Решение № 6664 от 21.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 12904/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. С решение №20169013 от 06.08.2021г., постановено по гр.дело №39255/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 113-ти състав, e осъдена П. И. В., с ЕГН ••••••••••, да заплати на „К. Б.“ ЕООД, с ЕИК •••••••, на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.240 ЗЗД сумата от 300 лв., представляваща главница по договор за кредит №9985860001, сключен на 26.05.2015г. с „4Ф.“ ЕООД, което вземане е прехвърлено на ищеца по силата на договор за прехвърляне на вземания №BGF-2018-005 от 01.02.2018г., ведно със законната лихва от 09.07.2019г. до окончателното й заплащане, както и на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 800 лв., представляваща направени по делото разноски. Постъпила е въззивна жалба от ответницата - П. И. В., с ЕГН ••••••••••, чрез назначен особен представител адв.М. М., с която се обжалва изцяло решение №20169013 от 06.08.2021г., постановено по гр.дело №39255/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 113-ти състав, с което е уважен предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.6 ЗПФУР във вр. с чл.99 ЗЗД, както и са възложени в тежест на ответницата да заплати на ищеца сторените от него разноски по делото. Инвокирани са доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Твърди се, че ищецът в хода на съдебното производство не е доказал, че „4Ф.“ ЕООД, опериращ на пазара на финансови услуги под търговската марка „Вивус“, в качеството на заемодател е предоставил на ответницата в качеството на заемополучател кредит в размер на 300 лв., тъй като от представените по делото доказателства не може да се направи извод за получено съгласие от потребителя за сключване на договора – не са ангажирани доказателства, че върху процесния договор е положен електронен подпис от ответницата. В тази връзка се поддържа, че по делото е останал недоказан факта на валидно възникнало облигационно правоотношение между „4Ф.“ ЕООД, опериращ на пазара на финансови услуги под търговската марка „Вивус“, и ответницата на основание сключен между тях договор за кредит №9985860001 от 26.05.2015г.. Поддържа се още, че ищецът не е ангажирал доказателства, от които се установява факта за реално предоставяне на дадената в заем сума на ответницата. Излага се още, че неправилно и незаконосъобразно първоинстанционният съд е приел, че ищецът е доказал валидността на сключения договор за цесия №BGF-2018-005 от 01.02.2018г., съответно неправилна е констатацията на съда, че ответницата лично е получила уведомление за извършената цесия. Твърди се, че ответницата не е получила уведомлението за цесията, поради което ищецът не е активно материалноправно легитимиран да претендира исковата сума от ответницата и само на това основание предявеният иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло първоинстанционното съдебно решение и постанови друго, с което да отхвърли предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.6 ЗПФУР във вр. с чл.99 ЗЗД като неоснователен и недоказан. Въззиваемата страна - „К. Б.“ ЕООД, с ЕИК •••••••, чрез юрисконсулт П. Т., депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба. Твърди се, че обжалваното съдебно решение е законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод, че са налице основанията в закона за ангажиране на договорната отговорност на ответницата за заплащане на дадената в заем сума по валидно сключен договор за кредит №9985860001 от 26.05.2015г. между „4Ф.“ ЕООД, опериращ на пазара на финансови услуги под търговската марка „Вивус“, и ответницата. Поддържа се още, че правилно първоинстанционният съд след като е анализирал събраните по делото доказателства е приел, че сключеният договор за цесия №BGF-2018-005 от 01.02.2018г. между ищеца - „К. Б.“ ЕООД и трето неучастващо по делото лице - „4Ф.“ ЕООД е валиден и на основание на който ищецът е придобил вземането срещу ответницата по договор за кредит №9985860001 от 26.05.2015г., предвид на което в случая е налице процесуална легитимация на ищеца да предяви иска срещу ответницата за заплащане на получената в заем сума по процесния договор за кредит. Сочи се, че правилна и съответстваща на доказателствата по делото е преценката на СРС, че ответницата е надлежно уведомен за извършената цесия и същата е породила действие спрямо длъжника на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционно съдебно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, направени във въззивното производство. В съдебно заседание на 25.10.2023г. представя молба, в която е обективиран списък по чл.80 от ГПК. Предявен е от „К. Б.“ ЕООД срещу П. И. В. иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.6 ЗПФУР във вр. с чл.99 ЗЗД. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантни за конкретния правен спор факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество. Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС). Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца - „К. Б.“ ЕООД срещу ответницата - П. И. В. иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.6 ЗПФУР във вр. с чл.99 ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателката във връзка с правилността на оспорения съдебен акт. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на предявения иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.6 ЗПФУР във вр. с чл.99 ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите във въззивната жалба са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: За основателността на иска с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.6 ЗПФУР и във вр. с чл.99 ЗЗД, следва да се установи наличието на облигационно отношение по договор за кредит, сключен от разстояние, по силата на което кредитодателят е предоставил на ответницата в заем процесната сума, а ответницата се е задължила да я върне на падежа; че между ищеца и кредитодателя е сключен договор за цесия с предмет процесната сума и че ответницата е надлежно уведомена за цесията. В конкретната хипотеза неоснователни са доводите на въззивника, че липсва съгласие на ответницата за сключване на договора за кредит. Относно наличието на валидно правоотношение по договор за потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. За да е налице валиден договор, сключен от разстояние, е необходимо електронните документи да съдържат електронни изявления на двете страни, отправени една до друга, изразяващи волята си за сключване на договор, който да е представен на хартиен носител. Правилен е изводът на първоинстаницонния съд, че в конкретния случай е налице валидно сключен договор за кредит. Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл.10, ал.1 ЗПК е писмена - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Законодателят е дал дефиниция и на понятието "траен носител" в §1, т.10 от ДР на ЗПК, а именно това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. В настоящият случай договорът е сключен по електронен път. Електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ (чл.3, ал.1 от ЗЕДЕУУ). Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация (чл.2, ал.1 и ал.2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при условията на чл.13, ал.1 ЗЕДЕУУ (изм. - ДВ, бр.100/2010г., в сила от 01.07.2011г.) - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл.13, ал.3 от ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен - арг. чл.13, ал.4 ЗЕДЕУУ. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл.180 от ГПК) - в този смисъл решение №70 от 19.02.2014г. по гр.дело №868/2012г. по описа на ВКС, Г.К., IV Г.О., определение №169 от 6.04.2017г. по ч.т.д ело №672/2017г. по описа на ВКС, Т.К., I Т.О). В случая по делото е представен в писмен вид договора, сключен между страните, като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Представеният по делото препис, заверен от страната, е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и за съдържанието му /арг. от чл.184, ал.1 ГПК/. Преписът има значението на носител, обективиращ частни, подписани от страните, документи, които съгласно чл.180 ГПК се ползват с формална доказателствена сила за авторството им. Ако другата страна не поиска предоставяне на документа на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на волеизявлението и съдържанието му /в този смисъл е решение №70/19.02.2014г. по гр.дело №868/12г. по описа на ВКС, Г.К, IV Г.О./. Същият съдържа електронно изявление /попълнен електронен формуляр/, като доколкото не съдържа характеристиките на усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по см. на чл.13, ал 2 и ал.3 ЗЕДЕУУ, то следва да се приеме, че документът е подписан с обикновен електронен подпис - част от електронните изявления са свързани и с установяване на авторството на документа, като съдържат информация за самоличността на лицето, от което изхождат изявленията - трите имена на ответника, адрес, телефон, ЕГН, сметка и други. Действително значение на подписан саморъчен документ е придадено само на този електронен документ, към който е прибавен квалифициран електронен подпис, но разпоредбата на чл.13, ал.4 ЗЕДЕУУ допуска страните да се съгласят в отношенията им помежду им да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. В случая, уговорка между страните, с която на обикновения електронен подпис е придадена стойност на саморъчен, се съдържа в чл.1.8. от ОУ, представляващи неразделна част от договора за кредит, с приемането им. Съгласно представените по делото ОУ, представляващи неразделна част от договора за кредит, преддоговорната информация се приема от кредитополучателя при регистрацията му. В т.1.3. от ОУ изрично е посочено, че за да завърши регистрацията, кредитополучателят трябва да приеме ОУ, а съгласно т.1.4. от ОУ при избиране на желаната сума и срок за връщане на сумата се предоставя преддоговорна информация във формата на стандартен европейски формуляр. Доколкото по делото е представен договор за кредит като приложение към исковата молба и доколкото той е генериран след спазване на процедурата и приемане на ОУ и представяне на преддоговорна информация, то чрез представянето му се доказва по делото, че са спазени преддоговорните задължения на кредитодателя. На следващо място съдът приема, че с въвеждането на личните данни на кредитополучателя на интернет страницата на кредитодателя и изпращането на съгласие/потвърждение потребителят изявява волята си за сключване на договора и приема общите условия. В случая кредитодателят и доставчик на финансови условия от разстояние „4Ф.“ ЕООД в кръга на търговската си дейност /отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства/ отправя публична покана за сключване на договор за кредит по см. на чл.290 ТЗ. Въз основа на публичната покана кредитополучателят отправя предложение за сключване на кредит за процесната сума при представените Общи и специални условия, обективирани в стандартен европейски формуляр. Доказателство за приемане на предложението от страна на кредитополучателя е представения договор за кредит №9985860001 от 26.05.2015г, който не може да бъде генериран без кредитът да бъде одобрен. В конкретния случай от съвкупния анализ на представените по делото доказателства - договор за кредит №9985860001 от 26.05.2015г., сключен между „4Ф.“ ЕООД, опериращ на пазара на финансови услуги под търговската марка „Вивус“, и ответницата, приложени към същия Общи условия, разписка за извършено плащане №2000000083671437/26.05.2015г., което се извършва чрез системата за електронни плащания EasyPay, както и заключението на приетата по делото като неоспорена съдебно-техническа експертиза, се установява, че между „4Ф.“ ЕООД, опериращ на пазара на финансови услуги под търговската марка „Вивус“, и ответницата е бил сключен процесният договор за кредит по реда на ЗПФУР, както и не може да бъде споделен доводът на въззивника, че сключеният договор за кредит №9985860001 от 26.05.2015г. не е породил своето правно действие поради липсата на доказателства за предаване на ответницата - П. И. В. като заемополучател на паричната сума в размер на 300.00 лв.. По изложените съображения се явяват неоснователни доводите на въззивника, че от представените по делото писмени доказателства не е установено безспорно наличието на облигационно правоотношение по договор за кредит между „4Ф.“ ЕООД, опериращ на пазара на финансови услуги под търговската марка „Вивус“, и ответницата. Съгласно уговореното в процесния договор за кредит падежът на задължението за връщане на заемната сума е 25.06.2015г.. По делото не се твърди и не се доказва погасяването на заемната сума чрез плащане от ответницата. На следващо място от договор за прехвърляне на вземания №BGF-2018-005 от 01.02.2018г., сключен между ищеца - „К. Б.“ ЕООД и трето неучастващо по делото лице - „4Ф.“ ЕООД и извадката от Приложение №1 към него, както и потвърждението за договора за цесия, се установява, че е сключен договор за цесия за процесното вземане, с което същото е прехвърлено на ищеца. В случая доколкото се касае за договор за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца /арг. от чл.4, ал.1, т.6 ЗПК/, по отношение на процесния договор не са приложими изискванията на специалния закон - ЗПК. Ето защо, разпоредбата на чл.26 ЗПК, според която кредиторът няма право без съгасието на потребителя да прехвърля вземанията си на трето лице, освен когато такава клауза не е изрично предвидена в самия договор, не е приложима в случая. На следващо място спорът пред настоящата инстанция, определен от наведените с въззивната жалба оплаквания, е концентриран върху това дали цесията е породила действие по отношение на ответницата-длъжник с оглед установеното в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването й на последната, за да има обвързващ и за нея ефект. В договора за цесия страните са предвидили упълномощаване на цесионера от цедента за уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД. Съдът намира да посочи, че с оглед принципа на свободата на договарянето (чл.9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. В конкретния случай по делото е представено уведомление за цесия, връчено лично на длъжника – ответник на 07.03.2018г., което се установява от известие за доставяне, подписано лично от ответницата. Следователно след като уведомлението за извършената цесия е получено от ответницата, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, предвид на което осъщественото прехвърляне на вземането е породило действие и за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. При така изложените аргументи въззивният съд приема, че ищецът – цесионер по сключения договор за цесия, се легитимира като кредитор на процесното срочно задължение за връщане на получената от ответницата в заем парична сума по сключения договор за кредит №9985860001 от 26.05.2015г., съответно налице са основанията в закона са ангажиране на нейната договорна отговорност по отношение на процесното непогасено вземане, чийто падеж е настъпил преди подаване на исковата молба в съда. Поради изложените по-горе съображения, въззивният съд намира предявения иск за основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен за пълния претендиран размер. Първостепенният съд е достигнал до същия правен извод и постановеното решение, с което е уважен предявения иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.6 ЗПФУР и във вр. с чл.99 ЗЗД като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По разноските: С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна, която претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. При определяне на размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт е в сила изменение на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.). Според новата редакция на текста, която настоящата инстанция с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическото лице е защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да нахвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от ЗПП. Нормата на чл.37 от ЗПП препраща към Наредба за заплащане на правната помощ, като в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника-ответник в полза на въззиваемия-ищец юрисконсултско възнаградение следва да се определи от съда в размер на 100 лв., която сума е съобразена с фактическата и правна сложност на спора и извършените процесуални действия от юрисконсулта - подаден писмен отговор и осъществено процесуално представителство в едно съдебно заседание. В полза на въззиваемата страна следва да се присъди и сумата от 400 лв., сторени разноски за платено възнаграждение на особения представител на въззивника-ответник в производството пред въззивната инстанция. Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав