Решение № 717 от 28.6.2012 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 748/2012 г.

Производството е с правно основание чл.245 КТ, чл.224 ал.1 и чл.222 КТ. Ищецът Г.С.Ч. твърди в исковата си молба, че работил в „М.С." АД Стара Загора на длъжност „инженер механик технолог". Със Заповед №152/30.11.2011г., считано от 01.12.2011г. трудовото му правоотношение било прекратено на основание чл.328 ал.1 т.З от КТ - поради намаляване обема на работа. Твърди още, че работодателят не му е изплатил трудовото възнаграждение за м.ноември 2011г. в размер на брутна сума - 1322 лв. и обезщетение за неползван отпуск за 23 работни дни в размер на 1288 лв., дължимо при прекратяване на трудовия договор. Сочи, че за периода от 01.12.2011г. до 31.12.2011г. не е работил по трудово правоотношение и не е получавал трудово възнаграждение. Това обстоятелство декларирал пред работодателя с декларация и копие от трудовата си книжка, изпратени с писмо с обратна разписка на 04.01.2012г. до адреса на управление на дружеството, което му било върнато като непотърсено на 25.01.2012г. Твърди, че ответникът не му е изплатил обезщетение по чл.222 ал.1 от КТ в размер на брутното му трудово възнаграждение за един месец. Счита, че за времето от 10.12.2011г. до завеждане на иска ответникът му дължи обезщетение за вреди в размер на законната лихва на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД върху сумата за неизплатеното трудово възнаграждение за м.ноември 2011 год. и обезщетението за неползван отпуск - 2610 лв. в размер на 35, 56 лв.; за времето от 10.01.2012 год. до завеждане на иска ответникът му дължи лихва за забава върху неизплатеното обезщетение по чл.222 ал.1 от КТ в размер на 6, 38 лв. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати трудово възнаграждение за м.ноември 2011г. в размер на 1322 лв., обезщетение за неползван отпуск по чл.224 ал.1 от КТ за 23 работни дни в размер на 1288 лв., обезщетение по чл.222 ал.1 от КТ за времето от 01.12.2011г. до 31.12.2011г. в размер на 1322 лв., всички брутни суми за получаване, заедно със законната лихва от завеждане на иска и мораторна лихва за времето от 10.01.2012г. до завеждане на иска в размер на 6, 38 лв., върху неизплатеното обезщетение по чл.222 ал.1 от КТ, и върху неизплатеното трудово възнаграждение и обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ за времето от 10.12.2011г. до завеждане на иска в размер на 35, 56 лв., както и направените по делото разноски. Ответникът „М.С.” АД Стара Загора представя отговор в срока по чл.131 ГПК, в който взема становище, че исковете са допустими, но неоснователни. Счита, че иска по чл.222, ал.1 от КТ е неоснователен, тъй като от представените с исковата молба писмени доказателства не се установява по безспорен начин обстоятелството, че ищецът е останал без работа след прекратяване на трудовото правоотношение. Категорично твърди, че не е получавал от ищеца посочената в исковата молба декларация. Твърди, че освен това въпросната декларация изхожда от ищеца и установява отрицателни факти, няма достоверна дата, поради което не следва да се ползва с материална доказателствена сила. Счита, че тъй като искът по чл.86 от ЗЗД е акцесорен, поради неоснователността на главните искове като неоснователни и недоказани следва да бъдат отхвърлени и акцесорните искове. С протоколно определение от 19.06.2012г. по искане на ищеца на основание чл.214 ГПК е допуснато изменение на обективно съединените искове, както следва: искът за заплащане на трудовото възнаграждение за м.11.2011г. да се счита предявен за сумата от 1106, 37 лв. вместо първоначално посочената от 1322 лв.; искът за обезщетение за неползван отпуск по чл.224 КТ да се счита предявен за сумата от 1207, 89 лв. вместо първоначално посочената от 1288 лв.; искът за обезщетение по чл.222 ал.1 КТ да се счита предявен за сумата от 1001, 25 лв. вместо първоначално посочената от 1322 лв.; искът за лихва за забава в изплащането на трудовото възнаграждение за м.11.2011г. и обезщетението по чл.224 КТ да се счита предявен за сумата от 32, 19 лв. вместо първоначално посочената от 35, 56 лв. и искът за лихва за забава в изплащането на обезщетението по чл.222 КТ да се счита предявен за сумата от 5, 12 лв. вместо първоначално посочената от 6, 38 лв. С оглед изясняване на обстоятелствата по делото е назначена и изслушана съдебно-икономическа експертиза, чието заключение съдът възприема като компетентно и добросъвестно изготвено. Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните, приема за установена следната фактическа обстановка: По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че ищецът е работил в ответното дружество, като по силата на сключения между страните трудов договор е изпълнявал длъжността “инженер механик технолог”. Не се спори също, че със заповед №152/30.11.2011г., на основание чл.328 ал.1 т.3 от КТ трудовото правоотношение е прекратено, поради намаляване обема на работа, считано от 01.12.2011г. Съгласно разпоредбата на чл.245 ал.1 от КТ при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя ежемесечно се гарантира изплащане на трудово възнаграждение в размер на минималната работна заплата установена за страната. Съдът приема за безспорно установено от събраните по делото гласни доказателства /които съдът възприема като непротиворечиви и отразяващи преки впечатления/, че ищеца добросъвестно е изпълнявал трудовите си задължения за процесния период, тъй като ответника не е направил възражение относно това обстоятелство, поради което същия дължи изплащане на разликата до пълния размер на трудово възнаграждение договорено между страните по трудовия договор. Трудовото възнаграждение за процесния месец е било изискуемо с оглед установеното в чл.270 КТ задължение в тежест на работодателя да изплаща трудово възнаграждение авансово или окончателно всеки месец, доколкото не е уговорено друго. Трудовото възнаграждение е било изискуемо и ликвидно, установено по основание и размер. От заключението на допълнителната съдебно-икономическата експертиза, което не е оспорено от страните се установява, че за м.11.2011г. дължимата чиста сума за получаване за трудово възнаграждение възлиза на 1106, 37 лв. Предвид гореизложеното съдът намира, че предявения иск за неизплатено трудово възнаграждение за м.11.2011г. се явяват основателен и доказан и следва да бъде уважен в пълен размер. По отношение на иска за лихва за забава в изплащането на трудовото възнаграждение съдът намира за установено следното: Съдът счита, че с оглед основателността на иска за главница и разпоредбата на чл.245 ал.2 КТ основателна се явява и претенцията за лихва за забава. Съгласно разпоредбата на чл.245, ал.2 от КТ разликата до пълния размер на трудовото възнаграждение остава изискуема и се изплаща допълнително заедно със законната лихва. Размерът на дължимата лихва по чл.245, ал.2 от КТ за забавеното плащане на трудовото възнаграждение служебно изчислена от съда възлиза на 14, 76 лева. С оглед на това съдът счита, че искът по чл.245, ал.2 от КТ е основателен и следва да бъдат уважен изцяло. По отношение на искът за обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ съдът намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл.224 ал.1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползувания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Критерий за определяне размера на това обезщетение е възнаграждението, определено по реда на чл.177 КТ към деня на прекратяване на трудовото правоотношение. От представената по делото заповед за прекратяване на трудовото правоотношение и заключението на вещото лице се установява, че на ищеца е начислено обезщетение по чл.224 ал.1 КТ за неползуван платен годишен отпуск за 23 работни дни, което възлиза на 1207, 89лв. чиста сума и сумата не е изплатена на ищеца. С оглед на горното съдът счита, че искът се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен в пълен размер. По отношение на искът за обезщетение по чл.222 ал.1 от КТ съдът намира за установено следното: Правопораждащ факт за възникване правото на обезщетение по чл.222 ал.1 КТ е прекратяването на трудовото правоотношение, което в случая е станало на 01.12.2011г., от който момент горепосоченото обезщетение е станало изискуемо и ликвидно. Този вид обезщетение се заплаща при уволнение поради закриване на предприятието или на част от него, съкращаване в щата, намаляване обема на работа и спиране на работа за повече от 15 дни. Видно от представените по делото заповед №152/30.11.2011г. трудово правоотношение е прекратено поради намаляване обема на работа. Визирания в чл.222 ал.1 от КТ размер на това обезщетение е брутното трудово възнаграждение за времето, през което работникът или служителят е останал без работа, но не за повече от 1 месец, като е предвидено, че с акт на МС, КТД или ТД може да се предвижда обезщетение за по-дълъг срок. В случая няма данни да е предвидено обезщетение за по дълъг срок. От представените по делото декларация от 03.01.2012г., изходяща от ищеца и копие от трудова книжка се установява, че ищецът не е започнал работа в горепосочения срок. Следователно съдът намира, че работодателят дължи заплащане на еднократния размер на брутното трудово възнаграждение, което ищецът е получил през месеца, предхождащ възникването на правото на обезщетение. Видно от заключението на вещото лице размерът на обезщетението по чл.222 ал.1 КТ е възлиза на 1001, 25лв. Предвид горното съдът намира, че искът е основателен и доказан и следва да бъде уважен. По отношение на исковете за мораторна лихва за забава в изплащането на обезщетенията по чл.224 КТ и по чл.222 ал.1 КТ съдът намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл.86 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Забавата като форма на неизпълнение настъпва при наличието на следните предпоставки: изискуемост на вземането, покана за изпълнение /при задълженията без определен срок за изпълнение/ и вина за неизпълнението. В процесния случай изискуемостта на вземането за обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ настъпва с прекратяване на трудовото правоотношение. В действащото законодателство обаче не е определен срок за изпълнение на това задължение /за разлика от задълженията за заплащане на трудово възнаграждение по чл.245 от КТ/, поради което простата изискуемост на вземането не е основание за изпадане на длъжника в забава. Необходимо е отправянето на покана до длъжника с искане за получаване на дължимата престация в определен подходящ срок /в този смисъл са съображенията, изложени в Тълкувателно решение № 3/96 г. на ОСГК на ВС, определение № 901/10.08.2010 г. на ВКС по гр.д.№376/2010г. и др./. По делото не са представени доказателства, от които да се установява, че кредиторът е отправил такава покана към длъжника, което налага извода, че ответникът не е изпаднал в забава до предявяване на иска. Предвид гореизложеното съдът намира, че искът за заплащане на обезщетение по чл.86 от ЗЗД за забавено плащане на обезщетението по чл.224 ал.1 от КТ в размер на 17, 43 лв. /разликата между посочената от вещото лице сума от 32, 19 лв. и сумата от 14, 76 лв. за лихва за забава върху трудовото възнаграждение за м.11.2011г./ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Що се отнася до обезщетението по чл.222 ал.1 КТ, неговата изискуемост настъпва едва след изтичане на месечния срок за оставане без работа, и то след уведомяване на работодателя за това обстоятелство. В случая ищеца е представил заявление-декларация от 03.01.2012г., която обаче не е достигнала до работодателя, тъй като на 25.01.2012г. е извършено удостоверяване от „Български пощи” ЕАД, че пратката не е потърсена от получателя. Освен това дори да се приеме, че на посочената дата изявлението на ищеца е достигнало до ответника, в представената покана липсва определен от ищеца подходящ срок за изпълнение, който според съда следва да бъде в рамките на 7 дни /по аналогия с чл.84, ал.1 ЗЗД/. С оглед на това съдът приема, че към датата на подаване на исковата молба - 27.01.2012г. ответното дружество не е изпаднало в забава по отношение на обезщетението по чл.222 ал.1 КТ. Ето защо искът за заплащане на сумата 5, 12 лв., представляваща обезщетение по чл.86 от ЗЗД за забавено плащане на обезщетението по чл. 222, ал. 1 от КТ, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. На основание чл.78 ал.6 от ГПК във вр. с чл.69 т.6 ГПК и чл.1 от Тарифа за ДТ, които се събират от съдилищата по ответникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса по сметка на РС Ст.Загора в размер на 200, 00лв. /50, 00 лв. по иска за неизплатено трудово възнаграждение, 50, 00лв. по иска по чл.224 КТ и 50, 00лв. по иска по чл.222 КТ и 50, 00 лв. по иска за лихва/ и сумата от 115, 00лв. възнаграждение за вещо лице съдебно-икономическа експертиза. На основание чл.78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски съразмерно с уважената част от исковете в размер на 387, 37лв. Водим от горните мотиви, съдът