Решение № 5586 от 4.5.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 917/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на зам.-кмета на Община Варна И. К., чрез юрк. А. Р., против Решение № 284/10.03.2026г. на ВРС, 37-ми състав, постановено по АНД № 4105/2025г. по описа на същия съд, с което е отменено НП № СК/2/-10/25.08.2025г., с което за нарушение на чл.15, ал.3 от Закона за устройство на Черноморското крайбрежие /ЗУЧК/ и на основание чл.23а, ал.1 ЗУЧК, на И. Г. Я., [ЕГН] е наложена глоба, в размер на 511,29 евро (1000,00 лв.). С решението на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./ на адв. Т. е присъдено адвокатско възнаграждение, в размер на 204,52 евро (400,00лв.). Касаторът твърди неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон – касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 НПК. Във връзка с констатираните от ВРС съществени процесуални нарушения в административнонаказателното производство, изразяващи се в несъответствие между съдържанието на АУАН и НП, касаторът твърди, че ВРС е следвало да съобрази разпоредбата на чл.53, ал.2 ЗАНН, която допуска АНО да издаде НП и в случаите на нередовност на акта. По същество оспорва извода на ВРС - че работникът не следва да носи административно-наказателна отговорност, защото не е знаел какво извършва, т.к. от свидетелските показания и доказателствата по делото се установява, че всички работници са били запознати с умишленото продължаване на строежа, без да се изпълняват препоръките за обезопасяване на обекта. Твърди, че както от разпита на свидетелите, така и от представените фотоматериали от деня на проверката се установява, че обектът се изгражда в разрез със забранителния период, указанията на Община Варна и другите компетентни органи. В тази връзка сочи, ако се касае за авариен ремонт, би следвало технически отговорните лица и строителният надзор да сигнализират РДНСК в изпълнение на правилата по Наредба № 1/2007г. на МРРБ за обследване на аварии в строителството. При проверката било констатирано, че от строителя недобросъвестно не са били изградени 270 пилота за укрепване на изкопа, което е следвало да обезопаси сградата до степен за невъзможност от възникване на аварии и риск за работниците. В случая е нямало аварийна ситуация, защото строежът е бил изграден на ниво, което да не създава риск от срутване на изкопните стени и отслабване на земната основа под второстепенните улици. Отделно и по арг. от § 5, т.78 и 79 от ДР на ЗУТ сочи, че конкретно за имота няма регистрирана зона, която да създава опасност от свлачище. Разпоредбата на чл.23а, ал.1 ЗУЧК предвижда ангажиране на административно-наказателната отговорност както на юридически, така и на физически лица, когато същите осъществяват деяние, с което нарушават разпоредбата на чл.15 ЗУЧК, поради което правилно е ангажирана отговорността на работника, който е установен съзнателно да извършва СМР въпреки разписаната в закона забрана. В касационната жалба се излагат и съображения за липса на основания за отмяна на НП, както и за приложението на чл.28 ЗАНН. Решението на ВРС се обжалва и в частта на присъденото на адв. Т. адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв., т.к. в производството не е установено лицето да е материално затруднено. Не било ясно и дали адв. Тополов е от адвокатско сдружение или адвокатско дружество, за да се приложи чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. В съдебно заседание касаторът се представлява от юрк. Р., която поддържа касационната жалба на наведените с нея основания. В допълнение сочи, че ВРС неправилно е достигнал до извода – че строежът не може да бъде определен, съответно неправилно е приел, че е недопустимо да се назначава експертиза, която да установи дали дейностите съставляват СМР или неотложни аварийно-ремонтни дейности по смисъла на чл.15, ал.4 ЗУЧК. Счита и че без експертиза съдът няма как да определи котното ниво само на база свидетелските показания, които не са достатъчно ясни. Сочи и че в т.14 от Разрешение за строеж № 149/28.10.2024г. изрично е вписана строителната забрана. На самата фирма е съставен акт – което е отделна процедура, а по отношение на работниците ЗУЧК позволява същите да бъдат санкционирани, когато нарушават забранителния период и извършват СМР. Позовава се на Решение № 153/24.02.2012г. на Министерски съвет, с което на основание чл.76 ЗЗ е обявен и обнародван в ДВ, бр.18 от 02.03.2012г. – Списък на курортите в Република България и определяне на техните граници, и твърди, че ВРС неправилно е приел, че к.к. Чайка не е курортен комплекс. Моли за отмяна на обжалваното решение и потвърждаване на наказателното постановление. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна – И. Г. Я., чрез адв. Т., оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор вх.№ 23979/24.03.2026г. Намира жалбата за бланкетна, без посочени конкретни пороци на съдебното решение и излагане на факти и мотиви, които са ирелевантни към спора. От събраните гласни доказателства ВРС правилно е установил, че към момента на проверката строежът не е достигнал до кота 0 като в АУАН и НП общо се сочи, че се касае за СМР по полагане на армировка. От събраните доказателства по никакъв начин не може да се установи вида на извършваните в обекта дейности – дали съставляват СМР или неотложни аварийно-ремонтни дейности, поради което определянето на дейностите едва във фазата на въззивното производство чрез експертиза е недопустимо. Сочи и че отговорността на лицето неправилно е ангажирана на основание чл.15, ал.3 ЗУЧК, т.к. е налице ненадлежен субект на административнонаказателна отговорност. Наказаният работник е лице по трудов договор, част от строителната бригада, изпълняващо възложена работа по указания на работодателя, без организационни или управленски функции. По арг. от чл.160, ал.1, чл.161, ал.1 и чл.163, ал.1 ЗУТ сочи, че изпълнението на условията по чл.148, ал.9, т.2 ЗУТ, свързани със започването и изпълнението на строежа е задължение, съответно на възложителя и строителя, като според РС № 149/28.10.2024г., възложител на строежа е „С и С – Стил“ ЕООД, а изпълнител на строежа е „Комфорт“ ООД. В тази връзка сочи, че процесното нарушение не е извършено от наказаното лице, а е резултат от дейността на възложителя или изпълнителя на строежа, поради което лицето, което фактически извършва дейностите на строежа не следва да бъде санкционирано на основание чл.23а ЗУЧК. Отделно сочи, че според АУАН и НП лицето е санкционирано не за това, че пряко е извършвало СМР в забранителния период, а че е допуснало извършването на такива – т.е. отговорността е ангажирана при условията на допустителство, а съгласно чл.10 ЗАНН допустителите се наказват само в предвидените от закон или указ случаи. На следващо място сочи и че според изготвената справка от НАП, санкционираното лице не е работник на „Комфорт“ ООД, а на „Силена билдинг груп“. Излагат се и подробни съображения за това, че в АУАН и НП липсва пълно и конкретно описание на нарушението, за характера извършваните дейности и за липса на вина. Сочи и че по делото липсват доказателства за компетентността на АНО по смисъла на чл.33, ал.4 ЗУЧК, т.к. липсват доказателства за делегиране на тези правомощия, а цитираната Заповед № 2194/21.06.2024г. не е представена. Подробни съображения за неоснователност на жалбата се изразяват и в становище С.д. № 7594/14.04.2026г. В съдебно заседание ответникът се представлява от адв. Т., който оспорва жалбата и поддържа писмения отговор. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в условията на чл.38 ЗАдв. В тази връзка и по повод възраженията в касационната жалба сочи, че преценката дали лицето разполага с финансови възможности да ползва адвокатска защита, е предоставена изцяло на адвоката. Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че ВРС правилно е приложил закона и съобразно събраните доказателства е приел, че същите не установяват виновно поведение. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в законоустановения срок, поради което е ДОПУСТИМА. Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА. От фактическа страна пред ВРС е установено, че на 15.07.2025г., около 11:00 часа, служители на Община Варна, сред които и свидетелите Н. К. и Н. К. - инспектори в „Строителен контрол“ Дирекция УСКОР при Община Варна, по жалба на живущи за извършвана строителна дейност в забранителен период, извършили проверка в к.к. „Чайка“, гр. Варна, по спазването на забраната за извършването на строителна дейност в националните курорти по Черноморското крайбрежие в периода от 15 май до 1 октомври. Проверката извършили на строяща се сграда с подземни гаражи и басейн „К-Гардън“. Строежът се извършвал в [УПИ] /ПИ с ид.•••, кв.25/ по плана на к.к. Чайка, гр. Варна, с възложител – „С и С Стил“ ЕООД. При проверката на строителния обект били установени около двадесет работници, извършващи строителна дейност въпреки забраната в чл.15 от ЗУЧК. При тези констатации проверяващите приели, че И. Г. Я. е допуснал извършването на строително-монтажните работи, въпреки въведеното ограничение – нарушение на чл.15, ал.3 ЗУЧК, за което срещу Я. бил съставен АУАН № 10/15.07.2025г. Въз основа на АУАН било издадено НП № СК/2/-10/25.08.2025г., с което АНО приел, че извършваните от Я. дейности съставляват СМР по смисъла на § 5, т.40 ДР ЗУТ, които не са неотложни аварийно-ремонтни работи и не попадат в изключението на чл.15, ал.4 ЗУЧК, а се извършват при влязла в сила забрана за извършването на строителна дейност в националните курорти по Черноморското крайбрежие в периода от 15 май до 1 октомври, поради което той е нарушил разпоредбата на чл.15, ал.3 ЗУЧК и на основание чл.23а, ал.1 ЗУЧК наложил на Я. глоба от 1000лв. От правна страна ВРС е приел, че АУАН и НП са съставени в сроковете по чл.34 и чл.52 ЗАНН, и съдържат реквизитите по чл.42 и и чл.57 ЗАНН, но при допуснати в производството съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. ВРС е съобразил приложените по преписката писма, в който се сочи необходимостта от наложително продължаване на укрепителните и спомагателните строително-монтажни работи на обекта, както и че с писмо рег. № АУ104662BH_006BH/23.06.2025г. директорът на Дирекция „УСКОР“ при Община Варна е разпоредил изпълнение на препоръките от инженерно-геоложкото становище, свързани с обезопасяване на изкопа и на второстепенните улици – публична общинска собственост (ПИ с ид.••• и •••), за да се осъществява безопасно придвижване по тях на пешеходци и МПС. От показанията на разпитаните свидетели К. и К., които пряко са възприели посочените в АУАН дейности, ВРС е приел за установено, че към момента на извършване на дейностите и на проверката, плоча „кота-нула“ не е била изградена, а в имота са се извършвали армировъчни дейности. Според ВРС полагането на армировка попада в обхвата на понятието „строителни и монтажни“ работи по смисъла на § 5, т.40 ДР ЗУТ, което не е пречка тези дейности да попадат в обхвата на изключението по чл.15, ал.4 ЗУЧК - каквато проверка и обосновка АНО не е направил при издаване на наказателното постановление. Прието е, че такава преценка в случая безспорно е била дължима предвид приложените по преписката уведомително писмо рег. №АУ104662BH_005BH/13.06.2025г., уведомително писмо - препоръки рег. № АУ104662BH_006BH/23.06.2025г. и становището от м.06.2025г. относно устойчивостта на откоса на строителен изкоп в [ПИ] по плана на к.к. Чайка. В съставения АУАН описанието на нарушението е бланкетно, а в наказателното постановление без всякаква обосновка и мотиви е прието, че извършваните СМР не са неотложни аварийно-ремонтни работи. Неправилно АНО е приел, че определянето на длъжността и работодателя на санкционираното лице са от съществено значение за ангажиране на отговорността му, т.к. изначално отговорността на Я. неправилно е била ангажирана за нарушение на чл.15, ал.3 ЗУЧК, т.к. същият не може да е субект на вмененото административното нарушение. Във връзка с разпоредбата на чл.23а, ал.1 ЗУЧК ВРС е приел, че същата предвижда налагане на глоба и имуществена санкция за всеки, който наруши разпоредбите на чл.15 ЗУЧК, но в контекста на забраната за извършване на строителни и монтажни работи, и на дефинициите по § 5, т.38 и т.40 ЗУТ, при преценката за административнонаказателно отговорните лица, следва да държи сметка кои са лицата, които изграждат, ремонтират, реконструират, преустройват, поддържат или възстановяват строежите. По изложените съображения и в контекста на разпоредбите на чл.160, ал.1, чл.161, ал.1 и чл.163 ЗУТ, ВРС е приел, че изпълнението на условията по чл.148, ал.9, т.2 ЗУТ, свързани със започването и изпълнението на строежа, е задължение, съответно на възложителя и на строителя. Според РС № 149/28.10.2024г. възложител на строежа е „С и С – Стил“ ЕООД, а изпълнител – „КОМФОРТ“ ООД, като в т.14 от условията по РС № 149/28.10.2024г., изрично е посочено, че на основание чл.15 ЗУЧК се забранява извършването на строителни и монтажни работи на територията на к.к. „Чайка“ в периода от 15.05. до 01.10. на текущата година, като в случая нарушението не е осъществено по инициатива на наказаното лице, а се явява резултат от дейността на възложителя или на изпълнителя на строежа, поради което лицето, което фактически е извършало дейностите, не следва да бъде санкционирано на основание чл.23а ЗУЧК. По изложените съображения ВРС е отменил наказателното постановление и на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. е присъдил на адв.Т. адвокатско възнаграждение в размер на 204,52 евро. Така постановеното решение е правилно. ВРС е установил вярно фактическата обстановка по случая, обсъдил е доводите на страните и събраните доказателства, и е стигнал до обоснован извод за незаконосъобразност на наказателното постановление. В случая отговорността на ответника е била ангажирана за нарушение на чл.15, ал.3 ЗУЧК, за това, че на посочените в НП дата, място и час, е извършвал строително-монтажни работи, изразяващи се в полагане на армировка. Според ал.3 на чл.15 ЗУЧК, в случай че общинският съвет не приеме решение в срока по ал.1, извършването на строителни и монтажни работи в курортните територии на населените места, курортите, курортните комплекси, ваканционните селища (вилни и туристически селища) и къмпингите по Черноморското крайбрежие се забранява от 15 май до 1 октомври. Изключение от забраните по ал.1, 2 и 3 се допуска само за неотложни аварийно-ремонтни работи и геозащитни мерки и дейности – чл.15, ал.4 ЗУЧК. Правилно ВРС е приел, че полагането на армировка попада в обхвата на понятието „строителни и монтажни“ работи по смисъла на § 5, т.40 ДР ЗУТ, което обаче не е пречка тези дейности да попадат в обхвата на изключението по чл.15, ал.4 ЗУЧК – каквато проверка и обосновка АНО не е направил при издаване на наказателното постановление. В контекста на приложените по преписката уведомително писмо рег. № АУ104662ВН_005ВН/13.06.2025г., уведомително писмо с препоръки рег. № АУ104662ВН_006ВН/23.06.2025г. и становището от м.06.2025г. относно устойчивостта на откоса на строителен изкоп в [ПИ] по плана на к.к. Чайка, правилно ВРС е приел, че АНО е дължал такава преценка. В съставения АУАН описанието на нарушението е бланкетно, а в наказателното постановление без каквито и да било мотиви е прието, че извършваните СМР не са неотложни аварийно-ремонтни работи. Противно на доводите в касационната жалба, това нарушение е особено съществено и е основание за отмяна на НП. Порокът в НП не може да се санира със събирането на доказателства в хода на съдебното производство, вкл. с експертиза, каквото касаторът твърди, че е била необходима. Неоснователно с касационната жалба се поддържа приложението на чл.53, ал.2 ЗАНН. Приложението на цитираната разпоредба е възможно и допустимо не за всяка нередовност на АУАН, а само когато тази нередовност не препятства формирането на извод, че нарушението, за което е повдигнато обвинение с акта, е извършено виновно от лицето, сочено като негов извършител. В противен случай, на основание чл.54, ал.1, т.7 ЗАНН АНО е длъжен да прекрати административнонаказателното производство. Съгласно чл.42, ал.1, т.4 и т.5 ЗАНН, АУАН трябва да съдържа описание на нарушението и обстоятелствата, при които е било извършено, и на законовите разпоредби, които са нарушени, поради което приложението на чл.53, ал2 ЗАНН е възможно само при идентичност на отразената в АУАН и НП фактическа обстановка, и при вече дадена правилна правна квалификация на извършеното деяние, а в настоящия случай това не е така. В АУАН изпълнителното деяние е описано бланкетно - „извършва строително-монтажни работи на строеж, армировъчни, „К-Гардън“ – жилищна сграда с подземни гаражи и басейн, находящ се в УПИ ХХХIХ-846 по плана на к.к. Чайка“. Не са посочени никакви факти, от които да може да се изведе извод, че извършваните армировъчни дейности не са аварийно-ремонтни и нарушават забраната по чл.15, ал.3 ЗУЧК. Правилно ВРС е съобразил и че отговорността на ответника неправилно е ангажирана за нарушение на чл.15, ал.3 ЗУЧК, т.к. същият не може да е субект на административното нарушение по чл.15 от ЗУЧК. Безспорно разпоредбата на чл.23а, ал.1 ЗУЧК предвижда налагане на глоба и имуществена санкция за всеки, който наруши разпоредбите на чл.15 ЗУЧК, но в контекста на забраната за извършване на строителни и монтажни работи, и на дефинициите по § 5, т.38 и т.40 ЗУТ, при преценката за административнонаказателно отговорните лица, следва да се държи сметка кои са лицата, които изграждат, ремонтират, реконструират, преустройват, поддържат или възстановяват строежите. В този смисъл правилно ВРС се е позовал на разпоредбите от ЗУТ, които регламентират задълженията за участниците в строителството. Съгласно чл.160, ал.1 ЗУТ, участници в процеса на строителството са възложителят, строителят, проектантът, консултантът, физическото лице, упражняващо технически контрол за част „Конструктивна“, техническият ръководител и доставчикът на машини, съоръжения и технологично оборудване. По арг. от чл.161, ал.1 и чл.163, ал.1 ЗУТ, изпълнението на условията по чл.148, ал.9, т.2 ЗУТ, свързани със започването и изпълнението на строежа (част от които е строителната забрана в съответния период), е задължение, съответно на възложителя и на строителя. От РС № 149/28.10.2024г. безспорно се установява, че възложител на строежа е „С и С – Стил“ ЕООД, а изпълнител е „КОМФОРТ“ ООД. В т.14 от условията по РС № 149/28.10.2024г. изрично е посочено, че на основание чл.15 ЗУЧК се забранява извършването на строителни и монтажни работи на територията на к.к. „Чайка“ в периода от 15.05. до 01.10. на текущата година. При тази правна уредба правилно ВРС е приел, че процесното нарушение не е осъществено по инициатива на наказаното лице, а е резултат от дейността на възложителя или на изпълнителя на строежа, поради което лицето, което фактически е извършало дейностите, не следва да бъде санкционирано на основание чл.23а ЗУЧК. В контекста на съставомерните признаци и специфичния характер на нарушението по чл.15, ал.3 ЗУЧК, както и личността на нарушителя, настоящият състав намира, че за него извършването на нарушение не е било очевидно. Неоснователно касаторът оспорва и присъденото на адв. Т. адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. Видно от представеното пред РС – Варна пълномощно от 03.10.2025г., И. Г. Я. е упълномощил адв. Д. Х. Т. да го представлява и защитава във връзка с обжалването на НП № СК/2/-10/25.08.2025г., издадено от Заместник-кмета на Община Варна, във всички съдебни инстанции. Посочено е, че пълномощното-договор е сключено при условията на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. Съгласно чл.38, ал.1, т.2 ЗА, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. Противно на доводите касатора, за да се присъди адвокатско възнаграждение на посоченото основание, не е необходимо да се събират доказателства за материалното положение на лицето и възможността му да заплати за адвокатска защита. Съдебната практика безпротиворечиво приема, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв., пред съответната инстанция е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т.1 - 3 на чл.38, ал.1 ЗАдв., като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ – така в Решение на ВАС № 3205/22.03.2016г. по адм.д. № 3246/2015г., Определение на ВАС № 1023/29.01.2026г. по адм.д. № 548/2026г. За приложение на разпоредбата на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. в случая е без значение дали адв. Т. участва в адвокатско сдружение или в адвокатско дружество, т.к. ВРС е присъдил възнаграждението на основание чл.38, ал.2 ЗАдв, а относима към адвокатските съдружия и сдружения е разпоредбата на чл.38, ал.3 ЗАдв. Правилно възнаграждението е присъдено на основание чл.38, ал.2 ЗАдв., т.к. в самото пълномощно е посочено, че безплатната защита се осъществява от адв. Т., а не от сдружение или дружество, в което участва. По изложените съображения обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и по изложените по-горе съображения, на адв. Т. следва да се присъди възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, определено в размера по чл.18, ал.2, вр. чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр.14 от 2025г.), както и при спазване на правилата на чл.11, ал.2 вр. чл.12 и чл.13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, а именно 204,52 евро (двеста и четири евро и петдесет и два цента). Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 АПК, Варненският административен съд, I-ви тричленен състав