Решение № 2638 от 12.2.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 39984/2025 г.

Производството е по реда на глава XIII от Гражданския процесуален кодекс. Постъпила е искова молба от З. К. Л. И. АД, ЕИК •••••••••, чрез пълномощника си юрк. В. Т. срещу ЗД „Б. И.“ АД, ЕИК •••••••••, чрез пълномощника юрк. Ц. Д., с която се иска осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 2560,98 лева, представляваща изплатено застрахователно обезщетение по щета № 0000-9801-B4-20-7135, образувана във връзка с ПТП, настъпило на 22.02.2020 г. в гр. София, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 09.07.2025 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 988.70 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 10.07.2022 г. до 09.07.2025 г. Ищецът твърди, че на 22.02.2020 г. в гр. С......., спирка на МГТ "Моста Чавдар", е настъпило ПТП, при което водач на МПС марка „Фиат“, с рег. № ••••••••, движейки се в посока от бул. "Д.Николаев" към бул. "Вл. Вазов", самокатастрофира и уврежда съоръжения по спирката, след което напуска местопроизшествието. Твърди, че за ПТП е съставен Протокол за ПТП и че вината е на водача на лекия автомобил. Във връзка със събитието, при ищеца е образувана щета по имуществена застраховка, по която е изплатено обезщетение на увреденото лице „Ц. Г. М.“ ЕАД в размер на 2535,98 лв. и ликвидационни разноски в размер на 25 лв. Твърди, че към датата на събитието гражданската отговорност на водача на лекия автомобил е била застрахована при ответника ЗД „Б. И.“ АД. С плащането на обезщетението ищецът е встъпил в правата на своя застрахован и е отправил покана до ответника за възстановяване на сумата, но е получил отказ. Ето защо моли за уважаване на исковете. Претендира разноски. Представя писмени доказателства. Прави искане за назначаване на съдебно-автотехническа и съдебно-счетоводна експертизи и за изискване на административно-наказателната преписка от СДВР. Ответникът ЗД „Б. И.“ АД оспорва предявения иск по основание и размер. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Оспорва механизма на ПТП, вината и противоправното деяние на водача на МПС „Фиат Пунто“ с рег. № •••••••• - Й. М. Х., както и причинно-следствената връзка между щетите и деянието. Изтъква, че в Протокола за ПТП е посочено, че водачът е „напуснал“ и няма взето административно отношение, което да удостоверява вината по безспорен начин. Оспорва размера на претендираната сума, като твърди, че цените на частите, боята и труда са завишени и са надписани дейности, които не са били необходими. Ето защо моли за отхвърляне на така предявените искове. Претендира разноски. Прави искане за привличане на Й. М. Х. като трето лице-помагач, както и за изискване на административно-наказателната преписка по ПТП от ПП КАТ. Ответникът е предявил обратен иск Й. М. Х. ЕГН: ••••••••••, Адрес: гр. С...... в условията на евентуалност в случай че бъде осъден да заплати на ищеца сумата предмет на главен иск ответника по обратния иска да заплати регресно обезщетение равняващо се на заплатената сума. Ищецът по обратния иск твърди, че на 22.02.2020 г. Й. М. Х., при управление на МПС „Фиат Пунто“ с рег. № ••••••••, е причинила ПТП с материални щети, след което е напуснала мястото на инцидента. Твърди, че ако ЗД „Б. И.“ АД бъде осъдено по главния иск, ще има право на регресен иск срещу застрахованото лице за платеното обезщетение. Поради това моли, в случай на уважаване на главния иск, ответникът по обратния иск да бъде осъден да му заплати сумата, за която ЗД "Б. И." АД бъде осъдено, ведно със законната лихва и разноските по делото. Ответникът по обратния иск, Й. М. Х., оспорва главния и обратния иск. По главния иск прави възражение за изтекла погасителна давност. Оспорва вината си за ПТП, като твърди, че е изпаднала във влошено физиологично състояние, прималяло е и е загубила контрол над автомобила. Оспорва размера на щетите. По обратния иск твърди, че попада в изключението за напускане на местопроизшествието поради неотложна причина – отишла е до дома си, за да вземе мобилния си телефон и да сигнализира на органите на реда, след което се е върнала на мястото на инцидента. Твърди също, че не е било задължително посещението на контролните органи съгласно чл. 125 от ЗДвП, поради което и регресното основание е неприложимо. Софийският районен съд, второ гражданско отделение, 168 състав, като обсъди представените по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване изискванията на чл. 235 от ГПК, от фактическа и правна страна намира следното: Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 411, изр. 1, предл. 2 от КЗ. Предявен е обратен иск с правна квалификация чл. 500, ал.1, т.3 от КЗ. Направено е възражение за изтекла погасителна давност. По отношение на иска с правно основание чл. 411 КЗ. Разпоредбата на чл. 411 КЗ дава възможност на застрахователя по имуществена застраховка при пътнотранспортно произшествие да встъпи в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или на неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. По този иск ищецът следва да установи наличието на валидно сключен договор за имуществено застраховане, в чийто срок на застрахователното покритие и вследствие виновно и противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което ответникът носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът да е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер до действителните вреди. Встъпването в правата на увреден от страна на застраховател, който го е обезщетил в изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане задължения, срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента- чл. 411, ал. 1 КЗ се обуславя от установяването в доказателствена тежест на ищеца на три групи факти: 1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и плащането по него на обезщетение за настъпили вреди, както и на обичайните разноски за неговото определяне; 2/ възникнали права на увредения срещу причинителя на вредите на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД - т.е., че вредите са причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение и 3/ наличие към момента на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка „гражданска отговорност“ между деликвента и ответника. В тежест на ответника е да докаже въведените с отговора на исковата молба правоизключващи обстоятелства, както и да обори презумпцията за вина на застрахования при него водач. С доклада си по делото съдът е обявил за безспорни обстоятелствата, че към датата на процесното ПТП е съществувало валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение на МПС „Фиат Пунто“ с рег. № ••••••••, сключено с ответника ЗД „Б. И.“ АД. Не се спори, че между ищеца и Ц. Г. М. ЕАД е имало сключен договор за застраховка „Пожар и природни бедствия“ и „други вреди на имущество“ със застрахователно покритие към датата на настъпване на ПТП. По отношение на механизма на ПТП. Въз основа на анализа на събраните по делото доказателства – заключението на съдебно-автотехническата експертиза, Протокол за ПТП № 1771991 и обясненията на ответницата по насрещния иск, съдът приема за установена следната фактическа обстановка относно механизма на настъпилото произшествие: Към 02:30 часа на 22.02.2020 г. в гр. София, лек автомобил „Фиат Пунто“ с рег. № ••••••••, управляван от Й. М. Х., се е движел по ул. „Черешово топче“ (моста „Чавдар“) с посока на движение от бул. „Данаил Николаев“ към бул. „Владимир Вазов“. В района на спирка на масовия градски транспорт „Мост Чавдар“, автомобилът е отклонил траекторията си на движение и е реализирал пътнотранспортно произшествие (самокатастрофирал е), като е нанесъл удар в намиращите се на спирката съоръжения. Вследствие на удара са причинени имуществени вреди по 1 бр. информационно табло, 1 бр. соларен панел, 1 бр. указателна табела и 1 бр. метален преграден цилиндър, както и по предната и лявата част на процесното моторно превозно средство. Й. М. Х. нарушила разпоредбата на чл. 20, ал.1 ЗДВП според която водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват. В случая се установява, че Й. М. Х. изгубила контрол над управлявания от нея лек автомобил „Фиат Пунто“ с рег. № ••••••••, поради което последвал ударът в спирката на обществения транспорт. Също така Й. М. Х. нарушила и правилата на чл. 5, ал.1, т.1 ЗДВП според която всеки участник в движението по пътищата с поведението си не трябва да създава опасности и пречки за движението, не трябва да поставя в опасност живота и здравето на хората и да причинява имуществени вреди. Именно поведението на Х. довело до настъпване на имуществени вреди. По отношение на размера на имуществените вреди. По отношение на размера на вредата и причинната връзка. Съгласно утвърдената съдебна практика застрахователите отговарят за обезщетение съизмеримо с действителната стойност на вредата, определена по средни пазарни цени, като максималната граница на регресната претенция между застрахователи възлиза на общата стойност на фактически платеното обезщетение по имуществена застраховка и обичайните ликвидационни разноски за определянето му- чл. 411 КЗ. Отговорният по чл. 45 ЗЗД дължи поправяне на действителните вреди- необходимите средства по средни пазарни цени за възстановяване на увреденото имущество в състоянието му отпреди деликта. Застрахователното обезщетение съгласно разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ трябва да бъде равно на размера на действително претърпените вреди към момента на настъпване на застрахователното събитие. От съществено значение е размерът на действително причинения вредоносен резултат, като е ирелевантно обстоятелството дали причинените вреди действително са били отстранени чрез тяхното отремонтиране. Обезщетението също така не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество /чл. 400, ал. 1 от КЗ/, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка /чл. 400, ал. 2 от КЗ/. Застрахователното обезщетение не може да надвишава действителната стойност на имуществото към момента на застрахователното събитие, а от своя страна действителната стойност не може да надвишава пазарната му стойност. Делинквентът, съответно застрахователят на неговата отговорност, следва да заплати обезщетение, което да постави увредения в положение от преди реализирания деликт. Застрахователят на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност“ не следва да отговаря за повече, отколкото е отговорен самият причинител на вредата. Съгласно заключението по допуснатата комплексна съдебно-автотехническа и оценителна експертиза което в тази част съдът кредитира като пълно подробно и обосновано стойността, необходима за възстановяване на вредите възлиза на 3055,18 лв. с ДДС по средни пазарни цени. В случая се претендира сума в по нисък размер искът се явява установен по основание и размер. По отношение на иска за мораторна лихва. Съдът намира, че предвид основателността на главния иск основателен се явява и акцесорния иск за мораторната лихва. Изчислен по реда на чл. 162 ГПК размерът на законната лихва за исковия период възлиза на сумата от 975.52 лева. За разликата над този размер следва да се отхвърли като недоказан. По отношение на възражението за изтекла погасителна давност. Ответникът е направил своевременно с отговора на исковата молба възражение за погасяване на вземането по давност, което следва да се разгледа предвид извода за основателност на претенцията. Съгласно чл. 378, ал. 5 КЗ, регресните и суброгационни искове и исковете на причинителя на вредата по чл. 435 срещу застрахователя по застраховки "Гражданска отговорност" по т. 10 – 13, раздел II, буква "А" от приложение № 1 се погасяват в срок 5 години, считано от датата на извършеното плащане от страна на застрахователя по имуществена застраховка, което в случая е извършено на 01.09.2020г. Следователно към момента на предявяване на иска 09.07.2025г. не е изтекъл период подълъг от 5 години, поради което главното вземане не е погасено по давност. Вземането за мораторна лихва се погасява по давност на основание чл. 111, б. в от ЗЗД с изтичане на тригодишна давност, като в случая същото се явява погасено по давност за периода преди 09.07.2022г. В случая обаче законна лихва се претендира за периода след 10.07.2022г. и не са налице суми погасени по давност. По отношение на иска с правна квалификация чл. 500, ал.2 КЗ. Съгласно разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т.3 КЗ, застрахователят има право да получи от виновния водач платеното от застрахователя обезщетение заедно с платените лихви и разноски, когато виновният водач е напуснал мястото на настъпването на пътнотранспортното произшествие преди идването на органите за контрол на движение по пътищата, когато посещаването на местопроизшествието от тях е задължително по закон, освен в случаите, когато е наложително да му бъде оказана медицинска помощ или по друга неотложна причина; в този случай тежестта на доказване носи виновният водач. За да бъде уважен регресният иск на застрахователя срещу виновния водач на основание чл. 500, ал. 1, т. 3 от КЗ, съдът следва да изследва наличието на сложен фактически състав. Той съдържа положителни предпоставки (факти, които трябва да са налице), които са кумулативно свързани, и отрицателни предпоставки (изключения), чието наличие води до отхвърляне на иска. Положителните предпоставки са да е налице валидно застрахователно правоотношение („Гражданска отговорност“) към датата на ПТП; да е настъпило ПТП по вина на ответника (водача); застрахователят да е изплатил застрахователно обезщетение на увредените трети лица; водачът да е напуснал местопроизшествието преди пристигането на контролните органи; посещението на органите на КАТ е било задължително по закон. Първите две предпоставкибяха разгледани по отношение на иска по чл. 411 КЗ. По отношение на третата предпоставка съдът намира че с оглед характера на исковете, а именно съединени в условията на евентуалност при уважаването на исковете следва да се постанови условен диспозитив. По отношение на напускането. Съдът намира, че не е спорно в настоящото производство, че ответницата по обратния иск напуснала мястото на ПТП. Следващият въпрос който следва да бъде изяснен и кога е налице задължително посещение от органите на МВР на настъпилото ПТП. В чл. 125, ал.1 ЗДВП са регламентирани хипотезите при които органите на за контрол на Министерството на вътрешните работи посещават задължително мястото на пътнотранспортното произшествие. В т. 8 на цитирания член е предвидено, че службите за контрол посещават мястото на ПТП, когато произшествието е с един участник и моторното превозно средство не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му от произшествието вреди. В писмения отговор на исковата молба се твърди, че не е доказано, че автомобилът не е могъл да се движи на собствен ход. В хода на съдебното дирене обаче, от събраните дадените обяснения на самия водач Й. Х., които съдът цени по реда на чл. 175 ГПК дадени в съдебно заседание на 05.02.2026 г., се установява обратното. Водачът изрично заявява пред съда: "Колата беше доста смачкана" и "Оттам се обадих на Пътна помощ да ми вдигнат колата и я прибрах вкъщи".Фактът, че за преместването на автомобила от местопроизшествието е била необходима специализирана техника ("Пътна помощ", която да "вдигне" колата), доказва по несъмнен начин обективната невъзможност на МПС-то да се придвижи на собствен ход. Това обстоятелство автоматично активира задължението на органите на МВР да посетят мястото за регистрация на ПТП съгласно чл. 125, т. 8 ЗДвП. Ето защо са налице положителните процесуални предпоставки. На разглеждане подлежат и отрицателните предпоставки. Ответницата твърди, че са налице неотложна причина поради която напуснала мястото на ПТП, за да вземе мобилния си телефон и да сигнализира за ПТП. Изключенията от правилото за задължително оставане на мястото на ПТП следва да се тълкуват стеснително. Понятието „друга неотложна причина“ не е легално дефинирано в закона, поради което съдържанието му се извлича по пътя на тълкуването, съобразно целта на закона. За да бъде една причина квалифицирана като такава, тя трябва да разкрива белезите на изключителност и непреодолимост. За да се приеме, че е налице хипотезата на „друга неотложна причина“, кумулативно трябва да са налице следните предпоставки: Причината за напускане трябва да е свързана с непосредствена опасност за живота, здравето или телесната неприкосновеност на водача или трети лица. Тази опасност трябва да е по-значима от обществения интерес за спазване на правилата за движение и установяване на обективната истина за инцидента. Напускането трябва да е единственият възможен начин за предотвратяване на вредните последици. Ако опасността е могла да бъде избегната чрез други средства, то причината не е неотложна. Причината трябва да е съществувала към момента на напускането и да е налагала незабавни действия, нетърпящи отлагане. Разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ има санкционен характер и цели превенция срещу поведението на водачи, които напускат местопроизшествието с цел да се укрият и да осуетят проверката за употреба на алкохол, наркотични вещества или установяване на правоспособността им. Следователно, „неотложната причина“ трябва да бъде толкова значима, че да оправдае пред обществото невъзможността водачът да бъде тестван от органите на реда непосредствено след инцидента. Всяка причина, която е с по-ниска обществена значимост от необходимостта за гарантиране на безопасността на движението, не може да дерогира отговорността на делинквента. Напускането на местопроизшествието е допустимо само когато е наложено от форсмажорни обстоятелства, застрашаващи висши блага (живот и здраве), като тежестта за доказването на тези обстоятелства лежи изцяло върху водача, който се позовава на тях. От събраните по делото доказателства и служебно известните на съда факти относно географското разположение на процесното място (мост „Чавдар“), се установява, че в непосредствена близост до инцидента – на разстояние под 10 минути пешеходен ход, се намират обекти с денонощен режим на работа (бензиностанции и лечебни заведения), които са общодостъпни, осветени и разполагат с комуникационни връзки. Съдът отчита и признанието на ответницата, че същата живее в района на местопроизшествието. Този факт налага извода, че е била добре запозната с инфраструктурата и разположението на търговските и обществени обекти в околността. Следователно, ако действителната цел на напускането е била единствено необходимостта от спешно телефонно обаждане до органите на МВР, житейската и правна логика диктуват, че „разумният водач“ би потърсил съдействие в най-близкия възможен обект (находящ се на метри), а не би предприел значително по-дълго (по думите на ответницата и на разпитания по нейн почин свидетел) и несигурно пътуване до дома си, отдалечавайки се от мястото на ПТП. Изборът на ответника да игнорира наличните в непосредствена близост възможности за комуникация и да се прибере в дома си, за да вземе личния си телефон, представлява действие на лично удобство и целесъобразност, а не на неотложна причина. Това поведение не може да дерогира императивното изискване на закона за изчакване на контролните органи, поради което съдът приема, че напускането на ПТП е извършено виновно и без наличие на извинителна неотложна причина. Ето защо и предявения обратен иск подлежи се явява установен по основание. По отношение на възражението за изтекла погасителна давност на регресното вземане по чл. 500 КЗ. Съгласно разпоредбата на чл. 378, ал.6 КЗ регресните и суброгационни искове на застрахователя по застраховки "Гражданска отговорност" по т. 10 - 13, раздел II, буква "А" от приложение № 1 срещу причинителя на вредата се погасяват в срок 5 години, считано от датата на извършеното плащане на застрахователното обезщетение на третото увредено лице. Застрахователят има право на законната лихва върху претендираната сума, считано от поканата за плащане към причинителя на вредата. В случая регресния иск на застрахователя по „Гражданска отговорност“ не е погасен по давност защото такава не е текла предвид липсата на плащане към настоящия момент. По отношение на разноските. С оглед изхода на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца „ЗК Л. И.“ АД направените по делото съдебни разноски в общ размер на 257.18 евро (двеста петдесет и седем евро и 18 евроцента), представляващи сумата от: 78.23 евро, явяващи се левовата равностойност на 153.00 лева заплатена държавна такса; 127.82 евро, явяващи се левовата равностойност на 250.00 лева внесен депозит за съдебно-автотехническа експертиза; както и 51.13 евро, явяващи се левовата равностойност на 100.00 лева юрисконсултско възнаграждение. Съдът констатира, че за разглеждането на обратния иск, който е обусловен от изхода на главното производство, застрахователят е направил разноски за внасяне на държавна такса. Тъй като обратният иск е предявен за същата сума (цена на иска), предмет на главното производство, то дължимата и заплатена от ЗД „Б. И.“ АД държавна такса е в същия размер като тази, заплатена от първоначалния ищец ЗК „Л. И.“ АД, а именно 153.00 лева (сто петдесет и три лева). Доколкото виновното поведение на ответницата Й. Х. е дало повод за завеждане на делото и ангажиране на отговорността на застрахователя, в нейна тежест следва да бъдат възложени сторените от застрахователя разноски за водене на защитата му и реализиране на регресното му право. Поради изложеното, ответницата по обратния иск следва да бъде осъдена да заплати на ЗД „Б. И.“ АД сумата от 78.23 евро (седемдесет и осем евро и 23 евроцента), представляваща левовата равностойност на заплатената държавна такса от 153.00 лева. и 51.13 евро, явяващи се левовата равностойност на 100.00 лева юрисконсултско възнаграждение. Условно ако ответникът по гражданската отговорност заплати разноски то ответницата по иска по чл. 500 КЗ следва да заплати сторените разноски съгласно разпоредбата на чл. 500, ал.1 КЗ. По изложените съображения съдът