Решение № 3704 от 15.11.2024 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 752/2019 г.

Съгласно чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ, заинтересовани страни да атакуват издадено разрешение за строеж в случаите на нов строеж, пристрояване или надстрояване на заварен строеж са възложителят, собствениците и носителите на ограничени вещни права в поземления имот, лицето, което има право да строи в чужд имот по силата на специален закон, а в случаите на строежи в [жк], ал. 1 - възложителят и собственикът на земята. Настоящият съдебен състав намира, че в процесния случай безспорно се установява от приложените по делото писмени доказателства, че първоначалните оспорващи Е. Д. и Д. Д., респ. след смъртта на последния в хода на съдебния процес, конституираните му наследници по закон – низходящите му – К. Д. и В. П., притежават качеството на заинтересовани лица по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ, тъй като притежават собственост върху самостоятелен обект - Жилище- апартамент, на първи етаж, находящ се в жилищен комплекс, на [улица], [населено място], ведно със съответните проценти /15. 21/ ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж от жилищния блок, построен в УПИ-VI-112, пл. № 112, кв. 21 по плана на [населено място], в който [УПИ], кв. 21, с оспореното разрешение за строеж на Л. А. е разрешено процесното строителство. Ето защо, като заинтересовани лица, са активно легитимиран да оспорят Разрешение за строеж № 38/ 12.06.2019г. издадено от Главния архитект на [община], ведно с одобрените към него инвестиционни проекти, респ. и актовете за поправката им, издадени по реда на чл. 62, ал. 2 от АПК - Заповед № 13/ 18.07.2019г. и Заповед № 5/ 16.03.2020г., и двете издадени от Главния архитект на [община].

Следва да се приеме, че е налице и подадена жалба срещу оспорените актове в преклузивния 14- дневен срок по чл. 215, ал. 1 от ЗУТ, поради следните съображения.

Съобразно приложимата редакция на нормата на чл. 215, ал. 1 от ЗУТ, индивидуалните административни актове по този закон, отказите за издаването им и административните актове, с които те са отменени или оставени в сила, могат да се обжалват пред съответния административен съд по местонахождението на недвижимия имот. Съгласно специалната норма на чл. 149, ал. 1 от АПК /досежно разрешенията за строеж/ за издаденото разрешение за строеж или за отказа да се издаде такова разрешение се съобщава на заинтересуваните лица при условията и по реда на АПК.

В процесния казус, ответникът се позовава на извършено съобщаване на разрешението за строеж по два процесуални реда - и по чл. 61, ал. 3 от АПК /отм., но действащ до 18.09.2023г./ и по реда чл. 18а, ал. 9 от АПК /в сила от 19.09.2023г./, като всеки един от тях ще следва да бъде разгледан по- долу.

АПК, в приложимата редакция на нормата на чл. 61, която урежда съобщаването на административните актове към датата на издаването им – 12.06.2019г. /ДВ, бр. 27/ 2014г., в сила от 25.03.2014г./ предвижда, че: /ал. 1/ Административният акт, съответно отказът да се издаде акт, се съобщава в тридневен срок от издаването му на всички заинтересовани лица, включително на тези, които не са участвали в производството; /ал. 2/ Съобщаването може да се извърши чрез устно уведомяване за съдържанието на акта, което се удостоверява с подпис на извършилото го длъжностно лице, или чрез отправяне на писмено съобщение, включително чрез електронна поща или факс, ако страната е посочила такива; /ал. 3/ Когато адресът на някое от заинтересованите лица не е известен или то не е намерено на посочения от него адрес, съобщението се поставя на таблото за обявления, в Интернет страницата на съответния орган или се оповестява по друг обичаен начин.

Разпоредбата на чл. 61, ал. 2 от АПК /цитираната редакция на нормата, ДВ, бр. 27/ 2014г./, регламентира способите за връчване на акта като между тях е и писмено съобщение. Законодателят не е регламентирал изрично възможността писменото съобщение да бъде връчено чрез пощенски оператор по смисъла на чл. 18, ал. 1 от Закона за пощенските услуги /ЗПУ/, но от езиковото, в частност синтактичното, и от логическото тълкуване е видно, че законодателят е предоставил на органа възможността да избере най- подходящия начин за връчване на писменото съобщение. Употребата на израза “включително чрез“ сочи на примерно изброяване като законодателят изрично е искал да е ясно, че и посочените два способа са начин на връчване на писмено съобщение, без при това да са единствените. С оглед на това връчването на писмено съобщение чрез пощенски оператор е законен способ за съобщаване на индивидуален административен акт. За да бъде обаче този способ валиден, т.е. за да породи правни последици, е необходимо връчването чрез него да е в съответствие с правилата, установени за извършване на пощенската услуга – приемане, пренасяне и доставяне на вътрешни и международни пощенски пратки по смисъла на чл. 34, ал. 1, т. 1 от ЗПУ. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПУ пощенските оператори, при осъществяване на дейността, задължително прилагат общи условия на договора с потребителите, по които становище е дала Комисията за защита на потребителите и които са съгласувани с Комисията за регулиране на съобщенията. В тези общи условия /ОУ/, с оглед на чл. 21, ал. 2 от ЗПУ, са регламентирани и срока, и условията за доставяне на пощенските пратки. Видно от Общите условия на договора с потребителите на универсалната пощенска услуга и пощенски парични преводи, извършвани от “Български пощи“ ЕАД /чрез който пощенски оператор са изпратени процесните две пратки, адресирани до Е. Д. и Д. Д./, достъпни на адрес: https: //www.bgpost.bg/bg/190- т. 44, б. “а“, препоръчаните пощенски пратки, каквито са и процесните /л. 45 и 46 от делото/, чрез които са изпратени писмените съобщения за издаденото Разрешение за строеж № 38/ 12.06.2019г. от Главния архитект на [община], ведно с одобрените към него инвестиционни проекти, се доставят лично на получателя на адреса срещу подпис като за юридическите лица доставката е на посочения на пратката адрес в деловодството или на упълномощен служител. Съгласно б. “б“, когато пратката не може да бъде доставена на адреса поради отсъствие на получателя, в пощенската кутия се оставя писмено служебно известие с покана получателят да се яви за получаване на пратката в пощенската станция като при неявяване в срок от десет календарни дни се изпраща второ писмено служебно известие. Съгласно т. 53 пощенските пратки, които не могат да бъдат доставени поради това, че: не са потърсени в определения срок; получателите отказват да ги получат; заминали са на неизвестен адрес; непознати са на посочения адрес или са починали; посоченият адрес е недостатъчен или не съществува, се връщат веднага на подателя. От така установения начин на доставяне на пощенските пратки е безспорно, че отбелязването в известията за доставяне /обратни разписки/ е, че пощенските пратки не са връчени, защото всяко едно двете търсени лица – Е. Д. и Д. Д. “отсъства“ от адреса си /подобно е отбелязването в оформеното известие образец 250 – л. 629 от делото. За да е допустимо приложението на визирания в чл. 61, ал. 3 от АПК способ за връчване: 1. чрез поставяне на таблото за обявления; 2. чрез съобщение на интернет страницата на органа; 3. по друг обичаен начин, е необходимо първо, органът да е изчерпал възможността за съобщаване на акта чрез способите по чл. 61, ал. 2 от АПК и второ, да е налице една от двете изрично регламентирани в разпоредбата предпоставки - адресът на лицето да не е известен или то да не е намерено на посочения от него адрес. Връщането от пощенския оператор на известията за доставяне с отбелязване, че съобщенията не са връчени, защото лицето “отсъства“ /впрочем и без да е ясно точно кога – кой конкретен ден е извършено това посещение на адреса, което не се установи и от разпита на свидетелите, вкл. пощенския служител, оформил процесните две разписки – известия образец 250, свид. Я. Г./ не значи, че лицето не е намерено на адреса по смисъла на чл. 61, ал. 3 от АПК. Никой няма законово задължение да бъде по всяко време на денонощието на посочения за комуникация адрес и именно поради това в Общите условия на пощенския оператор е предвидено задължението, при невъзможност за връчване по правилата, да се оставя служебно известие. Но невръчване поради непотърсено съобщение в срок значи единствено, че поради отсъствие на получателя пратката не е могла да бъде доставена, т.е. причина за неосъществяване на доставката е само моментната липса на получателя, която не значи, че изобщо не може да бъде намерен на адреса. Още повече, в случая, че видно от доказателствата по делото, на тази адрес, същите лица са получавали съобщения, било лично, било чрез пълномощник. Едва тогава, когато пощенската пратка не е потърсена в определения срок и пощенският оператор я е върнал на подателя, т.е. на органа, последният е длъжен или да повтори избрания способ за съобщаване чрез пощенски оператор, или да използва други способи за връчване на съобщението по смисъла на чл. 61, ал. 2 от АПК. Съобщаването на индивидуалния административен акт по реда на чл. 61, ал. 3 от АПК е изключение от установения принцип на съобщаване в ал. 2, който гарантира реалното предаване на съобщението на неговия адресат и с оглед на това разпоредбата на ал. 3 може да се тълкува само stricto senso. Тъй като установеният в ал. 3 начин на съобщаване е правна фикция, разпоредбата на това основание, може да се тълкува само stricto senso. Ето защо в случая, няма как да се приеме, че като е посетен еднократно адреса на оспорващите /което и както се посочи е неясно точно кога е станало и как е установено че лицата отсъстват/, без да се остави съобщение в пощенската им кутия за явяване /покана/ за получаване на пратките в съответната пощенска станция, в 10- дневен срок от оставяне на съобщението /поканата/, без да е изпратено изискваното от цитираната по- горе норма от ОУ, второ писмено служебно известие, без наличието на данни за извършени други посещения и без да са налице изключенията по т. 53 от ОУ, като е преминал към способ за съобщаване на акта по чл. 61, ал. 3 АПК – чрез съобщение в интернет страницата си, без да са налице предпоставките за това, адм. орган е допуснал съществено нарушение на правилата за съобщаване, което е опорочило извършеното съобщаване и то не е породило исканото правно действие – не е поставило началото на теченето на срока за оспорване на акта, и поради това, следва да се приеме, че подадената жалба директно в съда, срещу него на 23.07.2019г. от двамата оспорващи, чрез проц. им представител – адв. З., преупълномощена от дъщеря им – пълномощника В. П., е в срок. В този смисъл и направеното от страна на оспорващите оспорване по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК вр. чл. 144 от АПК, на известието обр. 250, е основателно. Останалите актове – двете заповеди за поправка на разрешението за строеж пък въобще не са съобщавани на адресатите им.

Този извод не се променя от факта, че с нотариално заверено пълномощно от 19.06.2019г. на Консулството на Република България в Л. А., оспорващите Д. Д. и Е. Д., са упълномощили дъщеря си – В. П. да ги представлява пред компетентните органи навсякъде където е необходимо във връзка с подаването на жалба и наемане на адвокат относно жилище, апартамент, намиращ се на [улица], поради незаконен строеж под тяхната тераса, вкл. с правото да внесе жалба в О. С. и да получава документи, във връзка с подаването на жалбата. Никъде от съдържанието на соченото пълномощно няма данни, към датата на удостоверяването на подписите под него – 19.06.2019г. упълномощителите да са знаели за издадения в полза на Л. А. акт /разрешение за строеж/, като показателни в това отношение са и сравнително общите и малко по- абстрактни използвани изрази, които при наличието на известност за конкретния издаден акт, очевидно не биха били използвани. А досежно довода на заинт. страни – А., че Д. са знаели за образуваното производство по издаване на разрешение за строеж, също не дават данни в друга насока, защото знанието за висящност на дадено адм. производство не може да се приравни нито на знание как ще завърши то, нито кога, още повече с какъв акт, за да се е погасило правото им, без да им е съобщен акта, да го оспорят пред съда по предвидения в закона ред.

Изцяло пък неприложимо за казуса е извършеното съобщаване на разрешението за строеж по реда на чл. 18а, ал. 9 от АПК. Нормата на чл. 18а от АПК е нова, обн. ДВ, бр. 77/ 2018г., в сила от 19.09.2023г. Съгласно чл. 18а, ал. 9 от АПК когато страната не може да бъде намерена на адреса и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, съобщаването се извършва чрез залепване на уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп - на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, съобщението се пуска и в нея. В съобщението се посочва, че документите или книжата са оставени в канцеларията на органа или на съда и могат да се получат в едноседмичен срок. Документите или книжата се смятат за връчени с изтичането на срока за получаването им от канцеларията на органа или на съда. Съгласно чл. 18а, ал. 10 от АПК, когато съобщаването в производството пред административния орган не може да бъде извършено по реда на предходните алинеи, съобщението се поставя на таблото за обявления или в Интернет страницата на съответния орган за срок, не по- кратък от 7 дни, след изтичането на който, съобщението се смята за връчено. Следователно, след като цялата норма на чл. 18а от АПК, в т.ч. и ал. 9 и 10 от същата, не са били част от действащото право, към датата на извършване на съобщаването на акта по този процесуален ред – 25.06.2019г., то същите нямат никакво правно значение и не могат да доведат също до извод за надлежно съобщаване на съответния акт, респ. да поставят началото на течене на срока за оспорването му.

Неоснователно е и поддържаното друго основание от заинт. стр. Л. А. и К. А., чрез проц. им представители, за недопустимост на подадената жалба, поради липсата на годен административен акт за оспорване, което обстоятелство се извежда от факта, че оспореното разрешение за строеж е практически реализирано, като е и издадено за строежа Удостоверение за въвеждане в експлоатация № 17/ 23.12.2019г. от Главния архитект на [община] /което макар да не е представено по делото като нарочен писмен документ е служебно известно на съдебния състав, а е и безспорно в отношенията между страните, обсъждано е и от приобщените две комплексни експертизи/.

Принципно е вярна тази поддържана теза, че след издаването на удостоверението за въвеждане в експлоатация на строежа, което удостоверява надлежното реализиране на разрешеното строителство, отпада действието на разрешението за строеж, т.е. то престава да съществува като индивидуален административен акт. Тази постановка обаче е приложима в хипотезата, тогава когато към датата на издаване на Удостоверението за въвеждане в експлоатация на обекта, има реализирано строителство по един стабилен, влязъл в сила и неоспорен адм. акт. В случая нещата изобщо не са такива. След като на 23.07.2019г. вече е инициирано нарочно съдебно производство срещу издаденото от Главния архитект на [община], Разрешение за строеж № 38/ 12.06.2019г. и одобрени проекти към него, и той е уведомен за този факт, като даже е депозирал по делото нарочен писмен отговор, постъпил в съда на 09.08.2019г., с изх. № от 08.08.2019 г. /макар и без данни за точното съобщаване на деня на образуваното съдебно производство/ то от този момент насетне, за него не е съществувала правната възможност, законосъобразно, в съответствие с принципите на законност по чл. 4 от АПК, истинност по чл. 7 от АПК и достъпност, публичност и прозрачност по чл. 12 от АПК, изобщо да пристъпи към издаване на акт с подобно съдържание. Това е така, тъй като вече законосъобразността на предхождащия го акт – разрешението за строеж и одобрените проекти към него, въпреки продължаващото строителство, очевидно и по време на съдебното производство, след подаване на жалбата от страна на Д., за да е завършило същото към 23.12.2019г.- датата на издаване на удостоверението за въвеждане в експлоатация /по никакъв начин несанкционирано и пасивно наблюдавано от страна на органите по ТСУ на [община]/ не може да доведе до издаването на валидно удостоверение за въвеждане в експлоатация на обекта, а оттам и до извод за недопустимост на настоящото съдебно производство. Няма спор, че разрешението за строеж е конститутивен /разпоредителен/ административен акт, който създава правото да се изгради определен обект и това право се погасява с упражняването му. С изчерпването на конститутивното си действие разрешението за строеж продължава да съществува в правния мир като административен акт от категорията на декларативните – въпреки че правото на строеж е вече осъществено, той обективира волеизявлението за признаване на правото, т.е. притежава белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 2 от АПК – годен предмет на съдебен контрол по чл. 215 от ЗУТ. Приемането на противното, освен че противоречи на целта на ЗУТ да не се допуска незаконно строителство, би открило възможността всеки незаконосъобразен административен акт да бъде саниран с факта на изпълнението си. Нещо повече, към настоящия момент, на съдебния състав, е служебно известно и произнасянето на друг съдебен състав на Административен съд – гр. [област] по адм. д. № 413/ 2024г. по описа на съда – Решение № 3216/ 21.10.2024г. пост. по посоченото дело /макар и невлязло в сила към момента/, с което по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – [населено място], съдът е обявил нищожността на Удостоверение № 17/ 23.12.2019г. за въвеждане в експлоатация на строеж “Едноетажна сграда - обект за търговия и услуги“, находящ се в [УПИ], кв. 21 по плана на [населено място], [община], издадено от Главния архитект на [община], с възложител - Л. Л. А., който съдебен състав е възприел, че посоченият акт страда от такива радикални, тежки и основни недостатъци, които се отнасят до изначалната липса на предпоставките за издаването му – липса на основания изобщо за проверка съответствието на строежа с Разрешението за строеж и одобрените инвестиционни проекти, тъй като същите не са влезли в сила, т.е. не се ползват със стабилитета на административните актове, поради което го е прогласил за нищожно. Предвид посоченото, факта на издаване на обявеното за нищожно Удостоверение № 17/ 23.12.2019г. за въвеждане в експлоатация на строежа, не може да обуслови в никакъв случай, извод за недопустимост на процесната жалба.

С оглед всичко гореизложено, съдът счита, че подадената жалба е процесуално допустима, като подадена в срок, срещу адм. актове, годни да са предмет на съдебен контрол, и от надлежни страни, разполагащи с активна процесуална легитимация да ги оспорят, вкл. актовете за поправката им, издадени по реда на чл. 62, ал. 2 от АПК.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за основателна, по следните съображения:

Оспореното разрешение за строеж е издадено от компетентния административен орган, съответно същият е одобрил проектите към него, впоследствие в процедура по реда на чл. 62, ал. 2 от АПК е отстранил констатирани очевидни фактически грешки в предходните актове, като е сторил това в необходимата писмена форма.

Издадените актове обаче, следва да се приеме, че са издадени при наличието на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон, и в несъответствие с целта на закона.

На първо място, следва да се посочи, че издаденото разрешение за строеж е постановено при липса на фактически и правни основания /мотиви/ за издаването му, а това са всички онези съображения които са обусловили волята на съответния адм. орган да издаде акт като процесния, и то точно с това съдържание. В издаденото разрешение за строеж дори не е посочено разрешения строеж дали представлява такъв на основното или допълващото застрояване, и съответно в коя от множеството хипотези по ЗУТ се допуска то, като същото, за да е законосъобразен адм. акт, с който се разрешава то, следва да бъдат посочени конкретни факти които са налице в казуса и същите да се подведат под съответстващите им правни норми. В случая такава яснота липсва.

На второ място. Винаги когато се допуска /разрешава/ даден строеж следва същият да бъде предвиден в действащ ПУП-ПЗ. Ако такъв ПУП-ПЗ липсва, то тогава, разрешаването на строежа следва да се процедира или по реда на чл. 134, ал. 6 от ЗУТ, или съобразно чл. 41, ал. 2 от ЗУТ, с оглед естеството и характера на застрояването, и то само въз основа на издадена преди това, виза по реда на чл. 140 от ЗУТ. Нормата на чл. 134, ал. 6 от ЗУТ сочи, че “когато при прилагане на действащи подробни устройствени планове се променят само разположението и конфигурацията на предвидените сгради, в т.ч. при пристрояване и надстрояване на съществуващи сгради, без да се променят начинът и характерът на застрояването и правилата и нормативите за съответната устройствена зона, не е необходимо да се изменят тези планове. В тези случаи конкретното застрояване се определя с виза по чл. 140“. Нормата пък на чл. 41, ал. 2 от ЗУТ сочи, че “когато допълващо застрояване не е предвидено с действащия подробен устройствен план, то се допуска от главния архитект на общината с виза за проучване и проектиране по чл. 140, ако постройките се застрояват свободно или допрени до сгради на основното застрояване в урегулирания поземлен имот или свързано с постройки на допълващо застрояване само между два урегулирани поземлени имота. Допуснатото застрояване се отразява служебно в действащия подробен устройствен план“. Т.е. при действащият режим на ЗУТ единствената нормативна възможност за законосъобразно издаване на разрешение за строеж, след като строежът не е предвиден в действащ ПУП-ПЗ, е издаването на виза за проектиране по чл. 140 от ЗУТ /хипотезата на чл. 134, ал. 6 от ЗУТ/ или виза за проучване и проектиране по чл. 140 /хипотезата на чл. 41, ал. 2 от ЗУТ/. Друга правна възможност за разрешаване на строеж, и без ПУП-ПЗ, и без виза, е невъзможен. В казуса няма спор, че преди издаването на процесното разрешение за строеж, ответникът е издал на заявителката Л. А., виза по чл. 140 от ЗУТ - Виза с изх. № 18/ 21.05.2019г. за изработване на инвестиционен проект за допълващо застрояване на общата регулационна линия между [УПИ] и [УПИ], в кв. 21, по плана на [населено място] – “Обект за търговия и услуги“, с площ от 71 кв.м. Тази виза обаче е оспорена по съдебен ред от заинтересованите лица - Е. Д. и К. Д., пред Административен съд – гр. [област], като е образувано адм. д. № 852/ 2019г. по описа на съда. С Решение № 727/ 20.04.2021г. пост. по посоченото дело, съдът е отменил като незаконосъобразна издадената на А. В. с изх. № 18/ 21.05.2019г. С Решение № 7048/ 13.07.2022г. пост. по адм. д. № 9878/ 2021г. по описа на Върховния административен съд, решението на Административен съд – гр. [област], е оставено в сила. Следователно, считано от 13.07.2022г., издадената на А. В. е отменена, не съществува в правната действителност, и поради това същото, винаги води като своя закономерна последица и до отмяна на издаденото въз основа на нея, разрешение за строеж. Както изрично сочи разпоредбата на чл. 177, ал. 1, изр. 2 от АПК “ако оспореният акт бъде отменен или изменен, решението има действие по отношение на всички“, т.е. всички следва да отчетат факта, че издадената виза е незаконосъобразна, като за целите на настоящото производство, това следва да бъде ценено при условията на чл. 142, ал. 2 от АПК – “установяването на нови факти от значение за делото след издаване на акта се преценява към момента на приключване на устните състезания“. Няма правна възможност за съда, след като е отменена по съдебен ред визата, въз основа на която са издадени оспорените в настоящото производство актове – разрешение за строеж и одобрени инвестиционни проекти, да отхвърли оспорването срещу същите. Това е така, тъй като очевидно към датата на издаване на тези актове – 12.06.2019г. не е имало стабилен предходен адм. акт – виза, въз основа на който законосъобразно и в съответствие с императивните норми на ЗУТ, да може да се процедира /издаде/ последващия акт – разрешението за строеж. А обстоятелството, че към 12.06.2019г., не е налице никакво основание за издаване на разрешение за строеж на Л. А., е очевидно и от факта, че визата изобщо не е била съобщавана /изцяло поради виновно поведение от страна на Главния архитект на [община], който погрешно е възприел, че този акт изобщо не подлежи на съобщаване по реда на АПК на заинтересованите лица/ и именно поради това и депозираната от същите жалба не само е разгледана от съда, но даже е уважена, и визата е отменена. Следователно, след като към 12.06.2019г., не е имало влязъл в сила /стабилен/ единствения възможен в казуса предходен адм. акт – виза за проектиране, изобщо ответникът не е следвало да пристъпва към издаване на атакуваните актове, поради липсата на основания за това. Като го е сторил, той е издал незаконосъобразни актове, които подлежат на отмяна, и само на това основание, поради посоченото, без изобщо да бъдат разглеждани останалите възражения на оспорващите срещу тях.

На трето място. Както вече бе посочено и по- горе, в казуса изобщо няма яснота /доколкото няма посочени нито факти, нито съответстващо им правно основание/ разрешението за строеж: едноетажна сграда: обект за търговия и услуги в УПИ VІ-112, кв. 21, по плана на [населено място], издадено на заинт. страна А., дали е допуснато от ответника като основно или като допълващо. Този проблем е обсъден и от вещото лице – арх. П. по повторната съдебно- техническа експертиза, като при разпита си в съдебно заседание, тя акцентира върху него, установявайки, че той е доста нетипичен за архитектурното и градоустройственото планиране. Всички вещи лица – и по първоначалната, и по повторната експертиза, изхождайки и от съдържанието на отменената виза, и от естеството на разрешеното, обаче считат, че ответникът, издавайки процесните актове, очевидно е процедирал същия като обект на допълващото застрояване. Единодушни са експертите и по това, че процесният строеж е разположен на уличнорегулационната линия /по [улица]/; строежът е допрян до сграда на основното застрояване - ЖСК “Пирин“ в същия в [УПИ] /покривът му е допрян /на 3 см./ от терасата на оспорващите посредством конструктивна работна фуга; строежът е разположен свързано към допълващо застрояване в съседния УПИ VII, като покрива калканна стена на новопредвидена /бъдеща/ постройка на допълващото застрояване в УПИ VII. Дори и да се абстрахираме от факта, че практически няма влязла в сила виза /което е основно и съществено/, с която процесният строеж да е предвиден, следва да се приеме, че същият е разрешен в противоречие и с нормата на чл. 42, ал. 1 от ЗУТ, която гласи, че “постройките се застрояват свободно или допрени до сгради на основното застрояване в урегулирания поземлен имот или свързано с постройки на допълващо застрояване само между два урегулирани поземлени имота“, т.е. дадени са в нормата три различни, възможни градоустройствени решения, като преценката е на главния архитект, но е допустимо той да избере за казуса само едно от тях, а не и трите едновременно, за един и същи акт и строеж. Доказателство в тази насока е и използваната от законодателя техника на употреба на съюза “или“ – или първото, или второто, или третото разрешение, но не и двете, или трите едновременно. А в казуса, ответникът, с акта си е разрешил, съответно заинт. страна А. е и изградила /така както и е разрешено/ допълващата постройка- обект за търговия и услуги в УПИ VІ-112, кв. 21, по плана на [населено място] едновременно: и допряна до сградата на основното застрояване - ЖСК “Пирин“ в същия в [УПИ] /покривът й е допрян с конструктивна работна фуга до терасата на оспорващите/; и свързано с постройки на допълващо застрояване /макар и бъдещи/ в съседния УПИ VII, което е незаконосъобразно. Само едно от двете избрани решения от ответника е възможно, което /и ако е посочено в съдържанието на акта/, принципно би могло да се комбинира с изключението по чл. 42, ал. 2, изр. 1 от ЗУТ – за изграждане на постройката на допълващото застрояване на уличната регулационна линия, доколкото тя представлява обект за търговия и услуги. Следва да се посочи, не на последно място по значение и, че липсва дадено нотариално заверено съгласие от етажните съсобственици в ЖСК “Пирин“ /от който и да е от тях/ за това “допиране“ до тяхната сграда, на обекта за търговия и услуги на А., което също е задължителен елемент от процедурата по издаване на оспорените актове. Следователно и на посоченото основание, като издадени в противоречие с нормата на чл. 42, ал. 1 от ЗУТ, оспорените актове подлежат на отмяна.

На четвърто място, за пълнота на изложението следва да се посочи и следното. Според вещите арх. П. и инж. К., одобрените проекти за “Едноетажна сграда- Обект за търговия и услуги“ са в несъответствие с изискванията за допълващо застрояване, защото съседите от УПИ VII, макар и да са дали принципно съгласие да се строи по общата имотна граница, липсват конкретни параметри на предвиденото свързано застрояване - размери на дължината на калкана, височина на кота корниз и кота било, и няма яснота – даденото съгласие коя сграда касае - съществуващата едноетажна с площ 11. 00 [жк], или ЖСК “Пирин“. Експертите са категорични, че в разрешението за строеж няма и дума по отношение на устройствените показатели, при които се допуска строителството, а посочените такива в отменената виза са вътрешно противоречиви, тъй като са заложени изисквания за процесния строеж относно отделните компоненти на застрояване, от различни зони за строителство – и нискоетажно, и средноетажно, като плътността на застрояване е надмината, спрямо показателите за ниско жилищно строителство, а Кинт е надминат, спрямо показателите, и за ниско, и за средно жилищно строителство. Липсата, според вещите лица, в съдържанието на акта на означението “допълващо застрояване“ води до извод за приложение в казуса на правилата за основно застрояване, на които категорично процесната постройка, също не отговаря. Липсва яснота и по прилагане на параметрите на застрояване – плътност на застрояване интензивност на застрояване, Кинт, озеленена площ, линии на застрояване, характер и начин на застрояване, липсва предвидено озеленяване, предвидена възможност за паркиране в дворното пространство, липсват предвидени мерки за пожарна безопасност, за достъп при евентуални аварии. Налице е и категорично несъответствие в оспорените актове между показатели и жилищна зона. Арх. П., сочи че всяко допиране засяга и променя фасадния облик на сградата, и след като в случая плочата- покрив е продължение на пода на апартамента, на който оспорващите Димитрови са собственици, реално има засягане на тяхната собственост на този етаж, защото плочата на зант. страна А. се допира до техния парапет, засяга безопасността и достъпа до жилището им. Процесният обект – “за търговия и услуги“ се явява продължение на партерния етаж на ЖСК “Пирин“ и включен в свързано застрояване със съседния имот, което нарушава чл. 134 от ЗУТ, тъй като когато се променя начина на застрояване в два имота или в един, задължително е наличието на ПУП-ПЗ, какъвто към 2019г. липсва, а е процедиран едва през 2023г., и е предмет на оспорване по друго, висящо дело в съда.

Посочени са от експертите и други несъответствия между издаденото разрешение за строеж и одобрените проекти, от една страна, и приложимите норми на ЗУТ от друга, но предвид вече посоченото се явява безпредметно тяхното по- нататъшно обсъждане, доколкото те по никакъв начин не биха променили вече изложените и формирани изводи у съдебния състав, относно наличието на незаконосъобразно издадени /при наличието на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон, и в несъответствие с целта на закона/ от ответника актове: разрешение за строеж и одобрени проекти за процесния обект едноетажна сграда: обект за търговия и услуги в УПИ VІ-112, кв. 21, по плана на [населено място], които ще следва да бъдат отменени, ведно с актовете, с които те са поправени от ответника: Заповед № 13/ 18.07.2019г. за поправка на очевидна фактическа грешка и Заповед № 5/ 16.03.2020г. за поправка на очевидна фактическа грешка.

По разноските:

С оглед изхода на спора, на оспорващите се следват сторените от тях по делото разноски в общ размер на 6 370. 00 лв. – от които: 20. 00 лв. – държавна такса за образуване на делото; 600. 00 лв. – адвокатско възнаграждение, съобразно договор за правна защита и съдействие /л. 175 от делото/; 1 300. 00 лв. – адвокатско възнаграждение, съобразно договор за правна защита и съдействие /л. 663 от делото/; сумата от 4 450. 00 лв.- възнаграждение на вещите лица по изслушаните две комплексни съдебно- технически експертизи /депозит + доплащане/, които следва да бъдат възложени в тежест на [община], която на основание § 1, т. 6 от ДР на АПК, е юридическото лице, в чиято структура е включен издателят на оспорените актове.