Решение № 720 от 30.5.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 3132/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба вх. №2711/2347 от 17.06.2022 г., подадена от К. А. Н., чрез адв. В. М., против Решение №135 от 25.05.2022 г. по гр.д.№354/2021 г. на ОС – Монтана, с което е бил отхвърлен изцяло предявеният от жалбоподателката против ЗАД“ДаллБогг: Живот и Здраве“АД иск с правно основание чл.432 от КЗ. За да отхвърли иска, съдът е приел, че със споразумение от 15.12.2021 г., сключено между Ц. А. Н., в качеството на майка и законен представител на детето К. А. Н., е постигната извънсъдебна спогодба, с която се е погасило прякото право на увредения срещу застрахователя по чл.432 от КЗ. Релевирани са оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения, като в нарушение на чл.28, ал.4 от ГПК не е допуснат до участие бащата на малолетната ищца – А. Н., в качеството му на неин законен представител; в нарушение на чл.29, ал.4 от ГПК е оставил без уважение искането на А. Н. да бъде назначен за особен представител на малолетната ищца по делото, при наличие на основания за това. Счита за такива основания обстоятелството, че след образуване на делото пред съда, майката на ищцата Ц. Н., е подписала споразумение с ответника на 15.12.2021 г., с което се е съгласила да й бъде изплатено обезщетение за репарирането на неимуществени вреди на пострадалата в размер на 15 000 лв., който е значително по-нисък от претендирания с исковата молба размер от 25 000 лв.- частичен от общо сумата 40 000 лв., което не е в интерес на детето. С подписването на споразумението са накърнени интересите на детето, тъй като договореният размер на обезщетението е значително занижен, в несъответствие с морала и съдебната практика. Договореното обезщетение е било изплатено и постъпило по лична сметка на майката Ц. Н., а не по специална банкова сметка на детето К. Н., съобразно изискването на чл.17 от Наредба №49 от 16.10.2014 г. Съдът на осн. чл.7 от ГПК и след направено искане от бащата преди първото съдебно заседание, е следвало да установи наличието на противоречие между интересите на законния представител Ц. Н. и представляваното от нея малолетно дете К. А. Н.. Направеното изрично искане в този смисъл от бащата А. Н. е оставено без уважение. Съдът без мотиви не е приобщил към делото представените писмени доказателства с молба от 18.04.2022 г., подадена от майката Ц. Н., в качеството на законен представител на малолетната ищца, а именно: постановление за прекратяване на наказателно производство от 15.03.2022 г. и амбулаторен лист от 22.01.2022 г. за преглед от специалист – ортопед, нито се е произнесъл по направените с исковата молба доказателствени искания по т.II-VI включително. Съдът не се е произнесъл по искането да преразгледа и отмени определението си от о.с.з. на 21.04.2022 г., с което е оставено без уважение искането за назначаване на СМЕ. В откритото съдебно заседание на 19.05.2022 г. съдът не е уважил наличието на обективни причини за отлагане на делото, не е събрал всички допуснати доказателства на ищцата /показания на допуснатите свидетели/ и е приключил производството по делото, без делото да бъде изяснено от фактическа страна, с което е нарушил процесуалните права на ищцата. Съдът необосновано е ценил само доказателствата в полза на ответника, но не и тези, установяващи здравословното състояние на ищцата, като е игнорирана липсата на възстановяване до настоящия момент. Съдът е нарушил материалния закон, като е приел, че с постигнатото споразумение от 15.12.2021 г., подписано от майката Ц. Н., в качеството на законен представител на детето, притезанието на ищцата спрямо застрахователя е погасено. За това споразумение не е бил уведомен другият родител – бащата А. Н., който не е бил запознат с текста и съдържанието на сключеното споразумение, в нарушение на чл.123, ал.1, изр. първо от СК. Съдът неправилно е приел, че споразумението между застрахователя и пострадалото лице съдържа волеизявление, че обезщетението е справедливо и достатъчно, което погасява притезанието на ищцата към застрахователя. Жалбоподателката счита, че това споразумение може да бъде третирано единствено като признание на застрахователя за основателността на претенцията, и като частично признание за размера на същата. Пострадалата обаче не е длъжна да приеме частично плащане, а извършеното плащане по банковата сметка на майката не е надлежно, и няма за последица погасяването на вземането на ищцата. Споразумението от друга страна е доказателство, че ответникът признава фактическия състав на непозволеното увреждане, както и липсата на принос на ищцата за настъпването му. Споразумението няма предмет, тъй като в него не са описани травматичните увреждания, за които се определя и изплаща обезщетение в размер на 15 000 лв. За установяване на претърпените от ищцата телесни увреждания в ИМ са направени искания за допускане на съдебно-медицинска и съдебнопсихологическа експертизи, като съдът е оставил без уважение искането за допускане на СМЕ, а по искането за СПЕ изобщо не се е произнесъл. Размерът на дължимото обезщетение следва да бъде съобразен и със съдебната практика по сходни случаи в същия период, както и с икономическата конюнктура, отразена в установения размер на застрахователните лимити. В резултат от процесното ПТП ищцата е претърпяла и имуществени вреди в общ размер от 1470, 57 лв. за закупуване на лекарства и медицинско изделие, заплащане на такса битово обслужване, посещение при психолог и изготвяне на психологически статус. Настоява се за отмяна на обжалваното решение, и постановяване на ново по съществото на спора, с което предявените искове бъдат уважени в пълния им предявен размер – 25 100 лв., като част от сумата от 40 000 лв. – за обезщетение за неимуществените вреди, и сумата от 1470, 57 лв. – за обезщетение за претърпените от ищцата имуществени вреди, ведно със законната лихва върху всяка от двете главници, за периода от 09.08.2021 г. до окончателното плащане. Заявява се претенция за присъждане на направените по делото разноски, както и за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. за двете съдебни инстанции. Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК във вр. чл.62, ал.2 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, с Определение №323/29.11.2021 г. ищцата е освободена на осн. чл.83, ал.2 от ГПК от задължението за внасяне на такси и разноски по делото, поради което въззивната жалба е процесуално допустима и редовна от външна страна, и подлежи на разглеждане. Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.263, ал.1 от ГПК във вр. чл.62, ал.2 от ГПК, е постъпил Отговор вх.№3315/2881 от 01.08.2022 г., подаден от ЗАД“ДаллБогг: Живот и Здраве“, чрез адв. В. П.. Поддържа се становище за неоснователност на въззивната жалба. Не се оспорва, че процесното ПТП е настъпило по вина на водача на автомобила, застрахован при ответника с валидна застраховка „ГО“ на автомобилистите с покритие към датата на ПТП, при което е пострадала малолетната ищца. Същата, чрез своя законен представител е предявила прекия иск срещу застрахователя, но след предявяването му страните са постигнали споразумение, подписано за ищцата от нейната майка, в качеството на неин законен представител, с което страните са се съгласили справедливото обезщетение за неимуществените вреди да бъде определено в размер на 15 000 лв., а обезщетението за имуществените вреди да бъде 1470, 57 лв. Споразумението е подписано на 15.12.2022 г., подписите са нотариално заверени, като на 16.12.2022 г. застрахователят е извършил плащане изцяло и на двете обезщетения, по сметка на майката, в качеството й на законен представител на детето. Съдът правилно е приел, че с постигнатото споразумение са удовлетворени всички вземания на детето във връзка с настъпилото ПТП. Неоснователни са оплакванията за допуснати от съда процесуални нарушения – бащата е искал от съда да бъде конституиран като „съищец“ и съдът правилно не е уважил това искане, тъй като той няма качеството на пострадал от същото ПТП. Съдът не е уважил искането на пълномощника на ищцата да й бъде назначен особен представител, тъй като искането е мотивирано със становището на бащата за несправедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, изплатено на основание подписаното споразумение. Искането правилно не е уважено, тъй като всеки от родителите сам може да представлява детето, които правомощия майката е упражнила, като е преценила справедливия размер на обезщетението. Сумата е изплатена, поради което не са възникнали за детето никакви вреди. Бащата не упражнява собствени права, а правата на детето. По отношение на него споразумението има обвързваща сила. Доколкото между двамата родители има противоречие, този спор е извън предмета на делото и се решава по друг ред. Всички останали доводи във въззивната жалба се отнасят до претенцията по същество, като се игнорира сключеното споразумение. Настоява се за потвърждаване на обжалваното решение, като правилно и законосъобразно. В производството е съединена за съвместно разглеждане по реда на чл.274 и сл. от ГПК и Частна жалба вх.№3888/3308 от 15.09.2022 г., подадена от К. А. Н., чрез адв. В. М., против Определение №419/03.08.2022 г. по гр.д. №354/2021 г. на ОС – Монтана, с което е оставено без уважение искането на ищцата за допълване на решението в частта му за разноските. Заявява се, че се поддържат изцяло изложените доводи в молбата по чл.248 от ГПК. Настоява се за отмяна на обжалваното определение, и уважаване на искането за изменение на решението в частта за разноските, като ответникът бъде осъден да заплати на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. възнаграждение на процесуалния представител на ищцата за производството пред ОС – Монтана. Частната жалба е депозирана в срока по чл.62, ал.3 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, частната жалбоподателка е освободена от задължението за внасяне на ДТ за разглеждане на частната жалба. Частната жалба отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане. Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна, която в срока по чл.276, ал.1 от ГПК не се е възползвала от възможността да депозира отговор. При извършената служебна проверка, на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваното решение е постановено от компетентен съд в надлежен състав, в изискуемата форма, и е подписано, поради което е валидно. Същото е постановено по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, и след подадена извънсъдебна застрахователна претенция, от родово компетентния съд, поради което е допустимо. По правилността на обжалвания съдебен акт съдът е ограничен от оплакванията във въззивната жалба, с изключение на случаите, в които съдът следва да приложи императивна правна норма. На осн. чл.235 от ГПК, въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира следното: Между страните не се спори по факта на настъпването на процесното ПТП на 28.06.2021 г., както и по наличието на валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, с покритие към датата на настъпване на процесното ПТП за участващият в произшествието лек автомобил „Пежо“ с рег.№•••. Не се спори, че ищцата е пътувала в автомобила като пътник към момента на настъпване на процесното ПТП. В срока по чл.131 от ГПК ответникът е релевирал правоизключващи възражения, както следва: Исковете са изцяло неоснователни, поради сключено между страните извънсъдебно споразумение с нотариална заверка на подписите от 15.12.2021 г., подписано от Ц. А. Н., в качеството на законен представител на ищцата К. А. Н., с което изцяло се уреждат отношенията по повод претендираното обезщетение за претърпени вреди, и извършено на 16.12.2021 г. плащане на пълния размер на договореното обезщетение; При условията на евентуалност – възражение за липса на противоправно поведение на водача на застрахования лек автомобил във връзка с настъпването на процесното ПТП; Не са настъпили твърдените в исковата молба травматични увреждания на ищцата и тя не е претърпяла твърдените имуществени вреди; Претърпените от ищцата вреди не са в причинна връзка с процесното ПТП; При условията на евентуалност – възражение за прекомерност на претендираното обезщетение за неимуществени вреди; Възражение за принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат чрез непоставяне на обезопасителен колан и неползване на система за обезопасяване на деца; Евентуално - възражение за недължимост на законна лихва върху обезщетението, за периода до датата на депозиране на исковата молба, поради забава на кредитора – непредставяне на банкова сметка на детето, по която да бъде изплатено обезщетението. При условията на евентуалност спрямо първото възражение – недължимост на законна лихва за периода до изтичане на 3 календарни месеца след датата на депозиране на извънсъдебната претенция на 09.08.2021 г.; В срока за становище по отговора на исковата молба ищцата, чрез своя баща като законен представител, е релевирала реплики за недействителност на сключеното споразумение от 15.12.2021 г., подписано от майката, като законен представител на детето: Споразумението от 15.12.2021 г. е сключено след датата на съдебното предявяване на претенциите на ищцата на 11.11.2021 г. и представлява отказ от иск; Детето е ненадлежно представлявано при сключване на споразумението само от единия родител, и при наличие на противоречие в интересите на представляван и представител, като другият родител не е дал съгласие за сключване на споразумението, и не е уведомен за сключването му. Същият оспорва съдържанието му, в качеството на законен представител на детето; При подписването на споразумението майката не е била запозната с пълното съдържание на споразумението и не е получила копие от него, същата има основно образование, не й е дадена възможност да се консултира с адвокат; Подписаното споразумение не е в интерес на детето и с него се накърняват имуществените му интереси, тъй като се договаря обезщетение в размер, който не съответства на морала и съдебната практика; Не е извършено надлежно плащане на обезщетението – същото е платено по лична сметка на майката, а не по сметка на малолетното дете; В срока за становище по отговора на исковата молба е депозирано и становище от процесуалния представител на ищцата – адв. М., с което се взема становище, че представеното споразумение съставлява извънсъдебно признание на ответника на предявените искове по основание. В първото открито съдебно заседание ищецът поддържа предявените искове изцяло, ответникът поддържа възраженията си, а ищецът – релевираните реплики с депозираното становище по отговора на исковата молба. Поради отхвърляне на исковете от първостепенният съд, спорът между страните е изцяло пренесен пред настоящата инстанция. С Тълкувателно решение №1/2016 от 30.01.2017 г. по тълк.д.№1/2016 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че пострадалият няма право да получи обезщетение от делинквента над изплатеното от застрахователя обезщетение по задължителната застраховка по риска „Гражданска отговорност” на автомобилистите въз основа на постигнато споразумение, в което увреденият е заявил, че е напълно обезщетен за съответната вреда. Следователно, на първо място съдът следва да обсъди релевираното от ответника възражение за наличие на сключено между страните споразумение от 15.12.2021 г., и извършено въз основа на това споразумение плащане, с което са изцяло уредени отношенията между страните във връзка с предявената претенция за заплащане на обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени и имуществени вреди от процесното ПТП. Споразумението от 15.12.2021 г. е сключено между страните извънсъдебно, след предявяване на исковата молба на 11.11.2021 г., с която е било упражнено процесуалното право на иск на малолетната ищца. Същото съдържа Раздел I „Фактическа част“, в който в точки от т.1 до т.5 страните приемат за установени помежду си фактическите обстоятелства, които пораждат материалното право на ищцата да получи застрахователно обезщетение, а именно – факта на настъпване на процесното ПТП на 28.06.2021 г. и механизма на настъпването му, вината на водача на лекия автомобил „Пежо“ с рег.№ •••, качеството на малолетната К. А. Н. на увредено лице като пътник в автомобила, получила травматични увреждания в причинна връзка с посоченото ПТП, наличието на валидно застрахователно правоотношение с покритие към датата на ПТП, и факта на предявяване на застрахователна претенция на 16.09.2021 г. от увреденото лице К. А. Н.. В тази част споразумението съставлява установителен договор между страните, в който същите приемат за установено помежду си фактическото положение, от което произтича правоотношението между тях по повод възникналото право на застрахователно обезщетение на увреденото лице К. А. Н.. Същият е действителен, тъй като е сключен от законния представител на малолетната ищца – нейната майка. Тази част на споразумението съдържа декларативни изявления на двете страни досежно приетите за установено между тях правнорелевантни факти. От името на малолетната ищца изявленията са направени чрез нейния законен представител, който има право да представлява детето самостоятелно, на основание чл.129, ал.1 от СК. По отношение на фактическите обстоятелства, приети за установени между страните, споразумението съставлява извънсъдебно признание на правнорелевантните факти по смисъла на чл.175 от ГПК, което съдът следва да преценява във връзка с останалите доказателства по делото. Така приетата фактическа обстановка от страните относно факта на настъпване на процесното ПТП на 28.06.2021 г. и механизма на настъпването му, вината на водача на лекия автомобил „Пежо“ с рег.№ •••, и настъпилите травматични увреждания на малолетната К. А. Н. като пътник в автомобила, кореспондира на представения по делото Констативен протокол за ПТП с пострадали лица №2021-1023- 323 от 28.06.2021 г., Протокол за оглед на местопроизшествие от 28.06.2021 г., Постановление за прекратяване на наказателно производство от 15.03.2022 г., Епикриза от ИЗ №7405/2021 г. за хоспитализация на ищцата в периода от 28.06.2021 г. до 06.07.2021 г., и Епикриза от ИЗ №7871/2021 г. за хоспитализация на ищцата в периода от 09.07.2021 г. до 16.07.2021 г., поради което съдът намира посочената фактическа обстановка за установена между страните. В Раздел II от споразумението – „Споразумителна част“, страните са уговорили начина за уреждане на възникналото между тях правоотношение в резултат от настъпилото застрахователно събитие, като същият съдържа разпоредителни изявления, направени от името на малолетната ищца, чрез нейния законен представител – нейната майка. На основание чл.129, ал.1 от СК, детето е надлежно представлявано само от майката, тъй като не е налице хипотеза, изискваща задължително волеизявление и от двамата законни представители на детето, поради което възражението за недействителност на споразумението, поради ненадлежно представителство на детето само от единия от родителите, е неоснователно. В т.1 страните са определили по размер задължението на застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение на пострадалото лице – малолетната К. А. Н.. Същото е определено в общ размер на 16 390 лв., от които 15 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, и 1390 лв. – обезщетение за претърпените имуществени вреди. Възражението за нищожност на споразумението в тази част, поради противоречие със закона, тъй като съдържа отказ от права, настоящият състав на съда намира за неоснователно. Сключеният чрез майката на малолетната ищца договор за спогодба има за предмет придобиване на имущество, като преценката за интереса на детето от договора следва да се приеме, че е предоставена на родителя. Разпоредбата на чл.130, ал.3 СК, изискваща разрешение на районния съд за защита интересите на непълнолетното дете при разпореждане с имуществото му, е относима само до изброените в нормата имуществени права – вещни права върху недвижими имоти, права върху влогове и ценни книги, а за движимите вещи – ако разпореждането се извършва с формална сделка. Извън кръга на посочените сделки не се изисква разрешение на районния съд. Следователно, правото на родителите да управляват имуществото на детето в негов интерес и с грижата на добър стопанин, съгласно чл.130, ал.1 СК, е ограничено чрез въведеното с ал.3 изискване за разрешение от съдебен орган или чрез изрична забрана за сделки или действия, които имат отчуждителен ефект и водят до намаляване имуществото на детето. Това е така, тъй като тези видове сделки е възможно да бъдат сключени в интерес на детето, като този интерес се преценява във всеки конкретен случай от районния съд. Ограничения при упражняване на родителски права в имуществената сфера на непълнолетния относно сделки или действия, чрез които се увеличава имуществото на детето, не са предвидени от законодателя. Съгласно разпоредбата на чл.130, ал.4 от СК са забранени и обявени за нищожни конкретно посочени сделки – дарение, даване в заем и обезпечение на чужди задължения, както и отказът от права. Тези видове сделки не могат да бъдат сключени от ненавършило пълнолетие дете дори и с разрешение на районния съд, тъй като те по естеството си водят до намаляване на имуществото на детето, облагодетелствайки друго лице. Тъй като разпоредбата е императивна, тя не може да се тълкува разширително. Сключването на договор, с който на пострадало от непозволено увреждане дете се изплаща обезщетение за претърпени вреди, има за предмет придобиване на имущество и следователно преценката за интереса на детето от договора е предоставено на родителите му. Съгласно разпоредбата на чл.365, ал.1 от ЗЗД, целта на договора за спогодба е прекратяването на съществуващ или избягването на възможен спор. Взаимните отстъпки по смисъла на законовата норма са допустими, но не и включващи задължително отказ от субективни права. Размерът на обезщетението за причинени неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, за което съдът прилага общоприетите норми за справедливост, но също така следва да зачита и разбиранията и възприятията на пострадалия и на застрахователя, изразени в спогодбата. /така в Решение № 144 от 14.11.2017г. на ВКС по т.д. № 1084/2016г., на І т.о./. Ето защо, настоящият състав на съда намира, че договора за спогодба, сключен между застраховател и увредено малолетно лице, представлявано от законния си представител, не попада в кръга на сделките по чл.130, ал.3 от СК, за които се изисква разрешение на районен съд, и по принцип не съставлява отказ от права по смисъла на чл.130, ал.4 от СК, който е забранена от закона сделка, когато е сключена от ненавършило пълнолетие лице. В конкретния случай, изявлението, инкорпорирано в т.II.3 „Пострадалото лице изразява съгласие с така определеното застрахователно обезщетение, като счита същото за справедливо и достатъчно да компенсира изцяло претърпените от него имуществени и неимуществени вреди, в резултат от описаното в т.I.1 застрахователно събитие, и приема да го получи от застрахователя“ сочи на разрешаване на спора между страните, а не на отказ от субективни права, какъвто следва да е изрично заявен. С прендираното обезщетение от 25 100 лв., като част от сумата 40 000 лв. се иска обезщетяване на възникналите и предвидимите вреди към датата на предявяване на исковата претенция. Споразумението е сключено след тази дата, поради което следва да се приеме, че с изплащането на уговорения в споразумението размер на обезщетението ищцата ще се счита изцяло обезщетена за търпените болки и страдания от получените травматични увреждания, както и за претърпените имуществени вреди в резултат от процесното ПТП, които са предмет и на исковата претенция. Не така обаче стои въпросът с изявлението в т.II.2, с което законният представител на малолетната пострадала е постигнал споразумение със застрахователя определената сума за обезщетение да бъде изплатена от застрахователя по посочена сметка на законния представител на пострадалото лице. Съгласно императивната разпоредба на чл.17 от Наредба №49/16.10.2014 г. за задължителното застраховане по застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз, „Когато увреденото лице не е навършило пълнолетие или е лице, което е поставено под запрещение, застрахователното обезщетение се заплаща от застрахователя по банкова сметка с титуляр това лице.“ Посоченото изискване е съобразено с обстоятелството, че изплатеното застрахователно обезщетение съставлява лично имущество на ненавършилото пълнолетие или запретено лице. Изплащането на застрахователното обезщетение по сметка на увреденото лице съставлява по естеството си договор за паричен влог, сключен в полза на увреденото лице. Възможността за депозиране на сума в банка в полза на трето лице, като се открие банкова сметка на негово име, е уредено в разпоредбите на чл. 22 ЗЗД, където се урежда възможността да се сключи договор в полза на трето лице, както и в чл. 425 ТЗ. В Семейния кодекс не е дадено определение на понятието "влог". Според чл. 250, ал. 1 ЗЗД при договора за влог влогодателят предава движима вещ на влогоприемателя, който я получава със задължение да я пази и върне. Паричният влог е договор, при който влогодателят предава парична сума на влогоприемателя, който я получава със задължение да я пази и върне или предаде другиму според даденото предназначение и определени условия от влогодателя. Влогът на парични средства в банка е неправилен влог. За него се прилагат правилата за заема - чл. 257 ЗЗД. Титулярът на влога не е собственик на вложените парични средства, а само кредитор по вземане към банката за тях / в т.см. Тълкувателно решение № 10 от 2.III.1987 г. по гр. д. № 160/86 г., ОСГК/. След привеждането на средствата по банкова сметка с титуляр увреденото ненавършило пълнолетие дете, разпоредителните действия с правата върху паричния влог могат да бъдат извършвани от неговите законни представители само с разрешение на районния съд, съгласно разпоредбата на чл.130, ал.3 от СК. От друга страна, с изплащането на обезщетението по банкова сметка с титуляр, различен от увреденото малолетно дете, разпореждането с правата върху паричните средства по банковата сметка се осъществява от нейния титуляр – законният представител на детето, без да е необходимо разрешение от районния съд за това. Следователно, с изплащането на застрахователното обезщетение по банкова сметка с титуляр, различен от увреденото малолетно дете, от една страна съставлява разпоредително действие с имущественото право на ненавършилото пълнолетие дете, което е безвъзмездно, и следователно – забранена сделка, съгласно чл.130, ал.4 от СК, поради което разпоредбата на т.II.2 е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД. Дори да се приема, че законният представител – титуляр на сметката, би действал от свое име, но в полза на детето, то разпоредителните действия със средствата по банковата сметка биха били извършвани без изискуемото от закона разрешение на районния съд. Следователно, договореното между страните в разпоредбата на т.II.2, води до заобикаляне на императивната разпоредба на чл.130, ал.3 от СК, поради което същата е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. второ от ЗЗД. Извършеното въз основа на тази нищожна разпоредба плащане е в нарушение и на императивната разпоредба на чл.17 от Наредба №49/16.10.2014 г. за задължителното застраховане по застраховки „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз, поради което е ненадлежно, и няма погасителен ефект по отношение на задължението на застрахователя за изплащане на обезщетение за неимуществени и за имуществени вреди. Нищожно на основание чл.26, ал.1, прел.1 от ЗЗД във вр. с чл.130, ал.4 от СК е и изявлението в т.II.4, с което законният представител на малолетната ищца е заявил, че с получаването на посоченото в т.1 застрахователно обезщетение няма да има каквито и да било други претенции за обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, за лихви, разноски, и адвокатски възнаграждения. Към момента на сключване на споразумението, с исковата молба вече са били предявени пред съда наред с главните искове за обезщетения за неимуществени вреди в размер на 25 100 лв. като част от претенция от 40 000 лв., както и за имуществени вреди в размер на 1470, 57 лв., и акцесорни искове за присъждане на лихви върху всяко обезщетение, както и претенция за присъждане на разноски по делото, и за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. Отказът от иска за присъждане на обезщетение в размер на 25 100 лв., като част от сумата от 40 000 лв. за неимущестевени вреди, както и за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1470, 57 лв., и от исковете за присъждане на законна лихва не е релевиран пред съда по реда на чл.233 от ГПК – с изявление, адресирано до съда. Напротив – пред съда не се поддържа направеното изявление в т.II.4. Следователно, макар волеизявленията, направени от законния представител на малолетната ищца в т.II.1 и т.II.3, с които същият се е съгласил с определените размери на обезщетенията за неимуществени и за имуществени вреди, като справедливи и достатъчни за обезщетяване на вредите, и че с изплащането на тези обезщетения ще счита вредите за обезщетени, да са действителни и да пораждат правни последици, предвид ненадлежното плащане от страна на застрахователя на уговореното застрахователно обезщетение, съдът намира, че не е настъпило уговореното в т.II.4. отлагателно условие, под което е направено изявлението – получаване на плащането от увреденото лице. Същевременно, изявлението, че пострадалата няма да има претенции за лихви, разноски и адвокатски възнаграждения, съставлява отказ от вече възникнали материални права в патримониума на малолетното дете – материално право на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху обезщетението, както и правото на възстановяване на съдебните разноски, които на осн. чл.130, ал.4 от СК са изрично обявени за нищожни сделки. По изложените съображения материалното право на ищцата на обезщетение за претърпените вреди не е погасено със сключеното споразумение и извършеното въз основа на него плащане по сметката на законния представител, не е направено валидно изявление за отказ от предявените искови претенции, поради което предявените искове са допустими, а разгледани по същество са частично основателни, поради следните съображения: На основание чл.235, ал.3 от ГПК следва да бъде зачетено сключеното между страните споразумение от 15.12.2021 г. в частта му, в която същите приемат за установено помежду си фактическото положение, от което произтича възникналото право на застрахователно обезщетение на увреденото лице К. А. Н.. Така приетата от страните в Раздел I от споразумението фактическа обстановка относно факта на настъпване на процесното ПТП на 28.06.2021 г. и механизма на настъпването му, вината на водача на лекия автомобил „Пежо“ с рег.№ •••, и настъпилите травматични увреждания на малолетната К. А. Н. като пътник в автомобила, съставлява признание на страните на правнорелевантните факти по смисъла на чл.175 от ГПК, което кореспондира и на представените по делото Констативен протокол за ПТП с пострадали лица №2021-1023-323 от 28.06.2021 г., Протокол за оглед на местопроизшествие от 28.06.2021 г., Постановление за прекратяване на наказателно производство от 15.03.2022 г., Епикриза от ИЗ №7405/2021 г. за хоспитализация на ищцата в периода от 28.06.2021 г. до 06.07.2021 г., и Епикриза от ИЗ №7871/2021 г. за хоспитализация на ищцата в периода от 09.07.2021 г. до 16.07.2021 г., поради което съдът приема за установена посочената фактическа обстановка. От правна страна, при така установените фактически обстоятелства, съдът намира, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за изплащане на застрахователно обезщетение на ищцата за претърпените от нея неимуществени и имуществени вреди в пряка причинна връзка с процесното ПТП. По предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, както и по предявеният иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, следва да бъде зачетена преценката на ищцата, заявена в т. II.1 и т. II.3 от сключеното от нея, чрез законния й представител, споразумение от 15.12.2021 г., с което същата е заявила, че счита размера от 15 000 лв. за справедлив и достатъчен да компенсира изцяло претърпените от нея неимуществени вреди в резултат от процесното застрахователно събитие, описаното в т.I.1 от споразумението – ПТП на 28.06.2021 г., както и че размерът на обезщетението за имуществени вреди от 1390 лв. за достатъчен да я компенсира напълно за претърпените имуществени вреди в пряка причинна връзка с процесното ПТП. Валидно сключеното в тази част извънсъдебно споразумение между страните е израз на волята на страните за уреждане на възникналото правоотношение относно обезщетението за претърпени вреди от непозволеното увреждане /Тълкувателно решение № 1/2016г. от 30.01.2017г. от ОСГТК на ВКС/. Ето защо, съдът намира, че предявеният от К. А. Н. главен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е основателен и доказан до размера от 15 000 лв., а предявеният от същата главен иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е доказан по основание и размер до сумата 1390 лв. Предвид изложените съображения за липса на погасителен ефект на извършеното плащане от страна на ответника, предявените главни искове следва да бъдат уважени до тези размери. Като е достигнал до различни фактически и правни изводи, първостепенният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени в частта му, с която са отхвърлени предявените от ищцата главни искове за присъждане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди – до размера от 15 000 лв., и за имуществени вреди – до размера от 1390 лв., като за разликата над тези размери, до пълните предявени размери на претендираните обезщетения, решението за отхвърляне на исковите претенции по главните искове е правилно и законосъобразно, и следва да се потвърди. Предвид уважаването на главните искови претенции, следва да се разгледат и акцесорните претенции за присъждане на законна лихва върху обезщетението. Съдът намира същите за основателни за периода от датата 09.08.2021 г. до окончателното надлежно плащане на обезщетението по сметка на увреденото лице, поради следните съображения: Ищцата е претендирала присъждане на законна лихва върху обезщетението от датата 06.07.2021 г., на която е изтекъл срокът по чл.429, ал.3 от КЗ във вр. чл.430, ал.1 от КЗ. По делото не са събрани доказателства, при лежаща върху ищеца доказателствена тежест, от които да се установява, че застрахованият е спазил срока по чл.430, ал.1 от КЗ да уведоми застрахователя за настъпилото застрахователно събитие. Следователно, на основание чл.429, ал.3 от КЗ, застрахователят отговаря за лихвите за забава от датата, на която е предявена застрахователната претенция от увреденото лице. С исковата молба ищцата е релевирала твърдения, че завеждането на застрахователната претенция пред застрахователя е настъпило на 09.08.2021 г., като за установяването на това обстоятелство по делото е депозирана обратна разписка за получена пощенска пратка от ответника на 09.08.2021 г., приобщена на л.23 от делото на СГС. Представеното писмено доказателство не се оспорва от ответника, като същият е представил и Молба вх.№3239/09.08.2021 г. /на л.62 от делото на СГС/, с която е предявена застрахователната претенция пред застрахователя за сумата от 1390 лв. за обезщетение за имуществени вреди, както и за изплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди от травматични увреждания, изразяващи се във мозъчно сътресение, счупване на тялото на бедрената кост, и травматично стресово разстройство. Следователно, при липса на доказателства за по-ранно уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, същият отговаря пред увреденото лице за дължимата от делинквента законна лихва за периода от 09.08.2021 г. до окончателното плащане. Претенцията за присъждане на законна лихва върху застрахователното обезщетение за неимуществени вреди и върху застрахователното обезщетение за имуществени вреди, за периода от 06.07.2021 г. до 08.08.2021 г. е неоснователна, и следва да се отхвърли. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за недължимост на лихва за забава, на основание чл.96, ал.1 от ЗЗД, поради забава на кредитора, изразяваща се в непредставяне пред застрахователя на банкова сметка с титуляр увреденото лице. Видно от т.II.2 от споразумението /приета за нищожна по изложените вече съображения/, ответникът се е съгласил /в нарушение на императивната разпоредба на чл.17 от Наредба №49/16.10.2014 г./ да извърши плащането по сметка на законния представител на увреденото лице – няма данни да е била изискана от законния представител банкова сметка с титуляр увреденото лице, с цел да бъде извършено надлежно плащането на обезщетението. В настоящото производство такава сметка не е представена, но ответникът не е заявил готовност да извърши плащане на обезщетението при представянето на такава сметка, а поддържа неоснователност на предявената претенция, поради погасяване на правото на ищцата с извършеното плащане по сметката на законния представител. Ето защо, съдът намира да не е налице причинна връзка между непредставянето на банковата сметка с титуляр увреденото малолетно лице, и неизпълнението от страна на застрахователя на задължението за заплащане на застрахователното обезщетение. С оглед резултата от въззивната инстанция, на страните следва да се присъдят разноски по съразмерност, съобразно уваженият и отхвърлен обжалваем интерес. Обжалваемият интерес на ищцата е уважен до размер на 15 000/25100 части по иска за обезщетение за неимуществени вреди, и до размер от 1390 /1470, 57 части по иска за обезщетение за имуществени вреди. Съобразно Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към момента на сключване на договора за процесуално представителство, представен пред въззивния съд /01.04.2022 г./. Съобразно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2, адвокатското възнаграждение по иска за обезщетение за имуществени вреди следва да се присъди за производството пред въззивната инстанция в размер на 1390/1470, 57 части от сумата 332, 94 лв. – т.е. в размер от 314, 70 лв., а възнаграждението по иска за обезщетение за неимуществени вреди следва да се определи по чл.7, ал.2, т.4 и да се присъди за в размер на 15 000 /25 100 части от 1283 лв. – т.е. в размер от по 766, 73 лв. Следователно, на основание чл.2, ал.5 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, общото адвокатско възнаграждение, което следва да се присъди на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в полза на адвокат В. М. за производството пред въззивната инстанция, е в размер на 1081, 43 лв. Тъй като ищцата е освободена на основание чл.83, ал.2 от ГПК от задължението за заплащане на държавни такси и разноски за производството, на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса за двете съдебни инстанции на базата на уважената част от исковите претенции, в размер общо на 6% от сумата 16 390 лв. – т.е. в размер на 983, 40 лв., както и направените разноски за СМЕ от бюджета на съда в размер на 300 лв. На основание чл.78, ал.3 от ГПК, ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение, пропорционално на отхвърления обжалваем интерес на ищцата. Съдът определя юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер на 400 лв., от който следва да му се присъдят 10180, 57 / 26570, 57 части, или сумата от 153, 26 лв. По съединената за разглеждане по реда на чл.274 и сл. от ГПК Частна жалба вх. №3888/3308 от 15.09.2022 г., подадена от К. А. Н., чрез адв. В. М., против Определение №419/03.08.2022 г. по гр.д. №354/2021 г. на ОС – Монтана: В исковата молба е инкорпорирано искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. в полза на процесуалния представител на ищцата, като е заявено, че същото съставлява и списък по чл.80 от ГПК. С обжалвания първоинстанционен акт съдът е приел за установено, че с извънсъдебното споразумение между страните от 15.12.2021 г., сключено след завеждане на иска, страните са уредили изцяло спора помежду си, и не се е произнесъл по направеното в исковата молба искане за присъждане на адвокатско възнаграждение. В срока по чл.248, ал.1 от ГПК е постъпила Молба вх.№2710/17.06.2022 г., с която ищцата К. А. Н., чрез процесуалния си представител адвокат В. М., е поискала съдът да допълни решението си с произнасяне по искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв., релевирано с исковата молба. С обжалваното Определение №419/03.08.2022 г. съдът е приел молбата за неоснователна, тъй като с решението по делото искът е изцяло отхвърлен. Съдът намира така постановеното определение за валидно, тъй като е постановено от компетентен съд в надлежен състав, в изискуемата от закона форма и е подписано. Същото е допустимо, тъй като е постановено по направено в срок искане за допълване на съдебното решение, от процесуално легитимирана страна – която е представила в производството списък по чл.80 от ГПК. Същото обаче се явява неправилно по същество – както по изложените в него съображения, така и с оглед резултата от въззивната инстанция. Макар искът да е отхвърлен по съображения, че спорът между страните е изцяло разрешен, поради постигнато между тях извънсъдебно споразумение, ответникът дължи на ищеца направените по делото разноски, когато с поведението си е станал причина за завеждането на делото. В конкретния случай споразумението е сключено между страните след предявяването на иска, и след изтичането на тримесечния срок за произнасяне на застрахователя, считан от предявяването на извънсъдебната застрахователна претенция от увреденото лице, поради което с поведението си ответникът е станал причина за предявяването на иска пред съда. Предвид приетото от въззивния съд ненадлежно плащане, отношенията между страните не могат да се считат за уредени, поради липсата на погасителен ефект на извършеното ненадлежно плащане. Направеният от законния представител на ищцата отказ от правото на ищцата да претендира от застрахователя направените съдебни разноски, се прие за нищожен, на основание чл.130, ал.4 от СК. Наред с това, отказът на законния представител от правото на присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. не може да породи правен ефект и поради това, че правото на присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. не принадлежи на малолетната ищца, нито на нейния законен представител, а на адвоката, осъществил безплатно процесуалното представителство. С оглед резултата от въззивната инстанция, в полза на процесуалния представител на ищцата следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции, пропорционално на уважената част от исковите претенции, съобразно Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към момента на сключване на договора за процесуално представителство. Макар представеният ДПЗС на л.5 от делото на МОС да не съдържа дата на сключването му, същият е представен с исковата молба, поради което съдът приема за достоверна дата на сключването на договора датата на предявяването на иска -11.11.2021 г., поради което адвокатското възнаграждение за първоинстанционото производство се изчислява съобразно същата редакция на Наредба №1/09.07.2004 г., и по изложените вече съображения и методика същото следва да се присъди в полза на адв. В. М. на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в размер на 1081, 43 лв. Като е достигнал до различни изводи, първостепенният съд е постановил неправилно определение, което следва да се отмени, и вместо него да се постанови ново такова, с което да се допусне допълване на решението на първостепенния съд с присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адв. В. М., за процесуалното представителство на ищцата пред първостепенния съд, в размер на 1081, 43 лв. Поради уважаването на частната жалба, на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса за производството по частната жалба, в размер на 15 лв. в полза на бюджета на съда, по сметка на САС. Така мотивиран, съдът