Решение № 8688 от 12.5.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 47056/2025 г.

дело № 20251110147056 по описа за 2025 година Предявени са положителни установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД от „Г-т-07“ ЕООД срещу „Г-т 2006“ ЕООД, с които се иска да се признае за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество следните суми: 1. 1461.71 лева, представляваща припадащата се на „Г-т 2006" ЕООД част от заплатени от „Г- т-07" ЕООД суми за техническа поддръжка на административна сграда с адрес: гр. София, ул. „Александър Жендов" № 6 (високо тяло), за периода 01.04.2024 год. - 30.06.2024 год., ведно със законната лихва от 01.07.2025 год. – датата на подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение, до окончателното изплащане на сумата., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 428/2025 г. по описа на РС-Пирдоп, както и Ищецът твърди, че бил собственик на 54,42 % ид.ч. от УПИ I – за административни сгради, кв. 106, местност „Гео Милев“ по плана на гр. София с площ от 4900 кв.м., заедно с партер I (първи) етаж, втори, трети, четвърти, пети, шести, седми и осми етаж в построената в поземления имот единадесет етажна административна сграда, заедно със 72,7 % ид.ч. от общите части на сградата, като сочи, че бил придобил имотите въз основа на апортна вноска в капитала на дружеството. Излага, че ответникът бил собственик на обособена част в същата сграда, състояща се от девети, десети и единадесети етаж, заедно с 27,3% ид.ч. от общите части на административната сграда, като излага, че ответникът бил придобил имотите също въз основа на апортна вноска в капитала на дружеството. Сочи, че с оглед изложеното страните по делото са собственици в режим на етажна собственост на всички самостоятелни обекти, заемащи процесната административна сграда. Ищецът поддържа, че основната дейност на страните в процеса е свързана с отдаване под наем на собствени на двете дружества обекти в процесната сграда. Излага, че в периода 29.06.2007 г. - 31.12.2011 г. отношенията им във връзка с разходите за управление и поддръжка на сградата били уреждани доброволно и ответникът заплащал дължимите на ищеца суми. Твърди, че на 26.11.2011 г. между страните било сключено споразумение за цялостна поддръжка на сградата за 2011 г., разходите са което били заплатени. Отбелязва, че за техническата поддръжка на цялата сграда, вкл. общите й части, се грижил негов служител, за което страните били постигнали съгласие. Твърди, че през периода 2012-2016 г. ответникът бил преустановил плащанията за разходи за управление и поддръжка на сградата, в т.ч. и за електричество на общите части, като сочи, че многократно го бил канил да погаси задълженията си чрез изпращане на официални писма. Поддържа, че на 11.09.2016 г. било свикано първото общо събрание на етажните собственици, на което били взети различни решения, които били предмет на съдебна проверка във връзка с предявен от ответника иск по чл. 40 ЗУЕС, както и че с влязло в сила съдебно решение искът бил отхвърлен. През 2016 г. ищецът е водил срещу същия ответник дело с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД относно 2 суми за техническа поддържа на сградата за периода 26.02.2014 г. - 30.06.2016 г., който иск е бил уважен. Твърди, че в периода 01.05.2016 г. - 30.06.2024 г. е заплащал всички разходи за техническа поддръжка на цялата сграда под формата на трудово възнаграждение на негов служител. Сочи, че извършените от него разходи за периода от 01.05.2016 г. до 30.11.2023 г. са били одобрени и разпределени между собствениците с решения на ОС на ЕС съгласно Протокол № 3/04.07.2019 г., Протокол № 4/28.02.2020 г., Протокол № 5/22.07.2020 г ., Протокол № 6/07.04.2022 г., Протокол № 7/14.09.2023 г. и Протокол № 8/22.12.2023 г. Ищецът изяснява, че всички общи събрания били свиквани съобразно изискванията на ЗУЕС. До момента на подаването на исковата молба ответникът не бил оспорил решенията на ОС на ЕС съгласно предвидения в чл. 40, ал. 2 ЗУЕС 30- дневен преклузивен срок. Излага също, че ответникът винаги е разполагал с достъп до обектите си, както и че ефективно ги ползвал. Твърди, че за процесния период 01.04.2024 г. - 30.06.2024 г. разходите за техническа поддръжка на сградата възлизали на 5354.25 лв. без ДДС, като частта, дължима от ответника съобразно притежаваните от него ид.ч. от общите части, възлизала на 1461.71 лв., а за електричество на общите части – 15270.83 лева без ДДС за м. 04, 05 и 06.2024 г., като припадащата се на ответника част възлизала на 97.55 лв. Ищецът посочва, че за м. 04.2024 г. общият разход за електричество на общите части бил в размер на 549 kWh, като стойността на 1 kWh се равнявала на 0,19469 лв., за м. 05.2024 г. бил 498 kWh, като стойността на 1 kWh бил 0,24720 лв., а за 06.2024 г. – 472 kWh при цена за 1 kWh 0,26977 лв. Ищецът посочва, че съгласно чл. 21 от Правилника за вътрешния ред било налице предварително одобрение на етажните собственици за извършването на този разход именно от „Г-т-07" ЕООД в качеството му на мажоритарен етажен собственик, както и за начина, по който впоследствие същият се разпределя между тях. Моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът не оспорва, че с ищеца са собственици на посочените в исковата молба имоти, в това число и размера на ид.ч. от общите части на административната сграда. Ответникът излага, че за управлението на общите части в сградата следва да се прилагат разпоредбите на ЗС, а не на ЗУЕС. Именно по реда на ЗУЕС счита, че са свикани и проведени всичките общи събрания, като твърди, че при свикване на ОС на ЕС от страна на управителя на ищеца, присъствали само негови представители. С оглед изложеното, оспорва като нищожни всички решения, обективирани в протоколи № 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7 и 8, включително и решенията за приемане и изменение на правилника за вътрешния ред. Ответникът излага, че част от решенията, взети от ищеца, противоречали на чл. 3 ЗУЕС, тъй като самостоятелните обекти в сградата били само два обособената част на ищеца и обособената част на ответника, както са описани от ищеца в исковата молба. Отбелязва, че разходите за техническата поддръжка и електрическа енергия за общите части нито били направени с предварително негово съгласие, нито впоследствие били одобрени. Ответникът твърди, че не бил изразил съгласие за възлагането на техническа поддръжка на общите части на трето лице, нито бил договарял условия и упълномощавал втория собственик да сключва договор за техническа поддръжка. Сочи, че тази услуга не 3 била извършвана през процесния период. Излага, че лицето, назначено на длъжност „работник поддръжка“ не бил осъществявал поддръжка само на общите части, а и на помещенията, собственост на ищеца. По отношение на електричеството счита, че не плащането му не била уместно предприета чужда работа, тъй като от 14.10.2015 г. насам бил лишен от възможността да използва асансьорите, за да достъпва последните си три етажа. След 14.10.2015 г. ищецът бил лишен и от водоснабдяването на етажите му. Сочи, че поради това бил принуден да премести офиса на дружеството и да наеме друг офис. Твърди, че бил сключил договор за наем с „Ракита прес“ ООД на 18.04.2016 г., по силата на който наел ап. № 1, находящ се в ж.к. „Яворов“, бл. 51, ет. 1, като срокът на договора за наем излага, че бил продължен с няколко анекса. Поддържа, че поради неправомерните действия на ищеца, изразяващи се в ограничаване на достъпа на ответника до етажите му, бил претърпял имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на наем за периода от 01.05.2016 г. до 01.02.2020 г. в общ размер на 29108,27 лв. С оглед изложеното прави възражение за прихващане. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното: По делото е представена регистрационна карта на сграда в режим на етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. ,,Александър Жендов” № 6 – високо тяло, с регистрационен № ЕСС88 от 13.10.2016 г. От представения документ се налага извод, че към 13.10.2016 г. сградата на посочения адрес е регистрирана по надлежния ред в Столична община като самостоятелен обект на управление в режим на етажна собственост. Видно от справка-извлечение от партидата на ,,Г-т – 07” ЕООД в Търговския регистър, капиталът на дружеството се състои от внесен капитал в размер на 1 200 000 лв. /към настоящия момент – 613550,26 евро/, както и непарична вноска с предмет право на собственост върху 54,42% идеални части от УПИ І за административни сгради, кв.106, местността „Гео Милев” по плана на гр. София, с площ от 4900 кв.м, УПИ ІІ за административна сграда заедно с 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8 етажи от построената върху терена административна сграда със застроена площ на етажите от 2688 кв.м. Видно от справка-извлечение от партидата на ,,Г-т 2006” ЕООД в Търговския регистър, капиталът на дружеството се състои от внесен капитал в размер на 1 698 000 лв. /към настоящия момент – 868173,61 евро/, както и непарична вноска, имаща за предмет право на собственост върху обособена част, състояща се от 9, 10 и 11 етажи всеки един по 356 кв.м. с обща разгърната застроена площ 1068 кв.м. от административна сграда, находяща се в гр.София, ул. “Ал. Жендов” № 6 (високо тяло), кв.106, парцел I на ЗРП-м.Гео Милев, гр.София; 27,3 % идеални части от общите части на административната сграда и 27,3 % идеални части от правото на собственост на мястото, върху което е изградена административната сграда, както и 27,3 % идеални части от земята, върху която са изградени съоръженията към административната сграда – абонатна станция и трафопост, както и учредено в полза на дружеството право на ползване върху две паркоместа в прилежащия към сградата терен съгласно скица на паркоместата, както и право на преминаване през този терен. В Протокол № 1 от ОС на ЕС, проведено на 11.09.2016 г., е обективирано Решение № 4 на етажните собственици, според което разходите за управление и поддръжка, в това число, но не само, за охрана, асансьори, пожароизвестяване, почистване, електричество, общи части, техническа поддръжка, се правят ежемесечно. Етажният собственик ,Г-т - 07" ЕООД се задължава да заплаща всички разходи за етажната собственост. След заплащане за дължимите разходи за управление и поддръжка на общите части/получаване на фактура за дължими суми за поддръжка и управление на общите части, „Г-т - 07" ЕООД издава проформа фактура с получател другия етажен собственик - ,,Г-т 2006" ЕООД, като в същата фигурират всички направени от„Г-т - 07" ЕООД разходи за управление и поддръжка на общите части, умножени по притежаваните от „Г-т 2006" ЕООД идеални части от общите части на етажната собственост (27,3 %). „Г-т 2006" ЕООД се задължава да преведе сумата за управление и поддръжка за съответния месец по издадената проформа фактура в срок от 7 дни. След получаване на припадащата се от разходите сума за управление и поддръжка на етажната собственост от страна на етажния собственик „Г-т 2006" ЕООД, "Г-т - 07" ЕООД се задължава в 3-дневен срок да издаде фактура за получената сума. Същият механизъм за погасяване на задълженията за управление и поддръжка на процесната сграда е възпроизведен и в приложения по делото Правилник за вътрешния ред в процесната сграда, приет с представено по делото Решение № 2 от Протокол № 1 от проведено на 11.09.2016 г. в 10:00 ч. ОС на ЕС. В приложените три броя фактури от 30.04.2024 г., 31.05.2024 г. и 30.06.2024 г. съответно на стойност 4749,13 лв., 5789,77 лв., 7786,09 лв., са отразени дължимите парични суми за електрическа енергия на общите части на сградата за процесния период. Погасяването на възникналите задължения от страна на ищцовото дружество се установява с представените по делото три броя преводни нареждания от 13.05.2024 г., 07.06.2024 г. и 09.07.2024 г. Видно от Заповед от 09.11.2021 г. на Управителя на ЕС в процесната сграда – Юлиан Органджиев, към посочената дата последният е разпоредил спиране на достъпа до асансьорите на представители на ответното дружество, като мотивът за това е системно неплащане на консумативни разходи по поддръжка и обслужване. По делото е представен Изпълнителен лист, издаден на 16.10.2020 г. от съдия Анелия Маркова от Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-В състав, на основание чл. 404, чл, 405, чл. 406 ГПК за изпълнение на Решение № 3726 от 25.06.2020 г. по гр. дело № 13097/2018 г. по описа на СГС, ГО, II-В сьстав и Решение № 319899 от 23.01.2018 г. по гр. д. № 64981/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 47 състав и Решение № 407164 от 03.05.2018 г. по гр. д. № 64981/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 47 състав, с които по предявен иск с правно основание чл. 109 от ЗС е осъден „Г-т - 07" ЕООД да премахне поставените спирателни водопроводни кранове кьм 9, 10 и 11 етаж на процесната сграда и да възстанови водоподаването по водопроводните рангове и достъпа на „Г-т 2006" ЕООД до асансьорите за 9-ти, 10-ти и 11-ти етаж, обслужващи процесната сграда. С представен по делото Констативен протокол, акт № 15, том I, рег. № 246 от 17.02.2022 г. на нотариус Лозан Лозанов с район на действие СРС, вписан под № 044 в регистъра на НК, в присъствието на Даниела Ганчева Богданова – управител на ответното дружество, е констатирана невъзможност да се използва асансьорната уредба на процесната сграда поради неработещи чип-устройства. При направеното посещение достъпът до 9, 10 и 11 етаж е бил осъществен чрез стълбищната клетка. При достъпване на етаж 9 и 10 е била констатирана липса на бутон за повикване на асансьорите, като на мястото на бутона е била поставена плексигласова плоскост. На етаж 11 е бил наличен бутон за извикване на асансьора, при натискането на който се появявала червена светлина, без да се осъществява движение на асансьора. При проведен разговор със служител-охранител в сградата не е бил осигурен достъп до асансьорната уредба за етажи 9, 10 и 11 отново поради липса на работещи чип-устройства за тях. Констатирано е още, че на трите етажа няма течаща вода – нито топла, нито студена. По делото е представен Договор за наем, сключен на 02.04.2018 г. в гр. София между Ани Ангелова Дойкина, в качество на наемодател, и „Г-т 2006" ЕООД, в качество на наемател. Предмет на договора е предоставянето за ползване на недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. ,,Яворов”, бл. 51, ет. 1, ап. 1, срещу заплащане на наемна цена в размер на 587,00 лв. без ДДС, дължими от наемателя между първо и пето число всеки месец. Договорът е сключен за срок от една година. С анекс от 31.03.2019 г. срокът на гореописания договор за наем е продължен с три години, т.е. до 31.03.2022 г. По делото е представено Извлечение по сметка № 665 от 31.10.2019 г., обективиращо трансакция по сметка на „Г-т 2006" ЕООД с бенефициент Ани Ангелова Дойкина за сума в общ размер от 587,00 лв. с основание ,,наем за м. 11.2019 г.” и ,,договор за наем от 02.04.2018 г.”. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното: Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 61, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество сума в размер на 97,55 лева, представляваща припадащата се на „Г-т 2006" ЕООД част от заплатени от „Г-т-07" ЕООД суми за електричество на общите части на административна сграда с адрес: гр. София, ул. „Александър Жендов" № 6 (високо тяло), за периода 01.04.2024 год. - 30.06.2024 г., ведно със законната лихва от 01.07.2025 г. - датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, до окончателното плащане на сумата. Материалноправното основание на претенцията е воденето на чужда работа без мандат. Институтът на чл. 61 ЗЗД представлява извъндоговорно облигационно отношение, което възниква в случаите, когато едно лице, наречено управител на работата или гестор, съзнателно предприема извършване на чужда работа. При гесцията се поражда правоотношение между гестора и лицето, в чиято правна сфера са извършени действията, което е наречено заинтересовано лице, доминус или стопанин. По силата на това правоотношение гесторът, който навлиза и засяга чужд кръг от права и интереси, трябва да положи дължимата грижа и да извърши съответните действия, които тя налага, а заинтересованото лице се задължава да плати направените разноски (в този смисъл Решение № 385 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 6740 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, Решение № 50089 от 09.05.2024 г. по т. д. № 521 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение и др.). Гесцията като правен институт не е разновидност на неоснователното обогатяване, защото при нея възникват задължения както за гестора, така и за доминуса. Също така при неоснователното обогатяване трябва да е настъпило ефективно разместване на блага, за да може да се търси връщане, докато при гесцията се заплаща за онова, което правомерно е извършено като усилие и евентуално е довело до резултат (така Решение № 327 от 17.06.2025 г. по гр. д. № 2871 / 2024 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение). При гесцията отношенията между страните се уреждат според интереса, в защита на който е предприета работата. В тези отношения могат да са приложими и чужди правила - тези на договора за мандат (когато заинтересованият одобри управлението на работата), както и тези за неоснователно обогатяване (когато гесторът е действал въпреки волята на заинтересования), но основанието за разместването на благата продължава да е гестията – единствено приложимите правила са различни. По иск с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже главно и пълно, че е изпълнил твърдяната чужда работа - заплащане на консумираната електрическа енергия в общите части на процесната сграда; че тази работа е извършена доброволно, а не в изпълнение на законово задължение; че е предприел работата уместно и същата е била добре управлявана в полза и на двете страни; че в резултат от нея ответникът се е обогатил (чрез спестяване на разходи) в размер на търсената от него парична сума, както и че ответникът е одобрил с фактически или правни действия извършената работа. При доказване на горните факти, в тежест на ответника е да докаже погасяване на задължението си към ищеца, както и обстоятелствата, на които основава оспорванията си. По релевираното възражение за прихващане в тежест на ответника е да установи наличието на виновно и противоправно поведение на ищеца, вследствие на което ответникът е бил възпрепятстван пълноценно да използва неговата обособена част от сградата, в резултат на което са причинени имуществени вреди, както и размера на последните. С Определение № 4102 от 29.01.2026 г. са отделени като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че ищецът е собственик на 54,42 % идеални части от УПИ І – за административни сгради, кв. 106, местност „Гео Милев" по плана на гр. София с площ от 4900 кв.м., заедно с партер I (първи) етаж, втори, трети, четвърти, пети, шести, седми и осми етаж в построената в поземления имот единадесететажна административна сграда, заедно със 72,7 % ид.ч. от общите части на сградата; че ответникът е собственик на обособена част в същата сграда, състояща се от девети, десети и единадесети стаж, заедно с 27,3% ид.ч. от общите части на сградата. Тези обстоятелства се подкрепят и от представените по делото писмени доказателства – учредителни актове, дружествени договори и съдебни решения. Въз основа на ангажираните по делото доказателства, съдът намира доводите на ответника за неприложимост на режима на ЗУЕС поради наличие на изключението, предвидено в чл. 3 ЗУЕС, за неоснователно. Разпоредбата на чл. 3 ЗУЕС урежда хипотеза, в която самостоятелните обекти в сградата са до три на брой и принадлежат на повече от един собственик, в който случай приложение намират разпоредбите на чл. 30, ал. 3, чл. 31, ал. 1 и чл. 32 от ЗС. Настоящият съдебен състав обаче приема, че в конкретния случай не са налице предпоставките, които обуславят наличието на изключението по чл. 3 ЗУЕС. Според константната съдебна практика, самостоятелен обект на правото на собственост е етаж или част от етаж по смисъла на гл. ІV ЗС „Етажна собственост” (така Решение № 282 от 28.05.2025 г. по гр. д. № 3456 / 2024 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение). Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР самостоятелен обект в сграда или в съоръжение на техническата инфраструктура е обособена част от сградата или съоръжението, която е обект на собственост и има самостоятелно функционално предназначение. Допълнителна конкретизация на значението на понятието ,,обособеност” по смисъла тази легална дефиниция се съдържа в съдебната практика. От една страна се приема, че обособеността на самостоятелния обект се изразява в наличието на ограждащи стени (в този смисъл Решение № 7236 от 15.06.2016 г. по адм. д. № 14419 / 2015 на Върховния административен съд). От друга страна, характеристика на обособеността е обектът да има самостоятелен вход за него (Решение № 282 от 28.05.2025 г. по гр. д. № 3456 / 2024 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение). Видно от представения от ответника Констативен протокол от 17.02.2022 г., на всички етажи от втори до девети включително, както и на единадесети етаж, вдясно от стълбищната площадка, има поставени преградни стени от стъкло или стъклопакет, както и врати от стъклопакет с контрол на достъпа преди асансьорите. Съдържащото се в констативния протокол удостоверително изявление за обособеността на отделните етажи на процесната сграда представлява неизгоден за ответника факт, защото оборва твърденията му за наличие единствено на два обособени обекта в сградата. Документ, съдържащ неизгоден за страната факт, изходящ от същата тази страна по делото, има висока доказателствена стойност и следва да бъде преценяван съвкупно с останалите представени по делото доказателства. Съгласно приетата по делото Регистрационна карта № ЕСС88/13.10.2016 г. на процесната сграда, броят на самостоятелните обекти в същата е шестнадесет, от които шест се намират на партера и всеки от десетте етажа има статут на самостоятелен обект. Данните в регистрационната карта на сграда в режим на етажна собственост се вписват от длъжностно лице в съответната община въз основа на представени към заявлението за регистрация документи и на извършена служебна проверка по реда, предвиден в Наредба № РД-02-20-8 от 11 май 2012 г. за създаване и поддържане на публичен регистър на сдруженията на собствениците в сгради в режим на етажна собственост, който нормативен акт е бил в сила към датата на издаване на процесната регистрационна карта. Доколкото регистрационната карта е издадена от длъжностно лице по установения ред и форма и в рамките на нормативно предоставената му компетентност, тя е официален свидетелстващ документ. Въпреки че официалният свидетелстващ документ се ползва с материална доказателствена сила само по отношение на фактите, които са лично възприети от длъжностното лице, съставило документа, а броят на самостоятелните обекти в сградата не е сред тези факти, при съвкупната преценка на данните, съдържащи се в регистрационната карта, и на сведенията в представения от ответника констативен протокол, и като взима предвид трайно установената съдебна практика, съдът достига до извод, че в процесната сграда са налице повече от три самостоятелни обекта. Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че в конкретния случай не са изпълнени предпоставките на чл. 3 ЗУЕС, което изключва прилагането на разпоредбите на чл. 30, ал. 3, чл. 31, ал. 1 и чл. 32 от ЗС. Приложимата нормативна уредба е тази на ЗУЕС. Отношенията между собствениците в етажната собственост относно поддържането, възстановяването и подобряването, както и ползването на общите части на сградата се уреждат от чл. 41 ЗС. Всеки собственик е длъжен, съразмерно на дела си в общите части, да участва в разноските за поддържането на общите части и в полезните разноски, за които е взето решение на общото събрание. Това решение не отменя задължението на всеки собственик да поеме съответната си част, но служи като правно основание за определяне на размера на възникналото парично задължение. Претенцията за разпределение на разходите между отделните етажни собственици попада в хипотезата на управител на чужда работа, действал както в полза на чужд интерес, така и в свой. Във връзка с доводите на ищеца за наличието на одобрение на работата от страна на доминуса, съдът дължи да изследва наличието на предпоставките за прилагане на чл. 62 ЗЗД в отношенията между страните. С Решение № 4 от Протокол № 1 от ОС на ЕС, проведено на 11.09.2016 г., е установена специфична вътрешна процедура за погасяване на задълженията за общите части на сградата, при която „Г-т - 07" ЕООД авансово заплаща всички общи разходи на етажната собственост, а ответникът „Г-т 2006" ЕООД се задължава да възстановява припадащата му се част въз основа на издадени проформа фактури. Същият механизъм за погасяване на задълженията за управление и поддръжка на процесната сграда е възпроизведен и в приложения по делото Правилник за вътрешния ред в процесната сграда, приет с представено по делото Решение № 2 от Протокол № 1 от проведено на 11.09.2016 г. в 10:00 ч. ОС на ЕС. Посочените решения на етажната собственост обаче имат единствено принципен характер, доколкото уреждат начина на разпределяне на разходите, но не съдържат съществени елементи на конкретно облигационно правоотношение. Не е посочено задължения в какъв размер, по коя фактура, за какъв времеви период мажоритарният етажен собственик бива овластен да погаси от името на миноритарния етажен собственик. За да бъде налице договор за поръчка съгласно чл. 280 и сл. от ЗЗД, предметът на поръчката трябва да бъде индивидуализиран. В настоящия случай решението на общото събрание има чисто декларативен и бланкетен характер. То предвижда една абстрактна възможност за плащане и префактуриране, без да фиксира съществени параметри на овластяването. Не би могъл да да се приеме за валиден общ и абстрактен мандат за всякакви плащания за неопределено време, тъй като никой правен субект не може да бъде валидно обвързан да дължи възстановяване на разходи, чиито обем и основание не са били предварително ясно дефинирани. В допълнение, следва да се има предвид, че видно от представените по делото протоколи от проведени общи събрания, в етажната собственост е установена трайна практика извършените от единия етажен собственик разходи за електрическа енергия в общите части за всеки отделен времеви период да бъдат отчитани, преглеждани и одобрявани от общото събрание. Така с Протокол № 1 от ОС на ЕС, проведено на 11.09.2016 г., са одобрени от етажните собственици извършени от ищцовото дружество разходи за заплащане на електрическа енергия в размер на 1098,57 лв. за периода от 01.09.2015 г. до 31.08.2016 г. Видно от Протокол № 3 от ОС на ЕС, проведено на 04.07.2019 г., на същото са били отчетени, прегледани и одобрени от етажните собственици извършени от ищцовото дружество разходи за заплащане на електрическа енергия в размер на 5981,88 за периода от 01.05.2016 г. до 31.05.2016 г. Протокол № 4/28.02.2020 г. обективира последващото одобрение на етажните собственици за извършените разходи за електричество в общите части за периода от 01.06.2019 г. до 31.01.2020 г., Протокол № 5/22.07.2020 г. – за периода от 01.02.2020 г. до 30.06.2020 г., Протокол № 6/07.04.2022 г. – за периода от 01.07.2020 г. до 31.03.2022 г., Протокол № 7/14.09.2023 г. – за периода от 01.04.2022 г. до 31.08.2023 г., Протокол № 8/22.12.2023 г. - за периода от 01.09.2023 г. до 30.11.2023 г. Предвид установената по делото последователна практика на етажната собственост да бъде организирано и проведено общо събрание, на което да бъдат отчетени и впоследствие одобрени извършените от „Г-т-07" ЕООД разходи за управление и поддръжка на общите части, не би могло да се приеме, че изначалното утвърждаване на принципен механизъм за погасяването на тези разходи, обективиран в Решение № 4 от Протокол № 1/11.09.2016 г., има значението на мандат по смисъла на чл. 280 и след. ЗЗД. Съгласието на етажните собственици относно реда за погасяване на общите задължения обуславя извод, че работата е била предприета уместно в интерес на двете страни, но няма значение на предварително одобрение за извършване на конкретни правни или фактически действия. По делото не е представено решение на общото събрание, което да съдържа последващо одобрение на извършените разходи за консумираната електрическа енергия в общите части на сградата за процесния период – последното решение на общото събрание в тази насока датира от 22.12.2023 г. и обхваща периода от 01.09.2023 г. до 30.11.2023 г., т.е. процесният период не е включен. Тъй като не се доказва наличието на валидно предварително или последващо одобрение от лицето, в чийто интерес е предприетата работа, отношенията между страните следва да бъдат уредени от разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД - водене на чужда работа без пълномощие, като се отчита, че работата е била предприета уместно и в интерес на двете страни. Възраженията на ответника за нищожност на решенията на общото събрание са неотносими към решаването на настоящия правен спор, с оглед на което не следва да бъдат детайлно обсъждани. Единствено следва да се посочи, че законосъобразността на решенията на общото събрание на етажната собственост се определя от правилата за тях в ЗС и ЗУЕС, а не от ЗЗД. За разлика от нищожността на сделките, на която може да се позове всяка страна и заинтересовано лице безсрочно, контролът за законосъобразност на решенията на етажната собственост е съдебен, ограничен е със срок за предявяване на иска, който е преклузивен и тече от узнаването на решението, извършено по реда за уведомяването за събранието (чл. 40, ал. 2 ЗУЕС). Извън реда и определените срокове по чл. 40 ЗУЕС е изключена възможността етажният собственик да се позовава на нищожност или незаконосъобразност на приетото решение на ОС, включително и на такова за разходите за ремонт, обновяване и реконструкция на общите части по чл.48 ЗУЕС и за разходите за поддържане и управление на общите част по чл.51 ЗУЕС (така Решение № 351 от 12.06.2024 г. по гр. д. № 2531 / 2023 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение, Решение № 50195 от 22.12.2022 г. по к. гр. д. № 1431 / 2022 г. на Върховен касационен съд, Решение № 50024 от 27.03.2023 г. по к. гр. д. № 978 / 2022 г. на Върховен касационен съд и др.). Ограничението на срока за съдебен контрол кореспондира на това, че и самото изпълнение на решенията е свързано със срок (чл. 38 ЗУЕС), уредена е специална процедура за изготвяне и оспорване съдържанието на протокола и за уведомяване на собствениците и обитателите за взетите решения. Съобразено е и с обстоятелството, че тези решения засягат широк кръг лица и отношения, включително и трети лица, което изисква да се предвидят механизми, гарантиращи правната сигурност, и налага бързина, включително и при изпълнение на решенията. Извън срокът по чл. 40 ЗУЕС нищожност на решение на общо събрание на етажна собственост (чрез иск при наличие на правен интерес или преюдициално по друг спор) може да се установява само ако са наведени твърдения, че формално е създадена привидност за взето решение. Такива биха били случаите, в които е взето решение на общо събрание по реда на ЗУЕС, независимо, че той е неприложим, тъй като е налице изключението по чл. 2 или чл. 3 ЗУЕС или е регистрирано и не е прекратено сдружение на етажните собственици, в което участват всички етажни собственици, ако общото събрание е упражнило правомощие, което не произтича от чл. 11 и чл. 33 ЗУЕС, или липсва взето решение, въпреки че такова е отразено в протокола на общото събрание (и ако протоколът е оспорен в срока по чл. 16, ал. 9 ЗУЕС), както и когато не са налице условията на чл. 8 ЗУЕС (наличието на обособеност, при която отделен вход дава достъп само до част от индивидуално притежаваните обекти, които единствено обслужва). Извън хипотезата на привидност за взето решение на общото събрание, пороци на същото, независимо дали водят до нищожност или до незаконосъобразност на решението, могат да се установяват само чрез иска по чл. 40 ЗУЕС, но не и чрез иск за нищожност на решението на ОС или преюдициално при спор, свързан с изпълнение решение на общото събрание, предявени извън срока по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС (така Решение № 50024 от 27.03.2023 г. по к. гр. д. № 978 / 2022 г. на Върховен касационен съд). В случая, както се посочи по горе, не е налице изключението по чл. 3 ЗУЕС, нито са налице данни за осъществяване на някоя от другите изброени по-горе хипотези, които биха обусловили съдебен контрол на решенията извън срока по чл. 40 ЗУЕС. Следва да се има предвид, че дори да беше налице основание за извършване на съдебен контрол, процесните решения на ОС не се явяват относими към настоящия правен спор, поради което съдът отново не би дължал проверка на законосъобразността им. Действителното извършване на разходи за електрическа енергия в общите части на процесната сграда за периода от 01.04.2024 г. до 30.06.2024 г., както и техния размер се установява с представени по делото три броя фактури от 30.04.2024 г., 31.05.2024 г. и 30.06.2024 г. съответно на стойност 4749,13 лв., 5789,77 лв.,7786,09 лв., както и три броя преводни нареждания от 13.05.2024 г., 07.06.2024 г. и 09.07.2024 г. с наредител „Г-т-07" ЕООД, на които в полето ,,основание” са посочени номерата на издадените три счетоводни документа. От изложеното следва, че общият размер на разходите за консумирана в общите части на сградата електрическа енергия за процесния период възлиза на 18 325,00 лв. с ДДС. Като се взима предвид обективирания в Решение № 4 от Протокол № 1/11.09.2016 г. механизъм на разпределение на разходите за управление и поддръжка - съобразно процента на идеалните части на обекта от общите части на сградата, и представените по делото доказателства, сочещи, че ответникът е титуляр на правото на собственост върху 27,3 % идеални части от общите части на етажната собственост, се налага извод, че припадащата се на „Г-т 2006" ЕООД част от общите разходи за консумирана електрическа енергия в процесния период възлиза на 5 002,73 лв. При така установеното извършване на разходи за поддържане на общите части от страна на гестора и конкретния им размер, съдът дължи да разгледа релевираното от ответника възражение, че не следва да отговаря за възстановяване на претендираните разходи за електрическа енергия, тъй като не бил ползвал притежаваните от него обекти вследствие на противоправното спиране на асансьора и водоснабдяването. Видно от представените по делото съдебни решения (Решение № 3726 от 25.06.2020 г. по гр. дело № 13097/2018 г. по описа на СГС, ГО, II-В сьстав и Решение № 319899 от 23.01.2018 г. по гр. д. № 64981/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 47 състав и Решение № 407164 от 03.05.2018 г. по гр. д. № 64981/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 47 състави) и издадения въз основа на тях Изпълнителен лист от 16.10.2020 г., фактът на поставяне от страна на „Г-т - 07" ЕООД на спирателни водопроводни кранове кьм 9, 10 и 11 етаж на процесната сграда и спирането на достъпа на „Г-т 2006" ЕООД до асансьорите за 9-ти, 10-ти и 11-ти стаж, обслужващи процесната сграда, е установен със сила на пресъдено нещо в рамките на съответните искови производства. Съгласно чл. 297 ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, поради което настоящият съдебен състав няма правомощието да преразглежда въпроса за извършването на действия, възпрепятстващи пълноценното упражняване на правото на собственост на ответника. По делото не са представени данни за преустановяване на съответните препятстващи действия след влизане в сила на посочените съдебни решения, дори напротив – от представения по делото Констативен протокол, акт № 15, том I, рег. № 246 от 17.02.2022 г. на нотариус Л. Лозанов, № 044 в рег. на НК, е видно, че към 17.02.2022 г. асансьорната уредба на процесната сграда все още не може да се използва от представители на ответното дружество поради неработещи чип-устройства, както и липса на течаща топла и студена вода. В допълнение, в депозираното становище по отговора на исковата молба се съдържа изрично признание на ищеца, че достъпът до асансьорната уредба е бил преустановен поради незаплащане на консумативните разходи за поддръжката му от страна на ответното дружество. Представена е и Заповед от 09.11.2021 г., с която Управителят на ЕС – Юлиан Органджиев, е разпоредил спирането на достъпа до асансьорите за представители на ответното дружество. Представеният Констативен протокол от 17.02.2022 г. е официален свидетелстващ документ, съставен от длъжностно лице – нотариус, в предвидения ред и форма и в рамките на предоставената му със закон компетентност, поради което се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила. Действително протоколът е съставен извън канцеларията на нотариуса и извън работното му време, но разпоредбата на чл. 573, ал. 3 ГПК дава възможност нотариални заверявания на актове, които не подлежат на вписване, да се извършват и вън от канцеларията и в неработно време, когато уважителни причини пречат за явяването на участващите в удостоверяването лица в нотариалната канцелария или налагат незабавното извършване на нотариалното действие. В конкретния случай несъмнено е налице уважителна причина за извършване на нотариалното заверяване извън кантората на нотариуса, доколкото в противен случай последният не би могъл лично и непосредствено да възприеме фактическата обстановка в процесната сграда и констатациите му да се ползват с материална доказателствена сила. Представената от ищеца Заповед от 09.11.2021 г., с която Управителят на ЕС – Юлиан Органджиев, е разпоредил спирането на достъпа до асансьорите за представители на ответното дружество, съдържа неизгоден за страната факт за извършени от нея неправомерни действия, поради което този документ се ползва с висока доказателствена стойност. Налице е и изрично признание на ищеца в становището по отговора на исковата молба за предприемането на такива действия. При съвкупния анализ на ползващия се с обвързващата съда материална доказателствена сила констативен протокол, Заповедта от 09.11.2021 г., обективираща неизгоден за страната факт, и изричното признание на ищеца на изложените в протокола и заповедта факти и обстоятелства, съдът формира категорично и непоколебимо убеждение, че водоподаването и достъпът до асансьорната уредба за 9, 10 и 11 етаж от процесната сграда действително са били преустановени от страна на ищеца. Горната констатация обаче не би могла да обуслови извод, че ответното дружество не дължи заплащане на припадащата му се част от разходите за консумираната в общите части на сградата електрическа енергия. Действащото българско законодателство не предвижда възможност етажен собственик, който не ползва обекта си, да бъде освободен от заплащане на такси за управление и поддръжка. Разходите за електрическа енергия в общите части на сградата попадат в обхвата на легалната дефиниция за „разходи за поддържане" в § 1, т. 11а от ДР на ЗУЕС, според която разходи за поддържане са разходите за електрическа енергия, вода, отопление, почистване, абонаментно обслужване на асансьор и други разноски, необходими за поддържането на общите части на сградата. Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗУЕС разходите за управление и разходите за поддържане на общите части на етажната собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят, а за самостоятелен обект, в който се пребивава не повече от 30 дни в рамките на една календарна година, се заплащат разходите за управление и разходите за поддържане в размера, който е определен за един собственик, ползвател или обитател. Цитираната разпоредба императивно определя минимална дължима сума от собственици на необитаеми обекти, откъдето следва извод, че законодателят не квалифицира неизползването на обектите като основание за пълно освобождаване от заплащане на такси за управление и поддръжка. В допълнение, разпоредбата на чл. 51, ал. 9 ЗУЕС регламентира три възможни начина за разпределение на разходите за управление и разходите за поддържане на общите части на етажната собственост: 1. поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят; 2. съобразно процента на идеалните части на обекта от общите части на сградата; 3. поравно на самостоятелен обект. В първия модел на разпределяне на разходите, предложен в разпоредбата на чл. 51, ал. 9 ЗУЕС, законодателят изрично е указал, че собственикът на необитаем обект следва да заплаща разходи в размер като за един обитател. При разпределяне на разходите съобразно притежаваните идеални части ползването на обекта е ирелевантно и таксата се дължи според квадратурата, независимо дали самостоятелният обект е обитаван, или не. В третия възможен вариант таксата се дължи за самия самостоятелен обект и обстоятелството, че същият е необитаван, не променя статута му на „самостоятелен обект“, доколкото легалната дефиниция за самостоятелен обект в § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР не включва изискване за обитаване на същия. Законодателното решение да не бъдат освободени от заплащане на разходите за управление и поддръжка етажни собственици, които не обитават притежаваните от тях самостоятелни обекти в сградата, е логично и обосновано, тъй като разходите за поддържане на общите части са свързани със запазването на сградата в техническа изправност и добър вид, което е в интерес на собственика, дори самият той да не пребивава в сградата. Електрическата енергия не е консумативен разход, за който отговорност да носят само етажните собственици, които реално ползват обектите в сградата, а е фундаментален компонент, без който поддържането на общите части в изправно и безопасно състояние би било невъзможно. Поддържането на стълбищната клетка и коридорите изисква те да бъдат осветени, тъй като без ток тези части стават неизползваеми и опасни, което нарушава нормите за безопасна експлоатация. Електрическа енергия е необходима и за поддръжката на техническите системи за безопасност и управление, сред които пожароизвестителни и вентилационни системи, хидрофорни системи, домофонни системи, системи за контрол на достъпа и др. Тъй като електрическата енергия е необходима за поддържането на цялата обща инфраструктура, законът задължава всички етажни собственици да участват в погасяването на задълженията за нея. Доколкото ответното дружество има вменено по силата на чл. 51 ЗУЕС задължение за заплащане на припадащата му се част от електрическата енергия, изпълнението на това негово задължение от друго лице несъмнено се квалифицира като водене на чужда работа. Работата е чужда, защото ефектът от нея довежда до задоволяване на чужд интерес (в този смисъл Решение № 50076 от 31.07.2023 г. по гр. д. № 1594 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, Решение № 327 от 17.06.2025 г. по гр. д. № 2871 / 2024 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение). В конкретния случай работата е изпълнена в интерес и на двете страни, тъй като чрез плащането гесторът е предотвратил възможността електроразпределителното дружество да преустанови електрозахранването на общите части поради неплащане на текущите разходи, което би засегнало неговото лично ползване на сградата, от друга страна обаче същевременно е и освободен друг етажен собственик от негово законово задължение за плащане. Тъй като ползата е обща, следва извод, че работата е придприета в интерес и на двете страни, поради което е налице хипотезата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Въз основа на горното настоящият съдебен състав достига до заключение, че е изпълнен фактическият състав на воденето на чужда работа без пълномощие в интерес и на двете страни, поради което на основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД доминусът носи отговорност да възстанови направените разноски до размера на собственото си обогатяване. В случая това е частта от разходите за електрическа енергия, съответстваща на притежаваните от него идеални части (27,30 %). От представените фактури и преводни нареждания за процесния период следва, че ответникът е задължен за сума в размер на 5 002,73 лв., а претенцията на ищеца възлиза на 97,55 лв., поради което искът се явява основателен за пълния предявен размер. Предвид основателността на исковата претенция, съдът следва да се произнесе и по направеното в условия на евентуалност възражение за прихващане с правно основание чл. 49 ЗЗД. Възражението за прихващане е защитно средство, чрез което длъжникът по предявения иск заявява, че неговото задължение е погасено, тъй като той самият има насрещно вземане срещу кредитора си. Институтът на прихващането е уреден в чл. 103 – чл. 105 ЗЗД и предпоставките за прилагането му са насрещност и еднородност на двете вземания, изискуемост на активното вземане, изпълняемост на пасивното вземане, ликвидност на активното вземане (в хипотезата на извънсъдебно прихващане). При извънсъдебно прихващане активното вземане трябва да е ликвидно към момента на извършване на изявлението за прихващане до другата страна. Ликвидно е активното вземане, определено по основание и размер, което е безспорно (установеното с влязло в сила решение или заповед за изпълнение), но и неоспореното от длъжника, срещу когото се прихваща. Да се приеме, че активното вземане е ликвидно само когато е установено със сила на пресъдено нещо, означава: 1) да се изключи възможността за извънсъдебно прихващане по начин, различен от договорния; 2) прихващащият да се принуди предварително да проведе успешен съдебен процес за своето вземане; 3) да не се отчита възможността неговото вземане, макар и съдебно установено, да е погасено поради факт, настъпил след съдебното дирене в производството по решението или поради факт, настъпил след срока по чл. 414, ал. 2 ГПК по влязлата в сила заповед за изпълнение. Изводите противоречат на правната рамка на погасителния способ и на чл. 439, ал. 2 ГПК, а наличието или липсата на ликвидност на активното вземане се изяснява по спора за пасивното вземане (Тълкувателно решение № 2/2020 по тълкувателно дело № 2 по описа за 2020 г. на ОСГТК на ВКС). В рамките на съдебно прихващане ликвидността не е предпоставка за предявяване на възражението, а е резултат от постановяването на съдебното решение, с което се установява съществуването на вземането и неговия размер. Извършеното в процеса изявление за съдебно прихващане е направено под условие, че предявеното с иска вземане ще бъде уважено. За да породи действие, съдът трябва да установи вземането по иска и осъщественото право на прихващане. Когато изявлението за прихващане, извършено в процеса, е съчетано с оспорване на основанието на иска, възражението е евентуално, тъй като то имплицитно съдържа признание за съществуване на вземането на насрещната страна. Затова по възражението за прихващане съдът се произнася, след като отхвърли останалите възражения на ответника. В конкретния случай твърденията на ответното дружество са, че за него е налице вземане за вреди срещу ищеца, изразяващи се в заплащане на наем за ползване на офис извън процесната административна сграда за периода от 01.05.2016 г. до 01.02.2020 г. на обща стойност 29108,27 лева поради невъзможност за ползване собствените му офис помещения в процесната сграда в резултат на виновни и неправомерни действия на ищцовото дружество. На първо място и във връзка с доводите на ищеца следва да се посочи, че действително възражението за прихващане на вземането на ответника за същия период е прието за разглеждане и в други висящи към настоящия момент съдебни производства. Това обстоятелство е служебно известно на съда и не подлежи на доказване на основание чл. 155 ГПК. От друга страна, съдът констатира, че само едно от тези съдебни производства е приключило с влязло в сила решение, което обвързва съда да съобрази обективните предели на силата на пресъдено нещо. С Решение № 4506 от 09.03.2026 г. по гр. д. № 69562 / 2024 г. на Софийски районен съд е отхвърлен предявеният от "Г-т - 7" ЕООД срещу "Г-т 2006" ЕООД установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, чл. 61, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено, че "Г-т 2006" дължи на "Г-т - 7" ЕООД сумата от 575,08 евро (равняваща се на 1 124,76 лева), представляваща главница за заплатени суми за охрана на общите части на административната сграда, поради погасяването на посоченото вземане чрез уважено възражение за прихващане с вземането на ответника към ищеца, съставляващо обезщетение за вреди под формата на претърпени загуби, изразяващи се в заплащането на наем на офис, където да изпълнява дейността си, за м. януари, месец февруари и месец март 2019 г. Доколкото предявеното в приключилото с влязло в сила съдебно решение производство възражение за прихващане има за предмет идентично вземане на ответното дружество за месеците януари, февруари и март 2019 г., а в настоящото производство същото вземане е предявено за период от 01.05.2016 г. до 01.02.2020 г., то съдът следва да зачете силата на пресъдено нещо по отношение на вече погасената чрез прихващане част от вземането и да ограничи разглеждането на възражението само до останалата част от посочения период. Съгласно чл. 298, ал. 4 от ГПК, влязлото в сила решение е задължително за съда по отношение на признатото или отхвърленото вземане, предявено чрез възражение за прихващане. С Решение № 4506 от 09.03.2026 г. по гр. д. № 69562 / 2024 г. по описа на СРС съдът вече се е произнесъл по същество, че ответникът „Г-т 2006“ ЕООД притежава ликвидно и изискуемо вземане за вреди (заплатен наем) срещу ищеца за периода януари – март 2019 г. Това вземане е било използвано за погасяване на друг дълг в предходното производство, поради което повторното му разглеждане за същия времеви период (януари – март 2019 г.) в настоящия процес е недопустимо, тъй като би довело до неоснователно обогатяване на ответника, който би прихванал една и съща сума два пъти. Съдът обаче констатира, че за останалата част от релевирания в настоящото производство период (от 01.05.2016 г. до 31.12.2018 г. и от 01.04.2019 г. до 01.02.2020 г.) не е налице влязло в сила решение, което да прегражда пътя на защитата чрез прихващане. Наличието на други висящи дела, по които е заявено същото възражение, не е пречка за разглеждането му в настоящото производство, доколкото по съответните дела няма окончателен съдебен акт. Съгласно Определение № 218/30.05.2022 г. по ч.т.д. № 523/2022 г. на ВКС, I т.о., допустимо е ответникът да се защитава срещу предявени в различни производства искове чрез възражения за прихващане с едно и също свое вземане дори когато това вземане е предмет на отделен осъдителен иск. В тези случаи не е налице забрана по чл. 126 ГПК, като съдът по всяко дело е длъжен да разгледа възражението при наличие на процесуалните предпоставки за това. В случай че ответникът се защитава срещу предявени в различни производства искове чрез възражения за прихващане с едно и също вземане, което има срещу ищеца, исковият съд по всяко едно от делата е длъжен при отхвърляне на главните възражения срещу иска да разгледа и да се произнесе по евентуалното защитно възражение за прихващане на ответника. Напълно е възможно по едно от делата изобщо да не бъде разгледано възражението за прихващане, т.е. то да остане извън предмета на спора, по който съдът ще се произнесе със сила на пресъдено нещо. Съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК решаващият съдебен състав следва да съобрази всички релевантни за основателността на иска факти, вкл. при сбъдване на процесуалните условия за разглеждане на възражението за прихващане - и относимите за съществуването на активното вземане факти, настъпили към устните състезания по делото, вкл. наличието на друго влязло в сила съдебно решение, с което активното вземане е отречено или признато /изцяло или частично/. При уважаване на възражението силата на пресъдено нещо обхваща размера на вземането, необходим за прихващането, а при отхвърлянето му по същество – несъществуването на вземането, освен ако възражението е неоснователно поради неизискуемост или некомпенсируемост. Въз основа на горното се налага извод, че в настоящото производство съдът следва да пристъпи към изследване основателността на възражението за прихващане само за размера, който остава извън пределите на силата на пресъдено нещо, с която се ползва Решение № 4506 от 09.03.2026 г. по гр. д. № 69562/2024 г. на СРС. В цитирания акт съдът е приел за доказано и съществуващо насрещно вземане на ответника, произтичащо от непозволено увреждане, в общ размер на 1 761,00 лв., а ищецът е предявил иск за сумата от 1 124,76 лв. От тук следва, че вземането, което е останало непогасено в предходното производство и следва да се счита за съществуващо и ликвидно в настоящия процес, е в размер на 636,24 лв. Следователно общият размер на изискуемото и ликвидно вземане на ответника, което подлежи на разглеждане по същество в настоящото производство след извършеното прихващане по гр. д. № 69562 / 2024 г. на СРС, е 27 983,51 лева. Доколкото именно поради лишаването от водоснабдяване и достъп чрез асансьор притежаваните от ответника етажи са били практически неизползваеми, което е наложило наемането на външен офис, съдът приема, че е налице причинна връзка между противоправното поведение на ищеца и настъпилите имуществени вреди в правната сфера на ответника. Обстоятелството, че ответникът не е заплащал разходите за поддръжка на общите части, не се явява годно основание за предприемането на такива ограничения от ищеца, като подобно неизпълнение няма пречка да бъде защитено по съдебен ред. Неоснователно е и възражението, че ответникът е могъл да ползва обектите си, като осъществява достъп до тях по стълбището на сградата. Формалната възможност за достигане до 9., 10. и 11. етаж по стълби не предоставя реална възможност за нормално и пълноценно упражняване правото на собственост върху административни офис помещения в многоетажна бизнес сграда. Процесните обекти се намират на значителна височина, предназначени са за офисна дейност и обичайното им използване предполага безпрепятствен достъп за служители, клиенти и контрагенти чрез асансьор, както и наличие на водоснабдяване. Не може да се приеме, че достъпът чрез стълбите представлява равностойна алтернатива на нормалното функциониране на сградната инфраструктура. Лишаването от достъп чрез асансьор, съчетано със спиране на водоподаването, обективно води до съществено ограничаване на възможността за ползване на обектите по предназначение и ги прави практически негодни за стопанска дейност. Следователно възражението, че обектите са били използваеми, не прекъсва причинната връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди. Наемането на алтернативно помещение представлява разумна и предвидима мярка за ограничаване на вредите. Неоснователни са и доводите на ищеца, че насрещното вземане на ответника е насочено срещу етажната собственост, а не срещу него лично, поради което не била налице една от изискуемите от чл. 103 ЗЗД предпоставки - насрещност на вземанията. От събраните по делото доказателства, включително влязлото в сила решение по чл. 109 ЗС, се установява, че противоправните действия по преустановяване на водоподаването и ограничаване достъпа до асансьорите са осъществени от „Г-т-07“ ЕООД. Именно това дружество е адресат на осъдителния диспозитив и срещу него е издаден представения по делото изпълнителен лист. Предвид изложеното съдът намира възражението за прихващане за основателно. По възражението на ищеца за погасяване вземанията на ответника по давност, съдът намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД прихващането е възможно когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи. В този случай всяко едно от тях, ако неговото вземане е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. За това е необходимо това лице да направи изявление по чл. 104, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, в посочения смисъл, което да достигне до другата страна в правоотношението. Законът обаче не обвързва момента, в който прихващане поражда действие, с момента на извършването на изявлението по чл. 104, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД на прихващането има обратно действие като двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши. Възможно е между страните да съществува спор за едно от двете или и за двете задължения. Спорът може да се отнася до съществуването на вземането, до неговата нищожност или унищожаемост, до изискуемостта му или до размера му. Затова по силата на чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД е възможно действието на прихващането да бъде поставено под условие, а именно спорът да бъде отнесен до съда и спорното вземане да бъде установено със съдебно решение В тези случаи влизането в сила на съдебното решение, с което се установява вземането има характера на сбъдването на отлагателното условие, под което е направено прихващането и от този момент изявлението за това ще породи действие. Това действие обаче ще има обратна сила, което изрично е посочено в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД, съгласно която двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши, т. е. прихващането винаги има обратно действие, независимо от това дали се касае до прихващане с безспорно вземане или за такова със спорно вземане, което е поставено под условие, съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. Този извод следва както от граматическото, така и от систематическото тълкуване на разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД. За да настъпят последиците от прихващането вземането на прихващащия трябва да съществува както към момента, в който то може да се извърши, така и към момента на извършването на компенсаторното изявление, а когато последното е поставено под условие и към момента на сбъдването на условието. В случаите, когато при предявен иск ответникът по него направи възражение за прихващане на претендираното от ищеца вземане със свое вземане към ищеца съдът ще трябва да разгледа това възражение и да се произнесе по отношение на него. С това възражение ответникът твърди, че искът е неоснователен, тъй като вземането на ищеца, до размера на предявеното с възражението насрещно вземане, е погасено чрез извършено прихващане. При това в ГПК, освен правилото на чл. 298, ал. 4 от ГПК, не се съдържат специални правила по отношение на правото на прихващане и упражняването му, поради което приложение намират тези, установени с разпоредбите на чл. 103-чл. 105 от ЗЗД. От същите е видно, че решаващо за прихващането е изявлението на една от страните по реда на чл. 104, ал. 1 изр. 1 от ЗЗД, което е насочено към насрещната страна в правоотношението. С направеното в исковото производство възражение за прихващане това изявление не се променя от такова насочено към насрещната страна, в такова отправено до съда с искане последния да извърши прихващане. С оглед на това, съдът извършва проверка за това дали са били налице предпоставките за прихващане, осъществили ли са се те и към кой момент, като намери, че възражението е неоснователно ще уважи иска, а ако го намери за основателно ще отхвърли иска до размера на заявеното с възражението вземане. Затова произнасянето на съда се свежда до това дали е налице прихващане и до обявяване на последиците от същото. В този случай по силата на чл. 298, ал. 4 от ГПК решението ще се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на разрешеното с него възражение за прихващане. Със сила на пресъдено нещо се установява както съществуването на твърдяното от ответника вземане, както към момента на възникване на възможността за извършване на прихващането, така и към момента на извършване на изявлението за това, така и последващото му несъществуване поради това, че същото е погасено предвид осъщественото прихващане. В случаите, когато възражението за прихващане е направено под условие, а именно, ако съдът приеме за неоснователни останалите възражения на ответника срещу иска, то силата на присъдено нещо обхваща съществуването на вземането на ответника към момента на възникване на възможността за прихващане, така и към момента на сбъдването на условието по чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, а именно момента на приключване на устните състезания, но също така установява и несъществуването му поради обратното действие на прихващането. В случаите когато едно от двете вземания-това на ищеца и на ответника, или едно от двете е спорно, то трябва да се счита, че прихващането е предявено под предвиденото в разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД условие, при сбъдването на което настъпват предвидените в чл. 104, ал. 2 от ЗЗД последици. Условието е относимо към самото изявление, а не е искане до съда да извърши прихващането. В този случай постановяването на съдебното решение е условие за настъпване на погасителните последици на прихващането, но не е техен източник. Сбъдването на условието настъпва от момента на влизането на решението в сила. Същото обаче не създава ликвидност на вземането (като установено по основание и размер), като предпоставка за прихващането, а само я установява. Силата на присъдено нещо има само установително действие, в отношенията между страните, поради което от правилото на чл. 298, ал. 4 от ГПК не може да бъде направен извод, че прихващането настъпва със съдебното решение. Освен това правилото се прилага еднакво както за спорните, така и за безспорните вземания. По отношение на вторите компенсаторния ефект настъпва в момента по чл. 104, ал. 2 от ЗЗД и при липса посочено в чл. 298, ал. 4 от ГПК изключение не може да се приеме, че тази разпоредба предвижда друг момент за осъществяване на прихващането по отношение на спорните вземания. За да се счете, че при спорните вземания прихващането се извършва със съдебното решение то на същото трябва да бъде придадено конститутивно действие. За такова действие е необходима изрична законова разпоредба, каквато в случая не е налице, а с оглед на горното същото не може да бъде изведено и по тълкувателен път от разпоредбите на чл. 298, ал. 4 от ГПК и чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. От тълкуването на двете разпоредби не може да бъде направен извод както за това, че решението по възражението за прихващане има конститутивно действие, така и за това, че прихващането има действие от влизането на съдебното решение. Самото решение установява съществуването на вземането, не само към момента на приключване на устните състезания, а и с обратна сила към момента на възникването му, което означава, че и ликвидността на същото трябва да се счита установена към този момент. Вземането не може да придобие качеството ликвидност (като установено по основание и размер) въз основа на съдебното решение, тъй като то само установява вземането, но не е условие за това вземането за придобие определено правно качество. Последното означава да се придаде конститутивно действие на съдебното решение по възражението за прихващане, каквото законът не му е признал. Съдебното решение установява със сила на присъдено нещо съществуването на вземането не само към момента на приключване на устните състезания, но и към момента, в който същото е възникнало. Затова съдебното решение не е предпоставка за възникване на предвидените в чл. 103, ал. 1 от ЗЗД предпоставки за извършване на прихващането като от тази разпоредба не следва извод за това че решението по възражението за прихващане има конститутивно действие или за това че прихващането има действие от влизането на съдебното решение. С оглед на това във всички случаи прихващането поражда действие от предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД. Този извод следва и от това, че възражението за прихващане в исковия процес не води до спиране на погасителната давност по отношение на вземането на ответника. Съществува възможност тази давност да изтече по време на съдебното производство и това ще направи прихващането невъзможно, ако бъде прието, че прихващането поражда действие от момента на съдебното решение. Този извод обаче ще противоречи на разпоредбата на чл. 103, ал. 2 от ЗЗД, последиците от която не са поставени в зависимост от тава дали вземането на ответника е безспорно или е било предмет на производство по предявено в исковия процес възражение за прихващане. От изложеното следва, че направеното изявление за прихващане винаги има действие към предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД момент. Действието на прихващането се изразява с това, че двете насрещни вземания се погасяват до размера на по малкото. Обратното действие на прихващането води до това, че задължението на прихващащия се счита погасено към посочения момент. Това води до отпадане на отговорността на лицето за неизпълнение на задължението и за последиците от това неизпълнение. В случаите, когато отговорността е за забавено изпълнение, то прихващащият ще отговаря за забавата, ако същата е настъпила преди предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД момент, от момента на забавата, до момента, в който прихващането е породило действие. В този смисъл Решение № 103 от 01.08.2017 г. гр.д. № 61 323 / 2016 IV г.о. на ВКС. Както беше посочено по- горе съгласно чл. 103, ал. 2 ЗЗД прихващането се допуска и след като активното вземане е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността, тоест изискването е активното и пасивното вземане да са съществуващи към един определен период преди активното да е погасеното. Видно от приетото в цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване, прихващането се извършва при условия, че активното вземане е изискуемо и ликвидно, каквито не се поставят за пасивното вземане – достатъчно е същото да бъде изпълняемо. Що се отнася до действието на прихващането - то винаги настъпва с обратна сила, а именно от първия ден, в който е можело да се извърши - когато активното вземане е станало изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността на вземането на прихващащия - в процеса или извън него - е без значение за обратното действие на погасителния способ. Изложени са съображения, че изводът за обратното действие на прихващането произтича пряко от чл. 104, ал. 2 ЗЗД, който не разграничава извънсъдебното от съдебното прихващане, а такова разделяне не се прави и в чл. 298, ал. 4 ГПК. Допълнителен аргумент за обратното действие на погасителния способ произтича и от възможността да се прихване с погасено по давност вземане, когато пасивното вземане е възникнало преди да изтече давностният срок за вземането на прихващащия (чл. 103, ал. 2 ЗЗД). Посочено е, че ако се приеме, че при съдебното прихващане погасителният ефект настъпва с влизане в сила на решението, с което възражението е уважено, защото тогава се осъществява изискването за ликвидност на активното вземане, този момент трябва да се възприеме за наи–ранния, в който прихващането е могло да се извърши. При съдебно прихващане с активно вземане, което е погасено по давност още при въвеждане на възражението, влизането на решението в сила винаги ще следва по време момента на изтичане на давностния срок. Това обстоятелство би изключило всяка възможност за съдебно прихващане с погасено по давност вземане и поради това се намира в противоречие с чл. 103, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл Решение № 50160 от 13.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 1391/2021 г., II т. о. и Решение № 60170 от 23.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4918/2019 г., IV г. о. Правото на иск за имуществени и неимуществени вреди поради непозволено увреждане се поражда от датата на непозволеното увреждане и от тази дата започва да тече петгодишният давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. Изискуемостта на вземанията на ответника е настъпила с плащане на наемната цена по договорите за наем. За всяка отделна месечна вноска за наем, давностният срок започва да тече от момента на нейното заплащане, тъй като именно тогава настъпва имуществената вреда в патримониума на ответника. Съгласно чл. 103, ал. 2 от ЗЗД прихващането може да се извърши и след като вземането е погасено по давност, ако е било възможно да се извърши преди изтичането на давността. Това означава, че за да бъде прихващането допустимо, е достатъчно да е имало момент, в който двете вземания са съществували едновременно като ликвидни и изискуеми, преди за насрещното вземане (за наемите) да е изтекла 5-годишната давност. Заявеното от ответника възражение за прихващане е породило своето правно действие и вземанията на страните са се погасили до размера на по-малкото от тях. Погасителният ефект е настъпил към момента на възникване на вземането на ищеца. Въз основа на горното съдът приема, че вземането на ищеца по чл. 61, ал. 2 ЗЗД за сумата 1461,71 лева, представляваща припадащата се на „Г-т 2006" ЕООД част от заплатени от „Г-т-07" ЕООД суми за техническа поддръжка на административна сграда с адрес: гр. София, ул. „Александър Жендов" № 6 (високо тяло), за периода 01.04.2024 год. - 30.06.2024 г., е доказано по основание и размер. Същевременно, с оглед уважаването на възражението за прихващане с насрещно вземане на ответника в размер на 2000 лв., произтичащо от непозволено увреждане наемите , вземането на ищеца се погасява до размера на по-малкото от двете насрещни вземания, а именно - 538,29 лв – остатък от вземананито на ответника за наема за август 2019 г.. Поради това предявеният установителен иск следва да бъде отхвърлен като погасен чрез прихващане. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има ответникът, съответно ищецът следва да бъде осъден да му заплати сумата 400,00 лева за платено адвокатско възнаграждение за исковото производство. Предвид постановяването на настоящото решение след 01.01.2026 г. и съгласно чл. 4 ЗВЕРБ, сумите следва да бъдат присъдени в евро. Така мотивиран, съдът