Решение № 1431 от 12.3.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5363/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. С решение от 04.09.2023г., постановено по гр.д. № 56711/2020г. по описа на СРС, ГО, 140 състав, е уважен предявеният от С. Я. К. срещу П. А. А. иск с правно основание чл. 108 от ЗС, като ищцата е призната за собственик въз основа на законово наследствено правоприемство от Я.А.К. на следния недвижим имот: апартамент № 31, находящ се в гр. София, жк “Младост 4”, бл. ••••, със застроена площ от 42, 04 кв.м., при съседи: юг – коридор, запад – ап. № 31, изток – ап. № 30, север – коридор, отдолу – ап. № 28, отгоре – ап. № 34, ведно със зимнично помещение № 31, с полезна площ от 2, 4 кв.м., при съседи: изток – коридор, запад – разделителни стени с вх. Б, север – изба № 17, юг – изба № 33, заедно с 0, 740 % ид. части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.3089.430.4.31 по кадастралната карта и кадастралните регистри на АГКК, разположен на едно ниво в жилищна многофамилна сграда с № 4, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, при съседи имоти с идентификатори 68134.4089.430.4.30, 68134.4089.430.4.32, 68134.4089.430.4.34, 68134.4089.430.4.28, като на основание чл. 108 от ЗС ответницата е осъдена да предаде владението върху гореописания имот. Със същото решение са отхвърлени предявените насрещните искове, както следва: предявените от П. А. А. срещу С. Я. К. частични осъдителни искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД и чл. 45 от ЗЗД за присъждане на следните суми: 24 000 лв. – частичен иск от иск в пълен размер от 50 000 лв., представляваща разходи за извършени подобрения в имот с идентификатор 68134.4089.430.4.31 по КККР във връзка с ремонт в имота през 2011г. - 2012г., заплатен със средства на П. А. като погасен по давност; 10 000 лв. – частичен иск от иск в пълен размер от 30 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за положени грижи за Я.К. за периода от 2006г. до неговата смърт; 10 000 лв. – частичен иск от иск в пълен размер от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за положени грижи за Я.К. за периода от 2006 г. до неговата смърт; 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ответника на ищцата при отнемане по скрит начин на процесния имот на 30.06.2017г. Отхвърлен е и предявеният от П. С. П. и П. А. А. /конституирани на мястото на починалата в хода на производството ищца по насрещния иск Д.Л. П.а/ иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3 333, 33 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на факта, че в периода от 2004г. до 2006г. Д. П.а е полагали грижи за наследодателя на ответницата по насрещния иск. Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответниците П. А. А. и П. С. П., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд извод, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че първоинстанционният съд е изготвил непълен и неточен доклад относно подлежащите на доказване обстоятелства и разпределението на доказателствената тежест. Поддържат се наведените в производството пред СРС правоизключващи възражение, обосновани с придобиване на лично основание на процесния недвижим имот, а в условията на евентуалност – въз основа на изтекла придобивна давност, считано от 1988г. Оспорена е обосноваността на извода на съда, че фактическата власт на ответниците върху имота произтича от договор за заем за послужване. Излагат доводи, че неправилно СРС не е открил производство по чл. 194 от ГПК във връзка с релевираното оспорване на верността на представеното удостоверение за раждане и удостоверение за наследници. По отношение на предявените насрещни искове се поддържа, че претенцията за заплащане на подобренията в имота следвало да се разгледа на заявеното основание по чл. 72-74 от ЗЗД, доколкото въззивниците са своили и владели вещта, а не са били държатели на същия. Счита за неоснователно възражението за погасяване на вземането по давност, доколкото изискуемостта за заплащане на направените подобрения е настъпила в момента, в който С. К. е афиширала приемане на наследство – в случая от датата на отнемане на владението върху жилището по скрит начин. Преди този момент не е имало правен субект спрямо който да се предяви претенцията. В този смисъл аргументират становище, че давност тече само ако кредиторът реално може да упражни правата си. По отношение на исковете за полаганите грижи и издръжка по отношение на Я.К. от неговата сестра и майка, поддържат, че по делото не е доказано наследодателят на ищцата С. К. да е имал обективна възможност да се грижи за работите си, като пенсията му е била символична. Във връзка с изложеното в първоинстанционното решение, че грижата и издръжката е дадена като нравствен дълг, то се твърди, че това не изключва задължението на Я.К. да обезщети неговата майка и сестра за положените грижи. Поддържат още, че вредата и намаляването на имуществото на въззивниците е настъпило пряко от нарушението на С. К. на задължението й по чл. 124, ал. 5 от СК. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго, с което предявеният първоначален иск да се отхвърли, а насрещните искове да се уважат. Въззиваемата С. Я. К. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита обжалваното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми, поради което прави искане същото да бъде потвърдено. Поддържа доводите си, че предявеното правоизключващо възражение по отношение на предявения иск по чл. 108 от ЗС, както и предявените насрещни искове, са недоказани. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното: Предявен е първоначален иск с правно основание чл. 108 от ЗС: Ищцата основава активната си материална легитимация с твърдение за настъпило законово наследствено правоприемство от Я.А.К., починал на 05.07.2016г. За установяване на придобивното основание е представен личен регистрационен картон на лицето, в който е вписано, че същият има дете – С., от женски пол, с ЕГН ••••••••••; удостоверение за раждане – дубликат, от което е видно, че баща на ищцата е Я.А.К., като удостоверението е издадено въз основа на акт за раждане № 0698 от 24.07.1986г., съставен в гр. Пловдив; удостоверение за наследици от 15.06.2018г., от което се установява, че Я.А.К. е починал на 05.07.2016г. и е оставил следните наследници по закон: С. Я. К. – дъщеря, с ЕГН ••••••••••. Ответницата Д.Л. П.а /починала в хода на висящото първоинстанционно производство/ е майка на Я.К. и в това качество е оспорила верността на представените удостоверение за раждане, личен регистрационен картон от ЕСГРАОН и акт за раждане на ищцата. С влязло в сила на 12.04.2022г. решение, постановено по гр.д. № 11439/2017г. по описа на РС – Пловдив, е отхвърлен предявеният от Д.Л. П.а срещу Община Пловдив, С. Я. К. и Л.Г.З. иск с правно основание чл. 124, ал. 4 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че документите – акт за раждане № 698/24.07.1986г. на Община Пловдив и удостоверение за раждане № 003840/29.08.1986г. на Община Пловдив са неистински /неверни и неавтентични/ документи. С оглед изложеното се налага извод, че със сила на пресъдено нещо между страните в настоящото производство е установено, че оспорените акт за раждане и удостоверение за раждане са автентични и верни документи, поради което установените в тях факти с правно значение следва да бъдат зачетени, респективно не могат да бъдат оспорвани инцидентно отново в настоящото производство. Ответницата П. А. А. /сестра на Я.К./ също е оспорила истинността и верността на представените удостоверение за раждане, личен регистрационен картон и удостоверение за наследници по възражения, че същите са издадени при условията на затаяване на истина или при казване на неистина. Конкретно се твърди, че Я.К. не е обявявал пред компетентните органи раждане на дете, не е припознавал такова по законоустановения ред, нито знае, че има дете, а майката на ищцата – Л.З. е признала, че баща на С. е друг мъж, с който имала извънбрачна връзка по време на фактическата раздяла с Я.К.. Първоинстанционният съд не е открил производство по чл. 194 от ГПК за проверка истинността на оспорените документи, като в тази връзка въззивницата А. поддържа да е налице хипотеза на съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Настоящата съдебна инстанция счита за неоснователни релевираните оплаквания. За да стигне до този извод съобрази следното: Въпросът дали майката е затаила истина за факти, подлежащи на вписване и е укрила действителния баща на детето, представлява по своята същност оспорване на бащинство. Оспорването на бащинство обаче може да стане само чрез предявяването на иск, регламентиран изрично в СК, от легитимирани лица и в преклузивните срокове, не и в производство по оспорване на акта за раждане в качеството му на официален документ. Актът за раждане би бил неверен като документ само ако длъжностното лице неправилно е отразило, че баща е лице, което или не е припознало детето или не е съпруг на майката, като вместо едно лице е посочено лице, спрямо което не намира приложение презумпцията за бащинство. Исковете за произход се различат от оспорването на документа по чл. 193 от ГПК, респективно от иска по чл. 124, ал. 4 от ГПК по това, че техен предмет е произходът като биологична връзка между две лица, а не произходът като констатация на длъжностното лице, че са налице предпоставките за приложение на презумпцията за бащинство или пък, че едно лице е припознало друго. В случая наведените от ответницата П. А. възражения представляват по своята правна същност именно оспорване на презумпцията за бащинство по чл. 32, ал. 1 от СК /отм./, доколкото по делото е установено, че С. К. е родена преди изтичането на 300 дни от прекратяването на брака между Я.К. и Л.З. и акта за раждане е издаден на това основание. Със заявените възражения всъщност се отрича произхода на ищцата от баща, т.е. оспорва се нейния произход. За семейното право произходът е признатата биологична връзка на детото с неговите родители - майката и бащата, като правното признаване на тази връзка и превръщането й в правоотношение се осъществява по определени начини и ред, регламентирани в глава четвърта от СК /отм., в сила от 01.10.2009г/, респ. в глава шеста от Семейния кодекс от 2009 г., според които произходът се определя по строго предписани правила - в чл. 60-73 СК, с чийто норми са изрично и точно разписани и правилата за установяване и оспорване на произход. Ограниченията в тях се отнасят до лицата, имащи право да претендират установяване или оспорване на произход, и до сроковете за предявяване на претенциите. Съгласно приетото със задължителната практика на ВКС /решение по гр. д. № 181/2011 г. по описа на ВКС, ІV ГО и решение по гр.д. № 2779/2017г. на ВКС, Второ ГО/, извън тези изрично посочени лица и срокове, установяване и оспорване на произход са недопустими. Ето защо, недопустимо е установяването или оспорването на произход и на наследственото правоприемство по друг ред и от други лица и по други процесуални способи от тези установени със закона /чл. 60-63 СК, чл. 72, чл. 73 и чл. 74 СК, чл. 5 ЗН/. Извън изложеното следва да се отбележи, че ответницата П. А. няма правен интерес да оспорва произхода на С. К. от Я.К., тъй като това оспорване не би имало за последица придобиване на права по наследяване от Я.К.. Тези права биха се породили единствено за майката Д. П.а като наследник от втори ред. В аспекта на изложеното се налага извод, че ищцата доказа активната си материална легитимация на титуляр на правото на собственост върху процесния имот въз основа на законово наследствено правоприемство от Я.К.. Представените официални свидетелстващи документи – личен регистрационен картон, удостоверение за раждане и удостоверение за наследници, установяват с обвързваща съда материална доказателствена сила обективираните в същите обстоятелства относно родствените връзки между ищцата и Я.К. /предвид липсата на проведено успешно оспорване на същите документи по реда на чл. 193 от ГПК/. С. К. е призована към наследяване като единствен наследник от първи ред – низходяща по права линия от първа степен и на основание чл. 5, ал. 1 от ЗН същата е придобила наследството на Я.К. като съвкупност от права и задължения, включително е придобила, считано от откриване на наследството – 05.07.2016г., правото на собственост върху спорния имот. По делото е представен договор за продажба на недвижим имот по реда на НДИ от 07.01.1993г., по силата на който на Я.К. е продаден същият имот, ведомствен на ГУСВ. Не се твърди купувачът да е извършил приживе разпоредителни сделки с процесното жилище, поради което ищцата е придобила правото на собственост върху него. С оглед изложеното следва да се разгледат наведените евентуални възражения на ответниците да са собственици на имота въз основа на договора за продажба от 07.01.1993г. и евентуално възражение за придобиването му въз основа на оригинерно придобивно основание – изтекла придобивна давност. В отговорите на исковата молба ответниците са заявили твърдение, че между тях и наследодателя на ищцата е съществувала уговорка, според която във вътрешните им отношения се приема, че процесното жилище е собственост на Я.К., Д. П.а и П. А., като ответниците са заплатили изцяло продажната цена с техни средства. Сочи се, че Я.К. е придобил за себе си, за майка си и за сестра си спорния имот. Не се твърди насрещната сделка по договора да е била в известност за тази уговорка. Налице е твърдение за скрито косвено представителство /чл. 292, ал. 2, изр. 1 ЗЗД/ - нито третите лица, нито онзи, който договаря с косвения представител знаят, че правото се придобива за косвено представлявания. Съгласно чл. 292, ал. 2 ЗЗД, ако довереникът действа от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него, но в отношенията с представлявания, както и спрямо трети недобросъвестни лица, придобитите права се смятат за права на доверителя /така и решение № 208 от 29.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 916/2012 г., IV ГО/. И при скритото представителство, съгласно чл. 284 ЗЗД, косвеният представител следва да уведоми косвено представлявания за изпълнение на поръчката, да му се отчете и да му предаде всичко, получено в изпълнение на поръчката, а когато законът повелява - да го стори в предвидена от закона форма. Ако пълномощникът не изпълни доброволно задължението си да прехвърли в нотариална форма получения недвижим имот по изпълнителната сделка на скрития упълномощител, последният, основавайки се на признатите му по чл. 292, ал. 2, изр. 2 ЗЗД права, разполага с директен иск за собствеността на придобития имот (установителен или осъдителен) - в този см. и решение № 375 от 3.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 288/2011 г., III ГО. Косвеният представител трябва да установи, че е собственик на недвижимия имот, което изисква и установяване на валидно скрито упълномощаване - извършено в писмена форма с нотариална заверка на подписите, според императивната норма на чл. 292, ал. 3 ЗЗД. (решение № 886 от 15.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1532/2008 г., IV г.о., решение № 208 от 29.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 916/2012 г., IV г. о.). Скритото упълномощаване не трябва да е извършено с цел да се заобиколи забрана за придобиване на определено имущество от скрития упълномощител - арг. чл. 26, ал. 1 ЗЗД /така решение № 247 от 04.02.2019г. по гр.д. № гр.д. № 4288/2016г. на ВКС, Четвърто ГО/. В конкретния случай ответниците нито твърдят, нито доказват валидно скрито упълномощаване извършено в писмена форма с нотариална заверка на подписите, поради което съдът приема за неоснователно наведеното възражение за придобиване на имота при условията на скрито косвено представителство. Не се установява и твърдението да е налице изплащане на продажната цена от ответниците, но дори да се приеме обратното, то същото би породило единствено облигационни правоотношения между тях и Я.К.. Неоснователно е и наведеното възражение за придобиване на имота въз основа на давностно владение, осъществявано в периода от 1993г. до отнемането му от ищцата на 30.06.2017г. Съгласно разпоредбата на чл. 68 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Оригинерният способ за придобиване на право на собственост по давност е уреден в материалната разпоредба на чл. 79, ал. 1 от ЗС и включва наличие на следните кумулативни предпоставки: владение върху един имот /корпус/, което да е непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя /анимус на владелеца/ - чл. 2 от Закона за давността /отм/. Фактическата власт върху имота следва да е упражнявана в период по-дълъг от 10, респективно 5 години, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост. Владелецът трябва да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен собственик т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. За да се реализира придобиване по давност следва да са доказани и двата елемента на владението - упражняване на фактическа власт /обективният елемент/ и изявено намерение за своене за себе си /субективният елемент/. Обективния елемент на владението - фактическата власт върху вещта включва фактически действия, които трябва да се изразяват в недвусмислено манифестиране на власт върху имота, а по съдържание те трябва да са като действията на собственик - / ПП-6-74/ и да не са търпими действия, т.е. спорадични и извършвани със съгласието на собственика. /Решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. І гр. о./ Субективният елемент на владението - намерението за своене за себе си е психическо състояние, което е трудно доказуемо, поради което е установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС. Тя обаче е установена в полза на владелеца, а не на държателя - предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я дължи за другиго. Самото владение е установено фактическо господство върху определена вещ с намерението да се свои. Държането от друга страна също съставлява фактическа власт върху определена вещ, но упражнявана за другиго. След като веднъж е установено като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност. Само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно, т.е. да не е установено по скрит начин (решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на І г. о. на ВКС). В решение № 145/14.06.2011 г., постановено по гр. д. № 627/2010 г. на I ГО на ВКС е прието, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани /решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на І г. о. на ВКС/. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. Настоящият съдебен състав приема, че от събраните по делото доказателства се установява, че упражняването на фактическата власт от страна на ответниците върху процесния имот е установена при условията на държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. За да стигне до този извод съобрази, че Д. П.а и П. А. твърдят да са били допуснати от Я.К. в процесното жилище, който им осигурил ключове, и започнали да обитават апартамента съвместно. Следователно, в случая е налице хипотеза, при която фактическата власт върху недвижимия имот е придобита на правно основание /със съгласието на Я.К./, поради което презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение, доколкото не се установи, че по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването му. В случая по делото не са ангажирани доказателства, от които да се направи несъмнен извод, че ответниците са заявили собственически права върху имота, които волеизявления или действия да са достигнали или да са обективирани по начин, че да достигнат до знанието на Я.К.. Последователно също така ВКС приема в своята практика, че намерението на упражняващото фактическата власт лице, а именно да държи вещта за себе си, не може да доведе до придобиване на имота по давност, ако е останало скрито. А скрито би останало намерението, ако фактическата власт първоначално е установена като държане и настъпилата промяна в намерението не е била надлежно демонстрирана спрямо собственика. Не може да се приеме, че извършването на ремонтни дейности в жилището или плащането на данъци са такива действия, които манифестират упражняване на самостоятелна фактическа власт лично или чрез другиго, която да бъде противопоставена на собственика. Извършването на фактически действия по поддържане и ремонтиране на имота само по себе си не сочи и на промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт, тъй като тези действия са извършвани в интерес на ползващото имота лице /в хипотеза на наличие на уговорка за ползването между ползващото лице и собственика/, т.е. не може да се приеме, че в настоящия случай извършването на ремонтни дейности в жилището обосновава извод за установяване и осъществяване на самостоятелна фактическа власт от страна на ответниците. По делото не са ангажирани доказателства установяващи превръщане на установеното държане във владение по смисъла на чл. 68 от ЗС, поради което релевираното правоизключващо възражение за придобиване на имота въз основа на оригинерно придобивно основание е неоснователно. Предявеният първоначален иск с правно основание чл. 108 от ЗС е основателен, както правилно е приел първоинстанционният съд. По предявените насрещни искове: По претенцията за заплащане на подобрения в имота в резултат на извършените през 2011г. - 2012г. от ответницата П. А. ремонтни дейности: ППВС № 6/1974 г. и последващата трайна съдебна практика приемат, че разпоредбите на чл. 72 и чл. 74 ЗС регулират правоотношения, породени от неоснователното обогатяване на собственника на вещта с подобренията, извършени само от владелеца на същата. Разпоредбите не се отнасят до лица, които не упражняват владение. В случая по делото не е установено, че ответниците имат качеството на владелци по отношение на процесното жилище. Напротив, същите са били допуснати от неговия собственик да ползват имота, като Я.К. и ответниците /в различни периоди за двете ответници/ са живяли заедно в апартамента, т.е. налице е съгласие на собственика за ползването на вещта от посочените лица. Няма никакви данни имотът да е закупен "за ответниците", както и владението по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС да им е предадено от собственика, или пък то да е осъществявано от тях срещу него чрез своене. Въпросът за правната квалификация на предявения иск е дейност на съда, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието в петитума на исковата молба. Съдът е длъжен сам да определи правното основание на иска. При ликвидация на облигационни отношения, породени от извършени от подобрителя ремонт в чужд имот, е необходимо да се изясни преди всичко в какво качество той го е извършил. Следва да се изясни характерът на претендираните работи. В случая ответникът не е поддържал и не е претендирал заплащане на увеличената стойност на имота в смисъла, който съдебната практика, в т.ч. и цитираното ППВС, влага в това понятие. Претенцията е с предмет разходите за труд и материали, вложени от него при ремонта. Обстоятелството, че е бил държател, не го лишава от възможността да претендира заплащане на извършени от него строителни дейности. Според ППВС № 1/1979 г., когато държател подобри чужд имот, тогава обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД. В този случай обедняването е налице не само при увеличаване на имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. Съгласно т. 4 от ППВС, в случаите на чл. 59, ал. 1 ЗЗД се дължи връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването. Именно с оглед посочената практика първоинстанционният съд правилно е квалифицирал претенцията като такава по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. По делото е установено, че претендираните в имота разходи за ремонтни дейности са били сторени от ответницата П. А. в периода 2011г.-2012г. Насрещната страна С. К. е релевирала възражение за погасяване на вземането по давност, което настоящият съдебен състав счита за основателно. Съгласно т. 7 от ППВС № 1/1979г. в случаите по чл. 59, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията – в случая от деня на извършване на съответния разход, когато следва да се приеме, че вземането е станало изискуемо. Неоснователни са наведените от въззивниците възражения, че давност не е текла до момента, в който С. К. е афиширала приемане на наследство. Според приетото в ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г., само за вземанията на недобросъвестния или добросъвестния владелец за подобрения в чужд имот погасителната давност започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или от момента, когато то бъде смутено от собственика с предявяването на иск за делба. Настоящият случай не е такъв, доколкото ищцата по насрещния иск няма качеството владелец по отношение на процесния имот. Процесното вземане се погасява с изтичането на общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, считано от момента на извършване на съответния разход, т.е. считано от 2011г. и 2012г. Към датата на предявяване на насрещния иск – 26.02.2021г. погасителната давност за вземането е изтекла. Правилно първоинстанционният съд е постановил, че предявеният иск следва да се отхвърли. По предявения от П. А. насрещен иск по чл. 59 от ЗЗД за присъждане на сума, представляваща платени от ищцата по насрещния иск разходи за положени грижи за наследодателя на ответницата по иска Я.К. за периода от 2006г. до 2016г.: С оглед заявените фактически твърдения предявената претенция е такава за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Твърди се, че С. К. е била длъжна на основание чл. 124, ал. 5 от СК да осигури издръжка на своя баща, който поради заболяване и липса на достатъчно доходи и имущество не е могъл да покрива своите ежедневни нужди. Необходимите средства за издръжка били осигурени от неговата сестра П. А., като с направените от нея разноски ответницата по насрещния иск се е обогатила за сметка на ищцата, спестявайки си разходи, за които е била задължена по силата на закона. Настоящият съдебен състав счита за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че в случая приложение следва да намери разпоредбата на чл. 55, ал. 2 от ЗЗД, тъй като П. А. съзнателно е изпълнила нравствен дълг към своя брат. Съгласно т. 3 от ППВС № 1/1979 г., което е задължително за съдилищата, от систематическото място на нормата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД се вижда, че тя може да се отнесе само към уредените в първата алинея случаи, но не и към чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Въпросът за съзнателно изпълнение на нравствен дълг може да се разглежда само в случаите на дадено при начална липса на основание, а в насрещната искова молба такива твърдения не са заявени. Независимо от изложеното крайните изводи за неоснователност на претенцията са правилин. Фактическият състав на спорното право изисква установяване на следните факти: 1/. че лицето, на което е давана издръжка, има право на такава и 2/. какви са възможностите за издръжка от задълженото лице; 3/. предоставяне на средства за издръжка от ищеца; 4/ размер на предоставената издръжка. В конкретния случай от приетите по делото писмени доказателства не може да се направи обоснован извод, че Я.К. съобразно неговата възраст и здравословно състояние е имал нужда от допълнителни средства за издръжка, които не е могъл да осигури поради липса на доходи и имущество. Освен това ищцата П. А. не е ангажирала доказателства и за установяване на твърдението, че е полагала грижи и е предоставяла издръжка на своя брат. Предявената претенция е неоснователна и правилно първоинстанционният съд е отхвърлил същата. По предявения насрещен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за положените от П. А. и Д. П.а грижи по отношение на наследодателя на С. К. – Я.К.: Ищците по насрещния иск са обосновали активната си материална легитимация на кредитори по спорното вземане с твърдение, че неизпълнението на задължението по чл. 124, ал. 5 от СК от страна на С. К. е противоправно деяние, в резултат на което те са претърпели неимуществени вреди. Претенцията е неоснователна, доколкото правоимащ по чл. 124, ал. 5 от СК е възрастният или болен родител, а задължено лице е пълнолетното дете. В този смисъл неизпълнението на законовото задължение легитимира като увредено лице единствено правоимащото такова, не и третото лице, което е полагало грижи и давало издръжка вместо пълнолетното дете. Освен това по делото не се установи твърдението на ищците да са полагали грижи по отношение на Я.К. чрез даване на издръжка, пазаруване, готвене, чистене, купуване на лекарства, осигуряване на здравни грижи и прегледи и др. По предявения насрещен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени поради отнемане по скрит начин на процесния имот от страна на С. К. на 30.06.2017г.: Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу правилността на решението в частта по предявения иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от отнемане на процесния имот от страна на С. К.. По бланкетна въззивна жалба въззивният съд следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилно приложение на императивни материалноправни норми, който извод следва от разпоредбата на чл. 269 ГПК и дадените разяснения в т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това се налага изводът, че и при бланкетна въззивна жалба, в която жалбоподателят е направил довод за неправилност на решението, без да конкретизира отделни оплаквания за неправилността на акта, въззивният съд дължи произнасяне по съществото на делото, като формира собствени изводи по съществото на материалноправния спор въз основа на установените от първоинстанционния съд факти и обстоятелства, независимо дали потвърждава или отменя решението /арг. от чл. 271, ал. 1 ГПК/. При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма, т.е. гарантиране на съответстващи на установените факти правни изводи /ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна по спора/. По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение или на част от фактическите и правни изводи, приети от първоинстанционния съд, и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, е недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение от въззивния съд. /решение № 172 от 10.04.2017г. на ВКС по т.д. № 2312/2015г., I ТО, ТК/. В аспекта на изложеното в настоящия случай в решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа страна, че на 30.06.2017г. ответницата е отнела по скрит начин владението на процесния имот от Д. П.а и П. А., за което е постановено решение по гр.д. № 352/2018г. по описа на СРС, ГО, 151 състав, с което С. К. и Л.З. са осъдени да предадат на основание чл. 76 от ЗС фактическата власт върху имота, както и че не са установени претендираните за обезщетяване неимуществени вреди. С оглед липсата на конкретни доводи срещу правилността на фактическите изводи и липсата на нарушение на императивни норми на материалния закон въззивният съд следва да потвърди решението в посочената част. С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата следва да се присъдят сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5 670 лева съгласно представения договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Така мотивиран Софийският градски съд,