Решение № 3884 от 28.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12803/2023 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК. С Решение № 13879 от 11.08.2023 г. по гр.д. № 48078/2022 г. по описа на СРС, 154 с-в, е осъден А. П. А. с ЕГН ••••••••••, с адрес гр. София, ж.к. „Лозенец“, ул. •••• да заплати на М. Г. Х. с ЕГН ••••••••••, с адрес гр. София, ж.к. ••••, на основание чл.127, ал. 2 ЗЗД сумата 9952, 77 лева, представляваща регресно вземане за заплащане на половината от солидарно задължение по договор за потребителски кредит № 4356/02.10.2015 г., от които 7177, 84 лв. главница и 2774, 93 лв. възнаградителна лихва, ведно със законната лихва от 02.09.2022 г. до окончателното плащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1398, 11 лв. - разноски по делото. Решението е обжалвано от ответника А. П. А., с основни доводи, че е неправилно, необосновано, постановено е в противоречие със събраните по делото доказателства, в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Изложено е становище, че неправилно съдът е приел, че е солидарно отговорен за дълга по сключения между ищцата и банката договор за потребителски кредит в размер на 30000.00 лв. Заявява, че не е длъжник по този кредит, не е съдлъжник и не е солидарно, лично или реално задължен по него. Поддържа, че в проведеното производство ищцата не е доказала, че със средствата от този кредит е погасявала семейни нужди. Напротив, чрез ангажираните доказателства е установено, че с част от сумата по кредита е рефинансирано друго задължение на ищцата-кредитополучател, а останалата част е била преведена по нейна сметка. Поддържаните от ищцата твърдения, че с част от сумата по получения кредит в размер на 20300.00 лв. е закупила недвижим имот в село Люлин, област Перник, който е включен в семейната имуществена общност, жалбоподателят намира за недоказани и неоснователни. Доколкото в проведеното производство ищцата не е доказала /при пълно и главно доказване/, че е разходвала получените средства по банковата си сметка /лична нейна собственост/ за семейни нужди, то, изводът на съда, че солидарно отговорен за задължението е и съпругът – ответник е неправилен. Освен това поддържа, че в производството са ангажирани доказателства за заплащане на част от дълга в размер на 13470.92 лв., от които главница 9714.60 лв. и лихви 3756.26 лв. Поради това и отговорността на ответника би следвало да бъде за сумата 6735.46 лв., от която главница 4854.33 лв. и лихви 1878.13 лв., а не в размер на претендираните суми. Моли постановеното решение да бъде отменено, като неправилно, а предявените искове-отхвърлени в цялост като неоснователни. Претендира разноски. Въззиваемата страна М. Г. Х. подава отговор, в който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по изложени подробни доводи. Претендира разноски. Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното: Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав намира постановеното от СРС, 154-ти състав, решение за валидно, допустимо и правилно. Във връзка с доводите за неправилност по въззивната жалба съдът намира следното: Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл.127, ал. 2 от ЗЗД. за заплащане на сумата 9952, 77 лева, представляваща регресно вземане за заплащане на половината от солидарно задължение по договор за потребителски кредит № 4356/02.10.2015 г., от които 7177, 84 лв. главница и 2774, 93 лв. възнаградителна лихва и законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба - 02.09.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. В подадената искова молба са изложени правни и фактически доводи, че с решение № 550511 от 30.11.202018г., постановено по гр. дело № 80319/2017г. по описа на СРС, 139 състав гражданският брак между страните бил прекратен. Преди прекратяване на брака ищцата закупила поземлен имот в землището на с.Люлин, обл. Перник, за сумата от 20 300 лева, от която 19 905, 54 лева били изплатени чрез предоставен на ищцата потребителски кредит от „Търговска банка Д“ АД, разрешен с договор за потребителски кредит № 4356/02.10.2015г. като съсобственик на имота в режим на СИО е ответникът. Кредитът бил изплащан от трудовото възнаграждение на ищцата като към момента били изплатени 14 355, 68 лв. главница и лихви в размер на 5549, 86 лв. за периода от 01.11, 2015г. до 29.08.2022г. Поддържа, че за ищеца е налице правен интерес, с регрес иск с правно основание чл.127, л. 2 от ЗЗД да търси от другия солидарен длъжник ответникът, това което е платила в повече - половината от целия дълг общо в размер на 19 905, 54 лева, равна на исковата сума от 9 952, 77 лева. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника. Със същия оспорва исковата претенция по основание и по размер. Навежда твърдения, че е участвал в погасяването на изтегления от ищцата потребителски кредит, като е вземал участие във всички разходи, необходими за семейството, съответно не били налице основания за ангажиране на регресната му отговорност. Моли за отхвърляне на претенцията като неоснователна. За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че макар кредитополучател по сключения договор за потребителски кредит № 4356/02.10.2015 г. с „Търговска Банка“ АД да е ищцата М. Х., за заплащане на задължението в общ размер на 30 000 лева е солидарно отговорен и ответника по силата на чл. 32, ал.2 СК, тъй като средствата по кредита са разходвани за семейни нужди. За обосноваване на този извод съдът е приел, че по силата на законова презумпция взетата в заем сума е използвана за задоволяване нужди на семейството, доколкото същата не е оборена в производството от страна на бившия съпруг-ответник в производството. Приел е за установено, че за периода от 01.09.2017 г. до 31.08.2022 г. кредитополучателката е погасила по договора лихви в общ размер 5 549, 86 лв. и главница в общ размер 14 355, 68 лв., с оглед което на основание чл.127, ал.2 ЗЗД ответникът следва да отговаря за сумата от 9952, 77 лева, от която 7177, 84 лева главница по кредита и 2774, 93 лева лихви, заплатени за периода 01.09.2017 г. - 31.08.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба. Изводите са обосновани, чрез ангажираните по делото доказателства и констатациите на приетата пред първата инстанция ССчЕ. Чрез последните съдът е приел за установено, че с част от сумата по кредита в размер на 20300.00 лв. е закупен по време на брака между страните недвижим имот в село Люлин, област Перник, а с останалата част от сумата са били погасени други задължения за семейни нужди. Първоинстанционният съд е приложил нормата на чл. 32, ал. 2 от СК /чл. 25, ал. 2 от СК от 1985 г. отм./, съгласно която съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството, като е съобразил, че под "нужди на семейството" се разбират общите потребности на членовете на семейството, които според практиката главно са за снабдяване със храна, стоки, продукти, материали, заплащането на необходимите за съвместния живот разходи/включително за оправданите лични нужди на членовете на семейството/, задоволяването на които произтичат от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Направен е извод, че всичко закупено от съпрузите по време на брака /включително и закупуването на недвижими имоти/ с посочената цел е за нуждите на семейството. Позовал се е на съдебна практика - Решение № 211 от 23.07.2012 г. по гр. д. № 177/11 г. на ІV г.о.на ВКС, съгласно която в тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна. Ако той не направи това, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. В мотивите на решението е посочено още, че когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нужди на семейството. Щом вещите, удовлетворяващи нужди на семейството са по начало общи независимо от това, на чие име са придобити, то и задълженията, изпълняващи същата функция, следва да бъдат солидарни независимо дали са поети от единия от съпрузите. Решението е правилно. Страните не спорят и се установява от представените пред първата инстанция доказателства, че на 13.10.1984 г. е бил сключен гр.брак между страните прекратен с развод по силата на съдебно решение № 550511 от 30.11.2018 г. по гр. д. № 80319/2017 г. по описа на СРС, 139 състав. В производството не е спорно и е установено, че с договор за потребителски кредит № 4356/02.10.2015 г., „Търговска Банка“ АД като кредитор е предоставила на М. Х., като кредитополучател, потребителски кредит в размер на 30000.00 лева при преференциални условия за финансиране на потребителски нужди, в т.ч. и рефинансиране на съществуващи задължения. В чл. 5, ал. 2 от договора страните уговорили, че кредитът се усвоява еднократно по сметката по ал. 1, като сумата се ползва по следния начин: 1500 лева се превеждат за рефинансиране на кредитна карта на кредитополучателя към „ЦКБ“ АД; сумата от 2580 лв. се превежда за рефинансиране на потребителски кредит на кредитополучателя в „Търговска банка“ АД, като останалата част от сумата се блокира по сметката до представяне на удостоверение за окончателно погасяване на задължението към „ЦКБ“ АД. Като солидарен длъжник по кредита е посочено трето за спора лице - Десислава Х. /сестра на ищцата/ и кредитът е бил обезпечен с учреден в полза на банката залог върху месечните вземания за трудово възнаграждение на ищцата. Страните не спорят и се установява от ангажираните пред първата инстанция доказателства, че по време на брака й с ответника, на 05.11.2015 г. с нотариален акт № 78, peг. № 9791, дело № 451 от 2015 г. ищцата е закупила недвижим имот, представляващ УПИ 111-185 в квартал № 66 по плана за регулация и застрояване на село Люлин, община Перник, област Перник, утвърден със Заповед № 91 от 22.04.2008 г. за сумата от 20 300 лв., която е посочена като заплатена продажна цена в договора. Чрез представеното удостоверение от банката се установява, че за периода от 01.09.2017 г. до 31.08.2022 г. кредитополучателката е погасила по договора лихви в общ размер 5 549, 86 лв. и главница в общ размер 14 355, 68 лв. Чрез представените писмени документи и констатациите на приетата пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, която настоящия състав кредитира напълно по реда на чл.202 ГПК се установява, че сумата по процесния договор за потребителски кредит е била усвоена на 22.10.2015 г., като с част от средствата бил погасен действащ кредит в банката. При извършено преизчисление на дължимите по кредита вноски за главница и лихви върху сумата от 20 300 лв. /покупната цена на недвижимия имот/, задълженията по кредита са определени в размер на 27 251, 37 лв. Установява се, че за периода след фактическата раздяла на страните през 2017 г. ищцата е погасила сума в общ размер 19 905, 54 лв., от които 14 355, 68 лв. главница и 5 549, 86 лихви. Чрез събраните пред първата инстанция гласни доказателства чрез показанията на свидетеля Георги А. – син на страните, преценени съобразно указанията на чл.172 ГПК /с оглед събраните по делото доказателства/ се установява, че преди 7- 8 години майка му е изтеглила кредит, за да закупи парцел в ж.к. „Люлин“. Твърди, че кредитът е изплащан изцяло от майка му, а баща му няма участие. При така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи: Установената в разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност само ако общото задължение е изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се предполага, че те дължат по равно. Същото важи и за съпрузите съгласно чл. 32, ал. 2, респ. чл. 36, ал. 2 СК /респ. чл. 25, ал. 2 СК (отм.); /, когато единият от тях поеме задължение за задоволяване на нуждите на семейството. В двата случая на поемане на солидарно задължение общото е, че се предполага, че длъжниците са се облагодетелствали в равна степен, т.е. в тежест на този, който твърди, че отговаря за по-малка част от задължението, е да докаже, че е получил по- малка част или че някаква част е облагодетелствала в по-голяма степен другия. Когато солидарните длъжници са съпрузи, дори само един от тях да е получил заема, той трябва да заяви за какво е разходвана сумата - в случая ищецът е посочил, че част от средствата по отпуснатия кредит по процесния договор в размер на 20300.00 лв. са били използвани за семейни нужди, които са конкретизирани – за закупуване на недвижим имот в село Люлин, област Перник. Доводите на въззивника, че в производството не е установено заплащане на посочената сума за покупка на така посочения недвижим имот са неоснователни доколкото в съставения за покупката нотариален акт е посочена заплатената от купувача-ищец в производството сума на продавачите – 20300.00 лв. Освен това така изложените от ответника възражения са преклудирани с оглед посоченото в чл.131, чл.147 и чл.266, ал.1 ГПК. В подадения писмен отговор на исковата молба ответникът не е изложил възражения в посочения смисъл. Напротив, заявил е, че за закупуване на имота- семейна имуществена общност е била заплатена сумата 20300.00 лв., както и че е участвал в погасяването на кредита. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна /така Решение № 167 от 10.12.2018 г. по гр. д. № 8/2018 г. на ВКС, Трето ГО, което становище се възприема от настоящия състав/. Ако получилият заема не заяви за какво е изразходвана сумата, следва да се приеме, че тя е у него и във вътрешните отношение съпрузите не дължат по равно. Ако оспорващият съпруг не докаже неизвършването на заявените разходи или обстоятелството, че удовлетворената нужда не е семейна, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. В този случай той дължи приспадащата му се част от това, което е платено за погасяване на дълга, такъв какъвто е бил в момента на погасяването. Под "нужди на семейството" по смисъла на чл. 32, ал. 2 от СК се разбират общите потребности на членовете на семейството, които според практиката главно са за снабдяване със храна, стоки, продукти, материали, заплащането на необходимите за съвместния живот разходи /включително за оправданите лични нужди на членовете на семейството/, задоволяването на които произтичат от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Счита се, че всичко закупено от съпрузите по време на брака /включително и закупуването на недвижими имоти/ с посочената цел е за нуждите на семейството. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нужди на семейството. Съгласно установената съдебна практика при поемане на солидарно задължение, доколкото се предполага че длъжниците се облагодетелстват в равна степен, те следва и в равна степен да участват в задълженията. При съществуването на брачното правоотношение разходите за задоволяване на нужди на семейството се поемат от двамата съпрузи и не се поставя въпросът кой от съпрузите е страна по сделката, която е породила задължението, поето за такива нужди, нито кой от съпрузите е предоставил средства за неговото изпълнение. Този извод следва от разпоредбата на чл.17 СК, която изисква съпрузите с общи усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигуряват благополучието на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитанието, образованието и издръжката на децата. Когато един от солидарните длъжници - бивш съпруг, удовлетвори кредитора след прекратяване на брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг /дори и последният да не е страна по договора, като солидарността произтича от закона/, за да възстанови нарушеното имуществено равновесие. Такова регресно право възниква и ако изплащането от страна на единия от съпрузите на солидарно възникналия дълг /изцяло или частично/, е станало по време на брака, но с негови лични средства и при категорично оборена презумпция за съвместен принос в момента на плащането - както е в хипотезата на настъпила фактическа раздяла, доколкото последната е обективно състояние в отношенията между съпрузите, което се характеризира с липса на всякаква духовна, физическа и икономическа връзка между тях. Съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД солидарният длъжник дължи припадащата му се част от това, което е платено за погасяване на дълга такъв, какъвто е бил в момента на погасяването му, без значение дали дългът е погасен чрез плащане, или чрез поемане на ново задължение от погасилия дълга. Ако погасилият дълга е поел ново задължение, той не може да претендира повече от съдлъжниците си, нито те могат да възразяват за ограничаване на отговорността си, ако отговарят за изпадане в забава или не са били готови да изпълнят задължението точно - в горепосочения смисъл са Решение № 211 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. дело № 177/2011 г., ІV г.о., ГК и Решение № 232 от 12.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7488/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 342 от 4.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1358/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 293 от 19.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3267/2013 г., III г. о., ГК и Решение № 143 от 6.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 2693/2014 г., II т. о., ТК. С оглед изложеното доводите на ответника, че за погасеното от ищцата в периода от 01.11.2015 г. до 29.08.2022 г. по договора за кредит задължение в размер на 14 355. 68 лв. главница и лихви в размер на 5549. 86 лв. не следва да бъде ангажирана солидарната му отговорност, тъй като не е доказано, че с тези средства е заплатен закупения по време на брака им недвижим имот, съдът намира за неоснователни и недоказани с оглед ангажираните по делото доказателства и установените чрез тях факти. Същевременно, както бе посочено така направените възражения са направени едва пред въззивния съд и не съответстват на изразеното от ответника становище в проведеното първоинстанционно производство. Чрез констатациите на приетата в производството ССчЕ е установено, както бе посочено, че при извършено преизчисление на дължимите по кредита вноски за главница и лихви върху сумата от 20 300 лв. /покупната цена на недвижимия имот/, задълженията по кредита възлизат на сумата 27 251, 37 лв., от която е заплатена сумата 14 355. 68 лв. главница и лихви в размер на 5549. 86 лв. С оглед това следва да бъде ангажирана отговорността на ответника на основание чл.127, ал.2 ЗЗД за сумата 9952.77 лв., от която сумата 7177.84 лв. –главница и 2774.93 лв.-лихва заплатена в периода 01.09.2017 г. - 31.08.2022 г. Презумпцията по чл. 32, ал. 2 от СК не е оборена и страните по делото отговорят солидарно за поетото с договора за кредит задължение за сумата 20300.00 лв. преизчислена на сумата 27 251, 37 лв., с която сума е закупен по време на брака между страните на недвижим имот, находящ се в село Люлин, област Перник. Изводите на двете инстанции съвпадат, поради което постановеното решение, като правилно следва да бъде потвърдено на основание чл.270, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК. По отговорността за разноски: С оглед изхода на делото, съдът приема, че отговорността за разноски на въззиваемия следва да се постави в тежест на въззивника. С оглед това на основание чл.78, ал.1 и ал.5 ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата 1200.00 лв. – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция при съобразяване действителната правна и фактическа сложност на спора и извършените от процесуалния представител процесуални действия. Предвид изложените съображения, съдът