Решение № 4705 от 17.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 8768/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. С решение от 06.03.2024г., постановено по гр.д. № 1526/2023г. по описа на СРС, ГО, 61 състав, са уважени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД срещу Т. А. С. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 159 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на следните суми: 4 722, 05 лева - главница, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Красно село“, •••••••••, за периода от м.11.2019г. до м.04.2021г., ведно със законната лихва от 11.01.2023г. до изплащане на вземането; сумата от 836, 38 лева, представляваща лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата за незаплатена топлинна енергия за периода от 15.09.2020г. до 09.11.2022г. и сумата от 20, 97 лева - главница, представляваща цена на услугата за дялово разпределение за периода от м.11.2019г. до м. 04.2021г., ведно със законната лихва от 11.01.2023 г. до изплащане на вземането. Със същото решение са отхвърлени предявените искове, както следва: исковете по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за разликата над сумата от 4 722, 05 лева до пълния предявен размер от 5 072, 74 лева и за периода от м.05.2019г. до м.10.2019г. вкл., и за разликата над сумата от 20, 97 лева до пълния предявен размер от 22, 42 лева и за периода м.10.2019г., както е отхвърлен изцяло иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4, 82 лева, представляваща лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 30.11.2019г. до 09.11.2022г. Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Т. А. С., в която са изложени оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че ищцовото дружество не е ангажирало доказателства за установяване съществуването на облигационно правоотношение между страните по договор за продажба на топлинна енергия за исковия период и за процесния имот. Сочи, че такъв индивидуален договор не е подписан, поради което не е пасивно легитимирана да отговаря по предявените искове. Счита, че допълнително основание за формирането на този извод е и обстоятелството, че не са представени доказателства дали и кога са публикувани приложимите за процесния период Общи условия. Оспорва твърдяното качество на потребител на топлинна енергия и с оглед установената по делото адресна регистрация, която не съвпада с адреса на топлоснабдения имот. Излага, че не е доказано съществуването на валиден договор между ищцовото дружество и „БРУНАТА БЪЛГАРИЯ“ ООД с предмет – извършване на услугата дялово разпределение през исковия период. Оспорва правилността на изводите на първоинстанционния съд, че общият топломер в абонатната станция е минавал редовни метрологични проверки, доколкото не е доказано 72 часово изпитване и не е представен акт за въвеждане в експлоатация. По тези съображения счита, че отчетените от топломера данни са компроментирани и негодни. Поддържа, че не са представени и доказателства за качеството на предлаганата услуга, а именно температурата на доставяната топлинна енергия и на топлата вода, както и за начина на определяне на кубатурата на процесното жилище. Оспорва се размера на претендираното вземане поради липсата на издадени фактури, а по отношение на представеното извлечение от сметка счита, че същото не може да му бъде противопоставено в качеството му на частен документ, неподписан от ответника. Излага доводи, че заключението на съдебно-техническата експертиза е необосновано и не следва да се кредитира, тъй като не е установено с надлежни доказателства монтирането на индивидуални разпределители в имота. По изложените съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваните му части и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят изцяло. Въззиваемата страна “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателство и в правилно приложение на относимите материално- правни норми. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното: Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която са отхвърлени предявените искове. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По релевираните във въззивната жалба оплаквания за неправилност на същото намира следното: Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че процесният имот е бил топлофициран; че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа и че ответникът Т. А. С. е собственик на процесния имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Красно село“, ••••••••• въз основа на законово наследствено правоприемство от А.А.С.. Договоръ т за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен с конклудентни действия. Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през исковия период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/. Ищцовото дружество претендира ангажиране на имуществената отговорност на ответника при заявени фактически твърдения за настъпило законово наследствено правоприемство по отношение на титулярството в правото на собственост върху топлоснабдения имот, т.е. в хипотезата на презюмиран договор по силата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. За установяване на основанието на предявения иск е представен договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд от 24.01.1969г. и удостоверение за наследници, от които се установява, че ответникът е единствен законен наследник на А.А.С. /починал на 08.11.2017г./ и на О.Ф. С. /починала на 13.04.2019г./, които лица са придобили правото на собственост върху процесния имот въз основа на посочения договор за продажба от 24.01.1969г. По делото не се твърди, нито се доказва от ответника, чиято е доказателствената тежест в процеса /чл. 154, ал. 1 от ГПК/, че нейните наследодатели са извършили разпоредителни сделки с имота преди началото на исковия период, респективно, че ответницата се е отказала от наследството по установения в закона ред. С оглед изложеното се налага извод, че Т. С. е придобила въз основа на настъпилото законово наследствено правоприемство наследственото имущество на своите родители като съвкупност от права и задължения. Следователно между страните по делото са възникнали облигационни правоотношения по презюмиран договор за продажба на топлинна енергия на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Така придобитото качество на битов клиент на топлинна енергия законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от фактическото ползване на топлоснабдения имот. В този смисъл наведените възражения за недължимост на процесното вземане поради обстоятелството, че ответницата е регистрирана на адрес, различен от адреса на топлоснабдения имот, е неоснователно. Изгубването на качеството потребител на топлинна енергия настъпва при посочените по-горе законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения между страните, каквито в процесната хипотеза не са установени. В аспекта на изложеното се налага извод за неоснователност на релевираното от въззивника възражение за липса на облигационна връзка поради неспазване на писмената форма за валидност на договора за продажба на топлинна енергия, доколкото, противно на поддържаното, разпоредбата на чл. 149, ал. 1 от ЗЕ не въвежда такова изискване. Предвидената в посочената норма писмена форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Освен това следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Неоснователни са релевираните доводи относно приложимите за исковия период Общи условия за продажба на топлинна енергия от “Топлофикация София” ЕАД на потребители на топлинна енергия за битови нужди и конкретно относно влизането в сила на същите. Настоящият съдебен състав споделя разрешението на въпроса, дадено в решение № 189 от 11.04.2011г., постановено по т.д. № 39/2010г. по описа на ВКС, Второ ТО, в което е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 4 от ЗЕ /приложима за продажба на електрическа енергия при публично известни обши условия/ предпоставка за влизане в сила на Общите условия е публикуването им най- малко в един централен и един местен всекидневник и изтичане на 30 дни след първото им публикуване. Аналогична е и разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от ЗЕ, съгласно която топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване. Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Влизането в сила на Общите условия /ОУ/ не е обусловено от писменото им приемане от страна на потребителите. Действително, съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса ищцовото дружество следва да докаже влизането в сила на приложимите Общи условия за продажба на топлинна енергия. В посоченото решение на ВКС е прието, че не съществува пречка, ако на съда е служебно известно в кои всекидневници са публикувани общите условия, същите да бъдат посочени в съдебното решение. Въззивниците- ответници не твърдят и не установяват наличието на други публикувани общи условия с различно съдържание от обсъдените в първоинстанционното решение. Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Топлофикация София” ЕАД на клиенти в гр. София, приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на директорите на “Топлофикация София” ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016г. на КЕВР, са публикувани във вестник “19 минути” и във вестник „Монитор“ на 11.07.2016г. и са в сила от 10.08.2016г. По отношение размера на вземането за главница: Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Установено е въз основа на неоспореното от ответника заключение по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно- техническа експертиза, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира изцяло като обективно и компетентно, ч е технологичните разходи за топлинна енергия в абонатната станция са били отчислявани за сметка на топлопреносното предприятие. Количеството топлинна енергия, постъпило в сградата – етажна собственост, се измервала чрез монтиран в абонатната станция топломер, който е преминал на периодични метрологични проверки за техническа годност и е бил годно средство за търговско измерване /спазени са изискванията на Закона за измерванията и Наредбата за проверка на средствата за измерване, предвиждащи задължителна метрологична проверка, която за класа уреди общи топломери трябва да се извършва през две години/. Обстоятелството, че метрологичната проверка на топломера в абонатната станция след 2017г. е извършена през 2021г., а не през 2019г. /при задължение за метрологични проверки през двугодишен срок/ не променя формираните изводи. И това е така, тъй като, макар и извършена след установения срок, метрологичната експертиза не е установила негодност или неизправност на средството за търговско измерване. В заключението е посочено още, че начислените суми за процесния период са в съответствие с действащите нормативни актове – Наредба № 16- 334/06.04.2007г., ЗЕ, Общите условия за продажба на топлинна енергия. Сумите за потребена топлинна енергия в имота на ответника била начислявана на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за имота и една изравнителна сметка. Вещото лице е посочило, че за исковия период абонатът не е осигурил достъп за отчет на монтираните на отоплителните тела уреди за измерване и на водомер за топла вода, поради което била начислена служебно топлинна енергия по максимален специфичен разход съобразно изискванията на Наредба 16-334 за топлоснабдяването, респективно – нормативно определен разход в размер на 140 л. на брой потребител, за двама потребители. Количеството топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, била определяна въз основа на пълния отопляем обем на имота по проект и в съответствие с изискванията на Наредба № 16-334/2007г., като същата е изчислена съобразно действащите за периода норми и ограничения. Неоснователни са релевираните от ответника възражения, че заключението е било изготвено единствено въз основа на едностранно съставени от ищеца частни документи. Напротив, вещото лице е съобразявало и представените от третото лице-помагач изравнителни сметки за процесния период, които не са били оспорени от ответника, като експертът е направил самостоятелни изчисления на доставяната енергия и съответно з а цената за същата. С оглед изложеното наведените доводи за липса на доказателства за количеството и стойността на доставената в имота топлинна енергия са неоснователни. Съгласно чл. 70, ал. 4 от Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването /отм. с ДВ бр. 25/20.03.2020г./ на клиентите, неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислява енергия по реда на т. 6.5 от приложението по чл. 61, ал. 1 като отоплителни тела без уреди. Според чл. 69, ал. 2, т. 2 от същата Наредба изразходваното количество гореща вода в отделните имоти се разпределя при норма за разход на потребление на гореща вода от 140 л. на обитател за едно денонощие - когато не са монтирани индивидуални водомери за топла вода, индивидуалните водомери за топла вода са повредени, имат нарушена пломба или не е осигурен достъп за отчитане. Идентична е и разпоредбата на чл. 69, ал. 2, т. 2 от Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 25 от 20.03.2020г./. За исковия период в съответствие с тази законова уредба и установеното в Общите условия сумите за топлинна енергия относно имота - предмет на спора, са начислявани помесечно от "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД по прогнозни суми, за които са издавани фактури, като след края на отоплителния период е изготвена изравнителна сметка от дружеството, извършващо дялово разпределение на база служебно начислено количество топлинна енергия за процесния апартамент, поради неосигурен достъп за отчет на уредите, констатиран в изготвен за това протокол. Тъй като топлопреносното предприятие е предоставяло топлинна енергия към сградата, за която енергия се дължи плащане, Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването /отм., ДВ, бр. 25 от 20.03.2020г./, респективно Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 25 от 20.03.2020г./ позволява да се определи служебно частта на неосигурилия достъп собственик въз основа на функция от показанията на общия топломер. В случай, че клиентът отсъства продължително от имота и/или не е възможно да изпълни задължението си за осигуряване на достъп до имота за извършване на отчет, законът предвижда различни възможности. Съгласно чл. 77 от Наредбата за топлоснабдяването от 2007г. /отм. ДВ бр. 25/20.03.2020г./ клиентът може да подаде заявление до топлопреносното предприятие за прекратяване на топлоподаването към имота му. Разпоредбата на чл. 70, ал. 5 от Наредбата /отм., бр. 74 от 2019г., в сила от 01.10.2019г./ предвижда, че клиентите, неосигурили достъп могат да поискат допълнителен отчет и преработване на изравнителната сметка в тримесечен срок от получаване на изравнителната сметка от упълномощения за сградата представител. В този срок клиентът може да възрази срещу изготвената изравнителната сметка и да поиска служителите на фирмата за дялово разпределение да направят нов отчет, като осигури достъп за осъществяването му. В нормата на чл. 70а, ал. 4 от Наредбата от 2007г. /нов ДВ, бр. 74 от 2019г., в сила от 01.10.2019г./ е предвидено, че рекламации (възражения) по отчета на показанията на уредите, допълнителен отчет на уредите и рекламации (възражения) по разпределението на топлинната енергия в изравнителната сметка за предходния отчетен период се извършват в срок до 31 август. След изтичане на този срок не се приемат нови рекламации (възражения) за преработване на изравнителната сметка. Същото правило е установено и в чл. 70, ал. 8 от Наредбата от 12.03.2020г. за топлоснабдяването. В случая ответникът не твърди, нито установява, че е изпълнил задължението си да осигури достъп за отчет на уредите, съответно за отчет на водомерите за исковия период. Не се установява също да се е възползвал от посочените по-горе възможности, и тъй като не e осигурил достъп до собствения му имот за отчет, за ищцовото дружество е възникнало правото да определи служебно количеството на доставената топлинна енергия за имота, съгласно методиката, установена в цитираната наредба. Ответникът не твърди и не установява да се е възползвал от предвиденото рекламационно производство и да e оспорил изготвената от третото лице-помагач изравнителна сметка в установените срокове съгласно чл. 33, ал. 3 от Общите условия от 2014г., нито в срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението, поради което съдебният състав намира, че разпределението на топлинната енергия е извършено по описания и отразен от експерта в съдебно-техническата експертиза начин в съответствие с приложимата нормативна уредба. Следователно и при липсата на доказателства, че през процесния период ответникът е осигурил достъп до имота си за отчет на уредите, а доказателствената тежест в тази насока е била негова с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, то следва да се приеме, че за ищеца е възникнало правото да определи служебно количеството доставена топлинна енергия за отопление на имот и за битово горещо водоснабдяване за имота, съгласно методиката, установена в горепосочените наредби. Неоснователни са наведени възражения за недоказаност на доставеното количество топлинна енергия поради липса на данни дали в имота са монтирани, съответно отчитани индивидуалните уреди за измерване. Това е така, тъй като по делото е установено, че имотът е топлофициран, както и че извършеното дялово разпределение е в хипотезата на неосигурен достъп, поради което наведените доводи са ирелевантни за настоящия спор. Ответницата нито твърди, нито установява топлоподаването в жилището да е прекратено по установения за това ред в ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна енергия. Данни за отопляемия обем на процесното жилище се съдържат в представения акт за разпределение на кубатура на процесната жилищна сграда от 10.11.1970г. /неоспорен от въззивницата/, в който наследодателят на ответницата – А.С. е удостоверил с подписа си, че отопляемата кубатура на процесното жилище е 140, 84 куб.м. Според заключението на неоспорената техническа експертиза топлинна енергия отдадена от сградната инсталация е определена именно въз основа на тези данни за пълния отопляем обем на имота. Ирелевантни към предмета на спора са възраженията относно непредставянето на фактури за процесния период, тъй като фактурата сама по себе си не е източник на задължението, което обективира. Основанието за възникване на задължението не е издаването на счетоводен документ, а потреблението на доставената в имота топлинна енергия. Също така неоснователни са и доводите за недължимост на вземането и поради това, че измерванията на топлинната енергия през процесния период, които са дали основание за прилагане и на установените в Наредбата за топлоснабдяване формули, не били точни, че не е доставяна топлинна енергия в нужните параметри, след като няма доказателства за това по делото, а и няма твърдения ответниците да са направили своите възражения по качеството и количеството ТЕ след изготвяне на изравнителните сметки и в сроковете на предвиденото рекламационно производство. При липса на твърдения, че дяловото разпределение за процесните период е било извършвано от друго дружество, а не от „БРУНАТА“ ООД, се налага извод за неоснователност на наведените възражения относно избора на фирмата за дялово разпределение в процесната жилищна сграда и относно срока на действие на сключения договор. Настоящият съдебен състав счита, че липсата на сключен договор между клиентите на топлинна енергия за битови нужди в сграда етажна собственост и лице по чл. 139б, ал. 1 ЗЕ не може да обуслови извод за липса на договорна връзка между клиентите и топлопреносното предприятие, нито за незаконосъобразно отчитане на топлинната енергия, стига същото да е извършено съобразно нормативните изисквания. Чл. 139в, ал. 1 ЗЕ вменява задължение за клиентите в сграда - етажна собственост да изберат лице, регистрирано по реда на чл. 139а, за извършване на услугата дялово разпределение, като решението се взема по реда на ал. 2. Според ал. 3 на чл. 139в, клиентите са длъжни да уведомят писмено топлопреносното предприятие за резултатите от избора. В случая ответникът не твърди клиентите в сградата да са избрали друго лице, различно от „БРУНАТА“ ООД, нито да са уведомили ищеца писмено за такъв нов избор, поради което ищецът правилно е начислявал сумите за топлинна енергия въз основа на данните от дяловото разпределение, извършвано от посоченото дружество, последното вписано в публичния регистър в Министерство на енергетиката по чл. 139а, ал. 1 ЗЕ. Доколкото няма доказателства да е заплатена претендираната за исковия период главница, то следва да се приеме, че за процесния период ответникът се явява задължено лице за стойността на потребената топлинна енергия в определения с първоинстанционното решение размер от 4 722, 05 лева, при съобразяване на частично основателното възражение за погасяване по давност на вземането за разликата до пълния предявен размер от 5072, 74 лева и за периода от м.05.2019г. до м.10.2019г. Основателна е и претенцията за акцесорното вземане за мораторна лихва. Задълженията на ответника за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия са възникнали като срочни – предвиденият 45-дневен срок за изпълнение на задълженията по чл. 32, ал. 3 от Общите условия започва да тече след изготвянето на изравнителните сметки и издаването на фактура от страна на ищеца, т. е. започва да тече от 31 юли на съответната година. Следователно потребителят е в забава считано от 15.09. на съответната година, като размерът на обезщетението за забава за исковия период - 15.09.2020г. до 09.11.2022г., възлиза на сумата от 836, 38 лева Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу правилността на решението в частта му по претендираната стойност на услугата дялово разпределение за периода от м.11.209г. до м.04.2021г. в размер на 20, 97 лева. По бланкетна въззивна жалба въззивният съд следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилно приложение на императивни материалноправни норми, който извод следва от разпоредбата на чл. 269 ГПК и дадените разяснения в т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които въззивният съд проверява служебно решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не личен интерес, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение или на част от фактическите и правни изводи, приети от първоинстанционния съд, и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, е недопустимо извършване на цялостна проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение от въззивния съд. /решение № 172 от 10.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 2312/2015 г., I ТО, ТК/. В аспекта на изложеното се налага извод, че решението на СРС в посочената част следва да се потвърди с оглед липсата на конкретни доводи срещу правилността му и липсата на нарушение на императивни норми на материалния закон – то не може да бъде отменено и следва да се потвърди /чл. 272 ГПК/. Като е достигнал до същите изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в обжалваните му части. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определен по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК и съобразно установените размери в чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.