Решение № 530 от 5.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 5330/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение от 06.03.2023 год., постановено по гр.дело №23532/2022 год. по описа на СРС, ГО, 176 с-в, е отхвърлен предявения от Е. М. Н. срещу „Електроразпределителни мрежи З.“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 38 лв. – получена без правно основание от ответника, която представлява платена от ищцата сума за експресно възстановяване на захранването с електрическа енергия на обект, находящ се в гр.София, ж.к.“••••, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 04.05.2022 год. до окончателното й изплащане и ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата Е. М. Н.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че ответникът „Електроразпределителни мрежи З.“ АД можел да отговаря само ако бил инициирал преустановяване на електроснабдяването, без да са налице основанията, предвидени в чл. 73 и чл. 122 ЗЕ, а „ЧЕЗ Електро България“ АД можело да отговаря ако не са налице основанията, установени в нормата на чл. 123, ал. 1 ЗЕ и било поискало от електроразпределителното предприятие да преустанови преноса до определен потребител. Наличието на валидно основание за получаване и задържане на процесната сума предполагало на първо място прекъсването на електрическата енергия /за възстановяване на която ищцата била платила/ да е законосъобразно, а това означавало, че е необходимо: да са налице законосъобразни причини за прекъсване на снабдяването – чл. 123, ал. 1 и 5 ЗЕ; 2/ да има искане на съответния доставчик /това обстоятелство не било доказано и не било обявено за безспорно, още по-малко било признато от ищцата, която нямало как да знае има ли искане от доставчика/ и 3/ да е налице хипотезата на чл. 123, ал. 1 ЗЕ – правото на прекъсване на захранването възниквало при неизпълнение на задължения по договора за продажба на електрическа енергия, изразяващо се съгласно чл. 38, ал. 1 от Общите условия на ответника в забава в плащането или неплащане на дължимите суми за електрическа енергия и за разпределение. Само при наличието на тези предпоставки възниквало правото на ответника да преустанови електрическата енергия да имота. В този смисъл неправилно СРС бил приел, че било достатъчно единствено да е налице искане от страна на „ЧЕЗ Електро България“ АД /с ново наименование „Електрохолд Продажби“ АД/, за да се породи задължение за ответника да прекъсне снабдяването с електрическа енергия. Трябвало да са налице и хипотезите по чл. 123, ал. 1 ЗЕ /ал. 5/, като ответникът трябвало да следи с грижата на добрия търговец за изпълнението на тези предпоставки, като такива не били налице, той бил длъжен да отхвърли искането и да откаже да го изпълни под страх от отговорност /никой нямал задължение да изпълни противоправна заповед или незаконосъобразно искане/. Обстоятелството, че „ЧЕЗ Електро България“ АД носело отговорност за настъпилите вреди от преустановяването на електрическата енергия до обекта, не водело до извод, че ответникът бил получил законосъобразно претендираната от него сума, както и че не можел да отговаря по иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Той отговарял за причинените вреди наред с доставчика /отговорността на последния, като възложител, не изключвала отговорността на ответното дружество, като пряк извършител/. На второ място следвало прекъсването на снабдяването да е извършено законосъобразно и при спазване нравилата на чл. 38, ал. 2 от Общите условия, а именно: 1/ да е не по-рано от 10 дни след изтичането на срока за плащане за битови потребители; 2/ потребителят да е бил уведомен за сроковете на прекъсването или ограничаването на снабдяването е електрическа енергия по начините, по които се уведомявал за сроковете за плащане на електрическата енергия. Тези правила също не били спазени в частност, като прекъсването било напълно противоправно въпреки наличието /евентуално/ на искане от страна на доставчика. Макар да не било доказано, че Общите условия не били влезли в сила /което означавало, че ищцата не била обвързана от същите/, безспорно било, че дружеството било обвързано от тях и било длъжно да ги изпълнява. Възстановяването на електрическата енергия следвало да е възмездно /изискването за плащане трябвало да е предвидено в обвързващ ищцата акт – ако се касаело за Общи условия или Тарифи, то същите трябвало имат сила спрямо ищцата, в т.ч. да са й съобщени по предвидения ред и да са влезли в сила спрямо нея/, като доколкото се касаело за регулиран пазар, необходимо било цената да е била предварително одобрена по предвидения в закона ред. Нито едно от горните обстоятелства не се било доказало в процеса, като не било и ясно по какъв начин била определена „таксата“ от 38 лв. и дали същата била равностойна на разходите за прекъсване и/или възстановяване на електроснабдяването. Следвало да се има предвид и нормата на чл. 124 ЗЕ, съгласно която енергийното предприятие възстановявало снабдяването и/или присъединяването на клиентите след отстраняване на причините, довели до преустановяването, т.е. предприятието имало задължение да възстанови снабдяването, като не се сочело друго условие за възстановяването. Съдебната практика била категорична, че дори да била налице забава в плащане на дължимите суми във връзка със снабдяването с електрическа енергия /което в настоящия случай не било така/, то пак съгласно посочената законодателна уредба, за възстановяване снабдяването на потребителите не било необходимо потребителите да заплатят разходите за прекъсване и възстановяване на електроподаването. В тази връзка клаузите на чл. 41, ал. 1 и ал. З от Общите условия в частите им, предвиждащи като условие за възстановяване на доставката на електроенергия заплащането и на разходите за прекъсване и възстановяване на електрозахранването, се явявали неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 2 ЗЗП, тъй като ограничавали правата на потребителя, произтичащи от закон. Съдът бил длъжен служебно да следи за неравноправни клаузи и да откаже прилагането им, когато констатира наличието на такива, поради нищожността им. Прекъсването и възстановяване на електрозахранването в процесния случай не представлявало предоставена услуга на потребителите, а било законово задължение, регламентирано в чл. 123, ал. 7 ЗЕ и чл. 124 ЗЕ. Принципно, ако за изпълнението на това законово задължение ответното дружество било направило действителни разходи, то можело да ги претендира като претърпени вреди вследствие на неизпълнението на задължението на потребителя да заплаща дължима цена на ползваната електроенергия /ако такова било налице/, но не можело да задължава потребителите да заплащат тези вреди предварително в размер съобразно утвърден ценоразпис и като условие за възстановяване на захранването. Дали този ценоразпис бил одобрен от КЕВР /а той не бил/ било без значение за преценката на неравноправността на посочените клаузи. При наличието на договорни отношения между потребителя и доставчика при уреждане на спорните отношения по повод конкретната хипотеза трябвало да има както доказано неизпълнение на договорно задължение и виновно поведение на конкретния потребител, така и доказани по вид и размер разходи за енергийното предприятие, които да бъдат заплатени. Като позволявали на предприятието да изисква предварително заплащане на суми за възстановяване на снабдяването, а и да определя едностранно техния размер, клаузите в посочените части били неравноправни, защото предоставяли възможност на електроразпределителното предприятие едностранно да определяла обезщетение за претърпени вреди, поради включване и изключване на снабдяването – в този смисъл Решение № 125 от 7.08.2015 год. на ВКС по т. дело № 990/2015 год., I т. о., ТК. В този смисъл заплатената в полза на ответното дружество цена за експресно възстановяване на захранването с електроенергия на прекъснат за неплатена енергия клиент до 6 часа от часа на заплащането й от електромер или предпазител на основание чл. 41, ал. 3 от Общите условия на ответното дружество в общ размер на 38 лв. била получена от ответника при липсата на основание и въз основа на неравноправна и следователно нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП клауза доколкото същата не била индивидуално договорена. Съгласно нормата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, полученото без основание подлежало на връщане. Обстоятелството, че тази клауза регламентирала по-бързото предоставяне на т.нар. „услуга“, не означавало, че тя не била неравноправна, защото с нея разпределителното дружество отново вменявало в задължение на потребителя изпълнението на условието да заплати цената за включване на електрозахранването, за да изпълни задължението си по чл. 124 ЗЕ. На трето място прекъсването на снабдяването трябвало да е извършено по вина на потребителя, доколкото не можело да се изисква същият да плати за преустановяване снабдяването с електрическа енергия в случаите, в които прекъсването се дължало на други причини /напр. вина на трети лица, включително, но не само неправомерно отправено искане от страна на доставчика, или форсмажорни обстоятелства/. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответникът по жалбата „Електроразпределителни мрежи З.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части, но е частично неправилно. По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на “получаване без основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Разглежданата хипотеза е налице и при недължимо платено и получено, като например: изпълнение на съществуващо задължение, но с превишаване на действителния му размер, неправилно изпълнение на съществуващи задължения или до изпълнение на несъществуващо задължение, платена цена за услуги, които в действителност не са били осъществени, несъответствие между изискванията на правно-релевантния факт /договора/ относно количеството на предметната престация /с оглед на която е извършено плащането/ и действително полученото количество стока или услуга и пр. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищцата е било да установи при условията на пълно и главно доказване, че е заплатила на ответното дружество сумата от 38 лв. за експресно възстановяване на подаването на ток. Ответникът, от своя страна, е следвало да докаже наличието на основания за задържането на процесната сума. Безспорно е във въззивното производство, че между ищцата и „Електрохолд Продажби“ АД /с предишно наименование „ЧЕЗ Електро България“ АД/ е възникнало валидно правоотношение по договор за комбинирани услуги – продажба на електрическа енергия за битови нужди и плащане на всички използвани услуги: достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа и пренос на електрическа енергия през електропреносната и електроразпределителната мрежа, във връзка с обект, находящ се в гр.София, ж.к.“•••• /за който е била водена клиентска партида №300046474377/ – виж чл. 11, т. 10 от Правилата за търговия с електрическа енергия. На 09.07.2020 год. е било преустановено електроснабдяването в посочения имот, което е било възстановено след като на 09.07.2020 год. ищцата е заплатила на ответното дружество процесната сума от 38 лв., представляваща такса за експресно възстановяване. На 10.06.2020 год. ищцата заплатила на „ЧЕЗ Електро България“ АД сумата от 85.01 лв. по фактура №281737770 от 15.05.2020 год., дължима до 08.06.2020 год., а на 09.07.2020 год. – сумата от 62.73 лв. по фактура №0283601161 от 16.06.2020 год., дължима до 09.07.2020 год. /в последната е било посочено, че при неспазен срок за плащане електрозахранването ще бъде преустановено след 8.00 ч. на 19.07.2020 год./. Установено е също така въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото, в т.ч. признанието на ищцата, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК въззивният съд намира, че отговаря на истината, че ответното дружество /оператор на електропреносната и електроразпределителната мрежа/ е преустановил преноса на електрическата енергия в процесния недвижим имот на 09.07.2020 год. по искане на „Електрохолд Продажби“ ЕАД поради незаплащане на дължимата сума по фактура №0283601161 от 16.06.2020 год. Съгласно разпоредбата на чл. 94а, ал. 1 ЗЕ, енергийното предприятие – краен снабдител осигурява снабдяването с електрическа енергия на обекти на битови и небитови крайни клиенти, които обекти са вече присъединени към електроразпределителната мрежа на ниво ниско напрежение в съответната лицензционна територия. Продажбата на електрическа енергия на крайни клиенти става по регулирани от ДКЕВР /сега КЕВР/ цени и при общи условия на енергийното предприятие – краен снабдител – чл. 97, ал. 1, т. 4 и чл. 98а ЗЕ. Въззивният съд приема, че „Електрохолд Продажби“ АД /с предишно наименование „ЧЕЗ Електро България“ АД/ снабдява с електроенергия крайните потребители, присъединени към електроразпределителната мрежа в З.на България. „Електроразпределителни мрежи З.“ АД /с предишно наименование „ЧЕЗ Разпределение България“ АД е дружеството, което отговаря за поддържането на мрежата и осигуряването на непрекъсната доставка на електрическа енергия до потребителите. Законът разграничава функциите и отговорностите на разпределителното предприятие от тези на доставчика на електрическа енергия. Отношенията между разпределителното предприятие и ползвателите се уреждат в договори за използване на електроразпределителната мрежа при общи условия, утвърдени от ДКЕВР. Продажбата на електрическа енергия се осъществява от доставчици, получили съответната лицензия /търговец на електрическа енергия, обществен доставчик, или краен снабдител – чл. 39, ал. 1, т. 5, 7 и 10 ЗЕ/, които сключват договори за продажба с потребителите при общи условия, утвърдени от ДКЕВР. Субект на договорното задължение по чл. 94а, ал. 1 вр. с чл. 97, ал. 1, т. 4 и чл. 98а ЗЕ за снабдяване /доставяне, продажба/ на електрическа енергия на /до/ обект /имот/ на потребител – краен клиент по смисъла на т. 27г от ДР на ЗЕ, може да бъде само енергийно предприятие – краен снабдител по смисъла на т. 28а, б. „а“ от ДР на ЗЕ. Субект на договорното задължение по чл. 117, ал. 1 ЗЕ за присъединяване на обекта /имота/ към електроразпределителната мрежа на ниво ниско напрежение може да бъде само енергийно предприятие – оператор на електропреносната мрежа по смисъла на т. 34а, б.“ а“ от ДР на ЗЕ или оператор на електроразпределителната мрежа по смисъла на т. 34б, б. “а“ от ДР на ЗЕ – виж Решение № 60 от 29.04.2015 год. на ВКС по гр.дело № 4280/2014 год., ІV г.о., ГК. В съответствие с тези им функции законът разграничава отговорността на електроразпределителното предприятие и доставчика в случаите на преустановяване на присъединяването, преноса или снабдяването с електрическа енергия. Такова преустановяване е допустимо в хипотезите, изчерпателно изброени в ЗЕ. Първата група хипотези са тези, при които електроразпределителното предприятие може по свой почин да преустанови присъединяването или преноса на електрическа енергия – чл. 73 и чл. 122 ЗЕ, в които случаи доставчикът, в т.ч. крайният снабдител, не носи отговорност за вредите, причинени от преустановяване на снабдяването – чл. 122, ал. 4 ЗЕ. Втората група са тези, при които доставчикът може да преустанови снабдяването към определени потребители – чл. 123 ЗЕ. Съгласно чл. 123, ал. 1 ЗЕ /в редакция, доп. – ДВ, бр. 38/2018 год., в сила от 08.05.2018 год./, доставчиците от последна инстанция, общественият доставчик, крайните снабдители, производителите и търговците на електрическа енергия имат право да преустановят временно снабдяването с електрическа енергия на крайните клиенти при неизпълнение на задължения по договора за продажба на електрическа енергия, включително при неизпълнение на задължението за своевременно заплащане на всички дължими суми във връзка със снабдяването с електрическа енергия; правото за временно преустановяване на снабдяването с електрическа енергия не може да се реализира в почивен или празничен ден, както и в деня, който го предшества. Тези правила са възпроизведени в чл. 38 от Общите условия на договорите за използване на електроразпределителната мрежа на ответника /одобрени от ДКЕВР с Решение №ОУ-066 от 07.11.2007 год., изменени с Решение №ОУ-03 от 26.04.2010 год./ – електроразпределителното предприятие има право да прекъсне/ограничи снабдяването с електрическа енергия на потребител по искане на крайния снабдил в случай на забава на плащането или неплащане на дължимите суми за електрическа енергия и разпределение, като прекъсването се извършва не по-рано от 10 дни след изтичане на срока за плащане за битови потребители, като в тези случаи потребителят се уведомява за сроковете на прекъсването/ограничаването по начините, по които се уведомява за сроковете за плащане на електрическата енергия, без да е необходимо изпращане от електроразпределителното предприятие на допълнително изрично писмено предизвестие, а в клаузата на чл. 39 от тези общи условия е уредено правото на потребителя да подаде писмено възражение пред електроразпределителното предприятие относно срока и основанието за прекъсването, като възражението спира прекъсването на снабдяването с електрическа енергия до приключване на проверката. Същевременно нормите на чл. 123, ал. 5 и 6 ЗЕ предвиждат, че в случаите на ал. 1 /на чл. 123/ операторът на електропреносната мрежа, съответно операторът на електроразпределителната мрежа, е длъжен да преустанови преноса на електрическа енергия към крайните клиенти по искане на съответния доставчик, като при изпълнение на това задължение операторът на електропреносната мрежа, съответно операторът на електроразпределителната мрежа, не носи отговорност за вредите, причинени от преустановяване преноса на електрическа енергия. Следователно при неправомерно преустановяване на снабдяването с електрическа енергия отговорност за вреди носи това предприятие, което е разпоредило то да бъде извършено. Временното преустановяване на електроподаването е правомерно, когато потребителят е в неизпълнение на задължението за своевременно заплащане на всяка дължима сума във връзка със снабдяването с електрическа енергия. То е неправомерно, когато липсва задължение, както и докато се разглежда подаденото от потребителя възражение относно срока и основанието за прекъсването – виж например Решение № 266 от 17.12.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2046/2019 год., IV г. о., ГК, Решение № 24 от 5.05.2021 год. на ВКС по гр. дело № 1762/2020 год., IV г. о., ГК и Решение № 60229 от 6.01.2022 год. на ВКС по гр. дело № 140/2021 год., IV г. о., ГК. Съгласно чл. 124 ЗЕ, енергийното предприятие възстановява снабдяването и/или присъединяването на клиентите след отстраняване на причините, довели до преустановяването им. А според чл. 41, ал. 3 от Общите условия на ответника, прекъснатото електроснабдяване се възстановява от електроразпределителното дружество в срок до 12.00 ч. на следващия календарен ден след изпълнение на всички условия за възстановяването и заплащането на цената за възстановяването; срещу допълнително заплащане възстановяването на електроснабдяването се осигурява в срок до 6 астрономически часа след изпълнение на всички условия за възстановяването. В разглеждания случай обаче ищцата не твърди настъпването на вреди в резултат на неправомерно преустановяване на електроснабдяването /т.е. в резултат на виновно договорно неизпълнение от страна на енергийно предприятие/, а претендира реституирането на процесната сума, за която сочи, че е била заплатена без основание – липса на предвидените в закона предпоставки за спиране на електроснабдяването. Основанието за съществуването на спорното вземане е изцяло предпоставено от неизпълнението на задължението на потребителя да заплати дължима сума във връзка със снабдяването със електрическа енергия. В частност е несъмнено установено, че към момента на прекъсване на електроснабдяването – на 09.07.2020 год. ищцата не е била в забава по отношение на задължението си за стойността на консумираната електрическа енергия за периода от 10.05.2020 год. до 09.06.2020 год., за която е била издадена фактура №0283601161 от 16.06.2020 год. Задължението за стойността на електрическата енергия за предходния месец – от 09.04.2020 год. до 09.05.2020 год. /за което е била издадена фактура №281737770 от 15.05.2020 год./ е било заплатено на 10.06.2020 год. Нито се твърди, нито се установява по делото, че е налице неизпълнение на друго задължение, поради което и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест въззивният съд приема, че ищцата се явява изправна страна и не се е осъществило основанието по чл. 123, ал. 1 ЗЕ за преустановяване на снабдяването с електрическа енергия, респ. ищцата не дължи цена за възстановяването /такава се дължи само, когато преустановяването е по вина на потребителя/. Съдебната практика разглежда енергийното предприятие – краен снабдител и енергийното предприятие – оператор на електропреносната мрежа като дружества от една икономическа група, която би могла да се определи като една икономическа единица, поради което осъществяваната от тях доставка също може да се разглежда като единна и комплексна. Вътрешните отношения между крайния снабдител и операторът на електропреносната мрежа са ирелевантни и не могат да рефлектират негативно върху правата на потребителя /виж Решение № 105 от 11.06.2015 год. на ВКС по гр.дело № 5920/2014 год., ІІІ г. о., ГК/. При това положение и доколкото според чл. 86, ал. 3, т. 2 ЗЕ, дейността по пренос на електрическа енергия на оператора на електропреносната мрежа включва и събирането на всички вземания, свързани с преноса /виж дефиниция на понятието „пренос на електрическа енергия“, съдържаща се в § 1, т. 44 от ДР на ЗЕ/, въззивният съд счита, противно на приетото от СРС, че не е налице валидно основание за получаване и задържане от страна на ответното дружество на заплатената от ищцата такса в размер на 38 лв., поради което и релевираната претенция се явява изцяло основателна, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено, а предявеният иск – уважен. По отношение на разноските: С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Е. М. Г. сумата от 400 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство в първоинстанционното производство по чл. 38, ал. 2 ЗА, както и сумата от 400 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство във въззивното производство по чл. 38, ал. 2 ЗА. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС сумата от 50 лв., представляваща държавна такса за първоинстанционното производство и сумата от 25 лв., представляваща държавна такса за въззивно обжалване. На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, съдът