Решение № 1085 от 14.8.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 2449/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258-чл. 273 от ГПК С решение № 261539 от 05.05.2022г., постановено по гр. д. № 212/2021г., СГС, I ГО, 13 състав е признал за установено по предявените искове с правно основание чл. 422 ал. 1 във вр. чл. 415 ал. 1 ГПК, че съществува изискуемо парично вземане в полза на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД против Е. Д. А., произтичащо от сключен между тях договор за потребителски кредит № 333-132 от 27.12.2012 г. за следните суми: 9391, 29 лева - просрочена главница за периода 20.02.2015 г. - 10.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 20.02.2020 г. до окончателното изплащане на вземането и за сумата от 3737, 46 лева - възнаградителна лихва за периода от 20.02.2015 г. до 10.12.2019 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 29.05.2020 г. по ч.гр.д. № 9456/2020 г. по описа на СРС, 75 състав, като е отхвърлил предявения иск за просрочена главница над 9391, 29 лева до пълния предявен размер от 11 840, 72 лева, за възнаградителната лихва над 3737, 46 лева до пълния предявен размер от 6751, 41 лева и изцяло за сумата от 8774, 03 лева - наказателна лихва за периода 11.02.2013 г. до 19.02.2020 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 29.05.2020 г. по ч.гр.д. № 9456/2020 г. по описа на СРС, 75 състав, като неоснователни. С решението СГС, I ГО, 13 състав е осъдил, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Е. Д. А. да заплати на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД сумата от 286, 71 лева - разноски за заповедното производство по ч.гр.д. № 9456/2020 г. по описа на СРС, 75 състав и сумата от 454, 71 лева - разноски за исковото производство. С решението СГС, I ГО, 13 състав е осъдил, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД да заплати на Е. Д. А. сумата от 156 лева - разноски за исковото производство, а на адвокат И. М. И. - АК - София адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.1, т.3 ЗАдв. в размер на 480.40лева. Подадена е въззивна жалба от ответника Е. Д. А., чрез процесуалния му представител, с която се обжалва решението в частта, в която предявените срещу него кумулативно обективно съединени установителни искове са уважени. В жалбата се поддържа възражение за неправилност и необоснованост на решението в обжалваните части. Прави се оплакване, че неправилно първоинстанционният състав не е уважил възражението за липса на активна процесуална легитимация на ищеца, тъй като същият не бил установил по какъвто и да е начин, че е правоприемник на „Юнионбанк“ АД и не е съобщил това си свое твърдяно качество на длъжника. Излага се становище, че в случая липсвала облигационна връзка между ответника и ищцовата банка. Релевира се оплакване, че банката не е уведомила кредитополучателя и не е посочила банкова сметка, по която той да изплаща дължимите суми. В жалбата се поддържа твърдение, че неправилно първостепенният съд не бил уважил изцяло възраженията за неравноправни клаузи в договора. Реливира се довод, че липсвало основание за промяна на лихвата. Излага се становище, че неправилно и необосновано съдът бил отхвърлил възражението за изтекла погасителна давност. Поддържат се наведените в отговора на исковата молба правни доводи за нищожност на процесния договор за банков кредит, тъй като бил сключен в противоречие с императивните изисквания. Прави се искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли предявените искове. В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е депозиран отговор от насрещната страна, в който се поддържа твърдение, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена, а решението в обжалваните части следва да бъде потвърдено като правилно. Излагат се съображения в подкрепа на становището. Срещу решението в отхвърлителната му част за наказателна лихва за забава е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство, чрез пълномощника си, с възражения за неправилност, поради противоречие с материалния закон. Изразява се несъгласие с приетото от първата инстанция, като се сочи, че в случай, че съдът задълбочено е бил анализирал въпросната клауза, то е щял да стигне до извода, че при уговореното между страните обезщетение не е налице противоречие на клаузата на договора и нормите, уреждащи потребителската защита. Релевира се довод, че ако съдът е счел, че клаузата в договора, уреждаща наказателната лихва, е нищожна, същият е следвало да замести нищожната клауза от договора за кредит с повелителни правила на закона, като възприеме, че при изчисляването на наказателната лихва следва да се прилага законната лихва при забавени задължения. Поддържа се твърдение, че това заместване е допустимо, съгласно разпоредбата на чл.26 ал.4 от ЗЗД. Прави се искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови ново, с което да уважи претенцията, ведно със законните последици. Първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца в отхвърлителните части за главница и за възнаградителна лихва, поради което в тази част решението е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне. Двете въззивни жалби са подадени в срока по чл. 259 ГПК, поради което са допустими. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: СГС, I ГО, 13 състав е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД. За да постанови обжалваното решение, първостепенният съд е приел за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на иска, поради липса на активна процесуална легитимация на ищцовата банка. Посочил е, че съобразно заключението на съдебно - счетоводна експертиза, процесният кредит от 12 000 лева е бил усвоен на 27.12.2012 г., поради което е приел, че за ответника е възникнало насрещно задължение в качеството му на заемател да върне ползваната сума съгласно уговореното в договора за банков кредит. Разгледал е възражението на ответника за неравноправност на посочени от същия клаузи, като е приел, че уговорката на т.6 от договора е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и като такава не следва да се прилага. По отношение на останалите, оспорени като неравноправни и нищожни клаузи от процесния договор, е приел, че независимо, че не е доказано да са индивидуално уговорени, доколкото същите касаят механизма на определяне на възнаградителната лихва, която не е увеличавана през целия срок на договора, съгласно заключението на ССчЕ, е безпредметно изследването на евентуалната им неравноправност. Приел е за частично основателно възражението за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията за главница и възнаградителна лихва за периода от 10.02.2013 г. до 19.02.2015 г. След извършената служебна проверка на първоинстанционното решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно и допустимо в обжалваните части, което обуславя възможността за настоящата инстанция да се произнесе по неговата правилност, като при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. По същество на спора, с оглед релевираните в жалбите оплаквания за неправилност на обжалваното решение, въззивният съд намира следното: Необосновано е възражението на жалбоподателя-ответник, че „Първа инвестиционна банка“ АД не е активно материалноправно легитимирана, тъй като банката не е установила, че е правоприемник на „Юнионбанк“ АД, както и че е уведомила ответника за настъпилото правоприемство. От служебно извършена справка - по реда на чл. 32 ЗТРРЮЛНЦ, приложена в кориците на първоинстанционното производство, се установи, че извършената между двете банки консолидация е отразена чрез вписване по партидата на банката праводател и банката правоприемник - в графа „Праводатели и правоприемници“, като вписването е с дата 03.04.2014 г., а формата на преобразуване е чрез „вливане“. Банка „Юнионбанк“ ЕАД е универсален праводател на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД, а кредитодателят по процесния договор от 27.12.2012 г. - „МКБ Юнионбанк“ АД е променил наименованието си на „Юнионбанк“ ЕАД съгласно оповестителното вписване, извършено на 17.10.2013 г., в публичния търговски регистър по партидата на „Юнионбанк“ ЕАД. Въз основа на извършеното вливане на „Юнионбанк” ЕАД в „Първа инвестиционна банка” АД, всички права и задължения на влялата се банка (включително и вземанията й по процесния договор) са преминали към „Първа инвестиционна банка” АД в качеството й на универсален правоприемник. Следователно, налице е универсално правоприемство, при което праводателят не е бил длъжен да уведоми длъжника за новия кредитор (процесните вземания не са прехвърлени при частно правоприемство - цесия). Ответникът е могъл да установи тези промени при добросъвестно упражняване на своите права, предвид публичността на търговския регистър, регламентирана в разпоредбата на чл. 32 ЗТРРЮЛНЦ. С оглед изложеното, „Първа инвестиционна банка” АД като универсален правоприемник на „Юнионбанк” ЕАД е активно материалноправно легитимирана да предяви настоящите искове. Предмет на въззивното производство са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД. Искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е специален положителен установителен иск. С него разполага кредиторът, чието вземане в заповедното производство, е оспорено от длъжника. Правният интерес от заявяването му в съда е наличието на възражение по реда на чл. 414 ГПК от длъжника. Искът по чл. 422, ал. 1 ГПК има за цел стабилизиране на заповедта за изпълнение като изпълнителен титул за принудително изпълнение. От тази възможност се е възползвал ищецът в настоящото производство. Възникването на спорното право за заплащане на претендираните главни и акцесорни парични притезания, възникнали въз основа на процесния кредитен договор, се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително облигационно /търговско/ правоотношение по договор за банков кредит, по силата на който кредиторът се е задължил по отношение на кредитополучателя да му предостави в собственост заетата сума; 2. кредиторът реално, фактически да е предоставил на кредитополучателя уговорената заемна сума, като е уговорен конкретен погасителен план, съобразно който е установено разсрочено връщане на предоставения кредит, ведно с уговорената възнаградителна лихва (граждански плод). От данните по делото, въззивният състав приема, че между „МКБ Юнионбанк“ АД /с променено наименование „Юнионбанк” ЕАД, чийто правоприемник е ищецът - „Първа инвестиционна банка“ АД/ и ответникът е възникнало валидно облигационно правоотношение, породено от сключен договор за потребителски кредит. По силата на т.1 от Раздел I, банката кредитодател предоставя на кредитополучателя потребителски кредит в размер на сумата от 12 000 лева. Средствата по кредита се предоставят и отчитат, съгласно т.1.2 по сметка на името на длъжника в „МКБ Юнионбанк“ АД с IBAN ••••••••••. Съгласно т. 10 крайният срок за издължаване на кредита е 10.12.2019 г., според т. 10.1. кредитът се издължава на 84 броя месечни последователни вноски, считано от 10.01.2013 г. до 10.12.2019г. От приетото пред първата инстанция и неоспорено от страните заключение на съдебно - счетоводна експертиза ( ССчЕ ), което съдът кредитира като обективно, компететнтно и пълно, се установява, че предоставеният от ищеца кредит в размер на 12 000 лева е изцяло усвоен на 27.12.2012 г. по откритата на името на ответника банкова сметка. Въз основа на представени от ищеца извлечения от сметки с титуляр Е. Д. А., експертът установява, че в „Юнионбанк” ЕАД е била открита сметка на длъжника с IBAN ••••••••••, а от извлечение по сметка IBAN ••••••••••, че на 01.03.2014г. ищецът „Първа инвестиционна банка” АД е открил служебно сметка на ответника с основание „миграция”. При изслушването по реда на чл. 200 ГПК в открито заседание пред състава на СГС вещото лице уточнява, че с първото движение по сметката в „Юнионбанк” ЕАД е усвоен процесния кредит, а последното движение по тази сметка е било на 25.02.2014 г. Откриването на сметката на 01.03.2014 г. (при „миграция“) е извършено при вливането на едната банка в другата. В съдебно заседание вещото лице уточнява, че терминът „миграция“ следва да се разбира, когато една банка закупи друга или когато се обединят две банки. Вещото лице констатира, че от длъжника е платена (чрез захранване на сметката, обслужваща кредита) на 11.01.2013 г. една сума от 210 лева, с която е погасена главница от 159, 28 лева и просрочени лихви по договора за кредит. Установява, че след тази дата плащанията са преустановени. Необосновано е възражението на жалбоподателя-ответник, че ищцовата банка не го била уведомила за откритата на негова име нова сметка. Новата банкова сметка е била открита повече от година след извършеното от ответника последно плащане на вноските по кредита, поради което, ако последният добросъвестно бе изпълнявал своите задължения в срок, то той е щял да бъде информиран за настъпилото правоприемство, респ. за новата банкова сметка. Безспорно е обстоятелството, че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, както и към датата на подаване на исковата молба – 07.01.2021 г. крайният срок за издължаване на кредита е настъпил. В тази връзка е неоснователно възражението на жалбоподателя-ответник свързано с автоматичната предсрочна изискуемост. Банката не се позовава на това обстоятелство, т.е. същото е извън предмета на спора. Съгласно разпоредбата на чл. 430, ал. 1 ТЗ договорът за банков кредит е двустранен, консенсуален, възмезден, комутативен, формален и срочен договор, по силата на който банката се задължава да отпусне на кредитополучателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а кредитополучателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока, ведно с уговорената възнаградителна лихва. От изложеното по-горе се установи, че уговорената сума по кредита в размер на 12 000 лв. е била усвоена (отпусната) на кредитополучателя срещу поетата насрещна парична престация - заплащане на годишна възнаградителна лихва, чийто размер е уговорен в т. 4.1 от договора, предвиждаща, че дългът по кредита се олихвява за първата година, считано от датата на първото усвояване на средства, с фиксиран годишен лихвен процент от 13.95 %, а след това (след изтичане на срока по т.4.1.), съгласно т.4.2. непогасената част от главницата по кредита, се олихвява с плаващ лихвен процент, определен в размер на действащия тримесечен SOFIBOR плюс фиксирана надбавка в размер на 980 базисни точки, но не по - малко от 13.95 %. Посочено е в т.4.3., че стойността на тримесечния SOFIBOR ( лихвен индекс ) към датата на сключване на договора е 1.38%. В договора за банков кредит, вкл. и в погасителния план, който е част от неговото предметно съдържание, страните по него са постигнали съгласие по всички установени в чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК нормативни изисквания, лихвеният процент по кредита (13.95%), условията за прилагането му и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит при общо дължими за целия период на договора за банков кредит възнаградителни лихви (съобразно уговореното в Погасителния план); условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. При пораждане на кредитното правоотношение кредитополучателят е бил наясно както с размера на отпуснатия кредит, така и с действителното икономическо бреме, което поема - посочена е конкретната лихвена ставка, посочени са месечните анюитетни погасителни вноски), в т.ч. възнаградителна лихва. Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ответник, че клаузите за главница и възнаградителна лихва били неравноправни. Съгласно чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО извън проверката за неравноправния характер на клаузите са основният предмет на договора и съответствието на цената и възнаграждението в случаите, когато тези условия са изразени на ясен и разбираем език. Основният предмет на договора включва клаузи, определящи основните престации по договора. Клаузите, уреждащи главницата и възнаградителната лихва безспорно попадат в основния предмет на договора. Клаузите с акцесорен характер не попадат в обхвата на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО и чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Разпоредбите относно размера на първоначално уговорената възнаградителна лихва представляват основен предмет на договора за кредит, поради което не подлежат на преценка за неравноправност, ако са ясни и разбираеми. С оглед изложеното по-горе, в т.4.1 и т.4.2 от обсъждания договор е определен размерът на годишната лихва за усвоения кредит, като този размер е ясно посочен и се равнява на 13.95%. Следователно клаузата съдържа конкретизирано по размер задължение на длъжника и доколкото касае основния предмет на договора - възнаградителната лихва по договора за кредит, и е формулирана по ясен и разбираем начин, съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, тя не следва да се преценява като неравноправна. Възнаградителните лихви съставляват цена на финансовата услуга, начислявана според срока на предоставеното ползване. С оглед възмездният по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 1 във връзка с, ал. 2 от ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства, то не може да бъде споделено становището на ответника, че не дължи възнаградителна лихва. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер, какъвто е настоящият случай, не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. Действително едностранното изменение на лихвения процент и механизма за промяната на възнаградителната лихва и разходите имат акцесорен характер и не попадат в обхвата на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО и чл. 145, ал. 2 ЗЗП. В настоящия случай, обаче, вещото лице е констатирало, че договорената възнаградителна лихва по т.4 от договора в размер на 13, 95% не е била повишавана от банката през целия период на действие на договора до крайния му падеж на 10.12.2019 г. Следователно, всички възражения на процесуалния представител на въззивника-ответник за нищожност (поради нарушаване на императивни правила на материалния закон, респ. поради неравноправност) на клаузите за главница и възнаградителна лихва в процесния договор за банков кредит се явяват неоснователни. Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ищец, че клаузата на т. 6 от договора за потребителски кредит, не е нищожна. Тази клауза предвижда, че при забава в плащането на част или на цяла вноска по главницата от кредита или при настъпила предсрочна изискуемост по реда на т.29 и т.30 от договора за кредит, кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава - наказателна надбавка от 1000 базисни точки към договорената лихва по т.4, която се начислява на годишна база върху забавената част, респективно върху цялата главница за времето до окончателното изплащане на забавените задължения; Една базисната точка е равна на 1/100 ( едно върху сто ) от един процентен пункт или 0.01 процентни пункта, според т.6.1. от договора. Това означава, че върху основния лихвен процент от 13, 95% се прибавя надбавка от още 10 пункта в случай на забава в плащанията. В този смисъл е и заключението на ССчЕ, според което процентното изражение на така уговорената наказателна надбавка, е 23, 95%. Посочената клауза на т.6 от договора съобразно с установеното й съдържание, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, тъй като определената надбавка от 1000 базисни точки (10 пункта) над договорения лихвен процент е необосновано висока. Претендираната сума за наказателна лихва съотнесена към размера на главница, чието плащане обезпечава, съставлява 73, 11% от размера на разрешения и усвоен кредит. Така договорената санкция за неплащане на дължимите суми по договора съставлява неустойка, а размерът й от 23, 95% излиза извън присъщите на последната обезщетителна, санкционна и обезпечителна функция. С оглед изложеното, въззивният състав приема, че уговорката на т.6 от договора е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и няма задължителна сила за ответника, имащ качеството потребител, поради което същата не следва да се прилага в отношенията между страните. Неоснователно е искането на жалбоподателя-ищец съдът да замести нищожната клауза на т. 6 от договора за кредит с повелителните правила на закона- наказателната лихва, представляваща неустойка по договора за забавено изпълнение на дължимите суми, да се извърши с десет пункта, колкото се прилагат при изчисляване на законната лихва при забавени задължения в евро съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с Постановление № 100 на Министерски съвет /ДВ бр. 42 от 5.06.2012 г. - т. 2/, като се поддържа, че това заместване е допустимо съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Това разрешение противоречи на практиката на Съда на Европейските общности /СЕС/. Решенията на СЕС с предмет тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е задължително за всички съдилища в страната. С решение С-618/10 от 14.06.2012 г. по дело Banco Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза. В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017 г. по дело Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia /т. 71/ състав на СЕС приема, че видно от текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът. В този смисъл е и решение № 76 от 22.07.2020 г. по т. д. № 1011/2019 г., Т. К., І Т. О. на ВКС. Във връзка с изложеното, жалбата на ищцовата банка се явява неоснователна. По отношение останалите възражения на жалбоподателя-ответник за установяване неравноправния характер на цитираните от същия клаузи в потребителския договор, въззивният съд не следва да ги обсъжда, тъй като те са неотносими към предмета на настоящия спор, с който се претендират главница и възнаградителни лихви. Неоснователно и необосновано е възражението на жалбоподателя- ответник, че първоинстанционният съд не е разгледал възражението за погасяване по давност на предявените искове. Възражението е бланкетно, преповтаря се отговора на исковата молба, като не отговаря на приетото от решаващия съд, който е разгледал релевираното възражение за погасяване по давност на претенциите, произнесъл се е, като го е приел за частично основателно и с оглед направения извод е отхвърлил частично претенцията за главница и възнаградителна лихва като погасени по давност за периода от 10.02.2013г. до 19.02.2015г. Настоящият съдебен състав, на основание чл. 272 ГПК, препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази част, които стават част от неговите решаващи изводи. Както бе изяснено, въззивният съд следва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на обжалваното решение - арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, (освен ако не трябва да бъде приложена императивна материалноправна норма). Тъй като във въззивната жалба на ответника не се съдържат оплаквания за определения от съда конкретен размер, въззивният съд не може да проверява правилността на първоинстанционното решение в частта, в която СГС е достигнал до правния извод, че остатъчната част от дължимата главница по процесния договор за кредит за релевантния период възлиза на 9391.29 лв., а остатъчната част от дължимата възнаградителна лихва възлиза на 3737.46лв. за релевантния период. С оглед обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция достига, съответства изцяло на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, на основание чл. 271, ал. 1 ГПК обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна. При този изход на спора за неоснователност и на двете жалби, всяка от страните следва да понесе направените пред САС разноски. Мотивиран от изложеното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав