Решение № 360 от 16.4.2026 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 3341/2025 г.

Производството е образувано по искова молба от К. Е. С. от ••••••••••••••••• против „Вивус.Бг“ ЕООД – гр. София - по искове по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че между него - като кредитополучател и ответника – като кредитодател, са сключени пет договора за потребителски кредит, а именно:

1. Договор за кредит № 9751950001 от 01.11.2021г., по силата на който кредитодателят се е задължил да предостави заемни средства в размер на 200 лв. на ищеца, а той се е задължил да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна лихва;

2. Договор за кредит № 9751950002 от 18.01.2022г., по силата на който кредитодателят се е задължил да предостави заемни средства в размер на 1300 лв. на ищеца, а той се е задължил да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна лихва. Видно от платежния документ, представен към исковата молба, усвоената главница била 1000 лв., а не 1300 лв., както е посочено в удостоверението;

3. Договор за кредит № 9751950003 от 04.08.2022г., по силата на който кредитодателят се е задължил да предостави заемни средства в размер на 400 лв. на ищеца, а той се е задължил да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна лихва;

4. Договор за кредит № 9751950004 от 02.09.2022г., по силата на който кредитодателят се е задължил да предостави заемни средства в размер на 900 лв. на ищеца, а той се е задължил да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна лихва;

5. Договор за кредит № 9751950005 от 08.09.2022г., по силата на който кредитодателят се е задължил да предостави заемни средства в размер на 1100 лв. на ищеца, а той се е задължил да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна лихва.

Всичките договори били сключени при условията на закона за електронния документи и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. При всеки от договорите бил уговорен годишен лихвен процент на заема от 40,99 % и годишен процент на разходите от 49,7 %. Съгласно Общите условия /ОУ/ към всеки от процесните договори за кредит, при удължаване на срока за връщане на съответния кредит със 7, 14 или 30 календарни дни над първоначално определения срок за връщане на кредита, се дължала „такса за удължаване“, съгласно тарифа на кредитора.

Процесните договори за заем били потребителски – страни по тях били потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП и се подчинявали на правилата на ЗПК и ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно. Действително приложеният във всяко от кредитните правоотношения годишен процент на разходите /ГПР/ бил различен от посочения в договорите - 49,7 %. Това било така, защото, съгласно всеки от договорите, се дължала „такса за бързо разглеждане“, уговорена в различен размер по всеки от договорите.

Според ОУ към договорите, опциите при сключване на договор за паричен заем били две: или избиране приоритетно разглеждане и плащане такса експресно разглеждане при разглеждане на заявката и получаване на становище до 15 минути след подаване на предложението за сключване на договор за заем или обикновена заявка без такса. Обикновената заявка означавало заемодателят да вземе становище в срок от 7 дни, поради което, при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок, заемателят винаги щял да е принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Кредитодателят, залагайки като клауза „такса за бързо разглеждане“ в договорите за потребителски кредити всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът, използвайки заблуждаваща търговска практика, създавал неравноправност, която го благоприятствала и увреждала кредитополучателя. С такава клауза в договорите ответното дружество целяло да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния ГПР, като това обстоятелство пораждало недействителност на целите договори, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК, във връзка с чл. 19 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водела до нищожност на договора. Това било така, защото ГПР включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Твърдяното се подкрепяло и от факта, че съгласно всеки от процесните договори за кредит, ищецът следвало да заплати „такса за бързо разглеждане“, която по всеки от тях се дължала пропорционално към всяка вноска по кредитите и била отразена в погасителните планове и представлявала неразделна част от договорите за кредит. Съгласно ОУ към договорите за кредит, „такса за бързо разглеждане“, предоставяла възможност кредитополучателят да заяви изрично бързо разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит, което гарантирало обработка на искането и предоставяне на отговор до 15 минути от изпращането му. Уредено било също, че когато искането за отпускане на кредит постъпи извън работното време на кредитора, в неработен ден или на официален празник, се допускало забавяне в обработката извън посочените 15 минути, но при всички случаи се гарантирало приоритетно разглеждане и ускорена процедура за отговор в срок до 2 часа от началото на първия следващ работен ден. За заявката на допълнителната незадължителна услуга за бързо разглеждане на искането за кредит,

кредитополучателят дължал такса за бързо разглеждане, която се изчислява спрямо сумата на кредита и срока на договора за кредит. Дължимата сума за тази допълнителна незадължителна услуга се сочела в специалните условия на договора за кредит и била включена в тарифа на кредитора, налична на началната страница. Уговореното възнаграждение под формата на „такса за бързо разглеждане“ се явявало разход по кредитите, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР – индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Този извод следвал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в който смисъл била и съдебната практика – така задължителните указания на СЕС дадени с Решение на Съда от 21.04.2016 година, по дело С 377/14, Ernst Georg Radlinger, Helena Radlingerova срещу Finway a. s., ECLI: EU: C:2016:283, при което по правилото на чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, се явявала нищожна. Поради невключването на това възнаграждение в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договорите на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това се счита, че всеки от процесните договори за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. В тази връзка, цитира съдебна практика по сходни казуси. Следвало да се посочи, че още при сключването на всеки от процесните договори е предвидена „такса за бързо разглеждане“. Включена по този начин към общо дължимите от ищеца суми по договорите, таксата на практика се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя. Тази клауза имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 от ЗЗП, като с нея се целяло неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга и същата представлявала скрит разход по всеки от договорите за кредит, който разход не е включен в ГПР и с прибавянето на сумата, процентът на разходите значително надхвърляла посочените в договорите стойности и потребителят се въвеждал в заблуждение. В заключение, посочените лихвени проценти във всеки от договорите - от 40.99 %, не отговаряли на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „такса за бързо разглеждане“ представлява част от отскъпяването на кредита. Уговорената клауза, с която се уговаряло възнаграждение за дължима „такса за бързо разглеждане“ от всеки от процесните договори се явявала недействителна. Разпоредбите на чл. 10а ЗПК давали възможност на кредитора да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги, във връзка с договора. Това били услуги, които нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж. Смята се, че таксата за бързо разглеждане на заявката за отпускане на кредит, представлява установено задължение на заемополучателя, свързано именно с усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за такса била уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установявала забрана за начисляване на такси и комисионни, свързани с усвояване и управление на кредита. За да е нищожна като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, тя следвало да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попадала в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП. С цитираните уговорки за дължима такса за бързо разглеждане по същество прехвърляла върху кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата институция по чл. 16 от ЗПК за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит. Нещо повече, в относимата уговорка на чл. 4.2. от ОУ се предвиждало, че срещу заплащане на сумата се гарантира "обработка" на искането до 15 минути от изпращането му, което неминуемо съставлявало дейност по отпускане и усвояване на кредита, обхванато от императивна забрана на цитираната разпоредба на ЗПК за начисляване на допълнителни такси и комисионни. Освен гореизложеното, конкретните престации, за които са начислени допълнителните такси били изцяло насочени към събирането на дълга и възможността за неговото увеличаване чрез отпускане на допълнителни суми, което се явявало изцяло в интерес на кредитора и се намирало в колизия със забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. С тази такса кредиторът се домогвал да набави допълнителни плащания извън предвидените в закона. Не се установявала конкретна услуга, която да е предоставена срещу дължимостта на посочената сума, още повече, че не е установена разликата между обикновеното и приоритетно разглеждане на документите. Освен горното, клаузата се явявала нищожна и поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост. Нещо повече, в относимата уговорка на чл. 4. 2. от ОУ се предвиждало, че срещу заплащане на сумата се гарантира бърза "обработка" на искането, което неминуемо съставлявало дейност по отпускане и усвояване на кредита, обхванато от императивна забрана на цитираната разпоредба на ЗПК за начисляване на допълнителни такси и комисионни. Цитира съдебна практика в подкрепа на становището си за недействителност на клаузата, уговаряща дължимост на „такса за бързо разглеждане“ по договори, сключени с кредитодател ответника в настоящото производство.

C оглед гореизложеното, моли да бъде прието, че предявените искове в настоящото производство са по чл. 55, ал. 1, пред. 1 от ЗЗД, а именно искове за връщане на платеното при начална липса на основание. Съгласно цитираната хипотеза, моли съдът да приеме, че за да са основателни предявените искове, следва да се установи, че плащането на претендираните суми е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договорите по чл. 22 ЗПК. Също така, следвало да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само можел, но и бил длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:- при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и други цитирани решения на ВКС - при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства.

С оглед гореизложеното, счита, че е заплатил, въпреки липсата на основание, суми по петте договора за потребителски кредит, представляващи възнаградителни лихви, такси за бързо разглеждане и други такси по договорите.

Моли съда, на основание чл. 55 от ЗЗД, да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумите /след изменение на размера на исковете в съдебно заседание/, както следва:

-по Договор за кредит № 9751950001 от 01.11.2021г. - 31,09 евро, представляващи лихва за забава в размер на 1,43 евро и такса „удължаване“ в размер на 29,65 евро;

-по Договор за кредит № 9751950002 от 18.01.2022г. - 329,28 евро, представляващи лихва за забава в размер на 10,24 евро, такса „удължаване“ в размер на 159,52 евро, договорна лихва в размер на 22,39 евро и такса за бързо разглеждане в размер на 137,13 евро;

-по Договор за кредит № 9751950003 от 04.08.2022г. – 57,03 евро /111,55 лв./;

-по Договор за кредит № 9751950004 от 02.09.2022г. - 110,44 евро, представляващи договорна лихва в размер на 15,50 евро и такса за бързо разглеждане в размер на 94,94 евро;

-по Договор за кредит № 9751950005 от 08.09.2022г. - 134,98 евро, представляващи договорна лихва в размер на 18,95 евро и такса за бързо разглеждане в размер на 116,03 евро.

Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който предявената искова претенция се счита за нередовна, недопустима и по същество неоснователна и недоказана. В депозираната искова молба се твърдяло, че ищецът е сключил с ответника пет договора за кредит, за периода от 2021г. до 2022г. Конкретното обстоятелството било установено, посредством удостоверения, издадени в полза на С., в които било посочено единствено, че ищецът няма задължения по съответния договор за кредит, както и какъв е бил общият размер на отпуснатата главница, но не и какви други задължения са били поети и на какво основание. Приложени били доказателства - платежни нареждания, без да се уточнява кое правоотношение обвързва всеки документ и без да е изчерпателно посочено какви суми са погасени с всяко плащане по пера, не било посочено какво представляват уж надплатените суми и какво ги прави подлежащи на възстановяване. На практика бил заведен иск с неясен предмет, а по-обстойна проверка установявала, че приложените към исковата молба доказателства са недостатъчни да се установи, че в действителност ищецът е сключил договори, по силата на които е поел задължения за плащане на „лихви“ и „такси“, както и че заплатените суми представляват именно такива вземания. Това означавало, че не може да се приеме, че искът е допустим - голите твърдения за уговорени между страните такси в неуточнен размер и представеното в исковата молба тълкуване на закона били крайно недостатъчни, за да се направи обосновано предположение, че твърденията на ищеца са вероятно възникнали, тъй като те не били доказани по никакъв начин. Предвид липсата на ясни твърдения, смята, че ищецът на практика направил опит да отстрани нередовностите чрез процесуално бездействие и изместване на доказателствената тежест, с цел по изкуствен начин /без да се излага основателно обяснение защо ищецът да не може да представи доказателства със собствени усилия/, чрез съдействието на съдебния състав, да принуди ответната страна да доказва претенцията по основание и размер, при злоупотреба със съдопроизводствените правила и правилата за разпределение на доказателствената тежест. Намира подобни действия за абсолютно нередовни, недопустими и злоупотребяващи не само с процесуалните права на ищеца, но и с тези на ответника. След като ищецът твърдял, че в цитираните правоотношения били уговорени задължения в негова тежест, то логично било да се предположи, че е в състояние да докаже твърдението си, без да се задължава ответника да представя каквато и да е информация. Ищецът следвало да може да заяви ясно и изчерпателно какви задължения са поети със всяко правоотношение, както и каква част от тях са погасени в условията на неоснователно обогатяване. На следващо място смята, че депозираната от ищеца искова молба страда от пороци, които я правят нередовна, тъй като същата не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК. Ищецът не бил представил ясно и изчерпателно изложение на обстоятелствата, на които се основава иска му, както и не били индивидуализирани достатъчно ясно претендираните суми. Исковата молба била нередовна, поради непосочване на фактическото основание, от което произтича всяко едно вземане, както и вътрешно противоречива. Тези пороци на исковата молба, водещи до нейната нередовност /която не е поправена от ищеца/, се отразявали върху възможността на ответника да отправи всички свои възражения в производството. При това положение, за ответника ставало изключително трудно да организира защитата си и да наведе всички аргументи в защита на своята позиция, тъй като липсвала яснота в какво се изразява претенцията на ищеца. Ответникът рискувал пропускането на преклузивни срокове, закрепени в закона, за отправяне на възражения, вследствие поведението на ищцовата страна, неясните твърдения на последната. Подобна ситуация била в противоречие с фундаментални принципи на гражданския процес, включително с принципа за равенство на страните по чл. 9 от ГПК. При подобна неконкретизирана претенция, в случай че същата се счетяла за редовна, ответникът би бил обективно възпрепятстван да се защитава с всички предоставени му по силата на закона правни средства и способи. Не следвало да бъде допускан до съдебно разглеждане иск с изцяло спекулативен и недобросъвестен характер, формулиран в нарушение на правилата на гражданския процес и процесуална практика. Искът съдържал единствено общи твърдения, без да са посочени каквито и да е обосноваващи касателно фактическата обстановка твърдения. По същество, доказателствените искания се явявали неоснователни и недопустими, тъй като касаели факти и обстоятелства и минимално изискуемо съдържание, което е необходимо да бъде изложено пред съда за преценка за редовност и допустимост на иска и провеждане на съдебно дирене в открито съдебно заседание. Само по себе си, заявлението за плащане на сума без основание не било достатъчно да се извърши преценка за редовност и допустимост на иска, тъй като твърдението следвало да се обвърже с конкретни, в случая писмени доказателства, от които да е видно, че такива задължения в действителност са възникнали. Съгласно императивно установените процесуални правила, всяка искова молба трябвало да бъде подкрепена с доказателства, от които да е видно, че твърдените факти са реални и подлежащи на установяване в процеса. В случая това изискване било напълно пренебрегнато и не било изпълнено. Фактът на приложени квитанции не бил достатъчен за установяване на основателност на исковата претенция и не установявал твърдението на ищеца, че задълженията в неуточнен размер, в действителност са възникнали и че с представените по делото платежно нареждане са погасени именно твърдените от ищеца задължения, от където следвало, че е невъзможно съдът да направи преценка за допустимост на осъдителния иск, респективно проверка на интереса. Ето защо, моли исковата молба да бъде оставена без движение и на ищеца да бъдат дадени указания за отстраняване на констатираните нередовности, а при неизпълнение - да я върне като недопустима и да прекрати съдебното производство. Воден от начина, по който е предявен иска, не било ясно нито в какво точно се състои претендираното право, нито по какъв начин се обосновава правният интерес от водене на настоящото дело. Искът бил формулиран твърде абстрактно, без да се индивидуализира, нито основанието, нито предметът на спорното правоотношение. Това се явявало в противоречие с изискванията на процесуалния закон, според който, съдът разглеждал само конкретни правни спорове, при наличие на правен интерес. В настоящия случай, правният интерес не бил изведен и обоснован, поради което, съдът нямал основание да разглежда спора по същество. Недопустим бил иск, който не почивал на конкретни, индивидуализирани и подкрепени с доказателства фактически твърдения и който не давал възможност на ответника да изгради адекватна защита. В случая, освен факта на плащане, довел до неоснователно обогатяване, следвало да се установи по безспорен начин и че в тежест на ищеца са възникнали задължения за плащане на суми по нищожни клаузи и/или договори. Намира за недопустимо тези нередовности да бъдат отстранявани, посредством въвеждане на иска за разглеждане и произнасяне по същество. Твърди се, че в открито съдебно заседание може да се уточнят фактическите твърдения на ищеца, но това предпоставяло исковата молба да съдържа минимум необходими факти от основанието на иска, т.е. следвало да е налице редовен и допустим иск, какъвто тук липсвал, тъй като не е достатъчно излагането на голи твърдения. Така на практика ищецът и неговия процесуален представител търсели неправомерно валидиране на нередовно и недопустимо предявен иск, който обаче не се основавал на реално осъществили се в обективната действителност факти и обстоятелства. ВКС приемало, че указанията и съдействието, които давал съда, следвало да се извършват в рамките, поставени с разпоредбите на чл. 7, ал. 1, чл. 8, ал. 2 и 3 ГПК и при съблюдаване изискванията на чл. 9 за равни възможности на страните да упражняват предоставените им права и чл. 10 като съдейства на страните за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото. Оказваното съдействие на страните по посочените разпоредби трябвало да има адресат и двете страни по спора, а не едната да е в привилегировано положение спрямо противната. В случая, ако се приемело, че претенцията е редовна и допустима, щяло да се стигне до нарушаване на принципа, заложен в чл. 9 ГПК. Въз основа на спекулативно посочени факти ищецът на практика молел съда да му укаже съдействие за произнасяне по основателността на иска по същество. С провеждане на последващи

съдопроизводствени действия, съдът би се превърнал в помощник само на едната страна по делото, което накърнявало изискването за равни възможности за упражняване на предоставените права. Индивидуализацията и доказването на спорното право било задължение на ищцовата страна, чрез посочване на основанието и петитума на иска, които задължително следвало да почиват на конкретни доказателства, като при липса на такива не можел да се уточни предмета на делото, а исковият процес нямало да може да се развие. Затова и нередовната искова молба, т.е. такава, която не сочи доказателства, касателно предмета на делото, подлежала на връщане. Констатираните нередовности не можело да се отстраняват посредством процесуални похвати, приложими във фазата на съдебното дирене, още повече такива, които изисквали ответната страна да подпомага дейността на ищеца по установяване и индивидуализиране на иска. В процесния случай, от представените доказателства, можело да се направи обосновано предположение, че ищецът е сключил пет на брой договора за кредит с обща стойност на главниците - 3900 лева, както и че за периодът на тяхното действие са наредени суми за общо 2187,55 лева. Ето защо, освен лишена от интерес, намира исковата претенция по същество за неоснователна и недоказана и моли, в случай че искът бъде допуснат за разглеждане в открито съдебно заседание, последният да бъде отхвърлен изцяло. Въз основа на гореизложените съображения относно основателността на иска, моли да бъде оставен депозирания от К. Е. С. осъдителен иск без движение, като съдът даде указания на ищеца да посочи ясно и изчерпателно какви задължения са възникнали в негова тежест по всеки договор, какъв е размерът на заплатеното и как е установено заявеното в исковата молба нарушение, довело до неоснователно обогатяване, като се укаже да представи и съответните доказателства, с цел да може съдът да извърши проверка за редовност и допустимост на основание реално възникнали факти, а не голи твърдения. Моли да бъде върната исковата молба като нередовна и недопустима, а ако искът бъде допуснат за разглеждане, то съдът да се произнесе с решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове, като неоснователни и недоказани. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираните съдебни разноски.

В първото съдебно заседание ищецът чрез пълномощника си моли да се уважат предявените искове, претендира разноски.

Ответното дружество не изпраща представител, с постъпила от пълномощника му молба моли исковете да се отхвърлят, претендира разноски, възразява за прекомерност на претендирания от адвоката на ищеца хонорар, както и моли да бъде съобразено, при определяне справедлив размер на разноските, че дружеството е предоставило на вещото лице всички необходими документи за изготвяне на заключението.

Съдът, като взе предвид събраните по доказателства, становищата и доводите на страните, намери за установено следното:

По делото не се спори, установява се и от представените доказателства /удостоверения/, че между ищеца, в качеството му на кредитополучател, и ответника, в качеството на кредитодател, са сключени пет договора за потребителски кредит:

1. Договор № 9751950001 от 01.11.2021г. за сумата от 200 лв.;

2. Договор № 9751950002 от 18.01.2022г. за сумата от 1300 лв.;

3. Договор № 9751950003 от 04.08.2022г. за сумата от 400 лв.;

4. Договор № 9751950004 от 02.09.2022г. за сумата от 900 лв.;

5. Договор № 9751950005 от 08.09.2022г. за сумата от 1100 лв.

От заключението на приетата по делото съдебносчитоводна експертиза, което съдът кредитира, като компетентно, обосновано и неоспорено от страните, се установява, че ГПР по процесните договори е 49,7 %, като в него е включена само възнаградителната лихва.

Договор за кредит № 9751950001 от 01.11.2021г. е с размер на кредита 200 лв., срок на кредита 3 месеца, фиксиран годишен лихвен процент 40,97 %, няма начислена „такса за бързо разглеждане“, има начислена „такса удължаване“ в размер на 58 лв. /на месец 19,33 лв./. При включване на „такса удължаване“ в ГПР се получава ГПР в размер на 561,94 %.

Общата заплатена по договора сума е 260,80 лв., като от тях е погасена главница 200 лв., лихва за забава 2,80 лв. и „такса удължаване“ 58 лв.;

Договор за кредит № 9751950002 от 18.01.2022г. е с размер на кредита 1300 лв., срок на кредита 2 месеца, фиксиран годишен лихвен процент 40,97 %, има начислена „такса за бързо разглеждане“ в размер на 268,20 лв. /на месец по 134,10 лв./ и начислена „такса удължаване“ в размер на 312 лв. При включване на „такса за бързо разглеждане“ в ГПР, се получава ГПР в размер на 541,66 %.

Общата заплатена по договора сума е 1944,01 лв., като от тях е погасена главница 1300 лв., договорна лихва 43,79 лв., „такса за бързо разглеждане“ 268,20 лв., „такса удължаване“ 312 лв. и лихва за забава 20,02 лв.

Договор за кредит № 9751950003 от 04.08.2022г. е с размер на кредита 400 лв., срок на кредита 1 месец, фиксиран годишен лихвен процент 40,97 %, има начислена „такса за бързо разглеждане“ в размер на 98,52 лв. При включване на „такса за бързо разглеждане“ в ГПР, се получава ГПР в размер на 1842,46 %.

Общата заплатена по договора сума е 511,55 лв., като от тях е погасена главница 400 лв., договорна лихва 13,48 лв., „такса за бързо разглеждане“ 98,52 лв.;

Договор за кредит № 9751950004 от 02.09.2022г. е с размер на кредита 900 лв., срок на кредита 1 месец, фиксиран годишен лихвен процент 40,97 %, има начислена „такса за бързо разглеждане“ в размер на 185,68 лв. При включване на „такса за бързо разглеждане“ в ГПР, се получава ГПР в размер на 1227,31 %.

Общата заплатена по договора сума е 1116 лв., като от тях е погасена главница 900 лв., договорна лихва 30,32 лв., „такса за бързо разглеждане“ 185,68 лв.

Договор за кредит № 9751950005 от 08.09.2022г. е с размер на кредита 1100 лв., срок на кредита 1 месец, фиксиран годишен лихвен процент 40,97 %, има начислена „такса за бързо разглеждане“ в размер на 226,94 лв. При включване на „такса за бързо разглеждане“ в ГПР, се получава ГПР в размер на 1227,30 %.

Общата заплатена по договора сума е 1364 лв., като от тях е погасена главница 1100 лв., договорна лихва 37,06 лв., „такса за бързо разглеждане“ 226,94 лв.

Не е спорно по делото, че между страните са възникнали правоотношения по договори за потребителски кредит, както и че ищецът е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, поради което за валидност на договорите и последиците им приложение намират изискванията на ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са уредени в чл. 23 от ЗПК – отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 11 ал. 1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Видът на разходите, от които се формира ГПР, са посочени в чл. 19, ал. 1 от ЗПК, а именно: настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Процесните договори за кредит формално отговарят на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в тях е посочен ГПР от 49,7 %. Така посоченият размер обаче не съответстват на действителния, съобразно поетите от потребителя задължения – за заплащане на „такса за бързо разглеждане“ и „такса удължаване“. Ответникът сочи /с подадената молба/, че поисканата услуга, респ. поемането на задължение за заплащане на „такса бързо разглеждане“ за нея е гарантирала на ищеца разглеждане на платежоспособността му в рамките на 15-минутен срок, вместо стандартния 7-дневен срок и че заявката на такава услуга не е предвидена като задължително условие за получаване на заявената сума. Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл. 10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана, съгласно сочения текст, да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Съдът счита, че в случая не е налице допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а ал. 1 от ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които са извън основната престация на заемодателя, съдържаща се в облигационното отношение, възникнало в резултат на договора, а именно отпускане на заема и неговото администриране. Посочените услуги, в случая „такса за бързо разглеждане“ и „такса удължаване“ са свързани с усвояването и управлението на кредита. Обикновената заявка означава заемодателят да вземе становище в срок от 7 дни, поради което при необходимост от разглеждане на заявката в по- кратък срок, заемателят винаги ще е принуден да избере опция приоритетно разглеждане, като начисляваната такса е в размер над 20 % от главницата по договорите. Следователно клаузите заобикалят изискванията на чл. 10 ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, поради което са нищожни, съгласно чл. 21 ал. 1 от ЗПК. Съдът намира, че изключването на допълнителните услуги от ГПР представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като начисляването и събирането на възнаграждения за допълнителни услуги не представлява плащане за услуги, а всъщност представляват прикрити разходи по кредита. В резултат ГПР по договорите не съответства на действителния такъв, определен, съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита, като при включването в ГПР на посочените такси, размерът на разходите нараства. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Предвид изложеното, процесните договори за потребителски кредит не отговарят на изискванията на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 от ЗПК.

Предвид изложеното, съдът намира, че процесните договори за потребителски кредит са недействителни на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Предвид установената недействителност на процесните договори за потребителски кредит, както и с оглед правилото на чл. 23 от ЗПК, съдът намира, че за ответника не е налице основание за задържане на платените по договорите суми над чистата стойност на предоставените в заем средства. Следователно, исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД се явяват основателни и като такива следва да бъдат уважени, съгласно допуснатото изменение, според заключението на съдебносчетоводната експертиза.

С оглед изхода на делото, в полза на ищеца следва да се присъдят направените от него разноски за държавна такса и възнаграждение за вещо лице – в размер на общо 377,82 евро.

Пълномощникът на ищеца е поскал определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение, при условията на чл. 38 от ЗАдв – пълномощно на адвоката и договор за правна защита и съдействие, в който е обективирано изявление, че договореното възнаграждение е съгласно чл. 38 ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда, с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото /в този смисъл определение № 1001/06.03.2024г. на ВКС по ч.гр.д. № 553/2024г., III г.о., определение № 563 от 11.03.2024г. на ВКС по ч.т.д. № 188/2024г., II т. о. и др./. При определяне на адвокатското възнаграждение не е определящ единствено механичният сбор от исковете и от цената им, както и цената на всеки един от исковете. В конкретния случай са предявени пет осъдителни иска, с неголям общ материален интерес, по които има установена съдебна практика и доказването по които се припокрива, делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, приключило е в две съдебни заседания, като процесуален представител на ищеца се е явил в едното от тях. Съобразявайки тези обстоятелства от една страна, а от друга, че съединяването на искове само по себе си повишава сложността на делото, съдът намира, че в полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 491 евро с ДДС.

Воден от горното