Решение № 963 от 16.1.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 50372/2022 г.

Производството е образувано по искова молба, подадена от К. И. В., чрез адв. Т. Г., срещу „Темпо Ком” ЕООД, с която са предявени кумулативно обективно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 150, вр. чл. 262, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата в общ размер на 634 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за положен извънреден труд през периода от 13.06.2022 г. до 30.06.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 13,38 лева, представляваща мораторна лихва върху претендираната главница за трудово възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.08.2022 г. до датата на подаване на исковата молба в съда – 15.09.2022 г. В исковата молба се твърди, че от 2020 г. до настоящия момент ищцата работила в ответното дружество на длъжност „администратор офис“ в Еконт офис „София Плиска“ с основна заплата в размер на 700 лева и допълнителна месечна премия за качество и производителност. Съгласно допълнително споразумение № 119 от 23.03.2020 г. към трудовия договор ищцата следвало да полага труд при 8-часов работен ден и 5-дневна работна седмица. Въпреки това всеки неин работен ден започвал в 07:30 ч. и приключвал в 18:30 ч., като често се налагало да работи и в събота съобразно работното време на офиса. Между страните било уговорено положеният извънреден труд да бъде заплащан по 12 лева на час за работа през делнични дни и по 65 лева на час за работа в събота. Твърди, че положеният от ищцата извънреден труд през м. юни 2022 г. не бил заплатен от работодателя. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски. Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника „Темпо Ком” ЕООД за отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата чрез адв. Ц. Р.. Процесуалният представител оспорва изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани. Твърди, че за заеманата от ищцата длъжност било въведено сумирано изчисляване на работното време с период на отчитане един месец. В такъв случай работата през почивни дни не се явявала извънреден труд, ако по график се падало на служителя да работи през тези дни. За месец юни 2022 г. нормата на работното време била 176 часа, от които ищцата отработила 112 часа, поради което не бил налице положен извънреден труд. Освен това със заповед на работодателя била утвърдена обедна почивка от 1 час и 30 минути при 8-часовите работни смени и от 1 час при 6-часовите работни смени. Следователно, претенцията на ищцата за заплащане на извънреден труд била изцяло неоснователна, което водело до неоснователност и на акцесорната претенция за мораторна лихва. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски, включително за заплатено адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание ищцата К. И. В., редовно призована, се явява лично и с адв. Х.. Процесуалният представител поддържа исковата молба и направените уточнения с допълнителна молба от 07.12.2023 г. В хода на устните състезания моли съда да уважи изцяло предявения иск с правно основание чл. 262 КТ като доказан от събраните по делото доказателства. Претендира направените по делото разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение. Депозира писмена защита, в която поддържа направените искания. В съдебно заседание ответникът „Темпо Ком” ЕООД, редовно призован, се представлява от адв. Стоянова. Процесуалният представител поддържа отговора на исковата молба и подаденото на 15.01.2024 г. становище. В хода на устните състезания моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло исковите претенции като неоснователни и недоказани. От събраните по делото доказателства се установявало, че ищцата не била полагала извънреден труд и всички дължими възнаграждения й били заплатени. Претендира направените по делото разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК. Депозира писмена защита, в която навежда подробни съображения в подкрепа на направените възражения. Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, приема за установено следното. Страните не спорят, че между тях възникнало валидно трудово правоотношение въз основа на трудов договор № 119/23.03.2020 г., по силата на който ищцата приела да изпълнява длъжността „стажант“ в ответното дружество на 4-часов работен ден с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 305 лева. Видно от отбелязване в трудовия договор, ищцата постъпила на работа в ответното дружество на 24.03.2020 г. С допълнително споразумение от 23.04.2020 г. К. В. била преназначена на длъжността „администратор офис“ със срок за изпитване шест месеца в полза на работодателя, на пълно работно време – 8-часов работен ден, считано от 24.04.2020 г. Основната месечна работна заплата била увеличена на 700 лева, като било уговорено и допълнително трудово възнаграждение – месечна премия за качество и производителност в размер до 200 лева. Премиите се начислявали по преценка и със заповед на управителя. От длъжностна характеристика на длъжността „администратор офис“ в ответното дружество се установява, че сред основните трудови задължения на ищцата били да приема, отчита и съхранява пратки, пари и свързаните с това документи, като въвежда своевременно данните по това в информационните системи на „Еконт Експрес“ ООД; да работи като материално отговорно лице с пълната финансова и материална отговорност за това. При изпълнение на задълженията си служителят трябвало да спазва конкретните разпореждания и заповеди на управител офис, като се стреми да ги приложи така, че това да е съгласно наръчника за качество и да носи ефективност за „Еконт Експрес“ ООД. Видно от отбелязване в длъжностната характеристика, същата била връчена на ищцата на 24.04.2020 г. В чл. 15 от Правилника за вътрешния трудов ред на „Темпо Ком“ ЕООД (ПВТР) били разграничени следните видове работно време – редовно (с нормална продължителност 8 часа при 5-дневна работна седмица и 40 ч. седмично), непълно (с нормална продължителност през деня от 4 часа и за седмицата 20 часа), нощен труд и работа на смени с включен дневен и нощен труд. В зависимост от характера на работата във всеки един обект работният ден можело да бъде разделен на две или три части. А съгласно чл. 16 ПВТР имало два начина на отчитане на работно време – подневно отчитане и сумирано изчисляване на работното време (към момента на приемане на правилника – 01.07.2015 г. този начин на отчитане не се прилагал в ответното дружество). Със Заповед № 1 от 02.01.2020 г., на основание чл. 142, ал. 2 КТ работодателят въвел сумирано изчисляване на работното време с календарен период на отчитане от един месец за следните длъжности: управител офис, управител офиси, администратор офис, касиер и стажант. Със Заповед № 6 от 10.06.2019 г. на управителя на ответното дружество било установено следното работно време на офис София – Борово – от понеделник до петък от 08,30 ч. до 18,30 ч. и в събота от 08,30 ч. до 13,00 ч. В тази връзка била приета Заповед № 7 от същата дата, с която била определена почивка в работната смяна Х1 в офиса – от 13,00 ч. до 14,30 ч. Работното време в събота било променено със Заповед № 10 от 31.03.2022 г., като считано от 01.04.2022 г. офисът щял да работи с клиенти от 08,30 ч. до 15,00 ч. Със Заповед № 9 от същата дата били определени следните почивки в работните смени в офиса – за смяна Х1 – от 13,00 ч. до 14,30 ч., а за смяна 33 – от 12,00 ч. до 13,00 ч. Съгласно утвърден от работодателя график за работа в офис София – Борово за м. юни 2022 г. ищцата била в отпуск от 01-ви до 12-ти юни, вкл., и следвало да бъде на работа както следва: от 13-ти до 17-ти юни – смяна Х1 (редовна при 8-часов работен ден с почивка от 13,00 ч. до 14,30 ч.); на 18-ти юни (събота) – смяна 33 (6-часов работен ден с почивка от 12,00 ч. до 13,00 ч.); на 20-ти юни – смяна Х9 (2-часов работен ден); от 21-ви юни до 24-ти юни и от 27-ми до 30-ти юни – смяна Х1 (редовна при 8-часов работен ден с почивка от 13,00 ч. до 14,30 ч.). Видно от попълвана от самите служители в процесния офис таблица за отработени часове за м. юни 2022 г., ищцата била в отпуск от 01-ви до 12-ти, вкл., в периодите 13-17 юни, 20-24 юни и 27-30 юни работила по 11 часа на ден (от 07,30 ч. до 18,30 ч.), като имала и две съботни дежурства по 8 часа – на 18-ти и на 25-ти юни. От представена по делото разпечатка от системата на „СОТ – сигнално-охранителна техника“ ЕООД за периода 01.06.2022 г. – 30.06.2022 г. се установяват следните регистрирани сигнали за изключване на системата в обект София – Борово: на 13.06.2022 г. в 07,52 ч., на 14.06.2022 г. в 07,45 ч.; на 15.06.2022 г. в 07,47 ч., на 16.06.2022 г. в 07,52 ч., на 17.06.2022 г. в 07,41 ч., на 18.06.2022 г. в 07,46 ч., на 20.06.2022 г. в 07,44 ч., на 22.06.2022 г. в 07,47 ч., на 23.06.2022 г. в 07,46 ч., на 25.06.2022 г. в 07,45 ч., на 27.06.2022 г. в 07,48 ч., на 28.06.2022 г. в 07,52 ч., на 29.06.2022 г. в 07,58 ч., и на 30.06.2022 г. в 07,44 ч. По делото са допуснати и събрани гласни доказателствени средства. По искане на ищцата са разпитани свидетелите Й. К. Й. и Н. К. Д. – нейни колеги в офис София – Борово, а по искане на ответника – свидетелите Х. К. В. – заемал длъжността „управител на локално партньорство“ при работодателя, и А. Д. А. – работил като управител на ответното дружество. Всички свидетели потвърждават, че работата в „Темпо Ком“ ЕООД и в частност в процесния офис била организирана по график. Месечният график се изготвял предварително от работодателя в електронен вид съобразно уговореното в трудовия договор на всеки служител работно време, разрешените отпуски, болнични и почивни дни, и се качвал в електронната система на дружеството. Свидетелите Д., В. и А. потвърждават, че всеки служител имал достъп до него чрез личния си акаунт в системата. В края на всеки месец служителите изпращали по имейл на прекия си ръководител електронна бланка, в която сами попълвали отработените часове по дни. Й. Й. и Н. Д. потвърждават, че това била приложената на л. 10 от делото таблица. От думите на свидетеля Й. се установява, че при попълване на присъствената таблица с отработените от ищцата и другия служител извънредни часове не се смятало кога отиват на работа, а се вземало работното време на офиса. Самият Й. нямал извънредни часове, тъй като бил и шофьор в ответното дружество и имал специална уговорка с работодателя си, но всички съботи, през които бил на работа, извън първата, се водели като дежурство и получавал за тях по 65 лева на ден допълнително. А от показанията на свидетеля Д. се установява, че трудовият му договор бил за 9-часов работен ден и всички отработени часове над тази норма се заплащали по устна уговорка с работодателя по 12 лева на час. Възнаграждението за положен извънреден труд не се отразявало във фиша за работна заплата, а се плащало в брой в плик. За подобна устна уговорка с ищцата свидетелят не знае, тъй като не е присъствал на срещата й с работодателя, само предполага за наличието на такава. Според свидетеля нямало месец, в който тримата да не работят по 12 часа на ден, освен ако някой закъснее или е болен. Но прекият ръководител винаги коригирал изпратената от служителите присъствена форма и винаги намалявал попълнените от тях отработени часове през месеца. Всеки ден били тримата на работа – ищцата и двамата свидетели. През съботите работели по двама – свидетелят Й. заедно с ищцата или заедно със свидетеля Д., но по-често на работа била К. В., тъй като другият служител имал малко дете. Ищцата и Н. Д. отваряли офиса най-късно в 07,45 ч., защото в 08,10 ч. била крайната линия за отваряне на компютъра с пратки, идващи от склада. Работното време с клиенти било от 08,30 ч. до 18,30 ч., а в събота – до 15,00 ч., но служителите никога не си тръгвали преди 19,15 – 19,30 ч. Свидетелят А. потвърждава, че преди и след работата с клиенти трябвало да се приемат, респ. натоварят пратките към склада, които шофьорът донасял, респ. взимал, но уточнява, че не било нужно това да се прави от целия екип в офиса. А от думите на свидетеля В. е видно, че работното време в ответното дружество било уредено с графици на смени и ако всички служители от даден офис дойдат на работа сутринта и си тръгнат вечерта, трябвало да се уведоми някой за нарушаването на смените. Съдът кредитира показанията и на четиримата свидетели като обективни, последователни, подробни и логични. Обстоятелството, че Х. К. В. и А. Д. А. и към настоящия момент работят в ответното дружество, не е основание само по себе си за дискредитиране на техните показания. Съгласно чл. 172 ГПК показанията на свидетели, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Думите на всички свидетели, освен че се допълват взаимно и между тях липсват противоречия по отношение на изложените по-горе релевантни обстоятелства, напълно кореспондират с останалия събран по делото доказателствен материал. Обстоятелството, че и четиримата били служители на „Темпо Ком” ЕООД заедно с ищцата, им е дало възможност да придобият преки впечатления от цялостната организация на работата в ответното дружество и в частност на работното време, от характера на трудовите задължения на К. В. и от положения от същата труд, като съдът няма основание да смята, че при свидетелите липсват способността и желанието вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Допусната е по искане на ищцата съдебно-счетоводна експертиза. Заключенията на вещото лице – основно и допълнително са приети от съда и не са оспорени от страните. Същите са изготвени въз основа на приетите по делото писмени доказателства и на такива, допълнително представени на вещото лице от ответника. От основното заключение се установява, че в ответното дружество се водела специална книга за отчитане на извънредния труд, но не били установени първични или вторични счетоводни документи, от които да е видно извънработното ангажиране и времевото присъствие на ищцата през м. юни 2022 г. За този период нямало издадени заповеди от работодателя за разпореждане за полагане на извънреден труд от ищцата и в разплащателния й фиш за м. юни 2022 г. нямало отразен извънреден труд. В допълнителното заключение вещото лице е изчислило, че при допускане за положен от ищцата през исковия период 42 часа извънреден труд и дадено дежурство в две почивни съботи, дължимото брутно трудово възнаграждение за този извънреден труд би било в следните размери: 634 лева – при съобразяване на твърдените в исковата молба устни договорки между страните за заплащане на 12 лева за всеки час извънреден труд в работни дни и на 65 лева за всяка отработена събота; и 371,28 лева – при часова ставка в размер на 4,08 лева. Съдът намира, че заключенията на вещото лице (основно и допълнително) са пълни, ясни и обосновани, поради което ги кредитира изцяло. По делото са представени и други писмени доказателства, неотносими към настоящия спор. От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи. По иска с правно основание чл. 150, вр. чл. 262, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ: Съгласно чл. 150 КТ за положен извънреден труд се заплаща трудово възнаграждение в увеличен размер съгласно чл. 262 КТ. Легалното определение на извънредния труд е дадено в разпоредбата на чл. 143, ал. 1 КТ – извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. Извънредният труд е забранен (чл. 143, ал. 2 КТ) и се допуска по изключение само в предвидените в чл. 144 КТ изчерпателно изброени случаи, като законът (чл. 149, ал. 1 КТ) задължава работодателя да води специална книга за отчитане на извънредния труд. Разпоредбата на чл. 148 КТ дава право на работника или служителя да откаже полагане на извънреден труд, когато не са спазени правилата на този кодекс, на друг нормативен акт или на колективния трудов договор. От цитираните норми може да се направят следните правни изводи. Преди всичко, съгласно генералното правило на Кодекса на труда извънредният труд е забранен. Той може да се прилага по изключение само в случаите, изрично и изчерпателно изброени в законовите разпоредби. Няма спор, че законовата забрана за полагане на извънреден труд и императивните норми за максималната му продължителност (чл. 146 КТ) са предвидени в интерес на работника. Те са норми за закрила на труда на работника и целят да окажат на работодателя въздействие, така че той да се въздържа от неправомерно използване на труда на работника извън установеното редовно работно време. В случай че не са спазени правилата на Кодекса на труда, работникът или служителят има право да откаже полагането на извънреден труд, а спрямо работодателя възниква основание за налагане на административно-наказателна отговорност. Но винаги, когато работодателят е допуснал работника да положи извънреден труд, той следва да го заплати с увеличено трудово възнаграждение, определено по императивен начин с разпоредбите на чл. 262 и чл. 263 КТ, и то независимо дали е водил специална книга за отчитане на извънредния труд и дали е издал специална заповед, с която е възложил на работника полагането на извънредния труд. Следователно, първият елемент от фактическия състав, пораждащ вземане на работника или служителя за възнаграждение за положен извънреден труд, чието установяване е в неговата доказателствена тежест, е наличие на превишаване на договорената от страните продължителност на работното време. В тази връзка следва да се има предвид, че съгласно константната съдебна практика доказването на извънредния труд в рамките на съдебното производство може да се извърши с всички доказателствени средства – писмени, гласни (свидетелски показания), заключения на вещи лица и пр. Неводенето на писмен отчет за положен извънреден труд от работодателя не прехвърля доказателствената тежест върху него, но липсата на подобна отчетност сама по себе си не доказва, че няма извършена работа в някоя от хипотезите на чл. 143, ал. 1 КТ. Въпрос на конкретна преценка, с оглед становището на страните, доводите им и събраните по делото доказателства, е установяването или не на положен извънреден труд (вж. Решение № 136 от 09.06.2014 г. по гр. д. № 7112/2013 г., ІІІ Г.О., ВКС, Решение № 228 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 1625/2010 г., ІІІ Г.О., ВКС, Решение № 103 от 27.07.2012 г. по гр. д. № 299/2011 г., ІV Г.О., ВКС, Решение № 14 от 27.03.2012 г. по гр. д. № 405/2011 г., ІV Г.О., ВКС). В настоящия случай от приетите по делото доказателства беше установено по безспорен начин, че през исковия период в ответното дружество и в частност по отношение на ищцата работното време е било организирано по график на смени със сумирано изчисляване за период на отчитане от един месец. В тази връзка следва да бъде подчертано, че извънреден труд може да бъде налице независимо от начина на отчитане на работното време, установен в предприятието на работодателя – подневно или сумирано. При сумираното изчисляване установената нормална продължителност на работното време се спазва средно за определен по-продължителен от деня и седмицата период от време. В този случай продължителността на работното време през отделните дни може да надвишава нормалната, но работата в повече се компенсира с почивка в границите на отчетния период. По този начин балансът на работното и свободното време се запазват средно за периода на отчитане. Когато в края на отчитане нормата работно време е превишена, ще е налице извънреден труд. Положеният труд в събота и неделя не се явява извънреден, ако по график се пада на дадения работник или служител да бъде на работа през тези дни. В този смисъл обстоятелството, че във фишовете за работна заплата за м. януари и за м. март 2022 г. имало начислено възнаграждение за положен от ищцата извънреден труд, не опровергава извода, че в ответното дружество било въведено сумирано отчитане на работно време. По отношение на първата предпоставка за уважаване на предявения иск следва да бъде посочено, че от събраните по делото доказателства не се установява при условията на пълно и главно доказване, че през исковия период ищцата е положила 42 часа труд извън установеното за нея работно време, т.е. всеки ден е работила три часа над уговорените в трудовия договор 8 часа. От представена по делото разпечатка от системата на „СОТ – сигнално-охранителна техника“ ЕООД за периода 01.06.2022 г. – 30.06.2022 г. е видно, че офисът, в който е работила ищцата, е бил отключван между 07,41 ч. и 07,58 ч. Безспорно е, че офисът е трябвало да бъде отворен преди 08,00 ч. Няма категорични данни обаче, че във всеки един от дните през процесния период В. е започвала работа в 07,30 ч., както е отбелязано в таблицата – присъствена форма, и е работила до 18,30 ч. или 11 часа без прекъсване (без ползване на предвидената обедна почивка например). Свидетелските показания в тази насока са твърде общи и установяват не конкретни дати и отработени от ищцата часове, а как са работили тримата служители в офиса в „повечето случаи“, „почесто“ и „обичайно“. Нещо повече, от думите на свидетеля Й. се установява, че при попълване на присъствената таблица с отработените от ищцата и другия служител извънредни часове не се смятало кога реално отиват на работа, а се вземало работното време на офиса. Посочените показания, както и реалното време на отваряне на обекта поставят под съмнение отразеното в попълнената от служителите таблица, че всеки един от тях, включително ищцата фактически е изпълнявала трудовите си задължения всеки ден от 07,30 ч. до 18,30 ч. без прекъсване. По отношение на твърденията на ищцата, че работила извънредно и в две съботи – на 18.06.2022 г. и на 25.06.2022 г. следва да бъде посочено, че съгласно изготвения от работодателя график В. е трябвало да бъде на работа само на 18.06.2022 г. Както беше изяснено по-горе, положеният труд в събота и неделя не се явява извънреден, ако по график се пада на дадения работник или служител да бъде на работа през тези дни. Нещо повече, от изслушаните свидетелски показания се установява, че отработването на една събота в месеца било задължително и възнаграждението за това дежурство се включвало в договореното основно трудово възнаграждение. Допълнително се заплащала всяка следваща отработена събота. От показанията на свидетеля Й. Й., както и от приложената към исковата молба таблица се установява, че през съботите работели винаги двама служители в офиса – свидетелят Й. заедно с ищцата или свидетелят Й. заедно със свидетеля Д.. Й. не е сигурен с кой от другите двама служители е бил дежурен на 25.06.2022 г. – с ищцата или с Д.. Общото му твърдение, че по-често на работа в събота била К. В., тъй като другият служител имал малко дете, не представлява установяване на отработено от ищцата дежурство на 25.06.2022 г. при условията на пълно и главно доказване. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства не се установява по безспорен начин, че ищцата реално е положила 42 часа извънреден труд през исковия период и е работила по дежурство на 25.06.2022 г. (събота). Нещо повече, не е налице и другата предпоставка от фактическия състав, пораждащ правото на ищцата на възнаграждение за положен извънреден труд. Вторият елемент от правопораждащия фактически състав може да бъде изведен от легалното определение на понятието „извънреден труд“ – трудът да е бил положен по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител. Разпореждането по своята същност е изрично волеизявление, чрез което се възлага работа в повече от установеното работно време. За полагането на извънреден труд се издава заповед на работодателя, която следва да бъде съобщена на работника или разпореждането следва да бъде направено устно, но винаги следва да се доведе до знанието на работника. При втората хипотеза от страна на работника и по негова инициатива се полага работа в повече от установеното работно време със знанието и мълчаливото допускане на работодателя или овластеното лице. В този случай законът е придал на мълчанието на работодателя значението на съгласие с действията на работника. Знанието на работодателя за полаган извънреден труд не се предполага (вж. Решение № 872 от 14.01.2011 г. по гр. д. № 1472/2009 г., IV Г. О., ВКС). То трябва да бъде доказано от работника, в който смисъл е и разпределената с доклада по делото доказателствена тежест. А в тежест на работодателя е да докаже заплащането на извънредния труд, ако такъв действително е положен, като са допустими писмените доказателства и съдебните експертизи. Не се установява по делото да е било налице разпореждане на работодателя за полагане на извънреден труд от страна на ищцата. Напротив, при спазване на създадената от ответното дружество цялостна организация на работата на офиса същият би бил ненужен. През седмицата работното време на обекта с клиенти е било от 08,30 ч. до 18,30 ч. (общо 10 часа), а в събота – от 08,30 ч. до 15,00 ч. (общо 6 ч. и 30 мин.). През седмицата винаги на работа са били трима служители, а в събота – двама. Това се потвърждава от представената от ищцата таблица, от която е видно, че при отсъствие на К. В. или на свидетеля Н. Д. в офиса е бил изпращан четвърти служител, отбелязан като „Андрей“. Обезпеченият от работодателя брой служители в офиса е бил напълно достатъчен да покрие установеното работно време на обекта при спазване на договорената с всеки служител продължителност на работния му ден, без да е необходимо полагането на какъвто и да било извънреден труд. По отношение на знанието на работодателя съдът намира, че релевантно е изпращането по имейл на свидетеля А. А. – „управител локално партньорство“ на таблицата, в която всеки служител попълвал отработените от него часове през предходния месец. Подобно уведомяване обаче, и то последващо за полагането на твърдения от служителя извънреден труд, не може да доведе до извод за мълчаливото му допускане от страна на работодателя или овластеното лице. И това е така, защото от една страна по делото не бяха събрани никакви доказателства, че работодателят е бил уведомяван своевременно, че се полага или ще бъде положен извънреден труд от даден служител, вкл. от ищцата и той не се е противопоставил. От друга страна от показанията на свидетеля Н. Д. се установява, че дори след като е бил уведомяван за отработените от всеки от служителите в процесния офис часове, прекият ръководител коригирал данните в изпратената таблица, като намалявал дадените от тях числа и едва тогава изпращал таблицата за определяне на дължимото за месеца трудово възнаграждение. Тази едностранна корекция от страна на овластеното от ответното дружество лице и липсата на първични или вторични документи за извънработното ангажиране на ищцата през м. юни 2022 г., макар по делото да са налице данни, че за други месеци възнаграждение за положен извънреден труд й е било изплащано, опровергават твърденията за мълчаливо допускане от страна на работодателя на нарушаването на установеното за ищцата работно време. Следователно, не се установява и вторият елемент от фактическия състав на вземането за възнаграждение за извънреден труд. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Страната, която носи доказателствената тежест за определен факт, следва да проведе пълно и главно доказване на този факт, т. е. да установи по несъмнен начин осъществяването му в обективната действителност. Настоящият съдебен състав намира, че в случая ищцата не представи несъмнени доказателства, установяващи полагане на извънреден труд на посочените в исковата молба дати, което да е станало със знанието и без противопоставянето от страна на работодателя, въпреки че с доклада по делото беше разпределено в нейна доказателствена тежест установяването на посочените обстоятелства. При тази доказателствена съвкупност за съда възниква правото и задължението да приложи последиците от недоказването, а именно да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт е недоказан. Ищцата не успя да докаже, че ефективно е полагала труд извън установеното работно време през исковия период с мълчаливото допускане от страна на работодателя, поради което съдът намира, че ответникът не дължи заплащане на възнаграждение за извънреден труд. Този краен извод води до неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 150, вр. чл. 262, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, който следва да бъде отхвърлен изцяло. По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД: Мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при изпълнение на парично задължение. Обезщетението в размер на законната лихва е функционално обусловено от главния дълг, поради което същото се присъжда върху признатата за основателна претенция за главницата. С оглед изхода на спора по иска с правно основание чл. 150, вр. чл. 262, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и предвид обстоятелството, че искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е акцесорен на първия, то същият се явява неоснователен и също следва да бъде отхвърлен изцяло. По отношение на разноските: Процесуалният представител на ответника е поискал присъждане на направените по делото разноски, като е представил списък по чл. 80 ГПК. В настоящото производство ответното дружество е извършило следните разноски: 350 лева за депозит за вещо лице и 600 лева за заплатено адвокатско възнаграждение. Процесуалният представител на ищцата е направил възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗА. А чл. 36, ал. 2 ЗА препраща към Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет за възнаграждения за адвокатска работа. От друга страна, в найновата съдебна практика на Върховния касационен съд се приема, че след постановеното Решение на Съда (втори състав) от 25 януари 2024 година по дело C-438/22 („Ем акаунт БГ“ ЕООД срещу „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД) съдът не е обвързан императивно от фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, определените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери не са задължителни при определяне размера на хонорара за правна услуга, включително в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., при заварени правоотношения между клиент и адвокат поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС (вж. Определение № 563 от 11.03.2024 г. по ч. т. д. № 188/2024 г., II т. о., ВКС, Определение № 1079 от 11.03.2024 г. по гр. д. № 4232/2022 г., ІІІ г. о., ВКС). Възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване на вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на действително извършена работа и най-вече – фактическата и правна сложност на делото (вж. Определение № 50025 от 18.03.2024 г. по т. д. № 1559/2022 г., ІІ т. о., ВКС,Определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г., ІV г. о., ВКС). Съдът, като съобрази обстоятелството, че по настоящото производство бяха проведени три съдебни заседания, с изслушване на една експертиза, четирима свидетели и събиране на допълнителни писмени доказателства, и като взе предвид, че действителната правна и фактическа сложност на делото не е голяма, намира, че на ответника следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева вместо поисканите 600 лева. С оглед изложеното, предвид изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата К. И. В. следва да бъде осъдена да заплати на ответника „Темпо Ком” ЕООД сумата в общ размер на 750 лева, представляваща направените по делото разноски за депозит за вещо лице и за заплатено адвокатско възнаграждение. Воден от горното, съдът: