Решение № 8970 от 15.5.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 56545/2024 г.

№ 20241110156545 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.124 и слд. ГПК. Предявен е положителен установителен иск с правна квалификация чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗК от Т. Д. П., ЕГН: ••••••••••, адрес: гр. С срещу Д. Ч. М.. Ищецът твърди, че в периода от 05.03.2022 г. до подаване на исковата молба е бил тормозен от ответника по признаците „обществено положение“ и „лично положението“, като тормозът се изразява в следните действия: по три преписки, а именно: 513000-12707/22; №4890700-2442/23; №338300/24г. по описа на СДВР ответникът отказва да комуникира с ищеца по какъвто и да било начин; отказва да призове ищеца за снемане на показания; отказва да си даде отвод по преписките; не съобщава на СРП за конфликта, който ищеца има с 8-мо РУ-СДВР; разгласява, че ищецът е човек, с който не може да се комуникира и единствен от всички домоуправители в района отказва каквато и да било комуникация с 8- мо РУ-СДВР. Сочи, че и трите преписки са срещу колеги на ответника, което счита за достатъчно основание последният да не работи по тях. Твърди, че посочените действия на ответника са израз на враждебно, унизително и обидно отношение от негова страна. Моли за уважаване на иска. В срока по чл.131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който оспорва основателността на исковете. Твърди, че описаното в исковата молба деяние не покрива съдържанието на понятието дискриминация по смисъла на §1, т.1 от ДР от ЗЗЗДискр. Сочи, че изложените твърдения от ищеца не отговарят на обективната действителност, доколкото самият ищец отказва всякаква комуникация с 8-мо МВР, поради което и не му били снети показания. Твърди, че от исковата молба и уточнителната молба не става ясно какво е деянието, с което ищецът е тормозен и кога е извършено. Посочва, че изложените факти от ищеца са изцяло плод на неговата лична интерпретация и не са подплатени с доказателства. Оспорва наличието на фактическия състав на тормоза, тъй като не са представени доказателства, че достойнството на ищеца е накърнено, както и че е била създадена негативна среда. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски, за които представя списък по чл.80 ГПК. Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, при съобразяване с разпоредбите на чл. 235 и сл. от ГПК, съдът приема за установено следното: Предявен е установителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. В тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминация е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че са налице факти, които обуславят вероятност за дискриминационно третиране на посочените от него признаци, както и че негови права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, са нарушени. При доказване на твърденията на ищеца, от които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, съобразно разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр., доказателствената тежест се прехвърля на ответника, който следва при условията на пълно и главно обратно доказване да опровергае твърденията за дискриминация или да установи, че извършените действия са оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта за подходящи и необходими. От значение за установяване на дискриминация е наличието на обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания (в този смисъл – Решение № 428/13.05.2010 г. по гр. д. № 1207/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 153/14.06.2010 г. по гр. д. № 6/2009 г. на ВКС, III ГО и др.). По делото са приобщени заверени преписи от преписка с УРИ № 338300-1238/2022г., по описа на 08 РУ- СДВР, преписка № 513000- 12707/22г. по описа на СДВР и преписка с вх. № 489700-2442/18.04.2023г. по описа на Сектор „Жалби, предложения и сигнали“-МВР от СРП. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите С. Б. С и Николай Георгиев В. От разпита на св. С се установява, че същата работи в 8 РУ-СДВР на длъжност младши полицейски инспектор, като познава ответника Д. М. - Началник сектор „Охранителна полиция”. Сочи, че познава и ищеца Т. П., който перманентно подавал сигнали от различно естество, но когато бивал потърсен от някой от районното управление при отработване на сигнала за допълнителни сведения или за информация по преписката, не отварял вратата. Сочи, че ответникът М. като началник група правил опити в нейно присъствие, а и в присъствието на цялата група, многократно да се свърже с г-н П. по телефона от личния и служебния си телефон, а и самата тя е търсила ищеца много пъти, били изпращани патрули, с призовка, на домашния му адрес, но когато П. видел униформен, не отварял вратата. Допълва, че ответникът М. е професионалист и отработва преписките на гражданите по абсолютно еднакъв начин. Посочва, че има 3-4 преписки от ищеца П., постъпили едновременно, които били разпределени на различни колеги, всички поотделно го търсели, но никой не го установил. От разпита на св. В се установява, че същият работи в 8-мо РУ-СДВР от 25 години, познава лично ответника, който му е пряк началник, не познава лично ищеца, но е чувал за него от колеги. Сочи, че личното му впечатление от работата на ответника М. е, че същият на никого и по никакъв повод не е отказал съдействие, да взима отношение по негови сигнали, жалби, да го разпитва, да бъде в услуга на гражданина. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация, забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на различни признаци сред които и твърдените от ищеца – "лично или обществено положение". На санкциониране подлежи всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. В конкретния случай ищецът твърди, че е дискриминиран по признак „лично положение“ и „обществено положение“, изразяващо се в бездействие – ответникът отказва да комуникира с ищеца по какъвто и да било начин; отказва да призове ищеца за снемане на показания; отказва да си даде отвод по преписките. В исковата молба е посочено, че личното положение е свързано с трите му имена, ЕГН, както и факта, че ищецът има висока гражданска активност, която се изразява в писане на сигнали, жалби, водене на дела. Общественото му положение твърди да е налице заради факта, че е лице, което трябва да даде показания по преписка. На първо място, ищецът, подавайки молба, която не е анонимна, а с изписани имена, адрес и телефонен номер, не получава лично или обществено положение, различаващо го от останалите граждани. Ето защо по отношение на същия изначално не са налице предвидените в закона признаци, поставящи го в по-различно лично или обществено положение. На следващо място следва да се посочи, че основната доказателствена тежест в съдебното производство за защита от дискриминация е възложена на ищеца – той трябва да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация, като неизпълнението на възложената на ищеца доказателствена тежест е достатъчно основание за отхвърляне на предявените искове. Не е необходимо пострадалият да доказва пълно и изцяло, че е налице дискриминация, умисъл у ответника или целенасоченост на дискриминиращите действия, нито пълно и изцяло да установява причинна връзка между защитения признак и по-неблагоприятното третиране. Следва обаче да се докажат поне факти, които на пръв поглед дават основание за съмнение или подозрение, че вероятно, макар и не сигурно, е извършена дискриминация. Едва тогава тежестта е за ответника – да установи пълно и главно, че правото на равно третиране на ищеца не е нарушено. В този смисъл – постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 511/27.07.2010 г. по гр.д. № 587/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 62/19.06.2014 г. по гр.д. № 3920/2013 г. на ВКС, IV г.о. В настоящия случай не може да се приложи презумпцията на чл. 9 ЗЗДискр., след като в хода на производството не се установяват факти, които да предполагат, че е налице дискриминация. Настоящият състав при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал, намира, че по делото не се установява наличие на факти, обуславящи вероятност за дискриминационно третиране на посочените от ищеца признаци – лично и обществено положение. Не се установява наличие на факти, които по смисъла на чл. 9 ЗЗДискр. да налагат предположение, че в сравнение с други лица, по отношение на които е било необходимо снемане на сведения, ищецът да е бил третиран по различен начин. Поради изложеното съдът намира, че в случая не се установява неблагоприятно третиране на ищеца, както и същото да е основано на сочените признаци обществено и лично положение, поради което искът за установяване на нарушението следва да бъде отхвърлен. По разноските. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има ответникът. Същият е представил списък по чл. 80 ГПК, като претендира 1300 лева адвокатско възнаграждение. Ищецът не е направил възражение за прекомерност, поради което същите се присъждат в цялост. Съгласно чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, в сила от 01.01.2026 г., „В съответствие с чл. 2 от Регламент (ЕО) № 974/98 на Съвета от 3 май 1998 г. относно въвеждането на еврото, наричан по-нататък „Регламент (ЕО) № 974/98", считано от датата на въвеждане на еврото в Република България, валутата на Република България е еврото. Паричната единица е едно евро. Едно евро се разделя на сто цента“. Ето защо и при спазване на правилата, регламентирани в чл. 11, чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, за автоматично превалутиране и закръгляне, съдът превалутира размера на съдебните разноски от лева в евро съобразно официалния валутен курс. По изложените мотиви, съдът