Решение № 3078 от 22.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12504/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. С решение от 23.05.2022г., постановено по гр.д. № 34524/2019г. по описа на СРС, ГО, 30 състав са отхвърлени предявените от М. А. П. срещу В. Г. Б., А. Г. П. и А. С. П. пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79 от ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик въз основа на изтекла придобивна давност, считано от 2000г., върху следния недвижим имот, а именно: АПАРТАМЕНТ № 1, находящ се в гр. София, жк ••••••• състоящ се от две стаи, хол, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 86, 25 кв.м., при съседи: от север – апартамент от вх. Б, от юг – стълбище, от изток – улица, от запад – улица, отгоре – държавен апартамент № 3, отдолу – мазета, заедно с избено помещение № 1, с площ от 2, 31 кв.м., при съседи: от север – асансьор, от юг – стълбище, от изток – коридор и от запад – тротоар, заедно с 1, 722% идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото, представляващо държавна земя. Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца М. А. П., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд извод, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че обжалваният съдебен акт е мотивиран избирателно, като са кредитирани и обсъдени част от доказателствата по делото и част от твърденията на ишеца, поради което същият е необоснован. Сочи се, че на 03.10.2000г., с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 198, том I, peг. № 3390, дело № 188/2000г., по описа на Д. Д. - нотариус район на действие СРС, вписан в регистъра на НК под No 117, М. П.Н.-Б. е прехвърлила на ответника В. Г. Б. /племенник на ищцата/, действащ чрез своя пълномощник ответника А. Г. П. /син на ищцата/, процесният недвижим имот, при уговорена продажна цена от 18 900 лева. На същата дата продавачът М. П.Н.-Б. е подписала разписка с нотариална заверка на нодписа с per. No 2567/03.10.2000г., по описа на А.Ш., нотариус с район на действие СРС, видно от която е получила от А. Г. П. цялата продажна цена. Подписано било и споразумение /обратно писмо/ от 03.10.2000г., по силата на което В. Б. и А. П. се съгласяват, че извършеното упълпомощаване от В. Г. Б. към А. Г. П. е привидно и имотът се придобива за А. Г. П., а не за В. Г. Б.. По тези съображения счита за неправилен изводът на първоинстанционния съд, че намерението на В. Б. е да придобие имота за себе си и да предаде на ищцата единствено ползването върху имота. От всички документи по делото е видно, че В. Б. нито е дал собствени средства за имота, нито счита имота за свой. Именно поради това на следващия ден след изповядване на сделката - 04.10.2000г., купувачът и ответник по настоящото дело В. Г. Б. също е подписал декларация с нотариална заверка на подписа с per. N9 3437/04.10.2000г., по описа на Д. Д., нотариус с район на действие СРС, от чието съдържание се установява, че цялата сума за закупуване на имота е предоставена от ищцата М. А. П.. Въззивницата сочи, че в основата на изводите на първоинстанционното рещение е залегнал единствено и само последният съставен между страните документ - декларация от В. Г. Б. от 04.10.2000г. Поради нейното съдържание СРС е приел, че същата сочи на намерение на страните за учредяване право на ползване от В. Г. Б. в полза на М. А. П. и е направил неправилен извод, че презумпцията по чл. 69 от ЗС не се прилага. Изложени са доводи, че волята на В. Г. Б., изразена в едностранен акт-декларация, няма отношение към намерението за своене, представляващо субективното психическо отношение на ищцата М. А. П. към собствеността на спорния имот. Този документ не носи подписа на ищцата, той служи като доказателство между страните единствено за произход на средствата за покупко-продажбата, които са предоставени именно от ищцата. Поради това счита, че с посочения документ не могат да се установяват изгодни за ответника Б. обстоятелства, а единствено обстоятелства срещу него. Освен това датата на посочената декларация /04.10.2000г./ е преди датата, определена в договора за покупко-продажба за предаване на имота на купувача /25.10.2000г./. На следващо място, наведени са твърдения, че по делото не се спори, че ищецът М. П. е установила фактическа власт над имота непосредствено след придобивната сделка. Това владение е установено спокойно, без насилие, със знание и без противопоставяне от която и да е от страните в делото. Не се установява имотът да е бил предаван за „ползване“, както неправилно бил приел съдът. Не е налице и държане на имота от П. за Б., защото държането е упражняване на фактическа власт за другиго, а по делото не се доказва друго лице, различно от М. П. /вкл. ответниците В. Б. или А. П./ да е установявал фактическа власт върху имота непосредствено след сделката на 03.10.2000г. /датата на нотариалния акт за продажба/. Освен това нямало доказателство, че някога между П. и Б. е имало договор за предоставяне на процесния имот за ползване. Следователно от събраните доказателства не се установява ищцата М. П. да е държала имота за В. Б. или за А. П.. Нещо повече, ответникът В. Б. никога не е упражнявал фактическа власт върху процесното жилище, което се установявало и от представения нотариален акт от 20.06.2019г., с който той е прехвърлил правото на собственост върху вещта в полза на ответника А. П.. На следващо място, в жалбата са развити съображения, че първоинстанционният съд изцяло е игнорирал съдържанието на представеното и неоспорено от ответника споразумение /обратно писмо/ от 03.10.2000г., в което е вписано, че сделката е привидна и имотът се придобива не за В. Г. Б., а за А. Г. П.. Очевидно изначалното намерение на ответниците по делото В. Б. и А. П. е било той да стане собственик на имота, поради което е абсурдно да се приеме, че ответникът Б. е учредил право на ползване на ищцата върху процесния имот. Поддържа се още, че съдът не е обсъдил и други писмени доказателства по делото, които доказват, че действителното намерение на страните посредством създадените при сделката документи е било да осъществят фактическия състав на персонална симулация или косвено представителство. В тази връзка по делото са приложени съдебните решения по дело, образувано по искове на А. Г. П. срещу В. Г. Б. по чл. 26, ал. 2, предл. 5-то ЗЗД - за установяване договорената между двамата ответници по настоящия иск персонална симулация /решение по гр.д. № 7677/2012г., по описа на СГС, 1-13 състав, потвърдено от въззвиния съд с решение по гр.д. № 4536/2015г. по описа на САС, а то от своя страна е било потвърдено с решение № 247/04.02.2019г. по гр.д. № 4288/2016г., по описа на ВКС, IV отделение/. Независимо, че искът е отхвърлен, от мотивите на трите инстанции, разгледали спора, се установявали релевантни за настоящия спор обстоятелства, включително, че само ищцата е имала фактическа власт върху имота; че ответникът В. Б. не се е противопоставил на владението на М. П., тъй като е знаел, че той няма права върху имота. Във въззивната жалба са изложени подробни съображения, че първоинстанционният съд не е анализирал в пълнота събраните по делото гласни доказателствени средства, а е обосновал преимуществено изводите си върху показанията на свид. А., която живее на съпружески начала с ответника Б. и в този смисъл е заинтересована от изхода на спора. Оспорва се и правилността на изводите на СРС, че владението на ищцата върху процесния имот не е било спокойно. Сочи, че едно владение е спокойно, когато не е установено с насилие и не се поддържа с насилие. Владението престава да бъде спокойно и когато се оспорва с насилие, в резултат на което се смущава намерението да се държи вещта като своя. В тази връзка излага, че предявяването на извънсъдебпи претенции не смущава владението, нито прекъсва придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, като се позовава на непротиворечивата практика на ВКС в този смисъл. Навежда доводи, че ответникът В. Г. Б. близо 20 години не е завел дело за връщане на имота от М. А. П., а през 2019г. го е продал на трето лице, без да му предава владението, с което не е разполагал поради обстоятелството, че имотът се владее от ищцата П.. Освен това от събраните гласни доказателствени средства се установявало, че владението на ищцата не е било смушавано от което и да е лице, включително от ответниците. Във въззивната жалба са изложени подробни доводи за неправилност на изводите на СРС, който е приел, че в случая не може да намери приложение презумпцията по чл. 69 от ЗС. Напротив, било установено, че е налице хипотеза на завладяване на имота, считано от м.10.2000г., а не държане на имота, доколкото не е доказано правно основание за установяване на фактическата власт. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат. Въззиваемата страна А. Г. П. счита подадената въззивва жалба за основателна. Въззиваемите В. Г. Б. и А. С. П. оспорват въззивната жалба. Считат първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми, поради което правят искане същото да бъде потвърдено. Поддържат възражения, че ищцата упражнява фактическа власт върху имота в качеството на държател, като по делото не са ангажирани доказателства за преобръщане на държането във владение, поради което не е осъществен фактическият състав на нормата на чл. 79 от ЗС. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното: По делото не е спорно обстоятелството, че с договор за покупко- продажба на недвижим имот от 03.10.2000г., обективиран в нотариален акт № 198, том I, рег. № 3390, дело № 188 от 2000г. по описа на нотариус Д. Д., М. П.Н. – Б. е продала на В. Г. Б., чрез пълномощника му А. Г. П., правото на собственост върху апартамент № 1, находящ се в гр. София, жк ••••••• със застроена площ от 86, 25 кв.м., ведно с принадлежност- избено помещение № 1 с площ от 2, 31 кв.м., ведно с 1, 722 % ид.ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото, представляващо държавна земя. Представена е нотариално заверена разписка от 03.10.2000г., с която продавачката М. П.Н. – Б. е декларирала, че на 03.10.2000г. е получила от пълномощника А. П. пълната сума за продажбата на имота в размер на 18 900 лева. Представена е и декларация от 04.10.2000г., с нотариална заверка на подписите с рег. № 3437/04.10.2000г. по общия регистър на нотариус Д. Д., рег. № 117 на НК, с която ответникът В. Г. Б. декларира, че сумата за закупуване на процесното жилище е предоставена изцяло от М. А. П. и имотът е закупен изцяло с тези средства. Обективирано е още волеизявление, че В. Б. предоставя на М. А. П. правото на безвъзмездно пожизнено ползване върху същия имот, като същата може да го владее и ползва за живеене, за офис или за каквото прецени без ограничения. Като доказателство по делото е прието споразумение /обратно писмо/ от 03.10.2000г., с което ответниците В. Г. Б. и А. Г. П. се споразумяват, че извършеното упълномощаване от В. Б. към А. П., оформено с нотариално заверено пълномощно рег. № 4828/03.10.2000г. по описа на нотариус Д. Т., вписан под № 041 в регистъра на НК, е привидно, липсва желание и намерение за неговото извършване, както и за настъпване на последиците от същото. Отразено е още, че страните се съгласяват, че имот – апартамент № 1, находящ се в гр. София, жк ••••••• със застроена площ от 86, 25 кв.м., ведно с принадлежност- избено помещение № 1 с площ от 2, 31 кв.м., ведно с 1, 722 % ид.ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото, представляващо държавна земя, се придобива за А. Г. П., а не за В. Г. Б.. Видно от нотариален акт № 184, том II, рег. № 4065, дело № 331 от 2019г. по описа на нотариус Ю.К., на 20.06.2019г. В. Г. Б. е прехвърлил чрез договор за покупко-продажба на А. С. П. правото на собственост върху самостоятелен обект в сграда- апартамент № 1 с идентификатор 68134.4088.25.7.47 по КК и КР, одобрени със Заповед № РД-18- 15/06.03.2009г. на изпълнителния директор на А., находящ се в гр. София, жк ••••••• със застроена площ от 86, 25 кв.м., ведно с принадлежност - избено помещение № 1 с площ от 2, 31 кв.м., ведно с 1, 722 % ид.ч. от общите части на сградата, в която е разположен обектът, с идентификатор на сградата 68134.4088.25.7 и ведно с 1, 722 % ид.ч. от правото на строеж върху поземления имот, в който е построена сградата, с идентификатор 68134.4088.25. Като писмени доказателства по делото са представени договори за наем за периода от 2009г. до 2018г., за всяка календарна година, по силата на които на ищцата били предоставени за временно възмездно ползване 1/2 ид. ч. от стълбищна площадка на вход 3, с изход на изток в блок 356, находящ се в гр. София, жк „•••••••“. С решение от 21.04.2015г., влязло в законна сила на 04.02.2019г., са отхвърлени предявените от А. Г. П. срещу В. Г. Б. искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5-то от ЗЗД за прогласяване нишожност на договор за покупко-продажба от 03.10.2000г., обективиран в нотариален акт № 198, том I, рег. № 3390, дело № 188 от 2000г. по описа на нотариус Д. Д., с който М. П.Н. – Б. е продала на В. Г. Б., чрез пълномощника му А. Г. П., правото на собственост върху апартамент № 1, находящ се в гр. София, жк ••••••• със застроена площ от 86, 25 кв.м., ведно с принадлежност- избено помещение № 1 с площ от 2, 31 кв.м., ведно с 1, 722 % ид.ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото, представляващо държавна земя и с правно основание чл. 17, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че при извършване на посочената покупко-продажба ответникът В. Г. Б. е участвал като подставено лице, а действителният купувач е А. Г. П.. По делото е представен препис от искова молба от М. А. П. от 14.06.2017г., по която било образувано гр.д. № 7469/2017г. по описа на СГС. Исковата претенция била предявена срещу В. Г. Б. при заявени фактически твърдения, че на 04.10.2000г. на ищцата бил предоставен за ползване апартамент № 1, находящ се в гр. София, жк „•••••••“, •••••••. Сочи се, че тя извършила множество ремонтни дейности в същия поради неговото лошо състояние, като стойността на ремонтните дейности възлиза на 39 447, 40 лева. Посочено е, че ремонтните дейности са били одобрени от ответника, но той отправил искане ищцата да освободи имота. По тези съображения е направено искане за осъждане на В. Б. да заплати сумата от 39 447, 40 лева. Видно от представената справка за движението на делото същото е било прекратено с определение от 18.04.2019г. поради отказ от предявения иск. По същото дело е бил предявен насрещен иск от В. Б. с молба от 29.11.2017г., който не е бил приет за съвместно разглеждане и е изпратен за разглеждане на родово компетентния съд – на СРС, пред който е било образувано гр.д. № 22005/2018г., СРС, ГО, 35 състав. Предмет на предявения насрещен иск е претенция на В. Б. срещу М. П. за заплащане на сумата от 24 500 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на процесния имот за периода от м.04.2014г. до м.10.2017г. Страните не спорят, че към настоящия момент производството по гр.д. № 22005/2018г. по описа на СРС е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК поради наличие на висящ преюдицален спор, а именно – до приключване на настоящото производство с окончателен съдебен акт. В първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателствени средства, от които се установява следното: От показанията на свид. М.А. се установява, че от 2000г. и до момента, всяка година около веднъж месечно, той посещавал ищцата за консултации и конкретно за изготвяне на астрологични прогнози. При посещенията си в имота виждал единствено ищцата, нейния съпруг и сина Тони. Сочи, че преди около 10 години, когато бил у тях, звъннал телефонът на ищцата, която му обяснила, че това е племенникът. По време на разговора последният казал ищцата да се маха от имота, а тя отговорила, че няма право да я гони, защото е платила този апартамент и го е гледала цял живот. От ищцата узнал за имуществени спорове между нея и племенника, както и че ищцата е платила за закупуването на имота. Свидетелства, че процесният апартамент има два входа, като клиентите минавали отвън през отделни стълби, а не през входа на жилището, както и че в жилищната част е ползвал единствено тоалетната и е минавал през хола. Свидетелят С.С. сочи, че от 2002г. е домоуправител на входа и от тогава са съседи с ищцата М. П., като в процесния апартамент е виждал, че живеят само тя и нейният съпруг. Преди няколко години ищцата поискала от свид. С. да предостави домовата книга, като му обяснила, че има проблеми с имота и че искали да я изгонят. Споделя, че от ищцата узнал, че процесният апартамент по документи за собственост е на друго лице, но последната била заплатила цената за закупуването му и по молба на ищцата вписал нейното име в домовата книга. Свиделят излага, че не познава ответника В. Б., не го е виждал да живее в имота, както и не е виждал някой да е идвал с полиция или с частен съдебен изпълнител. Сочи, че ищцата ползва и половината вход за билки и други неща, които били необходими във връзка с работата, като със собствени средства извършила преграждането на задния вход, който се ползвал като склад, както и че същата изградила заден вход към процесния апартамент, за да не притеснява съседите, тъй като имала доста посетители. Заявява, че разноските за входа се плащали от ищцата, както и че ответникът Б. не е идвал на общите събрания на входа, нито е искал да бъде вписан в книгата на собствениците в блока. По делото е разпитана и свидетелката Д. А., която от 2005г. живее на семейни начала с ответника Б.. Твърди, че в периода от 2005г. до 2006г. тя и ответника живеели в процесния апартамент заедно с ищцата М.. Сочи, че ищцата поискала да ползва една стая от жилището, за да приема хора като народен лечител. За целта била обособена една малка стая, която М. ползвала като работно помещение и си тръгвала вечер, а свидетелката и ответникът Б. ползвали останалата част от жилището. Помещението, което ползвала ищцата, било с отделен вход. Свидетелката и ответникът Б. влизали през централния вход, за който имали ключове. Понякога ищцата имала много клиенти и оставала до по-късно, поради което М. и В. се разбрали ищцата да ползва процесния имот, а ответникът да ползва нейното жилище, находящо се в гр. София, жк „Младост 4“. Така през 2006г. свидетелката и В. Б. се преместили да живеят в жилището на ищцата в жк „Младост 4“, където живяли до средата на 2009г., а след това се изнесли, тъй като през месец март - април 2009г. отношенията между М. и В. се влошили, като ищцата поискала той да се изнесе от нейното жилище. Наложило се свидетелката и ответникът Б. да си търсят квартира, тъй като последният не можел да влезе в жилището си, поради обстоятелството, че ищцата отказвала да напусне неговия имот. Други доказателства, относими към предмета на спора, не са ангажирани. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи: Предявени са искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79 от ЗС за признаване за установено правото на собственост върху процесния недвижим имот въз основа на оригинерно придобивно основание – изтекла в полза на ищцата придобивна давност, считано от м.10.2000г. Съгласно разпоредбата на чл. 68 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Оригинерният способ за придобиване на право на собственост по давност е уреден в материалната разпоредба на чл. 79, ал. 1 от ЗС и включва наличие на следните кумулативни предпоставки: владение върху един имот /корпус/, което да е непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя /анимус на владелеца/ - чл.2 от Закона за давността /отм/. Фактическата власт върху имота следва да е упражнявана в период по-дълъг от 10, респективно 5 години, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост. Владелецът трябва да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен собственик т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. Действително, намерението за своене се предполага, съгласно чл. 69 от ЗС, но за да се осъществи фактическият състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС, е нужно още това владение да е несъмнително /осъществявано по начин, който да разкрива ясно желанието на владелеца да държи вещта като своя/ и явно – т.е. намерението на владелците да своят вещта за себе си да е противопоставено на собствениците, това намерение да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за него, като същото да е достигнало до собствениците. За придобиване правото на собственост върху един недвижим имот на основание давностно владение е необходимо осъществяване на фактическата власт върху имота с намерение за своене, като владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, спокойно и явно (решение № 116 от 24.11.2014 г. по гр. д. № 2592/2014 г. на ІІ г.о. на ВКС). Спокойно е това владение, което не е установено с насилие (решение № 115 от 07.11.2018 г. по гр. д. № 3954/2017 г. на І г.о. на ВКС), вкл. като е предадено от предишния собственик или владелец и няма данни фактическата власт да е била отнета (решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на І г.о. на ВКС; решение № 60/07.06.2018 г. по гр. д. № 2420/2017 г. на І г.о. на ВКС; решение № 55/08.10.2015 г. по гр. д. № 3255/2014 г. на ІІ г.о. на ВКС). Придобивната давност е въведена в българското законодателство като основание за придобиване на вещни права с оглед виждането на законодателя, че ако едно лице през определен период от време фактически упражнява правомощията, свързани с притежание на вещно право, като собственикът бездейства и не защитава правата си, то фактическото състояние следва да бъде приравнено на юридическото (решение № 70/16.08.2017 г. по гр. д. № 3991/2016 г. на І г.о. на ВКС; решение № 98 от 04.07.2018 г. по гр. д. № 3546/2016 г. на I г.о. на ВКС). За да се реализира придобиване по давност следва да са доказани и двата елемента на владението - упражняване на фактическа власт /обективният елемент/ и изявено намерение за своене за себе си /субективният елемент/. Обективния елемент на владението - фактическата власт върху вещта включва фактически действия, които трябва да се изразяват в недвусмислено манифестиране на власт върху имота, а по съдържание те трябва да са като действията на собственик - / ПП-6-74/ и да не са търпими действия, т.е. спорадични и извършвани със съгласието на собственика. /Решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. І гр. о./ Субективният елемент на владението - намерението за своене за себе си е психическо състояние, което е трудно доказуемо, поради което е установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС. Тя обаче е установена в полза на владелеца, а не на държателя - предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я дължи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика, Без правно значение е дали владелецът знае кой е собственик на вещта. Действията, манифестиращи намерението за своене обаче следва да могат стигнат до собственика /когато това е възможно/. Владението следва да се осъществява постоянно, спокойно, явно и да е несъмнително. Тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различните имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване. Осъществяването на всеки един от тях се преценява конкретно въз основа на установените факти /решение № 503/02.05.2012 г. по гр. д. № 83/2011 г. І гр. о., решение № 262/01.11.2012 г. гр. д. № 439/12.ІІ гр. о/. Да е постоянно владението означава друго лице да не е завладявало имота за период от шест месеца, като е започнало само да извършва владелчески действия, защото тогава то ще има право на владелческа защита. Владението трябва да не е прекъснато чрез действия, посочени в чл. 116 ЗЗД, вр. с чл. 84 ЗС, които прекъсват придобивната давност. Владението трябва да е несъмнително, т.е. да са ясни и двата му елемента, да са изявени чрез действия като на собственик, които не са двусмислени и да разкриват желание на владелеца да държи вещта като своя. Владението следва да е явно, което означава всеки заинтересован, включително и собственикът да може да разбере, че фактическата власт се упражнява от владелец, който владение за себе си, а не от държател, който държи имота за друг. Скритостта на владението изключва придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност да разбере, че се засягат правата му и да защити правото си на собственост поради това, че не е ясно дали някой упражнява владение върху вещта му. Принцип в правото е, че давност не тече срещу той, който не може да защити правото си. Тежестта на доказване на двата елемента на владението и признаци му е на лицето, което се позовава на придобивна давност, като по отношение непрекъснатостта на владението е установена презумпция в полза на владелеца с нормата на чл. 83 ЗС /Решение № 436 от 21.03.2006 г. по гр. д. № 1366/2005 г./, ВКС, ІV г.о. Решение № 106/28.12.2015 г. по гр. д. № 2687/15 г. ІІ гр. о., решение № 50087 от 19.10.2022г., постановено по гр.д. № 3914/2021г. по описа на ВКС, ІІ гр. о/. Когато е установена фактическа власт на основание, което прави упражняващият я само държател /договор за наем, договор за заем за послужване или друг облигационен договор/, той не се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС. Тази презумпция е установена в полза на владелеца и прилагането й е изключено, ако фактическата власт е установена като държане, в който случай вещта се държи за другиго. Наличието на основание, на което е установена фактическа власт изключва намерението да се владее за себе си. Съгласно чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В полза на владелеца е установена една оборима презумпция и в тежест на лицето, което оспорва твърдението, че упражняващото фактическата власт лице държи имота като свой е да докаже, че го държи за другиго. Разграничаването между двете хипотези се основава на намерението, с което се упражнява фактическата власт върху вещта, т.е. от съществено значение за провеждане на това разграничение са вътрешните отношения между лицето, което упражнява фактическата власт и лицето, което се легитимира като собственик на вещта по силата на предвиден в закона придобивен способ /договор или наследяване/. Само след установяване и анализ на тези вътрешни отношения може да се прецени дали упражняващото фактическата власт лице държи вещта като своя, т.е. упражнява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС или държи вещта за другиго, т.е. упражнява държане. С оглед на тези вътрешни отношения владението може да се придобие и със съгласието на предишния владелец, за което законът не установява изискване за специална форма, доколкото само по себе си предаването на владението не представлява правна сделка, която да поражда, изменява или погасява права и задължения. Собственикът също може да предаде владението на трето лице, за което не е необходимо да извършва действие на разпореждане с имота, вкл. и по причина, че с оглед вътрешните отношения счита това трето лице за собственик на имота /в този смисъл е решение № 140 от 23.03.2010г. на ВКС по гр.д. № 4755/2008г., I ГО/. Самото владение е установено фактическо господство върху определена вещ с намерението да се свои. Държането от друга страна също съставлява фактическа власт върху определена вещ, но упражнявана за другиго. След като веднъж е установено като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност. Само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно, т.е. да не е установено по скрит начин (решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на І г. о. на ВКС). Когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият се явява държател и в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобива давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез промяна на държането във владение /така решение № 270 от 20.05.2010г. по гр.д. № 1162/2009г. по описа на ВКС, Второ ГО и решение № 19 от 12.02.2014г. по гр.д. № 1840/2013г. на ВКС, Първо ГО/. В решение № 291/09.08.2010 г., постановено по гр. д. № 859/2009 г. на II ГО на ВКС е прието, че за да промени държането във владение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика. В решение № 145/14.06.2011 г., постановено по гр. д. № 627/2010 г. на I ГО на ВКС е прието, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани /решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на І г. о. на ВКС/. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. Настоящият съдебен състав приема, че от събраните по делото доказателства се установява, че упражняването на фактическата власт от страна на ищцата върху процесния имот е установена при условията на държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. За да стигне до този извод съобрази, че в исковата молба ищцата изрично се позовава на наличието на договорка с ответника В. Б. /сочен като явен приобритател/ да ползва жилището безсрочно, което съгласие е обективирано в представената нотариална заверена декларация на В. Б. от 04.10.2000г. По делото не се твърди, нито се установява ищцата да е придобила фактическата власт върху имота от продавачката на същия – М. П.Н. – Б., нито от което и да е друго трето за спора лице, нито твърди да се е самонастанила в него. Напротив, обосновава наличие на правно основание да ползва имота – по договорка между нея и ответника Б.. При това положение следва да се приеме, че държането на имота е предадено на ищцата от ответника В. Б. след изпълнение на задължението на продавачката М. Н. да предаде владението на вещта на купувача Б. на 25.10.2000г. В този смисъл са и дадените по реда на чл. 176 от ГПК обяснения от ответника А. П., който твърди, че ключовете от процесния апартамент са били предоставени от В. Б. на неговага майка – ищцата М. П.. Следва да се има предвид, че съдържащите се в исковата молба твърдения досежно обстоятелствата, при които ищцата е установила фактическа власт върху жилището, не са били отречени от ответника по предявения иск В. Б., нито от другия ответник А. П., т.е. налице е безспорност досежно отношенията по повод предоставянето на фактическата власт. Следователно, в случая е налице хипотеза, при която фактическата власт върху недвижимия имот е придобита на правно основание /със съгласието на ответника В. Б./, поради което презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение, доколкото не се установи, че по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването му. Не следва друг извод от твърденията на ищцата, че първоначално е считала за собственик на имота нейният син А. П. предвид наличието на уговорка между нея и ответниците Б. и П., че имотът се закупува за А. П.. Ирелевантна е субективната увереност на ищцата относно обстоятелството кое лице е титуляр на правото на собственост, доколкото единствено ответникът В. Б. се легитимира като носител на това право въз основа на предвиден в закона придобивен способ - договор за покупко-продажба от 03.10.2000г. По делото не се установява и хипотезата на персонална симулация, нито на скрито представителство предвид липсата на ангажирани доказателства за валидно скрито упълномощаване извършено в писмена форма с нотариална заверка на подписите според императивната разпоредба на чл. 292, ал. 3 от ГПК, в какъвто смисъл са обясненията на ответника А. П., дадени при условията на чл. 176 от ГПК. Вътрешното убеждение на едната от страните по правоотношението за настъпила промяна в неговото съдържание само по себе си не би могло да обоснове и обективното настъпване на такава промяна, ако не достигне до другата страна. Освен това не може да се приеме, че непредприемането на действия по връщане на имота сочи на съгласие на ответника В. Б. с вътрешното убеждение на ищцата, че същият е знаел, че не е придобил собствеността на имота и че собственик на същият е М. П. или А. П., след като това вътрешно убеждение не е било обективирано в отправено до В. Б. волеизявление/действие. Всяко намерение или предложение за промяна в съществуващо правоотношение, вкл. и на такова за предоставяне на ползване на имот, следва да бъде обективирано, за да се приеме за осъществило се в обективната действителност, а оттам и в правния мир. Неоснователни са и наведените от въззивницата твърдения, че ако собственикът не владее имота, а позволява на трето лице да осъществява едно от неговите правомощия, ведно с факта, че собственикът не извършва никакви действия, за да си възвърне владението, това представлява индиция, която би могла да обоснове извод, че третото лице владее за себе си. Ако собственикът е предоставил вещта за ползване другиму, той по установеното в чл. 68, ал. 2 ЗС правило /доколкото наличието на договор за ползването изключва приложението на установената в чл. 69 ЗС презумпция/ владее вещта чрез този, на когото я е предоставил. В такава хипотеза следователно владението му не е изгубено, нито застрашено до момента, в който държателят не го уведоми, че установява самостоятелна фактическа власт за себе си. В случая по делото не са ангажирани доказателства, от които да се направи несъмнен извод, че ищцата е заявила собственически права върху имота, които волеизявления или действия да са достигнали или да са обективирани по начин, че да достигнат до знанието на ответника. Последователно също така ВКС приема в своята практика, че намерението на упражняващото фактическата власт лице, а именно да държи вещта за себе си, не може да доведе до придобиване на имота по давност, ако е останало скрито. А скрито би останало намерението, ако фактическата власт първоначално е установена като държане и настъпилата промяна в намерението не е била надлежно демонстрирана спрямо собственика. Не може да се приеме, че извършването на ремонтни дейности в жилището или плащането на наем за ползването на общи части в етажната собственост са такива действия, които манифестират упражняване на самостоятелна фактическа власт лично или чрез другиго, която да бъде противопоставена на собственика. Извършването на фактически действия по поддържане и ремонтиране на имота само по себе си не сочи и на промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт, тъй като тези действия са извършвани в интерес на ползващото имота лице /в хипотеза на наличие на уговорка за ползването между ползващото лице и собственика/, т.е. не може да се приеме, че в настоящия случай извършването на ремонтни дейности в жилището обосновава извод за установяване и осъществяване на самостоятелна фактическа власт от страна на ищцата. Не може да се приеме, че е налице манифестиране на промяна в намерението към м.03-м.04.2009г., когато според показанията на свид. А. отношенията между ищцата и ответника Б. се влошили, той поканил М. да напусне жилището, но тя отказала. И това е така, тъй като по делото няма данни за причината, поради която ищцата е отказала да освободи процесното жилище, установяването на което обстоятелство е от съществено значение за преценката, доколкото между М. П. и В. Б. са съществували облигационни отношения по повод ползването на имота. Но дори и да се приеме, че поведението на ищцата представлява по своята същност промяна в намерението за своене на вещта, то изводите на съда няма да се променят. И това е така, тъй като по делото е представен препис от искова молба от М. А. П. от 14.06.2017г., по която било образувано гр.д. № 7469/2017г. по описа на СГС. От заявените в същата фактически твърдения се налага извод, че с претендирането на заплащането на извършените в имота ремонтни дейности ищцата е признала освен обстоятелството, че е била допусната да ползва жилището от ответника В. Б., така и неговото право на собственост върху имота – доколкото претенцията срещу него е била предявена именно в качеството му на собственик. Самата облигационна претенция, с която упражняващият фактическа власт търси заплащане на подобренията, съдържа имплицитно признание по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД, че ответникът е собственик на вещта. По този начин с признание се прекъсва теклата в полза на владелеца - ищец придобивна давност по отношение на имота. В същия смисъл относно признанието на правото на собственост като основание за прекъсване придобивната давност на владелеца са разясненията в решение № 220 от 12.06.2012 г. по гр. д. № 1118/2011 г. на І ГО, в което е посочено, че за да бъде прекъснат давностният срок е необходимо едностранното изявление на владелеца да е съобщено или узнато от собственика и да съдържа недвусмислено заявление, че собственикът има вещни права върху владяната вещ; не е нужно признанието да е изрично, а е достатъчно да следва от съдържанието на изявлението. Такъв е случаят когато авторът на това изявление претендира за права, произтичащи от правото на собственост на адресата на изявлението, например когато претендира за заплащане на направените от него подобрения в чуждия имот. В случая от прекъсването на давността през 2017г. е започнала да тече нова давност /чл. 117, ал. 1 от ЗЗД/, която не е била изтекла към датата на предявяване на претенцията по настоящия спор – 09.04.2019г. Ирелевантно за настоящия спор е обстоятелството, че производството по гр.д. № 7469/2017г. по описа на СГС е било прекратено поради отказ от предявения иск, тъй като с прекратяването на делото се заличават процесуално-правните последици от подаването на исковата молба, но не и материално-правните последици на обективираните от ищеца волеизявления в съдебния процес. От показанията на свид. А. се установяват обстоятелства, от които може да се направи извод, че към 2011г. ищцата в телефонен разговор с ответника е заявила на последния, че няма да напусне жилището, защото тя го е платила. Дори и да се приеме, че от този момент е налице манифестиране на промяна на намерението за своене на вещта, то при съобразяване на прекъсването на давността през 2017г. /от която е започнала да тече нова давност/ и с оглед датата на подаване на исковата молба по настоящото дело – м.04.2019г., не е изтекъл законоустановения 10-годишен давностен срок и ищцата не е придобила правото на собственост на оригинерно придобивно основание. С оглед изложеното предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли. Предвид изхода на спора по предявения срещу ответника В. Б. иск за собственост, се налага извод за неоснователност и на установителния иск срещу неговия правоприемник А. С. П., доколкото се установи, че с договорът за покупко-продажба от 20.06.2019г. не е прехвърлен чужд имот и сделката е породила вещно-транслативен ефект. По отношение на предявения иск срещу А. П.: Ищцата извежда наличието на правен интерес от предявяването на иск срещу А. П. от изложените в исковата молба твърдения, че между нея и ответниците е съществувала уговорка, според която в отношенията между страните се приема, че процесното жилище е собственост на А. П.. От заявените обстоятелства се налага извод, че ищцата в качеството на недобросъвестно лице по смисъла на чл. 292, ал. 2, изр. 1-во от ЗЗД има правен интерес да отрече права на А. П. върху имота. В случая предявената претенция е неоснователна, тъй като упражняването на фактическа власт дори и в хипотеза на владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС спрямо лице, което не се легитимира като собственик на вещта на правно основание /сделка, давност, наследяване и др./ не би могла да доведе до възникване на права в полза на владелеца в отношенията му с това лице, респективно до отричане на права, каквито същото лице /ответника/ не притежава. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззивниците В. Б. и А. С. следва да се присъдят сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 2 250 лева, съгласно представените договори за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Така мотивиран Софийският градски съд,