Решение № 3612 от 18.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3696/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца „А.Ф.“ ЕООД, чрез юрк. К., срещу решение № 13/03.01.2023г., постановено по гр.д. № 58325/2021г. по описа на СРС, 41-и състав, изменено с определение № 6932/21.02.2023г. по чл. 248 ГПК, с което съдът е отхвърлил предявените срещу ответника А. Н. Ш. искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 345 ТЗ и чл. 92 ЗЗД за сумата 2 663.24 лева, представляваща лизингови вноски за периода от 01.11.2018г. до 24.01.2019г. по договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № AG0002037/03.04.2018г., сумата 1 850.15 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 01.11.2018г. до 24.01.2019г., сумата 30.16 лева – неустойки за забавени пращания на лизингови вноски за периода от 01.11.2018г. до 24.01.2019г., сумата 3 658.32 лева – неустойка по чл. 15.5 от ОУ към договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № AG0002037/03.04.2018г. за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, и сумата 359.01 лева – разходи за заплатени от „А.Ф.“ ЕООД, с предишно наименование „М.Ф.“ ЕООД, данъчни задължения за МПС „Л.Р.Р.Р.“ с рег. № СВ •••• ВС. Жалбоподателят излага доводи за неправилно приложение на материалния закон, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. Неправилно първоистанционният съд приел, че договорената от страните възнаградителна лихва била в размер, противоречащ на Д.те нрави, предвид на което клаузата се явявала нищожна, че договорът не би бил сключен без недействителната клауза, предвид на което недействителен бил целият договор. Договорения размер на възнаградителната лихва бил в пряка икономическа корелация със степента на риска. Оценен бил от една страна кредитният риск – кредитабилността на лизингополучателя не отговаряла на условията за банков потребителски кредит, а от друга обезпечението – употребяван автомобил, който се амортизирал при ползване от лизингополучателя. Лизингодателят носел висок риск да не бъде удовлетворен от стойността на вещта и от имуществото на лизингополучателя в случай на неизпълнение. Преценката на съда за съответствие на договора с Д.те нрави била конкретна, в какъвто смисъл било и цитираното от съда Опр. № 527/09.06.2022г. по гр.д. № 151/2022г. III г.о. на ВКС. Отделно дори и да се приемело, че договорената възнаградителна лихва от 39.60% била нищожна, неправилен бил изводът на СРС, че съглашението не би могло да се замести по право от повелителните норми на закона, като сочи чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място недействителността следвало да се квалифицира като частична и съдът да приложи 30% на договорната лихва – размерът, който СРС приел за основателен. Неприсъждането на лизинговите вноски за ползване на движимата вещ, без лизингополучателят да плаща за ползването, водело до неоснователно обогатяване за последния – арг., че искът за лизингови вноски бил основателен и следвало да бъде уважен. Прекратяването на договора и изземването на автомобила били извършени чрез представител на ответника, който според обстоятелствата се явявал оправомощен да действа от негово име – държал ключа и документите на автомобила, предал същия след комуникация с ответника и др. Неправилни били и изводите на СРС за нищожност на клаузата за неустойка по чл. 15.5 от ОУ към договора. Предсрочното прекратяване на договора водело до отпадане задължението на лизингополучателя да плаща лизинговите вноски, което не просто лишавало лизингодателя от печалба, а дори можело да доведе до загуби за него, тъй като реализацията на лизинговата вещ била несигурна и зависела от обективни пазарни фактори и състоянието на вещта. Неустойката била съизмерена с потенциалните вреди. Освен това лизингополучателят не спазил договорения план, като заплатил единствено 4 вноски от общо 24, с което виновно предизвикал разваляне на договора и лишил лизингодателя от реализирането на приход. Позовава се на съдебна практика. Моли за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна-ответник А. Н. Ш., чрез адв. П., депозира писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Договорената възнаградителна лихва противоречала на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, както правилно приел първоинстанционният съд, доколкото същата надхвърляла трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити и се съизмерявала почти с четирикратния размер на законната лихва за забава. Законодателят установил граници на договорната свобода по чл. 9 ЗЗД – повелителните норми на закона и Д.те нрави. Сочи съдебна практика. Напълно необосновани били доводите за риска, изразяващ се в амортизация на вещта и несигурност дали няма да бъде повредена – вместо огромния лихвен процент лизингодателят можел да предвиди поддръжка и проверки на актива. Изложените съображения за потенциалните рискове били чисто спекулативни и хипотетични, били включени в лизинговото възнаграждение, а и били обхванати от обичайния стопански риск от всяка търговска дейност. Неоснователно било позоваването на чл. 19, ал. 4 ЗПК – нормата уреждала ГПК, който включвал различни компоненти, само един от които са лихвите, предвид на което съдът не можел да замести с тази норма нищожната уговорка. Съдът не разполагал с правомощието и да изменя договорната лихва, предвид на което не можел да прилага сочените във въззивната жалба 30%. Относно неустойката – противоречието й с Д.те нрави винаги имало за резултат пълна нищожност на клаузата за неустойка. В случая нееквивалентността на престациите била драстична, което обуславяло и противоречието с Д.те нрави. Договорът бил такъв за обратен лизинг и бил нищожен поради противоречие със закона – чл. 152 ЗЗД, чл. 209 ЗЗД. Обратният лизинг се установявал от доказателствата по делото, видно от посоченото основание в представеното по делото платежно нареждане. Установено било, че ответникът бил кредитиран със сумата 19 680 лева, която получил по договора за покупко-продажба на МПС № РС002037 и това била и сумата, която се задължил да върне на ищеца по договора за обратен лизинг, заедно с възнаградителните лихви. Единственият смисъл на прехвърлянето на собствеността върху актива било ищецът да разполага с възможност да го задържи в случай на неплащане на лизингови вноски, което и сторил, изземвайки автомобила. Уговорка, която предвиждала предварително удовлетворение на кредитора била нищожна – сочи съдебна практика. В този смисъл неправилни били мотивите на СРС, че практиката приемала договора за обратен лизинг за действителен – цитираната от съда практика касаела изключително отношенията между търговци, което разрешение било неприложимо при договори с потребители. С договора бил постигнат икономически неприемлив резултат, забранен от чл. 152 ЗЗД, а именно кредиторът да задържи собствеността върху вещта и едновременно с това да получава изпълнение по договора за лизинг, с което се обогатява неоснователно. Противоречие имало и с нормата на чл. 209 ЗЗД. Договорът в случая бил лишен от кауза – чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД, поради това, че ответникът се задължил да плаща лизингови вноски за ползването на собствения си автомобил. Поддържа подробни съображения за неоснователно обогатяване на ищеца, предвид установената стойност на автомобила, размера на платените лизингови вноски и др. Отделно, в случай на действителност на договора, по делото не се установявало развалянето му на договора – излага подробни съображения. Поддържа такива и за нищожност на неустойката по чл. 15.5 ОУ. Моли като краен резултат обжалваното първоинстанционно съдебно решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното: Със сезиралата съда искова молба, уточнена с молба от 07.02.2022г., ищецът „А.Ф.“ ЕООД, с предишно наименование „М.Б.“ ООД, излага, че на 03.04.2018г., в качеството си на лизингодател, сключил с ответника А. Н. Ш., като лизингополучател, договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № AG0002037. В изпълнение на договорните си задължения ищецът-лизингодател придобил правото на собственост върху посочения от лизингополучателя лек автомобил марка „Ленд Роувър“, модел „Л.Р.Р.Р.“ с рег. № СВ •••• ВС, от продавача А. Н. Ш. и му предоставил ползването. Ответникът-лизингополучател не изпълнил задължението си да плаща лизинговите вноски, като последното плащане извършил на 17.10.2018г., предвид на което ищецът отправил изявление за разваляне на договора и иззел лизинговия актив на 24.01.2019г., който му бил предаден от представителя на ответника О.М.. Претендира ответникът да бъде осъден да му заплати сумата 2 663.24 лева – лизингови вноски за периода от 01.11.2018г. до 24.01.2019г., сумата 1 850.15 лева – договорна възнаградителна лихва за периода от 01.11.2018г. до 24.01.2019г., сумата 30.16 лева – неустойка за забава за плащане на 7, 8 и 9-а лизингови вноски, начислена за периода от 01.11.2018г. до 24.01.2019г., сумата 3 658.32 лева – неустойка по чл. 15.5 ОУ за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, сумата 359.01 лева – разходи за заплатени данъчни задължения по чл. 52 и сл. ЗМДТ за МПС „Л.Р.Р.Р.“ с рег. № СВ •••• ВС, дължими на основание чл. 8.6 ОУ, вр. чл. 345, ал. 2 ТЗ. Претендира законна лихва и разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответникът А. Н. Ш. депозира писмен отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като неоснователни. Договорът финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № AG0002037, представлявал обратен лизинг – особена форма на кредитиране, и бил нищожен поради противоречие с чл. 152, чл. 209 ЗЗД. Безспорно се установявала свързаността на двата договора – за лизинг и за продажба на МПС. Посредством плащане на лизинговите вноски на практика ответникът връщал с лихви получената по договора продажна цена на автомобила, налице била уговорка за обратно изкупуване. Договорът бил нищожен и поради липса на основание – чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Поради нищожността на договора за продажба правото на собственост не преминало върху купувача, предвид на което и предмет на договора за лизинг се явявал собствения на ответника О. автомобил. Евентуално исковете били неоснователни поради пълното извънсъдебно удовлетворяване на кредитора – излага подробни съображения. Изявление за разваляне на договора не достигнало до знанието на ответника, което било самостоятелно основание за неоснователност на иска за неустойка поради разваляне. Уговорката на чл. 5 от договора за лизинг, предвиждаща договорна лихва от 39.60% била нищожна поради противоречие с Д.те нрави, тъй като надхвърляла трикратния размер на законната лихва. Договорът попадал в приложното поле на ЗПК, тъй като обратният лизинг бил форма на кредитиране. Не дължал и заплащане на разходи за данък МПС – чл. 8.6 ОУ била неравноправна клауза – чл. 143 ЗЗП и противоречала на закона – чл. 53 ЗМДТ. Отделно била уговорка в полза на трето лице – Общината и само това трето лице имало право на иск. Освен това претенцията била недоказана. В условията на евентуалност релевира възражение за изтекла погасителна давност за вземането за данък. Поради неоснователността на главните искове, такива се явявали и акцесорните искове за неустойки за забава. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Страните по делото не спорят и от представените по делото писмени доказателства, в т.ч. договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № AG0002037/03.04.2018г., ОУ на ищеца, приложение № 1 към същия- погасителен план, приемо-предавателен протокол от 03.04.2018г., договор за покупко- продажба на МПС № РС0002037/03.04.2018г., споразумение за прихващане от същата дата и преводно нареждане от 03.04.2018г., се установява, че същите сключили договор за финансов лизинг по смисъла на чл. 342, ал. 2 ТЗ, от разновидността му – обратен лизинг. От съдържанието на представения по делото договор за покупко-продажба на МПС № РС0002037/03.04.2018г. се установява, че ответникът А. Н. Ш., като продавач, прехвърлил в полза на ищеца А.Ф.“ ЕООД, към онзи момент с наименование „М.Б.“ ООД, правото на собственост върху употребяван лек автомобил марка и модел „Л.Р.Р.Р.“ с рег. № СВ •••• ВС, заедно с всички числящи се към автомобила принадлежности, за продажната цена от 23 529.41 лева. С разпоредбата на чл. 3, ал. 5 от същия договор страните се съгласили, че в случай, че продавачът-лизингополучател по договор за финансов лизинг № AG0002037, упражни правото си на отказ, или договорът за финансов лизинг бъде развален по негова вина, ищецът има право да развали договора за продажба на лекия автомобил, при което ответникът ще му дължи връщане на получената продажна цена, както и неустойка в размер на 20% от нея. Видно от съдържанието на договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № AG0002037/03.04.2018г. и погасителен план към същия се установява, че страните се съгласили, че лизингодателят предоставя на лизингополучателя същата лизингована вещ лек автомобил марка и модел „Л.Р.Р.Р.“ с рег. № СВ •••• ВС, на стойност 23 529.41 лева. След приспадане на първа вноска от 3 529.41 лева, дължимата от лизингополучателя сума за целия срок на договора от 24 месеца била 29 442.56 лева, разпределена на 24 бр. лизингови вноски, първата от които в размер на 1 175.44 лева, а всяка следваща – 1 219.44 лева. Във вноските е включена т.нар. в договора главница в общ размер на 20 000 лева и договорна лихва в абсолютна стойност 9 222.56 лева, при договорен фиксиран процент за целия срок на договора - 39.60%. ГПР възлизал на 48.92% и включвал договорната лихва и такса за ангажимент в размер на 200 лева. Конкретно в погасителния план било посочено за всяка от лизинговите вноски каква част от задължението представлява главница и каква част договорна лихва. С чл. 1.14 от ОУ, неразделна част към договора за лизинг, е дадена дефиниция на понятието договор със задължително придобиване на собствеността. Това е договор, при който лизингополучателят се задължава да придобие собствеността върху лизинговия актив след изтичането на срока на лизинга. Правото на собственост се прехвърля с отделно споразумение с нотариална заверка на подписите – чл. 12.5. Както се сочи в цитираното от СРС определение № 60612/26.11.2021г. по т.д. № 2327/2020г. II т.о. на ВКС, в константната практика на ВКС, обективирана в решение № 294/20.04.2010 г. по гр. д. № 670/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 102/03.08.2010 г. по т. д. № 897/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 65/23.05.2017 г. по т. д. № 904/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 1030/20.09.2011 г. по гр. д. № 1541/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о. и др., е прието, че с договора за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. За разлика от оперативния лизинг, финансовият лизинг съчетава мандатния елемент - поръчката на лизингополучателя с финансово-кредитния елемент - придобиването на вещта от лизингодателя с негови средства и последващото й изплащане от лизингополучателя под формата на възнаграждение за ползването - лизингови вноски. За разлика от оперативния лизинг, при договора за финансов лизинг размерът на лизинговото възнаграждение (общата стойност на лизинговите вноски) е калкулирано по такъв начин, че покрива първоначалната стойност на актива (вещта), разноските на лизингодателя и неговата печалба, поради което се съдържа и клауза за закупуване на този актив от лизингополучателя. По-нататък в определение № 60612/26.11.2021г. по т.д. № 2327/2020г. II т.о. на ВКС, в което е разгледан договор за обратен лизинг, сключен между търговци, се сочи, че нито в посочените решения на ВКС, нито в българското законодателство, нито в правната теория е отречена възможността за сключване на договор за обратен лизинг като разновидност на договора за финансов лизинг. Съгласно съдебната практика с оглед принципа на договорната свобода, установена в чл. 9 ЗЗД, който намира приложение на основание чл. 288 ТЗ и към договора за лизинг, договорът за обратен лизинг като разновидност на договора за финансов лизинг е действителен. Спецификата на този вид лизинг се изразява в съвпадане на лицето - доставчик (продавач) или производител на стоките и лизингополучателя, като по силата на договора за обратен лизинг лизингодателят предоставя за временно възмездно ползване на лизингополучателя стоките, които последният е предоставил или произвел. В този случай също възникват правоотношения по два договора - договор за финансов лизинг и договор за покупко-продажба на стоките, като едно лице встъпва в договорно правоотношение с друго лице – лизингодателя, веднъж в качеството на продавач по договор за покупко-продажба и втори път като лизингополучател по договора за финансов лизинг. В определение № 60612/26.11.2021г. по т.д. № 2327/2020г. I I т.о. на ВКС, определение № 1030/20.09.2011 г. по гр. д. № 1541/2010 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 565/19.07.2023г. по т.д. № 151/2022г. I т.о. на ВКС и в определение № 297 от 13.05.2022 г. по т. д. № 1201/2021 г. на II т. о. на ВКС е изложено становище за допустимост на договора да обратен лизинг, сключен между търговци. В определение № 1030/20.09.2011 г. по гр. д. № 1541/2010 г. на ВКС, ГК, III г.о. относно действителността на разновидността обратен лизинг като договорна схема в отношенията между търговци са изложени още мотиви във връзка с международен счетоводен стандарт МСС 17 „Лизинг“, приет с Регламент /Е0/ № 1725/2003 на Комисията от 29.09.2003 г. относно приемането на някои международни счетоводни стандарти в съответствие с Регламент /ЕО/ № 1606/2002 на Европейския парламент и на Съвета на ЕС, и Национални счетоводни стандарти – НСС 17 Лизинг (отм.); , регламентиращи счетоводните аспекти на продажбата с обратен лизинг като сделка, свързана с продажба на актив от доставчик и отдаването под наем на същия актив обратно на доставчика, при взаимосвързаност на лизинговото плащане и продажната цена като договаряни в пакет /чл. 6. 1 и сл. /. Арг. за действителността на договора за обратен лизинг между търговци се съдържа в нормата на чл. 333 ТЗ, която предвижда, че при търговските сделки е допустима продажба с уговорка за обратно изкупуване - такава търговска сделка е действителна и не попада в приложното поле на нормата на чл. 152 ЗЗД. В случая в чл. 3, ал. 5 от договора за покупко-продажба на МПС от 03.04.2018г. изрично е посочено, че прехвърляното МПС - предмет на договора за продажба ще бъде предоставено за възмездно ползване от купувача на продавача по сключен договор за финансов лизинг с № AG0002037. Условията на договора за финансов лизинг с посочения номер, от разновидността - обратен лизинг, включват задължение на лизингополучателя да придобие обратно правото на собственост върху вещта, предмет на договора за продажба на МПС след изтичането на срока на лизинга. Следователно, сключените на 03.04.2018г. договор за покупко-продажба на МПС № РС0002037 и договор за финансов лизинг с № AG0002037 със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив, по своята същност представляват договор за продажба с уговорка за изкупуване, като съгласието на страните да се прехвърли обратно собствеността върху продаваната вещ е постигнато едновременно. Предвид нормата на чл. 209 ЗЗД продажбата с уговорка за изкупуване е недействителна. Разпоредбата е частен случай на забраната по чл. 152 ЗЗД - съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително. Основанието за въвеждане на забраната да се уговаря придобиването на собствеността от обезпечения по този начин кредитор, е необходимостта длъжникът да бъде защитен, тъй като към момента на учредяване на дълга длъжникът е принуден да приеме условията на кредитора (Решение № 33 от 28.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2112/2017 г., IV г. о., ГК). Продажбата с уговорка за изкупуване е обявена от законодателя за недействителна, защото крие опасности за икономически по-слабата страна в правоотношението. В разглеждания случай, макар и сделките да са търговски за ищеца, тъй като са свързани с упражняваното от него занятие, чл. 333 ТЗ, който регламентира търговска продажба с уговорка за изкупуване, не намира приложение в правоотношенията между страните, доколкото ответникът е физическо лице – потребител по договора за обратен лизинг, предвид на което отношенията се уреждат от общите разпоредби на гражданското право. Касае се до комплексни и неразривно свързани сделки – покупко- продажба на МПС и договор за финансов лизинг със задължително обратно изкупуване, като никоя от тях не би била сключена без другата. Този комплекс от сделки има за резултат предоставяне на паричен кредит от търговец на физическо лице – потребител, а целта на първата сделка е да се обезпечи вземането на лизингодателя по договора за потребителски кредит с имущество на кредитополучателя. Установява се възражението на ответника, че се касае до продажба с уговорка за изкупуване, която предвид нормата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е нищожна, като противоречаща на чл. 209 ЗЗД, чл. 152 ЗЗД. Нищожната сделка не е породила никакви правни последици, предвид на което за лизингодателят не е възникнало правото да претендира лизинговите вноски и неустойки по нищожния договор, вкл. и за него не е възникнало което и да е основано договора право, вкл. такова по чл. 8.7, вр. чл. 8.6 от ОУ към него. Предявените искове са неоснователни и правилно са отхвърлени от първоинстанционния съд. Изводите на двете инстанции за неоснователност на предявените от ищеца искове съвпадат, макар и по различни мотиви, поради което като краен резултат обжалваното първоинстанционно съдебно решение следва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски има въззиваемият ответник. Същият претендира и доказва сторени разноски в размер на 2 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, които на основание чл. 78, ал. 3 ГПС следва да му бъдат присъдени. Воден от горните мотиви, Софийски градски съд