВКС, I ГО/. Заповедта за изпълнение, независимо от характера й на правораздавателен акт по смисъла на чл. 121 ал. 4 от Конституцията на Република България, не се мотивира по същество, тъй като нейното съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 ГПК, чийто текст не предвижда излагането на мотиви. Следователно от аргумент на по -силното основание, когато законодателят е предвидил, че съответният съдебен акт не се мотивира, то липсата на мотиви в случая не може да обоснове дори незаконосъобрадност на съдебния акт, още повече нищожност. Всички останали релевирани в исковата молба и поддържани във въззивната жалба възражения на ищеца, които според нея обосновават нищожността на процесния съдебен акт, а именно: липса на писмен договор между „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД и ищеца за доставка на топлинна енергия, незаконно изградена и невъведена по съответния ред абонатна станция, липса на безспорност на претендираните от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД вземания, извършено злоупотреба с право от страна на заявителя, неустановеност на вземанията, претендирани от кредитора, поради неприлагане на издадени по надлежния ред фактури, респ. прилагане на съставени от заявителя неясни извлечения за дължими суми от ищеца, несъбиране на дължимата държавна такса по заявлението по чл.410 от ГПК от съда, разглеждащ същото и допускащ нарушение на добрите нрави, недължимост на мораторната лихва, за която липсват каквито и да са доказателства за основателност и размер, наличието на нелоялни търговски практики от страна на топлофикационното дружество, присъждане на разноски за юрисконсулт, при условие, е същия не е извършил съответната фактическа и юридическа работа, съответно не се е явявал в съдебно заседание, са твърдения и възражения, които са неотносими към предмета на настоящото дело. Същите могат да бъда предмет едва на производството по чл.422 от ГПК, образувано едва след подаване на длъжника на възражение по чл.414 от ГПК срещу заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 11.06.2024 г. Важно е да се посочи, че по пътя на чл.270 ал.2 от ГПК е недопустимо да се пререшава вече веднъж решен правен спор, съответно нищожността да се обосновава с незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. В производството по чл.270 ал.2 от ГПК се охранява основен принцип на правовата държава, а именно задължителната сила на валидни съдебни решения и върховенството на закона. Противното би било допускане злоупотреба с права, което както Конституцията /чл.57 ал.2/, така и ГПК забраняват /чл.3/. Ето защо предявеният иск е неоснователен. Неоснователни са и жалбите срещу постановеното решение по чл. 250 ГПК и това по чл. 247 ГПК, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по целия заявен от ищеца с исковата молба и уточнителната такава предмет на делото. Следва да се посочи, че очевидна фактическа грешка е налице само при несъответствие между формулираната в мотивите воля на съда и изразената воля в диспозитива на неговото решение, поради което и законосъобразно съдът е приел, че не е налице допусната ОФГ. Ето защо следва да бъдат потвърдени обжалваните решения постановени по реда на чл. 250 ГПК и чл. 247 ГПК. Така мотивиран, Софийският градски съд