Решение № 4365 от 4.8.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 869/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 20280338 от 18.12.2020 год., постановено по гр.дело № 10088/2020 г. на СРС, І Г.О., 125 състав, е признато за установено, че Агенция за социално подпомагане, със седалище и адрес на управление: град София, ул.“••••, дължи на „ЕМ О.“ ЕООД, ЕИК ••••, със седалище и адрес на управление: град Пловдив, бул.“••••, сумата 1700 лева възложено адвокатско възнаграждение, възложено с влязло в сила на 16.02.2018 г. решение № 1426/07.12.2017 г., Решение на Комисията за защита на конкуренцията по преписка № КЗК-881/2017 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК по гр.дело № 24991/2018 г. от СРС, 125 състав. С решението на съда е осъдена Агенция за социално подпомагане, със седалище и адрес на управление: град София, ул.“••••, дължи на „ЕМ О.“ ЕООД, ЕИК ••••, със седалище и адрес на управление: град Пловдив, бул.“••••, сумата от 394 лева разноски по гр.дело № 24991/2018 г. и сумата от 399 лева разноски по гр.дело № 10088/2020 г. С определение № 20187110/17.09.2021 г., постановено в закрито заседание по гр.дело № 10088/2020 г. на СРС, І Г.О., 125 състав е изменено по реда на чл.248 ГПК, решение № 20280338/18.12.2020 год., постановено по гр.дело № 10088/2020 г. на СРС, І Г.О., 125 състав, в частта за присъдените разноски на „ЕМ О.“ ЕООД, ЕИК ••••, със седалище и адрес на управление: град Пловдив, бул.“••••, по гр.дело № 24991/2018 г., както следва: Осъжда Агенция за социално подпомагане, със седалище и адрес на управление: град София, ул.“••••, да заплати на „ЕМ О.“ ЕООД, ЕИК ••••, със седалище и адрес на управление: град Пловдив, бул.“••••, сумата от общо 274 лева разноски по гр.дело № 24991/2018 г.- 34 лева държавна такса и 240 лева адвокатско възнаграждение с ДДС. С определението на съда е оставена без уважение молба, съдържаща се във въззивна жалба вх.№ 25002193/07.01.2021 г. на ответника по чл.248 ГПК по отношение присъденото на „ЕМ О.“ ЕООД адвокатско възнаграждение по гр.дело № 10088/2020 г. от 350 лева. Срещу решението на СРС, 125 с-в е постъпила въззивна жалба от Агенция за социално подпомагане, гр.София, подадена чрез юрк.Д.К., с искане същото да бъде обезсилено, като недопустимо, а при условията на евентуалност да бъде отменено, като неправилно и необосновано. Във въззивната жалба са изложени доводи, че обжалваното решение е недопустимо, необосновано и неправилно, поради нарушение на материалния закон. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ищец „ЕМ О.“ ЕООД, гр.Пловдив не взема становище по подадената въззивна жалба. Постъпила е и частна жалба от Агенция за социално подпомагане, гр.София, подадена чрез юрк.Д.К. срещу определение № 20187110/17.09.2021 г., постановено в закрито заседание по гр.дело № 10088/2020 г. на СРС, І Г.О., 125 състав, с което е изменено по реда на чл.248 ГПК, решение № 20280338/18.12.2020 год., постановено по гр.дело № 10088/2020 г. на СРС, І Г.О., 125 състав, в частта за присъдените разноски на „ЕМ О.“ ЕООД, ЕИК ••••, със седалище и адрес на управление: град Пловдив, бул.“••••, по гр.дело № 24991/2018 г. В частната жалба са изложени съображения за неправилност на обжалваното определение. Частният жалбоподател, чрез своя процесуален представител юрк.Д.К. моли съда да отмени обжалваното определение по съображения изложени в частната жалба. Ответникът по частната жалба- „ЕМ О.“ ЕООД, гр.Пловдив не взема становище по същата. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно - не е постановено в нарушение на правните норми, които уреждат условията за валидност на решенията - постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече смисъла му. Обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо, поради следните съображения: Съгласно задължителната съдебна практика - т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Съгласно задължителните указания по т.10а на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, не са налице в случаите, когато възражението по чл.414 ГПК не е подадено в срока по чл.414, ал.2 ГПК или не съдържа оспорване на вземането. Съдът, разглеждащ иска по чл.422 ГПК, извършва самостоятелна преценка за наличието на тези специални процесуални предпоставки и не е обвързан от констатациите по тях на съда в заповедното производство. В мотивите към т.10а на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. Посочено е, че правото на иск на кредитора е обвързано от депозираното от длъжника в заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок, поради което служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК и спазването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Първоинстанционният съд е сезиран от „ЕМ О.“ ЕООД, гр.Пловдив със заявление от 19.04.2018 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК срещу Агенция за социално подпомагане, гр.София за сумите посочени в заявлението. Въз основа на подаденото заявление е образувано производство по ч.гр.дело № 24991/2018 год. по описа на СРС, І Г.О., 125 състав. На 27.04.2018 год. в полза на заявителя е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, по силата на която е разпоредено длъжникът Агенция за социално подпомагане, гр.София, да заплати на кредитора „ЕМ О.“ ЕООД, ЕИК ••••, с адрес: гр.Пловдив, бул.“•••• А, сумата от 1700 лв., разноски по решение № 1426/07.12.2017 г. на КЗК по преписка № 881/2017 г., ведно със законната лихва от 19.04.2018 г. до изплащане на вземането и 394 лв. разноски по делото, а именно: 34 лв. държавна такса и 360 лв. възнаграждение на адвокат. Допуснато е незабавно изпълнение на заповедта на основание чл.418, ал.1 ГПК, както и е разпоредено да се издаде на заявителя изпълнителен лист въз основа на заповедта. По ч.гр.дело № 24991/2018 г.по описа на СРС, І Г.О., 125 състав е постъпило възражение с вх.№ 3042343/29.05.2018 г., подадено от длъжника Агенция за социално подпомагане, гр.София, чрез Изпълнителен директор Ана Ананиева, срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК. В постъпилото възражение на длъжника е направено изрично изявление, че изпълнителния лист издаден по реда на чл.418, ал.2 от ГПК въз основа на заповедта за изпълнение, удостоверявал подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, съществуващо само до размер на сумата от 1700 лв., представляващи разноски по решение № 1426/07.12.2017 г. на КЗК по преписка № 881/2017 г., , както и 34 лв. разноски за държавна такса. Изрично е направено възражение и е оспорена присъдената със заповедта за изпълнение сума в размер на 360 лева- възнаграждение за адвокат. С разпореждане № 290931/02.12.2019 г., постановено в закрито заседание по ч.гр.дело № 24991/2018 г. по описа на СРС, І Г.О., 125 състав, заповедният съд, след като е взел предвид обстоятелството и е приел за установено, че издадената заповед за изпълнение е била връчена на длъжника, като в срока за възражение е подадено възражение, е дал указания на заявителя, че в 1- месечен срок от получаване на препис от настоящето разпореждане може да предяви иск по общия ред за установяване на съществуване на вземането си, за което е издадена заповед за изпълнение. С оглед постъпилото възражение по чл. 414 ГПК от длъжника и указанията на заповедния съд по реда на чл.422, ал.1 ГПК, ищецът „ЕМ О.“ ЕООД, гр.Пловдив е предявил иск за установяване по отношение на Агенция за социално подпомагане, гр.София съществуването на вземането си, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело № 24991/2018 г. по описа на СРС, І Г.О., 125 състав. Съдът приема, че правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. По силата на чл.422, ал.1 и чл.415, ал.1 от ГПК предявяването на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчване на заявителя на указанията на съда по чл.415, ал.1 от ГПК да предяви иска с оглед на подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение. Спазването на установен от законодателя преклузивен срок е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, като особеността в случая произтича от обвързаността на правото на иск на кредитора от депозирано от длъжника в заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок. При обусловеността на правото на иск на ищеца от надлежно извършено процесуално действие на ответника служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл.414, ал.1 от ГПК и спазването на срока по чл.414, ал.2 от ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство. Преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на заявителя на указания по чл.415, ал.1 от ГПК, не обвързва съда, разглеждащ установителния иск. Проверката за наличие на оспорване на вземането се прави от съда въз основа на възражението по чл.414, ал.1 от ГПК, като се ограничава до констатацията за подадено възражение, независимо дали е ползван образец по Наредба № 6/ 20.02.08 г. Оспорване на вземането е налице при всяка изразена форма на несъгласие с вземането по издадената заповед за изпълнение. Оспорване на вземането не е заявено, ако длъжникът е възразил само относно разноските, присъдени в заповедното производство, в който случай същият има право да обжалва заповедта за изпълнение по чл.413, ал.1 от ГПК. В настоящия случай, съдът приема, че оспорване на вземането по издадената заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК не е заявено от страна на длъжника. Същият не е възразил в срока по чл.414, ал.2 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение. С подаденото срещу издадената заповед за изпълнение, длъжникът изрично не е оспорил вземането в размер на сумата от 1700 лв. по издадената заповед за изпълнение. Длъжникът е възразил изрично само срещу разноските за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 360 лв. присъдени в заповедното производство, но не и срещу вземането в размер на 1700 лв. по издадената заповед за изпълнение. В постъпилото възражение на длъжника е направено изрично изявление, че изпълнителния лист издаден по реда на чл.418, ал.2 от ГПК въз основа на заповедта за изпълнение, удостоверявал подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, съществуващо само до размер на сумата от 1700 лв., представляващи разноски по решение № 1426/07.12.2017 г. на КЗК по преписка № 881/2017 г., както и 34 лв. разноски за държавна такса. Т.е. налице е в процесния случай признаване от длъжника на изискуемост на процесните суми за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение и не е налице изрично оспорване на вземането на кредитора по отношение на същите. Съдът приема, че в процесния случай липсва интерес от съдебно установяване на паричното притезание, предмет на издадената заповед за изпълнение, поради признаване от страна на длъжника на неговата изискуемост. За да настъпи предвиденото в чл.415, ал.1 ГПК действие на възражението, е необходимо длъжникът действително да е оспорил съществуването на вземането на кредитора, т.е. да е осъществена материалноправната защита срещу заповедта за изпълнение. Липсата на изискване за обосноваване на възражението/ изр.2 на чл.414, ал.1 ГПК/ не променя извода за характера на възражението. В рамките на компетентността на съда, пред който се подава възражението по чл.414, ал.1 ГПК, е да прецени дали то е насочено срещу дълга и в този смисъл дали има характер на възражение по смисъла на цитираната разпоредба. Тази преценка се дължи преди произнасяне по въпроса дали е настъпило предвиденото от законодателя действие на възражението, изразяващо се в блокиране изпълнителната сила на заповедта, или същата е влязла в сила поради неподаване в срок на писмено възражение срещу заповедта за изпълнение. В настоящия случай въззивният съд приема, че подаденото от длъжника възражение с вх.№ 3042343/29.05.2018 г., няма характер на писмено възражение срещу заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК. В случая, в резултат на неточна преценка на председателя на 125 състав на Софийски районен съд, обективирана в разпореждане от 02.12.2019 г. по ч.гр.дело № 24991/2018 г., за вида на подаденото от длъжника Агенция за социално подпомагане, гр.София и неправилното му квалифициране като писмено възражение срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение, на заявителя са дадени погрешни указания за предявяване на иск за установяване на вземането си по реда и в срока по чл.415, ал.1 ГПК. Неправилните указания на съда не водят обаче до наличие на правен интерес от установителния иск по чл.422, ал.1 от ГПК и не могат да обусловят допустимост на иска. При липса на подадено възражение по чл.414 от ГПК от страна на длъжника, заповедта за изпълнение е влязла в сила. В случая не е налице специалната процесуална предпоставка за допустимост на предявения по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК иск за установяване на вземането, предмет на заповедта за изпълнение. С влизане в сила на заповедта за изпълнение, съществуването на вземането по нея вече не може да се оспорва от длъжника. При непредявено възражение по чл.414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение на парично задължение липсва правен интерес от предявяване на установителен иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, а ако такъв е предявен, производството е недопустимо, поради което подлежи на прекратяване. Първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, като не е съобразил, че в процесния случай не е налице процесуална предпоставка за допустимост на предявения по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск. В настоящия случай, поради липсата на абсолютна положителна процесуална предпоставка, каквато е наличието на правен интерес, образуваното исково производство е недопустимо. От същия порок страда и постановеното по това производство съдебно решение. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.1 от ГПК, когато решението е недопустимо, въззивният съд го обезсилва, като прекратява делото. Поради изложените съображения за недопустимост на обжалвания съдебен акт и на основание чл.270, ал.3, изр.1 от ГПК решението на Софийски районен съд следва да бъде обезсилено, като процесуално недопустимо, а производството по делото - прекратено. В тази връзка обжалваното определение № 20187110/17.09.2021 г., постановено в закрито заседание по гр.дело № 10088/2020 г. на СРС, І Г.О., 125 състав, с което е изменено по реда на чл.248 ГПК, решение № 20280338/18.12.2020 год., постановено по гр.дело № 10088/2020 г. на СРС, І Г.О., 125 състав, в частта за присъдените разноски следва да бъде обезсилено, като недопустимо, предвид приетото в мотивите на настоящето решение, че обжалваното решение, следва да се обезсили изцяло, включително и в частта за разноските на основание чл.270, ал.3, изр.1 от ГПК. Предвид изхода на делото и липсата на произнасяне по съществото на спора разноски в настоящето производство при спазване на чл.78 от ГПК не следва да бъдат присъждани. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,