Решение № 287 от 20.11.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 382/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл.267 ГПК. Образувано е по постъпили две въззивни жалби: Въззивна жалба, подадена от М. Х., ЛНЧ ••••••••••, чрез особен представител адв.М. Н. от ВАК, срещу решение №244/10.06.2025г. по т.дело №692/2023г. по описа на ВОС, в осъдителната му част за сумите: 86 056.52 лева, представляващи падежирала главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 25.02.2015г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното издължаване на сумата; сумата от 15 160.29 лева, начислена възнаградителна лихва за периода от 28.06.21г. до 04.12.2023г.; сумата от 2 083.44 лева, обезщетение за забава за периода от 28.07.21г. до 04.12.2023г. и сумата от 8 685.76 лева, сторени по делото разноски. В жалбата се излага, че постановеното от ВОС решение е неправилно, незаконосъобразно и немотивирано, в противоречие с материалния и процесуалния закон. На първо място жалбоподателят излага, че своевременно с отговора на исковата молба е направил възражение за липсата на настъпила /обявена по надлежния ред/ спрямо кредитополучателя, предсрочна изискуемост, тъй като такава не може да бъде обявена чрез връчване на исковата молба на особения представител. Съдът не е обосновал мотивите си да приеме, че е налице надлежно обявена предсрочна изискуемост по договора за кредит, не е отговорил на възражението на ответника. Твърди се нарушение на разпоредбата на чл.18, ал.3 от ЗКСД, задължаваща банката да обяви на кредитополучателя всички условия по кредита. Твърди се, че в договора липсва уговорка, а поради липсата на приподписан от страните погасителен план, не може да се установи всяка от месечните вноски каква част от задължението за главница и възнаградителна лихва погасява, което е нарушение на изискванията на чл.17, ал.4 и чл.24, ал.2 ЗКСД. В случая погасителният план е изготвен едностранно от банката – кредитодател в разрез с императивното изискване на чл.24, ал.2 ЗКСД. Изводимите от това е липсата на яснота относно месечната вноска, дължима след изтичане на гратисния период, без този размер да е предварително съобщен на кредитополучателя, както и липсата на яснота как ще бъде погасявана възнаградителната лихва /също отложена след гратисния период/, които непълноти на договора сочат на нищожността му съгласно чл.146 ЗЗП вр.чл.143, т.11, т.12 и т.19 от с.з. Първоинстанционният съд не се е произнесъл по тези възражения и доводи на ответника, поради което въззивникът претендира обсъждането им от въззивния съд и за отмяна на обжалваната част от съдебното решение. В срока за отговор е постъпило становището на БАНКА ДСК ЕАД, подадено чрез ю.к.Н. В., за неоснователност на въззивната жалба. В отговора си страната оспорва твърдението за липса на обявена предсрочна изискуемост. Поддържа, че в хипотеза на предявен осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, по който в исковата молба е обективирано и изявление на кредитора, че упражнява правото си да направи целият дълг предсрочно изискуем, връчването на преписа от исковата молба на особен представител на ответника представлява надлежно уведомяване на длъжника съгласно чл.60/2/ ЗКИ. /цит. съдебна практика на ВКС/ За неоснователни счита възраженията на ответника за недействителност на договора за кредит поради липса на подписан от страните погасителен план като изтъква подробни съображения за това. Претендира се оставяне без уважение на въззивната жалба. Производството е инициирано и по втора въззивна жалба, подадена от БАНКА ДСК ЕАД, чрез пълномощника й по делото ю.к.В., срещу решението по т.дело №692/2022г. на ВОС в отхвърлителната му част, по отношение на исковете за сумата до 111 302.25 лева – представляващи главница над присъдения размер от 86 056.52 лева до предявения от общо 111 302.25 лева; за разликата над присъдените 15 150.29 лева до претендираните 19 607.75 лева, възнаградителни лихви за периода от 28.06.21г. до 04.12.2023г., както и за сумата, явяваща се разликата над присъдените 2 083.44 лева до претендираните 2 355.85 лева, обезщетение за забавено изпълнение, дължими въз основа на договора за потребителски кредит по ЗКСД. Твърди се, че в тази част решението противоречи на материалния закон, поради което се претендира отмяната му и вместо това уважаване на исковете изцяло. Претендират се сторените в производството разноски за ю.к. възнаграждение съгласно чл.78, ал.8 ГПК. По същество на жалбата банката посочва, че капитализацията на лихви и анатоцизмът, с което съдът е обосновал отхвърляне на част от претенциите, са различни понятия. Уговорката за начисляване на лихва по време на гратисния период, която се капитализира годишно, според жалбоподателя, не противоречи на чл.24 от ЗКСД, тъй като не предвижда ред за формиране на задължението, различен от законоустановения. Твърди, че в случая е създаден по силата на закона специален режим за капитализиране на лихви към главница съгласно ЗКСД и това води до увеличаване на главницата чрез прибавяне към нея на дължими, но непросрочени лихви. Прави се довод, че доколкото тези лихви, начислени върху главницата, не са дължими преди изтичане на гратисния период, по същество водят до новиране на задължението. Поради това, въззивникът счита, че не е налице недействителност на клауза от договора за кредит, съотв. че липсва пречка за описаното капитализиране на акумулирани през гратисния период възнаградителни лихви както и последващото им облагане с договорна лихва. Страната се позовава и на чл.10, ал.2 от Типов договор, утвърден от ведомствата, натоварени с държавната политика по финансиране на образованието /обн. ДВ, бр.33/30.04.2010г./, сключен с банката кредитор на основание чл.7 ЗКСД. В този смисъл се излага довод, че съдържанието на типовия договор следва да бъде точно и пълно възпроизведено в сключваните от банките договори за кредит по реда на ЗКСД. Въззивникът счита, че договорената капитализация наподобява сложна лихва, допустима по специфичния вид кредит по ЗКСД, по който при предоставени на потребителите изключително облекчени условия – липса на обезпечения, по-нисък фиксиран лихвен процент, гратисен период, който обхваща обучителния период на кредитополучателя, липса на такси, следва да бъде компенсирана и банката – кредитодател като търговско дружество, която отдава паричния си ресурс при по-неизгодни условия. В тази връзка въззивникът цитира клаузи от закона – чл.23, ал.3, чл.24, чл.9, ал.2, чл.10, ал.2, чл.27 от ЗКСД. Страната счита, че изводите на съда за наличие на анатоцизъм, водещ до нарастване на дълга, са незаконосъобразни и неправилни. /цитирана е относима практика на ОС -Варна и на АС – Варна/ В срока за отговор е постъпило становище от насрещната страна М. Х., чрез назначения му особен представител адв.М.Н. от ВАК, за неоснователност на жалбата. Страната споделя изводите на съда за неоснователната част от предявените претенции ведно с мотивите за отхвърлянето им. Във въззивното производство въззивниците поддържат подадените жалби и отговорите по насрещна такава, съответно ищецът чрез ю.к. В., а ответникът – чрез особен представител адв.Н.. За да се произнесе по жалбите въззивният съд съобрази, че производството е образувано по искова молба на БАНКА ДСК АД срещу ответника М. Х., гражданин на Великобритания, за осъждането му да заплати суми, дължимо въз основа на договор за потребителски кредит, сключен на 25.02.2015г. при условията на ЗКСД, за финансиране обучението на ответника. С договора на ответника са били предоставени 86 056.52 лева за заплащане на такси за обучение в МУ-Варна. Въведени са били твърдения за сключване на договора при действието на ОУ към същия. Съгласно клаузите от договора, кредитът подлежи на издължаване в продължение на 120 месеца, считано от изтичане на гратисния период, като съгласно чл.3 от договора, гратисният период обхваща времето от първото усвояване на кредита до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност. Твърди се, че кредитът е бил усвояван на части чрез превод на дължимите към университета такси за обучението на студента, в размер всеки на 7 823.32 лева, които са били заплатени в посочени изрично дати, съгласно чл.10, ал.3 от закона и чл.5.5 от ОУ до общия размер на отпуснатия кредит. Твърди се уговорена фиксирана лихва в размер на 7% годишно, начислявана върху усвоената част от кредита, вкл. през гратисния период, която лихва се капитализира годишно. Твърди се, че общо дължимата сума с извършената капитализация възлиза на 111 302.25 лева. Твърди се, че изискуемостта за връщане на главницата възниква с изтичане на гратисния период, изтичащ на 31.05.21г. Поради това, на основание чл.6 от договора се твърди първа падежна дата за издължаване на кредита на 28.06.21г., считано от която кредитът е следвало да бъде погасен на 120 равни месечни вноски, всяка в размер на 1292.31 лева. Кредитодателят твърди, че ответникът не е извършвал никакви погашения по договора, поради което дължи и уговорено в чл.17 от договора обезщетение за забавено плащане в размер на договорената лихва с надбавка от 10%. При допусната забава от 90 дни /съгл.чл.17, т.2/, целият кредит се отнася с просрочие като до предявяване на молбата за събирането му се олихвява по посочения вече начин в чл.17, т.1, а след тази дата – със законната лихва. Ищецът изрично се позовава, че упражнява правото да уведоми длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост, с връчване преписа от исковата молба. С отговор на исковата молба ответникът, на когото е назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител адв.М.Н., оспорва исковете. /л.253 и сл./ На първо място процесуалният представител на страната посочва, че свръчване препис от исковата молба на особен представител, нее осъществено изискването за уведомяване на длъжника за обявената предсрочна изискуемост съгл.чл.60, ал.2 ЗКИ. На следващо място, твърди, че поради извършената капитализация на лихви към главницата, тази клауза от договора е нищожна на основания чл.10, ал.3 ЗЗД. /т.10.2 от договора/ Поради това оспорва да дължи претендираната договорна лихва в този размер както и обезщетението за забавено плащане. Твърди се, че спрямо договора и с оглед качеството на длъжника са приложими защитните норми на ЗЗП. Твърди се, че банката не може да претендира повече от допустимия максимален размер на възнаградителната лихва от 7%. Твърди, че капитализирането води до чувствително нарастване на дълга. Налице е противоречие с нормите на чл.10, ал.3 ЗЗД и чл.20 от ЗКСД, което сочи на нищожността на уговорките за начисляване на лихва върху лихва. Освен като противоречаща на закона, клаузата за капитализиране на лихвите към главницата е и неравноправна съгласно чл.143, т.10, т.13 и т.19 от ЗЗП. Поради това този размер на лихвите, капитализирани към главницата, следва да бъдат изключени от общото задължение. Твърди се освен това, че поради липсата на погасителен план длъжникът е бил в неведение на дължимите суми и размера на погасителната вноска, което сочи на недействителност на договора – нарушен е чл.18, ал.3 от закона, тъй като банката не е уведомила длъжникът за всички условия по кредита. Нарушена е и разпоредбата на чл.24, ал.2 от ЗКСД. Твърди се нищожност на договора и съгласно чл.143, т.11, т.12 и т.19 от ЗЗП. Твърди се, че за кредитополучателя са останали неясни икономическите последици от сключения договор. Въззивният съд, въз основа на твърденията и възраженията на страните, събраните доказателства ценени в съвкупност, в пределите на въззивното производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Съставът на АС прецени сезиращите жалби за редовни и производството по тях за допустимо. И двете жалби са подадени от легитимирани страни в производството, чрез процесуалните им представители, при интерес в съответните обжалвани части. Същите са редовно администрирани от първата инстанция. Страните не правят оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, които следва да бъдат отстранени от въззивния съд. Няма искания за събиране на нови доказателства. Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността, а по допустимостта в обжалваната част; по отношение правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата. Първоинстанционното решение съдържа реквизитите по чл.236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими. Въз основа на двете подадени жалби цялото решение е предмет на инстанционен контрол. Предявените искове са с правно основание чл.430 ТЗ ичл.79 ЗЗД вр. специалните разпоредби, относими към този тип договори за целеви кредит в ЗКСД. Не се спори относно подписване на договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД и утвърден съгл.чл.7 типов образец, на 25.02.2015г., между Банка ДСК ЕАД и кредитополучател М Х., гражданин на Великобритания, за сумата от 86 056.52 лева, предназначена за погасяване таксите за обучение на ответника, платими по сметка на учебното заведение - в случая Медицински университет „Проф.Д-р Параскев Стоянов“- Варна, специалност „дентална медицина“. В договора е уговорено отложено изпълнение на задълженията за връщане на дълга за времето от датата на първото усвояване до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност -гратисен период /чл.3 от договора/. Съгласно чл.8.2 от Общите условия /ОУ/към договора, в този период кредитополучателят не дължи плащане на главница и лихва, а след изтичането му падежната дата за издължаване на месечните вноски е 28 число на месеца. Уговорена е фиксирана възнаградителна лихва, която не може да надхвърля 7% годишно. В т.10.2. от ОУ е предвидено, че по време на гратисния период банката начислява възнаградителна лихва, която се капитализира годишно. В чл.17.1 от ОУ е предвидено, че при забава в плащането частта от погасителната вноска, представляваща главница, се олихвява с договорена лихва, увеличена с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. Клаузата на чл.17.2 от ОУ предвижда, че при допусната забава в плащанията на главница и на лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие като също се олихвява съгл.т.17.2, а след тази дата – със законната лихва по чл.86 ЗЗД. Особеното при договорите за кредит, сключени по реда на ЗКСД е, че същите съгл. чл. 7 от се сключват по образец, който е отнапред утвърден от министрите на образованието, науката и на финансите. Целта на този типов образец е да фиксира както условия за отпускане на заема, така и задължителното съдържание на този договор, сключван между банката и студента или докторанта /чл.7, ал.2 от ЗКСД/. Предвид спецификата в договарянето, изразяваща се в отнапред определяне на типизирано съдържание на кредитното правоотношение, общите правила на ЗПК следва да се прилагат субсидиарно, само при липса на специална уредба в приложимия ЗКСД. Доколкото договорът е сключен с потребител по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, то защитните нормативни разпоредби са относими към правоотношението и съдът на основание чл.7, ал.3 ГПК е длъжен и служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи в договора. /арг. в чл.17, ал.5 ЗКСД/ В случая, съдът дължи произнасяне относно въведените правоизключващи възражения на ответника, които конкретно касаят липса на обявена предсрочна изискуемост на дълга по договора както и нищожността му поради противоречие със закона и наличие на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 ЗЗП. Поддържа се възражение, че договорът е нищожен като сключен в нарушение на чл.143, т.11, т.12 и т.19 вр.чл.146 ЗЗП. Съдът намира за неоснователно оплакването на въззивника М.Х., че по отношение на кредитното правоотношение не е настъпила предсрочна изискуемост, съответно изискуемостта на обективираните в погасителния план плащания, поради липса на редовно уведомяване на длъжника. Напротив, в исковата молба банката -кредитор е изявила изрично воля да обяви изискуемостта на цялото задължение с връчване преписа от исковата молба на ответника. При приложение предпоставките на чл.47, ал.6 ГПК, на ответника е назначен особен представител, комуто е връчена исковата претенция. Съгласно решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК, на осн. Чл.47, ал.6 ГПК, връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Следва да се има предвид, че последователно в практиката на ВКС, напр. Решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о., Решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о. и др. се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено друго, а в случая няма изрична уговорка, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника. Предвид изложеното се налага извод, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, връчването на особен представител представлява надлежно уведомяване на длъжника. Освен това, не е спорно, че по договора за кредит не са били извършвани никакви плащания от страна на кредитополучателя, което автоматично осъществява обективния елемент от състава на чл.18, б.“а“ от ОУ към договора за целеви потребителски кредит, предвиждащ отнемане преимуществото на разсроченото плащане. На следващо място, с оглед постановената по сходни казуси, съдебна практика, следва да се отчете разликата между потребителския целеви кредит по ЗКСД и този по ЗПК, съответно приложение на разпоредбите на специалния закон, относими към кредитен продукт, предназначен за студенти и докторанти по време на обучението им, ползващи значителни предимства. По смисъла на чл.17, ал.5 от ЗКСД, към този договор приложение намират разпоредбите на чл.143 -148 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, съотв. не е необходимо дори позоваване от страна на потребителя на неравноправност клаузи от договора, доколкото за съда съществува служебно задължение да следи за такива. /чл.7, ал.3 ГПК/ Следва да се подчертае, че в конкретния случай и договорът, и действащите към него ОУ, са изготвени двуезично, вкл. на езика на кредитополучателя, приподписани от него, дават основание съдът да приеме за неоснователно общото възражение, че не са му били разяснени условията по кредита. Уговорките в чл.3 и сл. от договора, съответно чл.4.3 от ОУ и клаузите относно усвояване на кредита, гратисния период и погасяването му. Съответно, кредитополучателят е бил информиран, че във всеки един момент след изтичане на гратисния период би могъл да се снабди с изготвен погасителен план за договора, изготвен и наличен при банката – т.16.2, б.“б“ от ОУ и т.5 от договора. При неизпълнение задължението на кредитополучателя да съобщи на кредитора промяната в местоживеенето си и ел.поща /т.16.1, б.“г“/, същият не може да се позовава на неизпълнение задължението на банката да го снабди с погасителен план, който следва да бъде изготвен след изтичане на гратисния период. Установява се по делото, че длъжникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес, а към датата на завеждане на иска е имал статут на продължително пребиваващ в РБ до 17.09.2024г. /вж.справка на л.56 по делото/ Същевременно се установява, че погасителен план е изготвен от ищеца към 01.06.2021г. /след изтичане на гратисния период. Съдът обсъжда тези клаузи с оглед оплакването на особения представител, осъществяващ процесуална защита на ответника, за липса на изготвен погасителен план, следователно липса на свеждане до кредитополучателя условията за издължаване на кредита. Не е налице нарушение на чл.18, ал.3 от ЗКСД, доколкото посредством подписването на договора и ОУ към него кредитополучателят е получил необходимата правна рамка за условията по конкретния договор. Не на последно място, общата предвидимост и информираност следва и от типовия характер на този вид договори. /арг. от чл.7 и чл.18, ал.7 ЗКСД/ За кредитополучателя е ясно, че изискуемостта на задълженията по кредита /главница и лихва/ ще възникне след изтичане на гратисния период, при това не по-рано от месец след това, въз основа на приет погасителен план, с който може да се снабди от банката след гратисния период. Тъй като кредитът се усвоява на части, съобразно представените от студента документи за размера на семестриалната такса (чл. 4.3. и чл.4.4. и чл. 5.5 от ОУ), при сключване на договора практически не е възможно да се изготви план. Едва след изтичане на гратисния период, когато настъпва изискуемостта за плащане на разсрочени анюитети от отложено задължение /за усвоена главница и договорна лихва/, план за издължаване е възможно да бъде съставен и такъв е представен по делото./л.15/ С обявяване предсрочната изискуемост на кредита, за кредитополучателя е отпаднала възможността да погасява задълженията разсрочено съгласно погасителен план. Въз основа на изложеното кредитополучателят дължи да върне на банката предоставената за целево кредитиране сума, представляваща заплатени такси за обучение до 27.02.2020г. вкл., както и отложеното плащане на възнаградителната лихва, начислявана както по време, така и след изтичане на гратисния период, която обаче се претендира съгласно исковата молба и чл.4.3 и чл.4.4 от ОУ към договора за кредит, единствено за периода от 28.06.21г. до 04.12.23г. /след гратисния период/. С исковата молба ищецът претендира плащане на главница, която представлява сбор от усвоен кредит и начислена възнаградителна лихва в гратисния период, в общ размер на 111 302.25 лева, но също така претендира отделно възнаградителна лихва за периода след гратисния, а именно от 28.06.21г. до 04.12.2023г., в размер на 19 607.75 лева както и обезщетение за забава в размер на 2 355.85 лева, за периода от 28.07.21г. до предявяване на иска на 04.12.2023г., ведно със законната лихва върху главницата от 111 302.25 лева от този момент до окончателното изплащане на задължението. Съгласно изслушаната по делото счетоводна експертиза /на л.264/ се установява, че по кредита не са извършвани плащания от страна на кредитополучателя, а същевременно сумата от 86 056.52 лева е усвоена като кредитна експозиция чрез 11 бр. плащания, всяко в размер на 7 823.32 лева, за заплащане на семестриални такси за обучение на ответника в МУ -Варна /таблица №1/, чрез заверяване сметката на учебното заведение в Банка ДСК ЕАД /по отношение 10 от плащанията/. Едно от плащанията само е било насочено към банкова сметка на кредитополучателя като входящо плащане, заплатено от него преди сключването на договора за кредит. /т.4.2 от договора и т.5.3 от Общите условия към договора/ Според заключението на ССЕ, в договора е предвидено капитализиране на възнаградителната лихва към редовната главница, поради което след гратисния период, към 28.06.2021г. /първи падеж/, задължението възлиза на общо 111 302.25 лева, идентична и към предявяване на иска на 04.12.2023г. От предоставените счетоводни регистри се установява, че не са извършвани погасителни плащания по договора. Вещото лице е установило, че възнаградителна лихва е начислена в предвидения процент от 7%, считано от първото усвояване на кредита на 26.02.2015г. В табл.2 от заключението вещото лице посочва размер на възнаградителната лихва, идентичен с капитализираната към главницата сума от 25 245.73 лева. Към предявяване на иска са налице 30 просрочени вноски, т.е. към 04.12.2023г. е налице забава от 876 дни. Вещото лице посочва, че към 04.12.23г. /подаване на исковата молба/ начислената възнаградителна лихва е в размер на 44 853.48 лева, в която влиза и капитализираната към главницата договорна лихва в размер на 25 245.73 лева, начислена в гратисния период. Възнаградителната лихва, начислена за извънгратисния период е в размер на 19 607.75 лева, а наказателната лихва към 04.12.23г. възлиза на сумата от 2 363.20 лева. Съобразно приложение №3 към заключението, вещото лице е посочило претендираните по основание суми, без отчитане извършената капитализация на възнаградителна лихва към редовна /усвоена/ главница: възнаградителна лихва в гратисния период – 22 319.06 лева; възнаградителна лихва след гратисния период 28.06.21г. до 04.12.23г. – 15 160.29 лева; начислена лихвена надбавка в периода 28.07.21г. до 04.12.2023г. – 1 827.29 лева. Съобразно поставената задача, вещото лице е посочило за периода на забавата /28.07.21г. до 04.12.23г. с предявяване на иска/ и размер на законната лихва, изчислена само върху падежирала забавена главница в размер на 14 915.81 лева – 2083.44 лева. /табл.3 от ССЕ, л.268/ Въззивният съд намира, че процесният договор за целеви кредит, отпуснат на студента съгласно Закон за кредитиране на студенти и докторанти /ЗКСД/ е действителен и вземането по същия изискуемо. Съгласно чл. 17, ал. 4 от ЗКСД - когато не са спазени изискванията на чл.17, ал.1 и ал.4, на чл.18, ал. 3 и на чл.7 от закона, договорът за кредит е недействителен. Както по-горе беше посочено съдът намира, че в случая изискванията на закона са налице - Чл.17, ал. 1 и 4 ЗКСД изисква договорът за кредит да е сключен в писмена форма и кредитополучателят да не бъде задължаван да извършва плащания, които не са включени в условията на договора. Чл.18, ал.3 от ЗКСД изисква преди подписване на договора за кредит, банката да уведоми кредитополучателя за всички условия на същия, а чл.7 от ЗКСД изисква кредитът да е отпуснат съгласно типов договор, който определя правилата и документите за отпускане, обслужване, предоговаряне и погасяване, вкл. задължителните реквизити на договора, реда за гарантиране на кредита, реда за погасяване от държавата на задълженията на кредитополучателите към банката, размера на премията за добро управление и отговорността на страните при неизпълнение. Процесният договор е сключен в писмена форма като всички плащания на кредитополучателя са включени в условията на договора – в чл.7 от същия е посочена дължимостта на фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7% годишно; в чл.10 от договора е казано, че ОУ са неразделна част от кредита и че кредитополучателят ги е получил и приема с подписването; дължимостта на капитализираната лихва е посочена в чл.10.2 от ОУ, където е записано, че лихвата се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като в последния случай се капитализира годишно; банката е уведомила кредитополучателя за всички условия на кредита преди подписване на договора; спазени са и изискванията на типовия договор по чл. 7 ЗКСД. От това следва, че не са налице основания за обявяване на договора за кредит за недействителен. Същевременно, чл.10.2 от ОУ противоречи на императивната разпоредба на чл.20, ал.1 и ал.2 ЗКСД, където е посочено, че лихвата, която кредитополучателят дължи на банката, не може да надхвърля 7% и че уговорката за по-висока лихва е нищожна. Съгласно чл.10.2 от ОУ, начислената по време на гратисния период лихва върху усвоената част от кредита се капитализира годишно, което означава, че се прибавя към главницата и върху тази увеличена главница се начислява още 7% лихва, при което възнаградителната лихва надхвърля допустимите 7%, счетено за достатъчно възнаграждение за банката за предоставения кредит. Въззивният състав намира възраженията за недействителност на договора за целеви потребителски кредит са неоснователни, доколкото не се установява нито едно от основанията в чл.26, ал.1 ЗЗД, а установеното съгл. чл.143 ЗЗП несъответствие на част от клаузите с императивни законови норми не може да доведе да инвалидиране на постигнатото съглашение изцяло. Дори при пълна нищожност на договора съгласно чл.23 от ЗПК, съотв.чл.17, ал.6 и ал.7 ЗКСД, кредитополучателят дължи да върне чистия кредит, т.е. усвоената сума по кредита, поради което искът за сумата от 86 056.52 лева е основателен и следва да бъде уважен до този размер. Това е сумата на предоставения при Общи условия кредит на ответника, съгласно съдържанието му в чл.21 от закона, а именно максималният размер на кредитите за заплащане на таксите за обучение се формира въз основа на дължимите такси за срок, равен на оставащия срок на обучение на кредитополучателя съгласно учебния план на съответната специалност и образователно-квалификационна или образователна и научна степен. По отношение на разликата до претендираните 111 302.25 лева /консолидирана главница, включваща капитализирана възнаградителна лихва в гратисен период/, искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Поради изложеното, в тази част решението на ОС следва да бъде потвърдено както в отхвърлителната, така и в уважената част, по двете насрещни жалби. Независимо от направено уточнение от ищеца в исковата молба, че част от посочената като главница сума, представлява капитализирана договорна лихва, същият не е сезирал съда със съответен петитум, поради което не може претенцията му да бъде преквалифицирана като такава за възнаградителна лихва, начислена в гратисния период. Съдът е сезиран единствено с искане за договорната лихва за извънгратисния период до прекратяване действието на договора с обявената предсрочна изискуемост в хода на процеса. Поради изложеното не е налице основание за присъждане в полза на ищеца на главница, представляваща капитализирана към редовна главница възнаградителна лихва, начислена в гратисния период. Поради това и върху тази главница не се дължи претендирана законна лихва за забавено изпълнение. Договорената "капитализация" не е нещо различно от сложна лихва, тъй като несъмнено предмет на спорната клауза и изготвения по нея погасителен план са вече начислени за предходен период -като "изтекли" лихви, в размер, преценен от законодателя достатъчно възнаграждение за потребителско кредитиране, гарантирано от държавата. По отношение правната характеристика на капитализирането на неизискуема договорна лихва към редовна главница, е формирана съдебна практика по чл.290 ГПК, обективирана в решение № 60091 от 27.09.2021 г. на ВКС по т.д.№1345/2019г., II т. о., ТК, решение № 122 от 18.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3201/2021 г., IV г. о., и цитираните в тях решение № 66/29.07.2019г. по т.д.№1504/2018 г., ІІ т.о., и решение № 30/20.05.20 г. по т. д. № 739/19 г., І т.о. Даденото тълкуване е, че уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294, ал.1 ТЗ. Преструктурирането по чл.13 от Наредба №9/03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, ал.3 ЗЗД. Само по себе си установеното незаконосъобразно съдържание на сделката /чл.10.2 от договора/ не засяга съществените реквизити на кредитирането /срокове на ползване, размер на лихва и начин на разсрочено изплащане/, поради което така установената частична недействителност не може да изключи действието на договора в останалата му част с арг. от чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Ясното разграничение на два компонента както в чл.24 ЗКСД, така и в чл.27 от типовия договор, изисква от банката да състави погасителен план при отчитане на разликата в естеството на двете задължения, като съобрази ограничението на договорната свобода по отношение на олихвяването на лихви. Затова в пряко противоречие със закона, а именно с чл.26, ал.1 и чл.10, ал.3 от ЗЗД са както ОУ на банката, така и типовото договаряне с държавата за покритие на задължения на кредитополучателя по този тип кредит по отношение капитализирани договорни лихви. Само по себе си това незаконосъобразно съдържание на сделката не засяга съществените реквизити на кредитиране /срокове на ползване, размер на лихва и начин на разсрочено изплащане/, поради което и така установената частична недействителност не може да изключи изцяло действието на договора по арг. от чл.26, ал.4 ЗЗД. Съставеният въз основа на уговорката от чл.10.2 от ОУ погасителен план не може да породи обвързващо за потребителя действие. Такъв може да бъде съставен по реда, изрично указан в ЗКСД като цялата ползвана до края на гратисния период главница /без увеличаване с текущо капитализирани лихви/, се разсрочва на равни 120 месечни анюитета, формирани от вече изискуеми части за главница и текуща лихва от 7 %/ и към тези ежемесечно падежиращи вноски допълнително се прибавят, без да се олихвяват, вече изискуеми за предходните години лихви. В това производство няма основание банката да получи положително осъдително решение по иск за присъждане като главница частта от сумата, съставляваща капитализирана договорна лихва. Без да приема, че вземането за възнаградителна лихва, начислена в гратисния период е неоснователно, въззивният съд е ограничен от диспозитивното начало и не може да присъди нещо различно от заявената претенция, а доводи за нередовност на исковата молба не се съдържат и във въззивната жалба на страната, която не е изменила твърденията си. Въззивният състав не споделя доводите на кредитиращата банка, че е налице новиране на задължението чрез извършено капитализиране след гратисния период, доколкото не е налице нито една от предпоставките за това./чл.107 ЗЗД/ Преструктурирането на кредита, включително разсрочването му за облекчаване изпълнението на съществуващ дълг чрез нов погасителен план, или при промяна на размера на погасителните вноски, не съставлява обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД. Според константната практика на ВКС, напр. решение № 130/24.03.09 г. по т. д. № 650/08 г. на ВКС, ІІ т.о., за да е релевантна волята у съконтрахентите за подновяване на едно задължение по смисъла на чл.107 ЗЗД, следва същата да е изразена изрично и недвусмислено, а не да се извежда по тълкувателен път. Принципното разрешение (решение № 138/22.08.13 г. по т. д. № 27/12 г. на ІІ т. о.; решение № 210/22.12.14 г. по т. д. № 4090/13 г. на I т. о.; решение № 110/17.07.15 г. по т. д. № 1568/14 г. на І т. о.; решение № 136/06.11.15 г. по т. д. № 2483/14 г. на II т. о.; решение № 175/25.02.16 г. по т. д. № 2602/14 г. на II т. о.; решение № 225/03.08.16 г. по т. д. № 3696/14 г. на I т. о.; решение № 118/08.06.16 г. по т. д. № 729/15 г. на I т. о., решение № 19 от 22.03.2017 г. по т. д. № 3349/2015 г. на I т. о., ) обобщава, че „отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, не представлява обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД". Съображенията за така дадения отговор на правния въпрос са основани на естеството на новацията, което предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга съществените му елементи. Относимо е и разрешението, дадено в решение № 72 от 14.07.2011 г. по т. д. № 659/2010 г. на I т. о. - изменението на сключен договор по отношение на размера на вноските, договорната лихва и сроковете за плащане не погасява задължението по първоначално сключения договор, не го заменя с друго, ново и различно правоотношение от това по съществуващия договор, съотв. не съставлява обективна новация. По отношение на възнаградителната лихва, претендирана за времето след изтичане на гратисния период до преустановяване действието на договора с обявяване предсрочна изискуемост/в хода на процеса/ съгл. чл.60, ал.2 ЗКИ, доколкото вземането се претендира до подаване на исковата молба, претенцията се явява основателна за сумата от 15 160.29 лева, изчислена от вещото лице по ССЕ без отчитане на капитализацията, за периода 28.06.21г. до 04.12.2023г. За горницата до претендираните 19 607.75 лева искът следва да се отхвърли като неоснователен. В тази част обжалваното решение също подлежи на потвърждаване поради идентични правни изводи на въззивния състав. По отношение на претенцията за обезщетение за забава за периода от 28.07.2021г. до 04.12.2023г., в размер на 2 355.85 лева, съдът намира същата за частично неоснователна. Вещото лице е посочило в ССЕ два показателя за изчисление на тази лихва: върху главница без капитализацията на лихвите и в размер на законната лихва. Според регистрите на банката, наказателната лихва, имаща характер на мораторна неустойка, към 04.12.2023г. възлиза на сумата от 2 363.20 лева. Нито от справката по чл.366 ГПК, нито от исковата молба следва при какъв процент е изчислена сумата. Доводи в тази насока не се съдържат и във въззивната жалба на банката, като единствено указание за приложения процент олихвяване се съдържа в исковата молба с посочване, че изискуемата и неплатена на падежа главница е олихвена с лихвена надбавка до размера на 10%. С оглед на изложеното съдът намира, че страната сама е ограничила вземането си до размера на законната лихва. Единственото й оплакване е по отношение базата за изчисляване, а именно върху главницата ведно с капитализираните договорни лихви, начислени в гратисния период. С оглед на изложеното по-горе аргументи, основата за изчисляване на лихвата за забавено плащане е именно изискуема неплатена падежирала главница в размер на 14 915.81 лева. Според заключението/л.269/, за периода 28.07.21г. до 04.12.2023г. лихвената надбавка за забавено плащане възлиза на сумата от 1 827.19 лева /приложение №2 към ССЕ/, в табл.3 /л.269/ вещото лице е изчислило законната лихва върху неплатените падежирали вноски за главници за периода на олихвяване, считано от 28.06.21г. до предявяване на иска на 04.12.23г., като възлиза на 2083.44 лева. Съгласно т.17, т.1 и т.2 от ОУ към договора за кредит, при забава на месечната вноска, вкл. повече от 90 дни, от деня, следващ падежната дата /на 28-мо число след гратисния период/, частта от вноската, представляваща главница се олихвява с договорната лихва /7%/, увеличена с лихвена надбавка за забава от 10 процентни пункта, а след предявяване на молба за събирането му по съдебен ред – със законната лихва. Видно от исковата претенция ищецът претендира единствено лихвената надбавка върху закъснелите плащания по договора, т.е. 10% лихвена надбавка без уговорената компонента – договорна лихва във фиксиран размер от 7%. Или, ищецът сам се отказва да претендира уговорения размер на обезщетение за забавено плащане до общия размер от 17% съгл.т.17.2 от ОУ. Съгласно т.18.2, изискуемият кредит се отнася в просрочие и се олихвява по реда на т.17.2 от ОУ. Уговорка за такава санкционираща лихва липсва в подписания договор за целеви потребителски кредит, а не е предвидена и в специалния закон, чиито императивни изисквания договорът възпроизвежда. Задължението произтича от Общите условия към този тип договори, които също приподписани от кредитополучателя, са част от постигнатите уговорки. Същевременно, съгласно чл.24 ЗКСД, общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва: главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка и лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит. Кредитополучателят погасява общия размер на кредита на равни месечни погасителни вноски в 10 годишен срок, считано от края на гратисния период. Съгласно чл.17, ал.4 от закона, кредитополучателят не е длъжен да извършва плащания, които не са предвидени в договора. Съгласно ал.5 на същата разпоредба, към тези правоотношения намира приложение ЗЗП. Доколкото клауза за мораторна неустойка не се съдържа в договора, а единствено в типовите ОУ към същия, съдът приема, че не е налице индивидуално договаряне на задължението, поради което клаузите на чл.17.1 и чл.17.2 от общите условия са недействителни по смисъла на чл.143, т.5 /неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е такава уговорка във вреда на потребителя, която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка/; вр. чл.146, ал.1 и ал.2 ЗЗП, без това да влече до недействителност на целия договор съгласно чл.17, ал.6 ЗКСД и чл.146, ал.5 ЗЗП. Тези клаузи противоречат и на чл.17, ал.4 от ЗКСД, съгласно които кредитополучателят не е длъжен да извършва плащания, които не са включени в условията по договора. Нарушена е и разпоредбата на чл.24, ал.1 от ЗКСД, доколкото общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка; лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит /съгл.чл.20 ЗКСД/. Основните условия по договора, относими към предоставяната финансова подкрепа и възнаградителната лихва на банката, са доведени до знанието на кредитополучателя посредством ясни уговорки в договора. Не може да се предполага, при липса на погасителен план към датата на сключване на договора, при липса на изрична клауза в договора и в типовия договор, че за кредитополучателя са били ясни последиците от забавеното му изпълнение, съотв. неизпълнение на задълженията. Наличието на нищожни уговорки в договора, сключен с потребител не влекат нищожност на целия договор съгл.чл.146, ал.5 ЗЗП, когато могат да бъдат заместени от повелителни норми на закона, и при извод, че биха били сключени и без недействителните им части. Именно поради това, по арг. и на чл.430 ТЗ и чл.33, ал.2 ЗПК, а и по волята на самия кредитор /съгл. искова претенция/, претенцията следва да бъде уважена до размера на законната лихва, изчислена за периода върху падежирала главница /посочена изрично в т.5 от ССЕ/, разбирана в смисъла на т.4.1 от ОУ към договора. Върху главницата се дължи и законната лихва за забава, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението. Поради идентични правни изводи, решението на първата инстанция следва да бъде потвърдено. Съобразно този резултат от въззивното производство, разноски се следват на въззивника Банка ДСК АД съобразно отхвърлена насрещна въззивна жалба, доколкото другият въззивник /ответник/ е представляван от особен представител, получил определено му от съда възнаграждение за настоящото производство. В този смисъл и на осн.чл.78, ал.3 ГПК, на БАНКА ДСК АД се следват част от сторените разноски до размера на 962.80 лева, в които влизат 200 лева ю.к.възнаграждение, държавна такса и разноски за особен представител за това производство. Въз основа на изложеното, съдът