Решение № 65 от 7.4.2026 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 493/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 264 от 12.06.2025 г. по гр.д. № 525/2024 г. на Окръжен съд Русе е осъдена Б. Б. Б. да заплати на Й. А. А. сумата 18142,26 лв. на основание чл. 72 ЗС, представляваща увеличена стойност на собствения й недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 10135.1505.16.3.27 по КККР на гр. Варна, като е отхвърлен искът за горницата над 18142,26 лв. до пълния предявен размер от 60000 лв., както следва: за сумата от 26857,74 лв., като погасен чрез прихващане с насрещното вземане на Б. Б. Б. за обезщетение за лишаване от ползване на собствения й недвижим имот, индивидуализиран по-горе, в размер на 24653,75 лв. и мораторна лихва върху него за периода от 14.06.2022 г. до 14.05.2021 г. в размер на 2203,99 лв. и за сумата от 15000 лв., като неоснователен. С решението е осъдена Б. Б. Б. да заплати на Й. А. А. сумата в размер на 5633,47 лв., на основание чл. 74 ЗС, представляващ стойността на направени разходи за подобрения в собствения й недвижим имот, индивидуализиран по-горе, като е отхвърлен искът за сумата над 5633,47 лв. до пълния предявен размер от 33725,24 лв., като неоснователен. С решението е отхвърлено възражението за прихващане, предявено от Б. Б. Б. против Й. А. А. за разликата над 38166,25 лв. до пълния предявен размер от 24653,75 лв., представляващи обезщетение за лишаване от ползване на собствения й недвижим имот, посочен по-горе, за времето от 24.08.2014 г. до 14.05.2024 г., и за разликата над 2203,99 лв. до пълния предявен размер от 32000,43 лв. – мораторна лихва върху главницата от 97200 лв. за периода от 29.06.2021 г. до 14.05.2024 г., като неоснователно. Присъдени са разноски. Против това решение е постъпила въззивна жалба от Б. Б. Б.. Изложени са съображения за недопустимост на постановеното решение, като съдът се е произнесъл по евентуален иск без сбъдване на поставено от самия ищец условие. Главният иск с правно основание чл. 72 ЗС е уважен частично за сумата от 18142,26 лв. В същото решение съдът се е произнесъл и по евентуалния иск на ищеца с правно основание чл. 74 ЗС, също уважен частично. Разглеждането на евентуалния иск зависи от сбъдването на поставеното от ищеца условие и то е отхвърляне на главната му претенция. Недопустимо е съдът да преизчислява за каква част следва да се произнесе по евентуалния иск, ако главният е частично уважен. По тази причина съдът не е следвало да разглежда евентуалния иск и поради това решението в тази част се явява недопустимо. Неправилно е прието, че ищецът е добросъвестен владелец на ¾ ид.ч. от недвижимия имот. Неговият праводател е майка му, която му дарява ¾ ид.ч. от имота, със запазено право на ползване по отношение на ½ ид.ч. Съгласно чл. 135 ЗЗД знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника, какъвто е настоящия случай. След като в хипотезата на чл. 70 ЗС недобросъвестността означава знание, то такова знание следва да се счита за установено в отношенията между майка и син. С оглед на това счита, че ищецът не може да черпи права от незнанието си, че майка му не е била собственик. Завещанието е признато за нищожно, поради роднинската връзка между завещателката по нотариалното завещание и свидетел по нотариалното производство. Й. А. е син на двамата заветници, единият от които знае за роднинската връзка между свидетелката и бабата на ответницата, поради което и ищецът е могъл да узнае за нея. Това обосновава извод, че А. е недобросъвестен владелец на недвижимия имот. Неправилен е изводът на съда, че владението е започнало от 15.08.2018 г., като не са съобразени събраните доказателства в тази връзка. Й. А. и майка му П. А.а са направили изявление, че двамата владеят имота от 2012 г. до 2018 г., както и към 03.12.2021 г. в искова молба, заведена от тях по друго дело. Не са съобразени свидетелските показания, които доказателства обосновават извод, че за периода от м. август 2014 г. до месец май 2024 г. отговорността за обезщетение следва да е ½ ид.ч. от претенцията, а не ¼ ид.ч. от нея. Не е доказано, че средствата за ремонта са заплатени от Й. А.. Оспорва се моментът на извършване на подобренията, като се твърди, че това е станало през 2021 г., след завеждане на исковата молба по чл. 108 ЗС. Направено е заключение, че главната претенция е неоснователна, а евентуалната претенция до размер от 22533,88 лв. следва да се приеме за неоснователна, поради основателност на възражението за прихващане. Оспорва се размерът на дължимото обезщетение за ползване на чужд имот, предмет на възражението за прихващане, като се сочи, че неправилно е прието, че ищецът трябва да отговаря за ¼ ид.ч. от сумата за периода м. август 2014 г. – м. май 2024 г., както и след 13.08.2021 г. до въвода във владение се сочи, че той дължи обезщетение за ¾ ид.ч. Предявяването на иск по чл. 108 ЗС представлява покана за заплащане на обезщетение за неоснователното ползване. Моли съда да обезсили обжалваното решение в частта, с която е уважен евентуалния иск, като недопустимо, да се отмени в частта, с които са уважени исковете и вместо него се постанови ново, с което те бъдат отхвърлени, а в условията на евентуалност да се отмени решението в частта, в която са уважени исковете и вместо него се постанови ново, с което те бъдат отхвърлени като погасени чрез прихващане. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата не е депозирала становище по жалбата. Постъпила е насрещна въззивна жалба от Й. А. А., като решението се обжалва в частта, с която за сумата от 26857,74 лв. искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 60000 лв., като погасен поради прихващане с насрещно вземане на Б. Б. за обезщетение от лишаване от ползване на собствения й недвижим имот. Сочи се, че формулировката на диспозитива е неясна, тъй като се приема, че е уважен искът за присъждане на увеличената стойност на имота в размер на 60000 лв., и е извършено прихващане с част от така признатата изцяло по размер претенция, но прихваната с дължима друга претенция на ответницата срещу ищеца. Счита, че претенцията за обезщетение за ползване на имота е неоснователна изцяло. Оспорва се изводът на съда, че завещанието не е годно правно основание по смисъла на чл. 70 ЗС да установи за владелеца добросъвестно владение. От гледна точна на предпоставките за приложението на чл. 71 и чл. 72 ЗС, добросъвестността се трансформира в недобросъвестност с предявяването на иска за връщането на вещта. В конкретния казус ищецът е престанал да бъде добросъвестен едва на 05.11.2021 г., когато при разпит на свидетел в първоинстанционния съд по предявения ревандикационен иск, съдът, а и страните за пръв път са узнали, че една от свидетелките по нотариалното завещание е роднина по съребрена линия от четвърта степен на завещателката. Доколкото добросъвестността са свързва със субективното знание за пречката за придобиване, то ищецът като наследник на баща си, няма как да е знаел през 2012 г. за завещанието, нито да предполага какви свидетели са присъствали, нито е имал правната култура да знае изискванията за действителност според формата на завещанието. На съставянето на завещанието не е присъствала и праводателката на ищеца, нито неговия баща, то е едностранен акт. По тази причина ищецът дължи връщане на добивите, респ. заплащане на обезщетение за ползване едва след 05.11.2021 г. По времето, през което е упражнявано добросъвестно владение, не се дължи обезщетение за ползване на насрещната страна. Не е доказано и установяването на фактическа власт върху имота. За Б. Б. не е имало пречка да ползва жилището от 2014 г. до 2020 г. В поканата за предаване на имота, отправена от Б., е поискано заплащане на наем от 600 лв. от двамата ползватели, който размер не е кредитиран от съда. Сочи се, че обезщетение за ползването на имота се дължи от ищеца на ответницата само за периода от м. април 2020 г. до 01.03.2024 г., когато ползването е преустановено и то за ¼ ид.ч. от наема, тъй като П. А.а е със запазено право на ползване върху ¾ ид.ч. Допуснати са технически грешки при определяне на дължимия наем. Отправено е искане да се отмени решението в обжалваната част, вместо което бъде отхвърлена изцяло претенцията на Б. Б. за заплащане на обезщетение за ползването на жилището, да се отмени извършеното прихващане и се остави в сила решението в останалата част, с която е уважена претенцията за заплащане на 60000 лв., представляваща увеличената стойност на имота. По насрещната жалба е депозирано становище от Б. Б. за нейната неоснователност. За да бъде уважен иск по чл. 72, ал. 1 ЗС следва да бъде установено, че са извършени подобрения в чужд имот, които са увеличили неговата стойност, размерът на това увеличение, както и че към момента на извършване на подобренията ищецът е имал качеството на добросъвестен владелец. В случая е недоказано, че ищецът е добросъвестен владелец, по отношение на нотариалното завещание не е приложимо правилото на чл. 70, ал. 1 ЗС. Излагат се подробни съображения в тази връзка, както и се коментират събраните доказателства, установяващи фактическата власт върху имота. Настоящият състав, като взе предвид наведените в жалбите оплаквания, становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното: Въззивните жалби са подадени в срок, от надлежни страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явяват процесуално допустими и следва да се разгледат по същество. При извършване на проверката по чл. 269 ГПК настоящият състав констатира, че оспореното съдебно решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, с разбираемо изложени аргументи, подписано от председателя на състава. Окръжен съд Русе е сезиран с искова молба, предявена от Й. А. А. против Б. Б. Б. за заплащане на сумата от 60000 лв., представляваща увеличената стойност на недвижим имот с идентификатор 10135.1505.16.3.27 по КККР на гр. Варна, на основание чл. 72 ЗС. При условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 74 ЗС за сумата 33725,24 лв. /след направено уточнение/, представляващи направените разходи за подобрения в същия имот. Излагат се съображения, че с влязло в сила решение по гр.д. № 1057/2021 г. на Окръжен съд Варна е прието за установено спрямо Й. А., че Б. Б. е собственик на 7/8 ид.ч. от недвижим имот, представляващ апартамент с идентификатор 10135.1505.16.3.27 по КККР на гр. Варна. Апартаментът е придобит през 1967 г. от А. и В. Б., като на 05.04.1990 г. А. Б. със саморъчно завещание се е разпоредил в полза на съпругата си с цялото свое имущество. След смъртта му през 1992 г. едноличен собственик на имота е станала В. Б., която на 03.08.2012 г. с нотариално завещание е завещала своето имущество на брат си А. А. и съпругата му П. А.а. След смъртта на завещателката, А. и П. А.и стават собственици по завещание. А. А. е починал през 2014 г., с което имотът става съсобствен между съпругата му П. А.а и сина им Й. А.. На 15.08.2018 г. с договор за дарение П. А.а е дарила наследените по завещание ¾ ид.ч. от имота на сина си, с което Й. А. е придобил целия имот. В. Б. е майка на починалия баща на ответницата Б. Б., съответно баба на ответницата. Б. Б. е претендирала право на собственост и ревандикация спрямо имота, оспорвайки извършените завещателни разпореждания. В хода на производството по делото, при разпит на свидетелката В. М. А.а се изяснява родствената връзка на тази свидетелка със завещателката, препятстваща възможността й да бъде свидетел в нотариалното производство. Това е основанието, въз основа на което съдът е приел, че завещанието е нищожно, поради нарушаване на законовите изисквания за форма по смисъла на чл. 24 ЗН. На 14.05.2024 г. е извършен въвод на Б. Б. във владение на имота. Същевременно, веднага след дарственото разпореждане, с което П. А.а е дарила ¾ ид.ч. от имота на сина си, Й. А., като собственик на целия имот /включително и придобитата 1/4 ид.ч. по наследство от баща си А. А./, е започнал да прави разноски за запазване на апартамента, който е бил в изключително занемарено състояние. Ремонтът е извършен изцяло със средства и труд на ищеца. Той е придобил фактическата власт на правно основание, годно да го направи собственик, без да е знаел, че праводателят му не е бил собственик, вследствие на опорочената правна форма на нотариалното завещание, факт, станал му известен с произнасянето на съда по предявения иск на основание чл. 108 ЗС. Ето защо, той се явява добросъвестен владелец по смисъла на чл. 72 ЗС. Извършеният ремонт на апартамента е за времето от м. декември 2018 г. до м. юли 2020 г., като общата му стойност се определя на 37014 лв., изменен размер на 33725,24 лв. Описани са подробно извършените дейности, с които според ищеца се е увеличила стойността на имота. По тези причини са предявени настоящите искове. С отговора на исковата молба са направени следните възражения: Сочи се, че Й. А. е придобил права от несобственици, каквито се явяват и неговата майка дарител, и неговия баща. Оспорва се качеството на ищеца на добросъвестен владелец, оспорва се упражняването на фактическа власт по отношение на целия имот, предвид учреденото право на ползване на П. А.а. За ½ ид.ч. от имота ищецът е държател в полза на титуляра на вещно право на ползване. Оспорва се извършването на необходимите разноски, твърди се, че подобренията са направени след започване на производството по чл. 108 ЗС. Направено е възражение за некачествен ремонт, за погасителна давност. Направено е и възражение за прихващане с насрещно вземане, което Б. има към А., за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването й на собствения й недвижим имот за периода от 24.08.2014 г. до 14.05.2024 г. Сочи се, че размерът на дължимото вземане възлиза на 97200 лв. главница и 32002,43 лв. лихва за период от 29.06.2021 г. /деня на вписване на исковата молба по гр.д. № 1057/2021 г./ до 14.05.2024 г., като счита, че следва да се извърши прихващане до размера на по-малкото вземане. С обжалваното решение е прието, че владението на ищеца досежно дарените му ¾ ид.ч. от имота е установено на основание договора за дарение, а не на основание нищожното завещание, поради което и на основание чл. 70, ал. 1 ЗС ищецът има качеството на добросъвестен владелец за тази част от имота. Владението е започнало на 15.08.2018 г. до 13.08.2021 г. – връчването на съдебните книжа по гр.д. № 1057/2021 г. на Окръжен съд Варна. След този момент владението му върху ¾ ид.ч. от имота е продължило като недобросъвестно. По отношение на ¼ ид.ч. от имота, наследена от А. А., съдът приема, че завещанието не е правно основание по смисъла на чл. 70 ЗС, тъй като с него се установява универсално правоприемство. Не е правно основание и наследяването на ищеца от А. А., поради което установеното владение върху ¼ ид.ч. от имота е недобросъвестно. Прието е, че е доказано извършването на подобрения върху имота в периода 2018 г. – 2020 г., с изключение на поставянето на външна изолация и доставка и монтаж на дограма за спалня 1, извършени не със собствени на ищеца средства. Увеличената стойност на имота възлиза на 60979 лв., но претенцията на ищеца е за 60000 лв. или съответстваща на частта от имота, върху която е упражнявано добросъвестно владение, претенцията се явява основателна за 45000 лв. По отношение на частта от имота, за която е прието недобросъвестно владение, е разгледан евентуалния иск. Разходите за подобрения възлизат на 22533,88 лв., а съответната на ¼ ид.ч. от имота възлиза на 5633,47 лв., в който смисъл искът е приет за основателен и доказан. По отношение на възражението за прихващане е прието, че по отношение на ¼ ид.ч. от имота, върху която е осъществявано недобросъвестно владение от 24.08.2014 г. до 28.02.2024 г. /уважаване на иска по чл. 108 ЗС/, от който момент владението се е превърнало в държане, претенцията е на основание чл. 73, ал. 1 ЗС, след 29.02.2024 г. ищецът е държател и от него може да се претендира обезщетение по чл. 59 ЗЗД. Общата сума за наемите за периода м. август 2014 г. – м. май 2024 г. възлиза на 71590 лв., от които ищецът дължи ¼ част или сумата в размер на 17897,50 лв. С договора за дарение майката на ищеца му е прехвърлила ¾ ид.ч., като си е запазила правото на ползване върху ½ ид.ч. от имота, поради което за тази ½ ид.ч. претенцията е изцяло неоснователна, доколкото липсва обогатяване на ищеца под формата на спестени разходи. По отношение на другата ¼ ид.ч. от имота, дарена от майка му, ищецът се явява добросъвестен владелец за периода от 03.08.2018 г. до 13.08.2021 г. – датата на узнаване на предявената претенция за връщане на имота, и като такъв не дължи обезщетение. За периода от 14.08.2021 г. до 28.02.2024 г. /датата на влизане в сила на решението по чл. 108 ЗС/ ищецът дължи обезщетение по реда на чл. 73 ЗС, тъй като през този период владението е било недобросъвестно, а за периода от 29.02.2024 г. до 14.05.2024 г. дължи обезщетение по реда на чл. 59 ЗЗД, като държател на имота. За този период общият размер на наемите възлиза на 27025 лв., от които ищецът дължи 6756,25 лв. /1/4 от сумата/. По този начин общо дължимото обезщетение възлиза на 24653,75 лв., до която сума съдът е извършил прихващане с главницата по предявения главен иск. Лихвата за забава се следва от поканата – 14.06.2022 г., изчислена аритметически за ½ ид.ч. лихвата възлиза на 2203,99 лв. По този начин от приетия за дължим размер на увеличената стойност на имота от 45000 лв. е прихваната сумата общо 26857,74 лв. и е присъден дължимия остатък от 18142,26 лв. Настоящият състав намира следното за установено от фактическа страна: Видно от нотариален акт за собственост върху жилище от сграда, построена върху парцел, отчужден за групово жилищно строителство № 176, д. № 2243/1967 г. на нотариус при Народен съд Варна, А. А. Б. и В. А.а Б. са признати за собственици на апартамент № 25, находящ се на •••••••• по плана на гр. Варна, за който имот няма спор и се установява от отбелязванията в издадената схема от СГКК Варна, че е идентичен с имот с идентификатор 10135.1505.16.3.27. Със саморъчно завещание от 05.04.1990 г. А. Б. завещава цялото си движимо и недвижимо имущество на съпругата си В. А.а Б.. А. Б. е починал на 18.06.1992 г. /Удостоверение за наследници от 06.04.2021 г./ С нотариално завещание № 5, д. № 5/03.08.2012 г. на нотариус В. М., с район на действие Районен съд Девня, В. А.а Б. завещава на А. Й.ов А. и на П. С. А.а цялото си движимо и недвижимо имущество. В. Б. е починала на 29.11.2012 г /Удостоверение за наследници от 06.04.2021 г./, а А. Й.ов А. е починал на 24.08.2014 г. /Удостоверение за наследници от 20.07.2018 г./. С нотариален акт за дарение № 25, д. № 258/2018 г. на 15.08.2018 г. П. С. А.а дарява на сина си Й. А. А. недвижимия имот, подробно описан, като дарителката си запазва пожизнено вещното право на ползване върху ½ ид.ч. от имота. От показанията на св. П. А.а се установява, че свидетелката влязла в апартамента през 2012 г., от втори май до смъртта на В. Б.. Последната била на легло, била в конфликт със сина си, не можела да поддържа жилището. След като В. починала свидетелката се върнала при големия си син, не живеела в жилището, но ходила да го наглежда, да му плаща данъците. През есента на 2018 г. започнали ремонт заедно с Й.. Й. купувал материали, сменял тръби, ел.табла. През пролетта на 2019 г. сменил дограмите в жилището, махнал старите дървени дограми. Ремонтът започнал от спалня 2, първо изциклили и лакирали паркета, в началото на 2019 г. Й. поръчал скъпа алуминиева дограма. Махнали вратата на спалнята, сложили алуминиева, после продължили със стените на тази спалня – сложили гипсокартон, измазали на две ръце, грундирали, шпакловали. Започнали ремонт на банята, сменили вратата, поставили нов душ и смесители, шкафче, направили пода от гранитогрес. Тоалетната била в много лошо състояние, сменили вратата с ПВЦ, имало моноблок, вграден водомер, плочките били много скъпи и хубави. Й. направил окачен таван. Това било през лятото на 2019 г. Сменили ел.таблото, контактите, ключовете, направили пода в коридора – малко с ламинат и гранитогрес откъм кухнята. Стените имали ламперия, Й. я махнал, също махнали ламперията в тоалетната. В коридора по стените сложили мазилка, грунд, шпакловка. Холът също е правен от есента на 2019 г. до нова година. Съборили гипсовите корнизи по прозорците и гипсовите розетки на осветителните тела, направили окачен таван с лунички. Стените са с фибран, измазани, изшкурени, боядисани. Изциклили паркета, бил червясал, запълнили го. Майстори идвали да обръщат врати, прозорци. Сменен бил вратопрозореца в хола, всички врати от шперплат са махнати и сменени. Към кухнята има малка тераса. През есента на 2019 г. правили кухнята, махнали остъклението на терасата, купили итонг, изградили терасата, оставили две прозорчета, и така кухнята и терасата станали едно помещение. По пода правили замазки, за да се нивелира, на пода в кухнята сложили гранитогрес. Махнали старите шкафчета, измазали стените, направили ел.инсталация, монтирали кухня по поръчка. Направили стените в килера, всички стени в апартамента са съборени и направени, с изключение на първата стая вдясно. Ремонтът приключил м. март- април 2020 г. В коридора също направили окачен таван, както и в хола, с лунички. Сменили двете входни врати и сложили нова. Свидетелката платила само вратопрозореца за спалня 1, всичко останало Й. го плащал. Още преживе баба Веса санирала апартамента и направила външна изолация. Свидетелката заживяла със сина си в апартамента през 2020 г. след ремонта, до 2024 г. Напуснали на 01.03.2024 г., когато излязло решението на третата инстанция, с което загубили окончателно делото. Преди 2020 г. ходили само да наглеждат жилището, през 2015 – 2016 г. Й. правел там купони. Св. К. А. ходил в апартамента преди около 10 години, бил стар и в недобро състояние. През 2018 – 2019 г. Й. повикал свидетеля да му помогне за апартамента. Свидетелят сменил ел. таблото, опънал нови кабели за кухнята, за пералното помещение, за стаята до кухнята и за коридора. Подменили навсякъде ключове, контакти, пуснали нови кабели за осветление, без едната стая. В хола подменили само ключовете и контактите. След като холът бил ремонтиран, Й. повикал свидетеля да направи окачен таван с лунички. Впоследствие свидетелят ходил да помага и виждал майстори да работят по апартамента. Видял, че вратите и дограмите са сменени. В кухнята имало малка тераса, която била усвоена. Изцяло били направени нова баня и тоалетна. Всички стени били шпакловани и боядисани. Едната стая Й. не я ремонтирал, ползвал я за склад. В спалнята свидетелят ремонтирал лампите и знае, че там има окачен таван, както и в кухнята и коридора. В банята направили венецианска мазилка. Тоалетната е отделно помещение, в коридора, в тоалетната и кухнята имало гранитогрес. В спалнята и в хола останал оригиналният дъбов паркет, но го изциклили. Коридорът бил разделен с ламинат и гранитогрес. Материалите за ремонта ги купувал Й.. Последно направили тавана в хола и тъкмо щели да започват последната спалня, Й. казал, че срещу него са завели дело. Ремонтът бил правен година две, и след това Й. отишъл да живее в апартамента. Й. споделял, че възнамерява да живее с майка си там. Бил поръчал легло за нея. Св. И. Г. е баба на ответницата, познава другата баба на Б., ходила е в нейния апартамент. Състоял се от две спални и кухня. След като оперирали бабата и я изписали от болницата, П. А.а не позволявала на свидетелката повече да влиза в апартамента. Когато е ходила там, свидетелката е възприела, че дограмите и вратите били дървени, кухнята била много малка, в коридора било мозайка. Апартаментът бил стар и неподдържан, тоалетната също била стара. Б. нямала ключ за апартамента. Св. М. Д. е съжител на Б.. Живее с нея от 2019 г. и тогава разбрал, че тя иска да си търси наследството от баща си. Ходил с нея в гр. Варна до апартамента през март 2017 г., звъняли на вратата, но не им отворили. Показала се една съседка и обяснила, че бабата е починала и в апартамента живеят П. и Й.. На другия ден отново отишли и пак никой не им отворил, но видели простряни дрехи. Срещнали друга съседка и тя им обяснила същото, че бабата е починала и там живеят П. и Й.. През м. август 2019 г. имали намерение да купуват апартамент във Варна и Б. видяла, че се продава апартамента на баща й. След като се свързали с агенцията, обявата била снета. С влязло в сила Решение № 395/30.03.2022 г. по гр.д. № 1057/2021 г. на Окръжен съд Варна е прието за установено по предявените от Б. Б. против П. С. А.а и Й. А. А., че Б. Б. е собственик на 7/8 ид.ч. от недвижим имот – апартамент с идентификатор 10135.1505.16.3.27 по КККР на гр. Варна, подробно описан, и са осъдени П. А.а и Й. А. да предадат на Б. Б. владението върху него. С решението е прието, че нотариалното завещание на В. Б. от 03.08.2012 г. е нищожно, тъй като е нарушена неговата форма, доколкото същото е съставено в присъствието на двама свидетели, един от които се намира в родствени връзки по съребрена линия от четвърта степен със завещателката Б., в нарушение на забраната на чл. 584, т. 3 вр. чл. 575, ал. 1 ГПК. Изпратена е покана от Б. Б. до Й. А. от 14.06.2022 г. за предаване владението на имота и заплащане на парично обезщетение наем за него в случай на неизпълнение. С протокол за въвод във владение от 14.05.2024 г. по изп.д. № 726/2024 г. на ЧСИ Станислава Янкова имотът е отнет от длъжниците П. С. А.а и Й. А. А. и е предаден на Б. Б. Б.. Процесният недвижим имот е продаден от ответницата Б. Б., видно от нотариален акт № 186, д. № 150/2024 г. Ответницата представя искова молба, заведена от П. А.а и Й. А., в която те се позовават на давностно владение върху имота с начало от 2012 г. По тази искова молба е образувано гр.д. № 2930/2021 г., впоследствие прекратено. Началото на владение от 2012 г. не се спори и се твърди от Б. Б. в настоящото производство. По делото е изготвена съдебно техническа експертиза, която констатира извършените на място дейности по вид, количество и стойност. Вещото лице е установило настилки от ламинат и теракот в коридора, монтирани нови врати, шпакловани и боядисани стени, с монтиран окачен таван с вградени осветителни табла в коридора. Констатира ел.табло, видимо нови ключове и контакти в коридора. Вратите на всички помещения освен банята с нови еднакви на цвят. В целия апартамент дограмата е подменена и монтирана нова ПВЦ дограма. Настилката в стаите е паркет, в спалня 1 видимо не е правен ремонт, освен подмяната на дограмата и вратата. В спалня 2 две от стените са с обшивка от гипсокартон, станите са шпакловани и боядисани, монтиран е окачен таван от гипсокартон с топлоизолация от каменна вата. Осветлението е посредством вградени осветителни тела. Кухнята е разширена чрез усвояване на терасата, която е с изградени стени и монтирани два ъглови прозореца ПВЦ. Външно новоизградените стени са с минерална мазилка. Настилката е теракот, стените са шпакловани и боядисани, монтиран е окачен таван от гипсокартон с вградени осветителни тела. В момента на огледа от вещото лице са видими нови елементи от ВиК инсталация. Настилката в хола е паркет, видимо новоизциклен. Стените са с вътрешна топлоизолация от фибран, шпакловани и боядисани, монтирана е ПВЦ дограма. В момента на огледа окачения таван в хола е демонтиран. Банята е с изцяло премахната облицовка по стените – до тухла и плоча. Санитарният възел е с монтирало вградено тоалетно казанче, с настилка от теракот, стени – фаянс, монтиран окачен таван от ПВЦ ламели с вградено осветително тяло. Вещото лице дава заключение за увеличена стойност на имота 60979 лв. вследствие подобренията в него. Стойността на имота без подобренията през 2020 г. е 136735 лв., с подобренията към 14.05.2024 г. – 335533 лв. Изготвена е повторна съдебно техническа експертиза за оценка на някои от дейностите, и като краен резултат стойността на извършените СМР възлиза на 22533,88 лв. Изготвена е и експертиза за пазарния наем на имота и лихва върху него, описана помесечно от вещото лице. При тази фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: В конкретния случай ищецът твърди, че в качеството си на добросъвестен владелец е направил подобрения в описания недвижим имот, довели до увеличаване на неговата стойност, с която стойност е обеднял, а съответно ответницата се е обогатила, тъй като се ползва от тях като собственик на вещта. Съгласно разпоредбата на чл. 72 ЗС добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Според чл. 70, ал. 1 владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Съгласно постановките на ППВС 6/27.12.1974 г. правно основание за добросъвестно владение по чл. 70, ал. 1 ЗС могат да бъдат всички прехвърлителни /транслативни/ двустранни или едностранни сделки, като продажбата, замяната, дарението, завета, както и административни актове с вещноправни последици. Настоящият състав приема, че такова правно основание може да бъде и универсалното завещание по следните съображения: При наследяването по завещание е налице конкретен волеви акт, с правотворческо значение, по силата на който акт настъпва правоприемство, изключващо наследяването по силата на правните норми в ЗН. В този смисъл завещанието е едностранна правна сделка, която е елемент от сложния фактически състав на преминаване на права /заедно с откриване и приемане на наследството/, включително и право на собственост /чл. 77 ЗС/. Ето защо, завещанието като юридически акт следва да се счита за равностойно с всеки друг акт, с който се осъществява преминаване на права, без оглед на това дали осъществява универсално или частно правоприемство. В този смисъл настоящият състав приема, че завещанието е годно правно основание за добросъвестно владение по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС /в този смисъл Подобренията, Кръстю Цончев, изд. Софи-Р, 2001 г./. Когато завещанието е с опорочена форма за действителност и приобретателят не е бил известен за това, същото може да се приеме за основание за осъществяване на добросъвестно владение, като изключение от правилото, че нищожните сделки не могат послужат като такова основание. Под порок в предписаната от закона форма по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС следва да се разбира нарушение на нотариалното производство, което води до нищожност на нотариалното удостоверяване, но не и до нищожност на самата сделка като материалноправно волеизявление. Основанията за нищожни нотариални удостоверявания са визирани в разпоредбата на чл. 576 ГПК, която определя нищожните нотариални действия като такива, които нотариусът не е имал право да извърши или при тяхното извършване са били нарушени някои текстове от особените правила за нотариални производства. В случая е прието, че завещанието, извършено от В. Б. е нищожно, поради нарушаване на разпоредбата на чл. 584, т. 3 вр. чл. 575, ал. 1 ГПК, тъй като в нотариалното производство е участвал свидетел, за когото е предвидена несъвместимост за участие. Нарушаването на нормата на чл. 575 ГПК, към която чл. 584, т. 3 ГПК препраща, е сред нарушенията на нотариалното производство, водещи до нищожност на нотариалното удостоверяване, поради което е налице опорочаване на предписаната от закона форма, по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. В подобен смисъл е и произнасянето в Решение № 511/09.09.2025 г. по гр.д. № 1896/2023 г., ІІ Г.О. на ВКС, където е посочено, че когато нотариалната форма е спазена, правните грешки на владелеца относно формата за валидност на придобивното основание са по принцип без значение, защото владелецът може да не е бил в известност за порок, който макар и да обуславя нейната нищожност, е от фактически характер, тъй като в такава хипотеза лицата се доверяват на компетентността на нотариуса, на когото държавата е възложила при осъществяването на определени функции да следи за спазването на закона и именно заради това, владението, основано на нищожна поради опорочена форма сделка, няма да е добросъвестно, само ако се докаже, че при сключването й владелецът е знаел за порока на формата. По отношение на знанието законът установява презумпцията, че добросъвестността се предполага до доказване на противното – чл. 70, ал. 2 ЗС. Субективната добросъвестност представлява незнание на владелеца на пороците на юридическото основание, като доказването на противното е в тежест на страната, която иска да отхвърли последиците на добросъвестното владение. Незнанието може да бъде незнание на правото /изискванията на нотариалното производство/ или незнание на фактите /Владение, Витали Таджер, изд. Софи-Р, 1991 г./. В случая настоящият състав счита, че няма доказателства, че А. А. или неговият наследник – ищеца по делото, както и П. А.а, са имали знание за опорочаване на нотариалната форма на завещанието, поради наличие за родствена връзка на свидетелка в нотариалното производство със завещателката и забрана за такава, каквото знание не е имала и самата ищца като внучка на завещателката. Ето защо, настоящият състав счита, че владението на ищеца, както за наследената от него ¼ ид.ч. от имота /поради установено добросъвестно владение от неговия наследодател, факт, твърдян от ответницата и признат от ищеца в депозираната искова молба по гр.д. № 2930/2021 г. на ОС Върна/, така и за дарените му ¾ ид.ч. се явява добросъвестно по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Настоящият състав не споделя становището за приложението на презумпцията за знание по смисъла на чл. 135 ЗЗД, доколкото правните норми дават уредба на различни институти, имащи своята специфика, и аналогията в случая е неприложима. От събраните по делото доказателства се установява, че в периода края на 2018 г. – 2020 г. ищецът е извършил ремонт на апартамента, с който е увеличена неговата стойност. От гласните доказателства се установява още, че средствата за ремонта са заплатени от Й. А., като показанията на разпитаните свидетели като преки и непосредствено придобити впечатления, безпротиворечиви и добросъвестно дадени пред съда, настоящият състав изцяло възприема. Оспорването на ответницата, поддържано и във въззивното производство, че подобренията са извършени след завеждане на исковата молба по чл. 108 ЗС през 2021 г., не се подкрепя от доказателствата, разпитаните свидетели ясно и конкретно посочват времето на осъществяване на ремонта – започнал през есента на 2018 г. и продължил около две години, като липсват каквито и да е други доказателства, сочещи на различен момент на извършване на ремонтните дейности. Увеличената стойност на имота е установена от вещото лице и тя възлиза на 60979 лв., но претенцията на ищеца следва да бъде призната за основателна до размера на поисканото – 60000 лв. Решението в частта, в която претенцията за заплащане на увеличената стойност на имота е приета за неоснователна за съответстващата ¼ ид.ч., спрямо която е осъществявано недобросъвестно владение, се явява неправилно по изложените съображения, че ищецът е упражнявал добросъвестно владение върху целия имот към момента на извършване на подобренията. При сбъдване на условието за произнасяне по главния иск, не са налице предпоставките за произнасяне по евентуалния иск, което обуславя недопустимостта на решението в частта, в която е осъдена Б. Б. да заплати сумата 5633,47 лв., представляваща стойността на направените разходи в имота, на основание чл. 74 ЗС, последица от което е обезсилване на решението в тази част. По наведеното възражение за прихващане настоящият състав намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 71 ЗС добросъвестният владелец се ползва от вещта и получава добивите, които тя е дала, до предявяването на иска за връщането й. С предявяването на иска за връщането на вещта, владението е смутено, от този момент отпада добросъвестността на владелеца, разбирана като незнание на фактите, които са пречка за придобиване на собствеността. В конкретния случай Й. А. е осъществил добросъвестно владение върху имота, заедно със своята майка, като в отношенията помежду им няма данни владението да е упражнявано при различни права от сочените в съответните придобивни основания. По тази причина, настоящият състав счита, че законът признава на А. правото като добросъвестен владелец да ползва апартамента, без да се ангажира отговорността му спрямо собственика за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването, до предявяване на ревандикационния иск, съединен с иска за оспорване на завещателното разпореждане, а именно – на 23.04.2021 г. След този момент А. дължи обезщетение по правилото на чл. 73 ЗС, а след влизане в сила на решението, с което е осъден да предаде владението върху имота – по правилото на чл. 59 ЗЗД, в която насока първостепенният съд е прецизирал правната квалификация на заявеното вземане с възражението за прихващане. До предаването на имота на 14.05.2024 г. А. дължи на Б. обезщетение за ползата, от която е лишил собственика, в размер на пазарния наем, за ½ ид.ч. от имота, предвид установеното съвместно ползване на имота с неговата майка и липсата на законово предвидена солидарност в отношенията, изчислено според приетата експертиза в размер на 14815 лв. Настоящият състав не споделя виждането на А., изразено в насрещната въззивна жалба, че е престанал да бъде добросъвестен едва на 05.11.2021 г., когато е узнал от разпит на свидетел по гр.д. № 1057/2021 г. на Окръжен съд Варна за порока на нотариалното производство, тъй като законът е ясен и недвусмислен в тази насока – владелецът престава да бъде добросъвестен с предявяване на иска за връщането на вещта, в случая с предявяването на иск по чл. 108 ЗС. Без значение с оглед извода за упражнявано добросъвестно владение от страна на А. и неоснователност на претенцията до 23.04.2021 г. е възражението, че Б. е имала възможност да ползва апартамента от 2014 г. до 2020 г., както и е без значение определеният от нея наем от 600 лв., визиран в поканата за заплащането му. Размерът на обезщетението по чл. 73 ЗС/чл. 59 ЗЗД е съизмерим със средната пазарна месечна цена, определена с помощта на вещо лице, като посочената от собственика в поканата цена е ирелевантна при признаване на вземането и неговия размер. Няма доказателства ползването да е преустановено в по-ранен момент от извършения въвод във владение на 14.05.2024 г., в каквато насока се твърди в насрещната въззивна жалба. По така изложените съображения настоящият състав счита, че в полза на Б. Б. съществува вземане от Й. А. за сумата от 14815 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на недвижимия имот за периода от предявяване на иска за връщането му на 23.04.2021 г. до предаването на имота на 14.05.2024 г. Върху тази сума се дължи лихва за забава, считано от поканата - 14.06.2022 г., като съображението, че предявяването на иск по чл. 108 ЗС представлява покана за заплащане на обезщетението не може да бъде споделено. Ролята на предявяването на иск по чл. 108 ЗС има отношение към трансформирането на владението в недобросъвестно и възникване на правото на собственика на обезщетение, но изпадането в забава се урежда по правилата на чл. 84 ЗЗД. Забава при изискуеми вземания има само ако те са с определен срок, след изтичането на който длъжникът изпада в забава. Когато няма срок, макар да е изискуемо вземането, длъжникът не е в забава, преди да се отправи покана, което важи за всички случаи на неоснователно обогатяване. Ето защо, настоящият състав споделя разрешението в обжалваното решение, че длъжникът изпада в забава от поканата, а именно – от 14.06.2022 г. Размерът на лихвата за забава възлиза на 2203,99 лв., с което общият размер на насрещното вземане на Б. Б. възлиза на 17018,99 лв. След извършване на прихващане на вземането за подобрения на Й. А. в размер на 60000 лв. с насрещното вземане на Б. Б. за обезщетение за лишаване от ползването на имота и мораторна лихва в общ размер на 17018,99 лв., дължимият остатък, който Б. следва да бъде осъдена да заплати на А. възлиза на 42981,01 лв. Този извод не съвпада с извода на първоинстанционния съд, което налага отмяна на решението в частта, в която е отхвърлен иска за горницата над 18142,26 лв. до 42981,01 лв., вместо което се присъди допълнително сумата от 24838,75 лв. /12699,85 евро/. В диспозитива на първоинстанционното решение е отхвърлено възражението за прихващане за разликата над 38166,25 лв. до 24653,75 лв. и за разликата над 2203,99 лв. до 32000,43 лв. – мораторна лихва. Разликата се явява 13512,50 лв., което е половината от приетото за дължимо обезщетение, с оглед учреденото право на ползване на П. А.а за ½ ид.ч. от имота. Във въззивната жалба се поставя въпроса, че се дължи обезщетение за ¾ ид.ч. от страна на А., при заявен общ размер на главницата от 97000 лв., като искането е да се отхвърли изцяло искът като погасен чрез прихващане, поради което настоящият състав приема, че решението се обжалва и в тази част. С оглед постановките в т. 2 от ТР № 2/18.03.2022 г. по възражението за прихващане съдът се произнася в диспозитива на решението, само когато възражението е основателно. С отхвърлянето на иска като погасен чрез прихващане в решението се индивидуализират пасивното и активното вземане по основание и размер. Съдът не се произнася по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на решението, зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу предявения иск. По тези съображения настоящият състав счита, че решението в частта, в която е отхвърлено възражението за прихващане като неоснователно, се явява недопустимо, последица от което е обезсилването му като такова. С оглед изхода на спора Б. Б. дължи на Й. А. разноски, съразмерно с уважената част от иска, в размер на 1898,33 лв., или Б. следва да бъде осъдена да заплати допълнително на А. сумата 1097,05 лв. /560,91 евро/, разноски за първоинстанционното производство – заплатено адвокатско възнаграждение. Решението, в частта, в която А. е осъден да заплати на Б. разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска, представляващи заплатено възнаграждение за вещо лице в размер на 400 лв., следва да се отмени за разликата над 113,46 лв. до присъдения размер от 241,30 лв. За процесуално представителство, осъществявано по реда на чл. 38 ЗА, на адв. Д. е определено възнаграждение от 3600 лв., което съразмерно с отхвърлената част от иска следва да се редуцира на 1021,14 лв., поради което решението, с което А. е осъден да заплати на адв. Д. над този размер до присъдения размер от 3600 лв. следва да се отмени. Б. Б. следва да заплати допълнително държавна такса според изхода на спора в размер на 768,21 лв. /392,78 евро/, както и депозити за вещи лица от бюджета на съда в размер на 421,34 лв. /215,43 евро/, или общо в полза на бюджета на съда 1189,55 лв. /608,21 евро/. С оглед изхода на процеса пред въззивния съд, разноски в полза на жалбоподателя Б. Б. не се дължат, жалбоподателя А. не претендира такива. Б. следва да бъде осъдена да заплати държавна такса върху уважената част от жалбата на А. в размер на 254 евро /496,78 лв./. Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът