Решение № 5056 от 4.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 11039/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК. Образувано е по подадена в законоустановения срок въззивна жалба с вх. № 104641/29.03.2024 г. на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу решение № 4769/18.03.2024 г., постановено по гр. дело № 40318/2023 г. по описа на СРС, 50 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу А. Т. В. установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 622, 18 лв., представляваща парично задължение по запис на заповед, издаден на 18.04.2013 г. в гр. София, за сумата от 1 908 лв., предявен за плащане на 27.09.2013 г., с поемател „ЗИ-Метрикс“ АД, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 04.11.2013 г. до изплащане на вземането, за която сума по ч. гр. дело № 45739/2013 г. по описа на СРС, 50 състав, е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 07.11.2013 г. и въз основа на нея изпълнителен лист от същата дата. Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, тъй като първоинстанционният съд е излязъл извън обема на търсената с исковата молба съдебна защита. Излагат се доводи за липсата на изложени в обстоятелствената част на исковата молба твърдения относно част от приложените към нея доказателства, свързани с извършената цесия, поради което от страна на първоинстанционния съд е следвало да му бъдат дадени указания в тази насока, което той не е сторил, считайки го за самостоятелно основание за отмяна на обжалваното решение. Твърди се, че издаденият в полза на „Зи- Метрикс“ АД запис на заповед от 18.04.2013 г. за сумата от 1 622, 18 лв. е предявен за плащане на 27.09.2013 г. и съдържа изискуемите реквизити по чл. 535 ТЗ. За да обоснове активната си легитимация в процеса, във въззивната жалба се излагат твърдения за подписано Приложение № 1 от 29.05.2014 г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 29.05.2014 г., по силата на който „Зи-Метрикс“ АД му прехвърля вземане, произтичащо от договор № 28753, с образувано гр. дело № 45739 и образувано изпълнително дело № 854 по описа на ЧСИ Й.Ц., ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви. Поддържа се, че цесията представлява гражданскоправен способ за прехвърляне на менителнично задължение, позовавайки се и на справка за образувани изпълнителни дела, според която срещу ответника има образувано само едно изпълнително дело по описа на ЧСИ Й.Ц. с рег. № 784 на КЧСИ, чийто номер съвпада с посочения такъв в Приложение № 1 към договора за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 29.05.2014 г. Твърди се още, че уведомяването за извършената цесия е настъпило в хода на процеса с връчването на уведомлението за извършената цесия, в което се посочва, че прехвърленото вземане се събира от ЧСИ Й.Ц. с рег. № 784 на КЧСИ по образувано изпълнително дело № 854/2013 г. по описа на същия. Допълва се, че в исковата молба не се дължи посочване относно наличието на каузално правоотношение, позовавайки се на т. 17 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо, отправя се искане обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявеният от него иск да се уважи. Претендира и разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна А. Т. В., чрез адв. М. М., е подал отговор на въззивната жалба с изложени доводи за нейната неоснователност, тъй като първоинстанционният съд е достигнал до правилен краен извод относно липсата на активна легитимация на ищеца да претендира процесното вземане. В тази връзка се поддържа, че джирото по пълномощие по смисъла на чл. 472 ТЗ не прехвърля правата по ценната книга, а води единствено до упълномощаване на „Агенция за събиране на вземания“ ООД (с правоприемник „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД) да събира вземането по записа на заповед. Твърди се още, че представеният договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 29.05.2014 г. също не е годен да удостовери прехвърляне на правата по записа на заповед от 18.04.2013 г. в полза на ищеца. Оспорва да е налице произнасяне извън пределите на търсената съдебна защита, тъй като в диспозитива на съдебното решение ясно се посочва характерът и размерът на исковата сума, а именно: 1 622, 18 лв. – парично задължение по запис на заповед, издаден на 18.04.2013 г. Оспорва да е налице твърдяното процесуално нарушение във връзка с изготвяне на доклада по делото, тъй като от страна на първоинстанционния съд е изрично указано на ищеца, че в негова тежест е да установи придобиване на правата по ценната книга в качеството си на джиратар/цесионер, без същият да е възразил срещу него. По изложените съображения моли въззивната жалба да се остави без уважение, а обжалваното решение да се потвърди. Претендира и разноски. По делото е постъпила и частна жалба с вх. № 173407/28.05.2024 г. от ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу определение № 19688/13.05.2024 г., постановено по гр. дело № 40318/2023 г. по описа на СРС, 50 състав, с което е оставено без уважение искането му по реда на чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. В частната жалба се излагат доводи за неговата неправилност, тъй като в полза на длъжника не се следват присъдените му разноски в хода на производството по ч. гр. дело № 45739/2013 г. по описа на СРС, 50 състав, тъй като извършените от негово име действия се изчерпват единствено с подаване на възражение по чл. 414 ГПК, което представлява само формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно исково производство, а не израз на материалноправна защита на длъжника, поради което счита материалният интерес по делото за ирелевантен при определяне на разноските на длъжника. Позовава се и на практиката на СЕС, възприета с решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С 427/2016 и С 428/2016, както и с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., както и на такава на ВКС, с която се възприема възможността за определяне на адвокатско възнаграждение под минимума, установен в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В срока за отговор на частната жалба ответникът А. Т. В. изразява становище за нейната неоснователност при изложени доводи, че действието по подаване на възражение по чл. 414 ГПК е основно средство за защита на длъжника в рамките на заповедното производство, което се предхожда от проучване на делото и запознаване с материалите по него. Счита, че дори и след постановяване на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. установените в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения предели продължават да се прилагат като ориентир, въз основа на който да се преценява справедливият размер на възнаграждението. По изложените съображения моли частната жалба да се остави без уважение. Постъпила е и частна жалба с вх. № 248020/31.07.2024 г. от процесуалния представител на ответника А. Т. В. срещу определение № 28690/15.07.2024 г., постановено по гр. дело № 40318/2023 г. по описа на СРС, 50 състав, с което е оставено без уважение искането му по реда на чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. В частната жалба се излагат доводи за неговата неправилност поради липсата на необходимост от представянето на нов договор за правна защита и съдействие, удостоверяващ материалната затрудненост на лицето, че се представлява безплатно по реда на чл. 38 ЗАдв., още повече, че този факт е удостоверен и в представения списък по чл. 80 ГПК. Поддържа се, че с оглед представянето на договора в рамките на заповедното дело, не се явява необходимо повторното му ангажирани в рамките на последващото исково производство, явяващо се негово продължение. Допълва, че достатъчно се явява еднократното уведомяване на съда за осъществяване на безплатното процесуално представителство, позовавайки се на съдебна практика в тази насока, според която ирелевантно се явява установяването на тази уговорка с писмен договор или по друг начин. По изложените съображения моли за отмяна на обжалваното определение и присъждане в полза на адв. М. на адвокатско възнаграждение за осъщественото от него безплатно процесуално представителство в исковото производство, а именно: сумата от 475, 46 лв., определена по реда на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В срока за отговор на частната жалба ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД изразява становище за нейната неоснователност. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното: По въззивна жалба с вх. № 104641/29.03.2024 г. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Противно на изложеното с въззивната жалба, очертавайки вида и размера на исковата сума в диспозитива на обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд не е излязъл извън пределите на търсената с исковата молба съдебна защита. Точно обратното, видно е, че исковата претенция е описана като парично задължение в размер на 1 622, 18 лв., произтичащо от запис на заповед, издаден на 18.04.2013 г., в гр. София, за сумата от 1 908, 00 лв., предявен за плащане на 27.09.2013 г., с поемател „ЗИ-Метрикс“ АД, което описание изцяло съответства на това, отразено в заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 07.11.2013 г., издадена по ч. гр. дело № 45739/2013 г. по описа на СРС, 50 състав. Решението е и правилно, като връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното: Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ, чиято основателност се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните предпоставки: вземане, основано на процесния запис на заповед от 18.04.2013 г., отговарящ на императивните изисквания на чл. 535 ТЗ, издател на който е ответникът, настъпване на падежа на вземането и легитимацията на ищеца да претендира вземането по ценната книга, придобивайки правата по нея. Видно е от представения запис на заповед, издаден на 18.04.2013 г., че ответникът А. Т. В. се е задължил безусловно и неотменимо да заплати на „Зи-Метрикс“ АД при предявяване в срок до 15 месеца считано от датата на издаването, сумата от 1 908 лв., удостоверено с подпис на издателя. За да има изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа предписаните в разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити, като тяхната кумулативна наличност обуславя действителността на менителничния ефект. Записът на заповед като абстрактна ценна книга на заповед представлява едновременно основание и доказателство за пораждане на паричното вземане в полза на ремитента (поемателя) или на последния джиратар, което е материализирано в менителничния ефект. Съгласно ТР № 1/2004 г. по т. д. № 1/2004 г. на ВКС ОСТК, за да е редовен записът на заповед от външна страна, е необходимо самият документ да е назован „запис на заповед“, както и в самия текст на същия да е изписан изразът „запис на заповед“, както предписва правната норма, регламентирана в чл. 535, т. 1 ТЗ. В случая, в представената ценна книга се съдържа наименованието „запис на заповед“ както в заглавието на документа, така и в неговия текст на езика, на който той е написан. Налице е безусловно обещание за заплащане на определена парична сума от издателя в размер на 1 908 лв., като същата е платима на предявяване, което е станало на 27.09.2013 г., който факт длъжникът е удостоверил с подписа си. В менителничния ефект се съдържа посочване на мястото на издаване – гр. София, както и мястото на плащане – също гр. София. Следователно, налице е редовен от външна страна запис на заповед с всички предвидени в разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити. От страна на ответника, чиято е доказателствената тежест в процеса за установяване на обстоятелството, че е заплатил дължимата сума, не се твърди и не се доказва да е сторил това. Видно е, че на гърба на ценната книга е обективирано джиро по пълномощие в съответствие с разпоредбата на чл. 472, ал. 1 ТЗ, по силата на което между джиранта „Зи-Метрикс“ АД и джиратаря „Агенция за събиране на вземания“ ООД е възникнало представително правоотношение. С джирото по пълномощие не се прехвърля вземането по ценната книга и страна по менителничното правоотношение остава джиранта. С него обаче джиратарят се легитимира за извършване на действия за запазване на правата на джиранта по менителничния ефект: да предяви ценната книга за приемане, да получи плащане, включително да реализира отговорността на платеца. Тези действия пълномощникът не ги извършва от свое име, а от името на джиранта, поради което именно последният, като страна по менителничното правоотношение, е надлежен заявител в производството по снабдяване с изпълнително основание за вземането. Ето защо, по силата на оформеното на гърба на ценната книга пълномощие от 18.10.2013 г. „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД (с предишно наименование „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД) е овластено да упражни процесуалното право по подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение от името на поемателя „Зи-Метрикс“ АД, както е било и в настоящия случай. Доколкото обаче джирото по пълномощие по смисъла на чл. 472, ал. 1 ТЗ не прехвърля правата по ценната книга, тъй като действието му се изчерпва единствено с пораждане на представително правоотношение между джиранта и джиратаря, който се овластява да извършва действия, чрез които да реализира отговорността на платеца, в т. ч. и да води искове, въззивният съд намира, че само въз основа на него ищецът не се легитимира като носител на вземането по нея в качеството си на джиратар, поради което същият би могъл да стори това единствено в качеството си на цесионер, на основание сключения договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 29.05.2014 г., приложен към исковата молба. Действително в обстоятелствената част на същата не са изложени конкретни твърдения за извършена цесия, но видно е, че ищецът се позовава на приложено към нея уведомително писмо, което да бъде връчено на ответника в хода на процеса и което въззивният съд намира за достатъчно, за да се направи извод, че същият обосновава активната си материално правна легитимация да претендира вземането по ценната книга от 18.04.2013 г. и в качеството си на цесионер по представения договор за цесия, а не само като джиратар по силата на джирото по пълномощие от 18.10.2013 г. В случая, така заявеният правен довод е бил възприет и включен в предмета на доказване по делото от страна на първоинстанционния съд, който с определението си от 25.10.2023 г. е разпределил доказателствена тежест в тази насока, давайки указания на ищеца, че следва да установи твърдяното придобиване на правата по ценната книга не само в качеството си на джиратар, но и на цесионер. В хода на процеса страните не са заявили оспорвания по проекта за доклад по делото, поради което в открито съдебно заседание на 27.11.2023 г. същият е обявен за окончателен по вече изготвения начин. Видно е, че за доказване на твърдението за извършената цесия, от страна на ищеца са ангажирани писмени доказателства, като въпросът годни ли се та да установят този факт следва да се разреши с крайния съдебен акт, поради което за първоинстанционния съд не е имало задължение за даване на указания до ищеца, че не сочи доказателства по отношение на така посоченото обстоятелство. Ето защо, неоснователно е направеното с въззивната жалба възражение за допуснато от него процесуално нарушение във връзка с изготвяне на доклада по делото. Както се посочи по-горе, с цел доказване на активната си материално правна легитимация да претендира вземането по ценната книга от 18.04.2013 г., придобивайки правата по нея, от страна на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД са представени договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 29.05.2014 г., потвърждение за сключена цесия, пълномощно, с което „Зи-Метрикс“ АД упълномощава ищеца да уведоми от негово име всички длъжници по всички вземания на дружеството, които са прехвърлени по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 29.05.2014 г., приложение № 1 към договора, съдържащо индивидуализация на вземанията, предмет на договора за цесия и уведомително писмо до ответника А. Т. В. за извършеното прехвърляне на вземания (цесия). В случая, при съвкупна преценка на данните, които се извличат от съдържанието на така обсъдените писмени доказателства, въззивният съд намира, че ищецът не е провел дължимото доказване на качеството си на цесионер по конкретното вземане, произтичащо записа на заповед от 18.04.2013 г., респективно, че същият е негов титуляр и е материално правно легитимиран да предяви искова претенция за заплащане на същото. Действително, установява се по делото сключването между „ЗИ-Метрикс“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД на договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 29.05.2014 г., имащо за предмет всички дължими на цедента от негови неизправни длъжници суми по станали ликвидни и изискуеми парични заеми, ведно с привилегиите и обезпеченията, ако има такива, както и другите принадлежности, включително с натрупаните до момента на прехвърлянето договорни и мораторни лихви, съдебни разноски, индивидуализирани в приложение № 1 към него, но при внимателно проследяване на съдържанието на представената извадка от същото, не може да се направи категоричен извод, че част от предмета му е именно процесното вземане, произтичащо записа на заповед от 18.04.2013 г. Въпреки, че под № 379 в приложението е изписано името на ответника А. Т. В. заедно с поредица от цифри, които съвпадат с номера на заповедното дело – 45739 и номера на изпълнителното такова – 854 по описа на ЧСИ Й.Ц., прави впечатление, че едновременно с това в отделна колона е посочен и номер на договор № 28753, поради което съществува неяснота относно основанието, от което произтича прехвърленото вземане, а именно: ценната книга от 18.04.2013 г. или договор № 28753. Наред с това, прави впечатление, че в самостоятелна колона е отразен и общият размер на прехвърленото вземане - 1 721, 57 лв., който се различава както от сумата по записа на заповед – 1 622, 18 лв., така и от общия сбор на сумите по заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 07.11.2013 г. – 1 754, 62 лв., без да става ясно на какво се дължи разликата в размера на отделните вземания. Касае се за съществено противоречие в частта относно описанието на предмета на договора за цесия, което препятства възможността да се направи категоричен извод дали с него се цели прехвърляне на парично вземане по договор за заем № 28753, или на такова, произтичащо от процесния запис на заповед от 18.04.2013 г., до каквато констатация е достигнал и първоинстанционният съд. В случая, за направата на различен извод не способства и формулировката на понятието „вземания“ в текста на договора за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 29.05.2014 г., а именно: всички дължими от неизправни длъжници суми, ведно с обезпеченията, ако има такива. Това е така, тъй като в хода на процеса ищецът не е изложил твърдения за наличието на каузално правоотношение между страните, чието изпълнение да е било обезпечено от записа на заповед от 18.04.2013 г., поради което въпросът за наличието на евентуална връзка между двете сделки не е бил предмет на изследване по делото. Ето защо, предвид липсата на категорични данни по делото исковата сума в размер на 1 622, 18 лв. да е била част от предмета на представения договор за прехвърляне на парични вземания (цесия) от 29.05.2014 г. чрез включването на същата в съдържанието на Приложение № 1 към него, следва да се приеме, че ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД не е доказал да се явява материално правно легитимиран да я претендира в качеството на цесионер по него. Нещо повече, самостоятелно основание за направата на такъв извод е и фактът, че само по себе си представеното по делото уведомително писмо с изх. № УПЦ-02/ЗМ-28753 не е годно да установи надлежно съобщаване на ответника В. за извършената цесия, поради което и договорът за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 29.05.2014 г. не е произвел действие по отношение на ответника А. Т. В., респективно, че спрямо него носител на вземането по записа на заповед от 18.04.2013 г. е именно ищцовото дружество - „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Съгласно разпоредбата на чл. 99 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне, като прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Трайната съдебна практика, обективирана в решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. на ВКС и решение № 79/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II т. о. на ВКС, приема, че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор, напълно логично е въведеното от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор - цедента. Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, законодателят е предвидил, че правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от стария кредитор. В случая, видно е от съдържанието на уведомителното писмо, че то касае прехвърлено вземане по договор за паричен заем № 28753/18.04.2013 г., сключен със „Зи-Метрикс“ АД, а не такова, произтичащо от запис на заповед от 18.04.2013 г., поради което няма основание да се приеме, че цесията следва да се счита за надлежно съобщена на длъжника. Както се посочи по-горе, по делото не са ангажирани доказателства за наличието на каузално правоотношение с такъв предмет между страните, а още по-малко да е налице връзка между него и абстрактната сделка, от която произтича заявената с исковата молба претенция. Предвид изложеното, подадената срещу първоинстанционното решение въззивна жалби на ищеца е неоснователна, поради което поради пълно съвпадане на правните изводи на двете съдебни инстанции решението на първоинстанционният съд следва да се потвърди. По частна жалба с вх. № 173407/28.05.2024 г.: Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК), поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество частната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА. С обжалваното определение № 19688/13.05.2024 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение направеното от ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД искане за изменение на постановеното по делото решение № 4769/18.03.2024 г. в частта за разноските, мотивирайки се, че в полза на Еднолично адвокатско дружество „М.“ се следва присъденото му адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв. за осъществено безплатно процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в рамките на производството по ч. гр. дело № 45739/2013 г. по описа на СРС, 50 състав, определено по реда на чл. 6, т. 5, пр. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. В случая, на л. 13 от заповедното дело е представен договор за правна защита и съдействие от 15.05.2023 г., сключен между А. Т. В. и ЕАД „М.“, в който страните изрично са заявили, че длъжникът ще бъде представляван от адвоката безплатно на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., декларирайки с подписите си, че са налице предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Съдът намира, че представянето на договора за правна защита и съдействие, в който изрично е вписано, че правната защита се оказва от адвоката на клиента безплатно, както и основанието за това – чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., е достатъчно, за да се приеме, че е налице сочената хипотеза (в този смисъл е Определение № 337 от 18.10.2018 г. на ВКС по т. д. № 2221/2017 г., II т. о., ТК, Определение № 27 от 14.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4735/2019 г., II г. о., ГК, Определение № 395 от 9.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1314/2018 г., II т. о., ТК.). Нещо повече, направеното от заявителя общо оспорване относно наличието на предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв е останало недоказано. Ето защо, съдът следва да съобрази изявленията на страните в представения договор за правна защита и съдействие от 15.05.2023 г. и от тях да приеме, че адв. М. е предоставил на длъжника В. безплатна адвокатска защита в рамките на заповедното дело и съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатското дружество, с което е сключен договорът, има право на адвокатско възнаграждение. Що се отнася до неговия размер, следва да се отбележи, че заповедното производство е уредено като едностранно, поради което именно в чл. 7, ал. 7 от Наредба № 01/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е поставено наред с други едностранни производства – производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на изпълнителен лист. Защитата на длъжника в заповедното производство може да се изрази в подаването на възражение по чл. 414 ГПК, подаването на възражение пред въззивния съд по чл. 423 ГПК, обжалването на разпореждането за незабавно изпълнение по чл. 419 ГПК, отправяне на искане за спиране на изпълнението по чл. 420 ГПК, обжалване на заповедта за изпълнение в частта за разноските по чл. 413, ал. 1 ГПК. По отношение на разноските на длъжника, направени в хипотези на обжалване на актовете на съда, приложение следва да намери нормата на чл. 11 от горната Наредба. Попълването и подаването на възражение по чл. 414 ГПК също представлява вид адвокатска защита, но макар за нея да се изисква учредяване на представителна власт, тя не представлява процесуално представителство по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 3 ЗАдв. и чл. 7, ал. 2 и ал. 7 от същата Наредба. Това е така, тъй като по възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до заявителя за предявяване на иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Изрично законът освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си, което обуславя извод, че законодателят се дезинтересира от основателността на възражението. Следователно, изходът на спора относно материалното право на кредитора не е обусловен от преценка относно обоснованост или основателност на възражението, подадено от длъжника. Ето защо, за осъществено процесуално представителство на длъжника в рамките на заповедното производство не намира приложение нормата на чл. 7, ал. 7, вр. ал. 2 от Наредба № 01/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ирелевантно е дали длъжникът чрез процесуалния си представител е подал мотивирано възражение срещу издадената заповед за изпълнение, тъй като това не е относимо към реда за определяне на разноските за адвокатско възнаграждение, още повече, че настоящият случай не е такъв. Ето защо, съобразявайки застъпеното с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение № 343/15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т. о., с които се приема, че минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна за съда сила, който следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото и да определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението, въззивният съд намира, че с оглед характера на предоставената съдебна защита, изразяваща се в подаване на бланково възражение, имащо за последица единствено пренасянето на спора в исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, на обема на извършената дейност съответства определянето на адвокатско възнаграждение в размер на 50, 00 лв. С оглед на изложеното, обжалваното определение, с която е оставена без уважение молбата на ищеца по реда на чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 4769/18.03.2024 г. в частта за разноските, следва да се отмени в частта, с която е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските за разликата над сумата от 50, 00 лв. до сумата от 200, 00 лв., или за размера от 150, 00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска защита в производството по ч. гр. дело № 45739/2013 г. по описа на СРС, 50 състав, като същото се отмени в тази част и се допусне исканото изменение. По частна жалба с вх. № 248020/31.07.2024 г. Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК), поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА С обжалваното определение № 28690/15.07.2024 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение направеното от процесуалния представител на ответника искане за изменение на постановеното по делото решение № 4769/18.03.2024 г. в частта за разноските, мотивирайки се, че предметът на представения договор за правна защита и съдействие от 15.05.2023 г. е ясно формулиран и касае изключително осъщественото безплатно процесуално представителство в рамките на заповедното дело, поради което в полза на еднолично адвокатско дружество „М.“ не се следва възнаграждение за исковото производство. Тези мотиви се споделят от въззивния съд, тъй като видно е от уговорката на страните в представения договор за правна защита и съдействие от 15.05.2023 г., че той касае осъществяването на процесуално представителство и съдействие само по ч. гр. дело № 45739/2013 г., без да е представен друг договор и/или документ, уреждащ отношенията между адвоката и клиента. Действително, както се посочва в частната жалба, доказването на безплатна адвокатска помощ и съдействие при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв е предмет на договаряне между адвоката и неговия клиент, както и, че законът не предвижда писмена форма за действителност на договора. Същевременно, при липсата на такъв договор и на друг документ, от който може да се направи извод за конкретната хипотеза по чл. 38, ал. 1, т. 1 - т. 3 ЗАдв, в която не само е изразено насрещно съгласие от упълномощения адвокат да окаже безплатна адвокатска защита, но и такава да е възложена от страната, то не е налице основание на пълномощника - адвокат да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. В тази връзка и с оглед конкретните доводи, изложени в частната жалба, следва да се отбележи, че по делото не е установено наличието на такова изявление от представлявания В., че упълномощеното от него адвокатско дружество ще го представлява безплатно по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. в т. ч. и в рамките на исковото производство, каквото изрично изявление същият е направил в представения по заповедното дело договор от 15.05.2023 г. Такова негово изявление не се съдържа нито в представеното пълномощно, нито в списъка по чл. 80 ГПК, на който се позовава пълномощникът му. В случая, няма основание изначално да се презюмира, че възприетата между тях уговорка по отношение на представителството в заповедното дело е релевантна и за последвалото исково производство, за да се приеме, че процесуалното представителство по него също се извършва безплатно по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Следва да се отбележи, че настоящият въззивен състав не формира извод, че договорът за правна защита и съдействие е абсолютна предпоставка за присъждане на поисканато възнаграждение, но при липсата на такъв или на друг документ, в който да е обективирана и волята на представлявания, че ще бъде представляван безплатно в рамките на конкретното производство, не може да се приеме за доказана хипотезата на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗАдв, поради което в полза на Еднолично адвокатско дружество „М.“ не се следва да бъде присъдено възнаграждение за безплатна адвокатска защита за първоинстанционното производство. С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че обжалваното определение, с която е оставена без уважение искането на процесуалния представител на ответника за изменение на постановеното по делото решение № 4769/18.03.2024 г. в частта за разноските, е правилно, а това означава, че подадената срещу него частна жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение. По отговорността за разноските: Предвид извода на въззивния съд за неоснователност на въззивната жалба, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има единствено въззиваемата страна А. Т. В., който не претендира и не доказва извършването на такива. В полза на Еднолично адвокатско дружество „М.“ също не следва да се присъжда претендираното от него адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство поради липсата на представени доказателства за постигната уговорка за осъществяване на такова по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., отнасяща се за въззивното производство, като подробни съображения за недължимост на същото бяха изложени по-горе във връзка с подадената от него частна жалба с вх. № 248020/31.07.2024 г. Сторените от въззивника разноски следва да останат за негова сметка. Това е така включително и в частта относно следващите му се такива за платена държавна такса по подадената от него частна жалба срещу определение № 19688/13.05.2024 г., която съдът счете за частично основателна, тъй като видно от представения списък по чл. 80 ГПК той не е направил искане за присъждането на такива. На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, съдът