Решение № 193 от 24.4.2023 г. на Окръжен съд - Перник по дело № 113/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба с вх.рег. № 24344/06.12.2022 г. от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Сребърна“ 16, ет. 8, чрез пълномощника адв. С. У., срещу Решение № 1240/21.11.2022 г. по гр.д. № 2676/2022 г. на Районен съд – Перник, с което е прогласена нищожността на клаузата на чл. 5.6 от Договор за паричен заем № •••, сключен между Б. Д. Б., ЕГН ••••••••••, •••, и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Сребърна“ 16, ет. 8, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 648, 24 лв. на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 ЗЗП, като невалидна, и са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Сребърна“ 16, ет. 8, срещу Б. Д. Б., ЕГН ••••••••••, •••, насрещни искове за осъждането й да му заплати по Договор за кредит № ••• и приложения към него Погасителен план, приложение и ОУ, а именно главница в размер на 600, 00 лв., ведно със законната лихва за забава от подаване на насрещния иск – 30.06.2022 г., до окончателното изплащане на сумата, и възнаградителна лихва 110, 87 лв. за периода 09.12.2021 г. до датата на предсрочната изискуемост, и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК 202255877, е осъден да заплати на Б. Д. Б., ЕГН ••••••••••, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 50, 00 лв. за държавна такса, и на адв. Д. М. на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. сумата 360, 00 лв. с оглед изхода на иска и 360, 00 лв. с оглед отхвърляне на насрещния иск, представляващи адвокатски хонорар за процесуално представителство в производството по делото. В жалбата се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се, че в решението съдът не се е произнесъл по всички възражения на дружеството, обсъдил е само част от долказателствата и е дал неясни, противоречиви и неконкретни указания в доклада си като не е посочено за кои факти и обстоятелства страните носят доказателствена тежест и не са представили доказателства, респ. направили доказателствени искания. Излага се, че насрещният иск се основава на неизпълнение на кредитополучателя на задълженията за главница и възнаградителна лихва по договора за кредит, а не на нищожна клауза, поради което дори клаузата, предмет на предявения срещу дружеството иск да е нищожна, тази нищожност не влече нищожност на целия договор. Предвид изложеното, с оглед липсата на възражения от страна на ответницата по насрещния иск, че е усвоила сумата по кредита и че е погасила претендираните суми, същият е следвало да бъде уважен. По горните съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено, предявените срещу дружеството искове да бъдат отхвърлени, а насрещните искове – уважени, ведно с произтичащите от това последици относно разноските, както и за присъждане на сторените разноски за производството по делото. За да се произнесе, съдът съобрази следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от Б. Д. Б. срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, с която е отправено искане да се прогласи за нищожна клаузата, предвидена в чл. 5.6 от Договор за паричен заем № •••, сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 648, 24 лв. като нищожна, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. В исковата молба се излага, че на ••• между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит от разстояние № •••, с който се договорили ответникът да предостави на ищеца заем в размер на 600, 00 лв., за срок от 12 месеца при годишна лихва 40, 55%, ГПР 49, 00%, като общата сума, подлежаща на връщане е 739, 81 лв. В чл.5.1-5.5 страните по делото се съгласили договорът за заем да бъде обезпечен с гарант – две физически лица с месечен доход не по-малко от 1500, 00 лв. или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Съгласно чл. 5.6 от договора в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в уговорения срок заемателят дължи на заемодателя неустойка, посочена в погасителния план, платима разсрочено заедно с месечните погасителните вноски. Поради непредставяне в срок на уговореното обезпечение ответникът претендирал от ищцата заплащане на неустойка в размер на сумата 648, 24 лв., с което общата сума, подлежаща на връщане възлиза на 1388, 05 лв. Счита, че посочената клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави, противоречие с разпоредбите на чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, както и поради неравноправност на основание чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. По изложените съображения моли за уважаване на предявените искове и присъждане на разноските за производството. В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Признава, че на ••• чрез средствата за комуникация от разстояние между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит № ••• със съдържанието, посочено в исковата молба. Възразява претендираната неустойка да е нищожна поради накърняване на добрите нрави, като твърди, че отговаря на присъщата й обезпечителната и обезщетителната функция. Навежда довод, че клаузата е индивидуално уговорена, поради което не е неравноправна. Оспорва уговорената неустойка да противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като сочи, че ГПР е 49% и е съобразен с всички изисквания на ЗПК и ЗЗД. Предявени са насрещни искове от „Ай Ти Еф Груп“ АД, с които е отправено искане за осъждане на Б. Д. Б. да му заплати сумата 600, 00 лв. – главница по Договор за кредит •••/•••, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението, и сумата 110, 87 лв. – възнаградителна лихва за периода от 09.12.2021 г. до датата на обявяване на предсрочната изискуемост. Моли за отхвърляне на първоначалните искове, уважаване на насрещните искове и присъждане на сторените разноски. В срока по чл. 131 ГПК Б. Д. Б. – ответник по насрещните искове, е депозирала отговор, с който оспорва исковете. Възразява, че договорът за потребителски кредит е нищожен поради противоречие със закона, тъй като не е посочен съществен елемент от неговото съдържание – ГПР, не е посочена методиката за неговото изчисляване, налице е грешно посочен ГПР, а действителният е по-висок от предвидения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че кредиторът губи правото да претендира възнаградителна лихва от датата на прекратяване на договора поради предсрочната му изискуемост до датата на последната погасителна вноска. По изложените съображения моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените разноски за производството по делото. При извършената служебна проверка по валидността на обжалваното решение, съобразно нормата на чл. 269 ГПК съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност. Съобразно отговора, даден в Решение № 198/10.08.2015 г. по гр.д. № 5252/2014 г. на ВКС, когато са предявени искове за недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца (така Определение № 244/16.04.2013, ВКС, ІV ГО по ч.гр.д. № 5990/2014 г.). Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове са предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и противоречие на морала, до най-лекия. С обжалваното решение съдът се е произнесъл по иска за прогласяване за нищожна на клаузата за неустойка на най-тежкия заявен порок - поради противоречието й със закона, поради което решението е допустимо, като относно правилността му въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Окръжен съд Перник, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното: По предявените от Б. Д. Б. искове: Предявени са в условията на евентуалност искове за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка по чл. 5.6 от Договор за потребителски кредит № •••/••• с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД – поради противоречие със закона /неспазване на нормите на чл. 11, ал. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК и неравноправност във връзка с чл. 143 от ЗЗП/ и чл. 26, ал. 1, предл. 3-то 33Д – поради противоречие с добрите нрави. Безспорно е, което е обявено и с доклада по делото, че страните са постигнали съгласие от разстояние със съдържанието на договор за потребителски кредит № •••/•••, неразделна част от който са Приложение № 1 и погасителен план, представени с исковата молба. О т приложения по делото договор за договор за потребителски кредит № •••/•••, Приложение № 1 и погасителен план се установява, че съгласно постигнатите между страните уговорки, договорът е сключен за сума в размер на 600, 00 лв., подлежаща на връщане за срок от 12 месечни погасителни вноски, всяка от по 61, 65 лв. с общ размер на всички плащания 739, 81 лв. с фиксиран лихвен процент по заема от 40, 55 %, и ГПР от 49, 00 %., като първата вноска е на 08.01.2022 г., а последната на 08.12.2022 г. Съгласно чл. 5.1 от договора клредитополучателят се задължава в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, да учреди обезпечение съгласно договора и Общите условия. В чл.5.2 е уговорено, че обезпеченията могат да бъдат поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер на сбора на дължимата главница и лихва за ползване на кредита със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения по договора. Клаузите на чл.5.3 до 5.5 уреждат условията, в случай, че кредитът бъде обезпечен по всеки от посочените начини. Съгласно чл. 5.6 от договора в случай, че кредитополучателят не осигури и не представи в срок обезпечение по кредита съгласно сроковете и условията на т. 5.1 – т. 5.5 от договора и ОУ или действието на обезпечението бъде по някаква причина прекратено, кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение. Размерът на неустойката е индивидуално определен за всеки кредитополучател и е изрично посочен в Приложение 1 към договора за кредит и Погасителния план към кредита и се начислява и заплаща от кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска. По делото са представени Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити и ОУ на „Ай Ти Еф Груп“ АД, представляващи неразделна част от договора за кредит съгласно чл. 8.5 от представения от ищеца екземпляр на същия. От удостоверение с изх. № •••, издадено от „Изипей“ АД, се установява, че на ••• по платежна сметка при „Изипей“ АД с титуляр Б. Д. Б., с ЕГН ••••••••••, е получен паричен превод в размер на 600, 00 лв., нареден от •••, с основание „по договор за кредит •••“. От съдържанието на сключения договор съдът прави извод, че отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, поради което приема, че между страните по делото е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът се е задължил в качеството на кредитодател да предостави на ищеца в качеството на кредитополучател сумата 600, 00 лв. със задължение за връщането й на 12 месечни вноски заедно с възнаграждение в размер 40, 55 % годишен лихвен процент. От доказателствата по делото се установява, че ответникът е предоставил на ищеца сума в размер на 600, 00 лв., с което е изпълнил задължението си по договора, като съгласно погасителния план същата подлежи на връщане с възнаграждение за ползването й в общ размер 739, 81 лв. Съдът намира за неоснователни доводите, че процесният договор за кредит не отговоря на изискванията на ЗПК за действителност съобразно чл. 22 от ЗПК поради липса на съществен елемент от неговото съдържание, а именно ГПР. Видно от представения договор, че в него са посочени индивидуализиращите данни за страните, размера на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, лихвения процент, размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и ГПР, който размер не надвишава петкратния размер на законната лихва за просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПП. Спазено е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПП за посочване в договора на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1 към ЗПК, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Няма нарушение на императивната норма на закона, тъй като същата не изисква в договора да бъде посочен математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР (т.1 и т.2 от Приложение № 1 към ЗПК), които единствено могат да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули. От друга страна чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Терминът „допускания“ се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл.19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК. Допусканията се делят на две групи: първата група са базови допускания (чл.19, т.3 и т.4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" Приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни допускания (чл.19, т.5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК). Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниця е дадена в буква "ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една - единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая (т.2, б. "г" от Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г. В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е. В горния смисъл, и доколкото в случая приложимо е единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. С оглед на това съдът намира, че не е налице твърдяната недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Относно довода, че ГПР е неправилно изчислен, тъй като не е включена неустойката за неизпълнение на задължението за предоставяне на поръчителство, в който случай би било нарушено импертивното правило на закона, следва да се отбележи, че посочената неустойка представлява санкция за неизпълнение на задължение по договора, а не разход по сключването му по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. С оглед изложеното съдът приема, че не е нарушена предвидената забрана. По изложените по-горе съображения съдът намира, че договорът за заем е валиден и ищецът дължи връщане на заетата сума 600, 00 лв. заедно с уговорената възнаградителна лихва в общ размер 139, 81 лв., т.е. общо сумата 739, 81 лв. Относно клаузата за неустойка, уговорена в чл. 5.6 от договора, съдът намира следното: С т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK е дадено задължително тълкуване, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции), както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о. /. В случая в чл. 5.1 от договора страните са уговорили задължение за кредитополучателя да осигури обезпечение в полза на кредитодателя, като в чл. 5.6 при неизпълнение на това задължение в уговорения срок е предвидена неустойка в посочения в приложение 1 и погасителния план към договора размер. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Видно от съдържанието на тази клауза, че още със сключването на договора, страните са уговорили неустойката да се изплаща разсрочено, съгласно погасителния план, заедно с дължимите погасителни вноски. Уговорената по този начин неустойката нарушава разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК, предвиждащата, че обезщетението за неизпълнение не може да надвишава законната лихва за забава. Посочената клауза освен това поставя икономически по-слабата страна в неизгодно положение спрямо търговеца и като такава е неравноправна по смисъла на чл. 146 от ЗЗП, а възражението на ответника, че е индивидуално уговорена съдът намира за неоснователно. По изложените съображения, съдът приема, че клаузата на чл. 5.6 от договора, задължаваща потребителя при неизпълнението на договора да заплати неустойка в посочения размер, е нищожна поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, поради което така предявеният от Б. Д. Б. иск е основателен и следва да бъде уважен. Поради съвпадане на изводите на двете инстанции в тази част решението е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. По предявените от „Ай Ти Еф Груп“ АД искове: От доказателствата по делото се установява, че кредитодателят е изпълнил задължението си да предостави на кредитополучателя уговорената с договора сума. Кредитополучателят - ответник по насрещния иск, не е навел възражения за погасяване на вземането и не е ангажирал доказателства в тази насока, поради което предявеният насрещен иск за осъждане на кредитополучателя да заплати сумата 600, 00 лв. – главница по договора за кредит, е основателен и следва да бъде уважен. Като законна последица от предявяването на иска, следва да бъде уважено и искането за присъждане на законна лихва върху главницата, считано от датата на насрещната искова молба – 30.06.2022 г.до изплащане на вземането. Относно вземането за възнаградителна лихва съдът намира следното: Съгласно Тълкувателно решение №3/27.03.2017 г. по тълк.д.№3/2017 г. на ОСГТК на ВКС с изявлението на кредитора, че обявява кредитът за предсрочно изискуем, договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. При настъпване на предсрочна изискуемост отпада занапред действието на погасителния план, ако страните са уговорили заемът/кредитът да се връща на вноски. Размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. За периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди изменението му. Кредитодатателят не е представил доказателства, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем в по-ранен момент, поради което следва да се приеме, че предсрочната изискуемост е настъпила с получаване на препис от исковата молба от ответника по насрещния иск – Б. Б., на 11.08.2022 г. Изчислена съобразно погасителния план възнаградителната лихва за периода от 09.12.2021 г. до 11.08.2022 г. е в размер на 120, 31 лв. Кредитополучателят не е представил доказателства, че е заплатил уговорената възанградителна лихва до датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради което с оглед диспозитивното начало искът за възнаградителна лихва следва да бъде уважен в предявения размер 110, 87 лв. Поради частично съвпадане на изводите на двете инстанции обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която са отхвърлени предявените от „Ай Ти Еф Груп“ АД искове за сумата 600, 00 лв. – главница, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, и сумата 110, 87 лв. – възнаградителна лихва за периода от 09.12.2021 г. до датата на предсрочната изискуемост /11.08.2022 г./, и вместо това да бъде постановено друго, с което Б. Д. Б. бъде осъдена да заплати тези вземания. По разноските: За първоинстанционното производство Б. Д. Б. има право на разноските за държавната такса по иска по чл. 26 ЗЗД в размер на 50, 00 лв. и на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. адв. М. има право на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения в размер на 360, 00 лв., поради което правилно с решението „Ай Ти Еф Груп“ АД е осъден да заплати тези суми. Предвид различните изводи на двете инстанции относно основателността на насрещните искове, обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта, в която в полза на адв. М. е присъдена сумата 360, 00 лв. – адвокатско възнаграждение по насрещните искове. Във въззивното производство с оглед резултата от обжалването в полза на адв. М. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 480, 00 лв. В полза на „Ай Ти Еф Груп“ АД следва да бъдат присъдени разноски за първоинстанционното производство в размер на сумата 820, 00 лв. /от които 100, 00 лв. – държавна такса, и 720, 00 лв. – адвокатско възнаграждение по насрещните искове/, а за въззивното производство съобразно уважената част от жалбата в размер на 330, 00 лв. /от които 300, 00 лв. – адвокатско възнаграждение, 25, 00 лв. – държавна такса и 5, 00 лв. – съдебно удостоверение/. По изложените мотиви, Окръжен съд Перник