Решение № 188 от 5.10.2026 г. на Районен съд - Свиленград по дело № 662/2026 г.

Производството е по реда на глава ІІІ, раздел V от ЗАНН.

С постъпилата Жалба от Общинско предприятие „Благоустрояване и озеленяване” с БУЛСТАТ 0009038251445, със седалище и адрес на управление: град Свиленград, бул.„България” № 198, област Хасково, със съдебен адрес: град Свиленград, ул.„Димитър Благоев” № 4Б, област Хасково, чрез адвокат И. Д., представлявано от Директора И. А. А., се оспорва Електронен фиш (ЕФ) за налагане на Имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата (ЗП) № 850635169, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура” (АПИ), с който на Общинското предприятие - жалбоподател за извършено нарушение по чл. 102, ал. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, вр.чл. 179, ал. 3б от ЗДвП е наложено административно наказание „Имуществена санкция” в размер 1 278,23 евро (2 500 лв.), както и е определена за заплащане сумата от 74,65 евро (146 лв.) – такса по чл. 10б, ал. 5 от ЗП. С Жалбата са р елевирани оплаквания за незаконосъобразно издаване на ЕФ – след изтичане на предвидения в чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, вр.чл. 11 от ЗАНН давностен срок и не бил спазен принципът на пропорционалност, който бил част от общите принципи на съюзното право на Европейския съюз (ЕС), които Държавите - членки трябвало да спазват. Претендират се разноски по делото.

В съдебната фаза Общинското предприятие - жалбоподател, редовно призовани, не изпращат представител. С Писмена молба процесуалният им представител - адвокат И. Д., заявява, че поддържа доводите за отмяна на обжалвания ЕФ, посочени в Жалбата. Не е представен Списък на разноските.

В съдебната фаза не се ангажират доказателства.

Административнонаказващият орган (АНО) и издател на оспорения ЕФ (въззиваемата страна) – АПИ, редовно призовани на посочения съдебен адрес: град Хасково, бул.„Съединение” № 38, етаж 3, стая № 33, не изпращат представител. Процесуалният им представител – Старши юрисконсулт Т. Д., представя Писмена молба, в която подробно аргументира тезата си за потвърждаване на ЕФ, тъй като бил издаден законосъобразно и не били допуснати процесуални нарушения при издаването му, алтернативно се иска от Съда да бъде изменен размера на наложената Глоба с такъв, който се явява пропорционален, ефективен и възпиращ. Претендират се разноски по делото под формата на юрисконсултско възнаграждение в размер на 97,15 евро. Наведено е мотивирано възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Представен е Списък на разноските.

В съдебната фаза се ангажират писмени доказателства.

Районна прокуратура – Хасково, Териториално отделение - Свиленград, редовно призовани по реда на надзора за законност, не изпраща т представител и не вземат становище.

Съдът, след като прецени поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото писмени доказателства, установи следното от фактическа страна:

На 19.05.2023 година в 10.21 часа в извъннаселено място, а именно: по път № 88, при км. 1+372, на територията на община Свиленград, област Хасково (бившото ГКПП „Капитан Петко войвода”), с контролно устройство (техническо средство) с идентификатор № 10732 (част (елемент) от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП (т.нар. ТОЛ система), която е стационарна електронна система за заснемане и за събиране на данни), е регистрирано и заснето движещото се в посока намалаващ километър, пътно превозно средство (ППС) – товарен автомобил марка „Камаз”, модел 5511 с държавен регистрационен № Х •••• АХ с технически допустима максимална маса 18 900 кг, брой оси 3, екологична категория – евро 0, което е собственост на Общинското предприятие - жалбоподател (видно от Справката за собствеността, приложена в преписката), за което не е заплатена дължимата такса за движение по републиканската пътна мрежа съгласно чл. 10, ал. 1, т. 2 от ЗП - нарушение по чл. 102, ал. 2 от ЗДвП .

След обработване на информацията от заснемането, от АПИ е издаден ЕФ № 8506353169 на Общинското предприятие - жалбоподател в качеството му на собственик на ПС, видно от Справка за собствеността на автомобила към датата на деянието, налична в преписката (както вече бе посочено). ЕФ е изготвен по образец съгласно Протокол № 28765/21 от 09.09.2021 година на Управителния съвет на АПИ и Заповед № РД-11-983 от 13.09.2021 година на Председателя на Управителния съвет на АПИ, ведно с образец към последната, представляващ Приложение към посочената Заповед. В обстоятелствената част на ЕФ съобразно отразените данни за незаплащане на дължимата такса за движение по републиканската пътна мрежа съгласно чл. 10, ал. 1, т. 2 от ЗП, приета и съответно вписана е правна квалификация по чл. 102, ал. 2 от ЗДвП за така констатирането нарушение, за което на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, вр.чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, на Общинското предприятие - жалбоподател е наложено административно наказание „Имуществена санкция” в размер на 1 278,23 евро (2 500 лв.), както и е посочено, че дължи и 74,65 евро (146 лв.) - такса по чл. 10б, ал. 5 от ЗДвП.

Обжалваният ЕФ е редовно връчен на Общинското предприятие - жалбоподател на 08.07.2026 година по пощата с Обратна разписка. Известието за доставяне, надлежно оформено - датирано и подписано, се намира приложено в Административнонаказателната преписка, с отбелязване от кого е получено (в изложения смисъл са и данните, налични в Историята на обработка на процесното нарушение). Възражения относно начина и формата на връчване на ЕФ не се противопоставят в настоящото съдебно производство. Даден е 14-дневен срок на Общинското предприятие - жалбоподател да плати компенсаторната такса с оглед анулирането на ЕФ. В указания срок, Общинското предприятие - жалбоподател не плаща компенсаторната такса.

За работата и използването на устройството за конкретното нарушение е изготвен Доклад. Същият е приложен по делото и приет като доказателство. От съдържанието на Доклада се установяват данни за датата и часа на нарушението, мястото му и характеристиките на процесното ППС. ЕФ е съставен на основание снимков материал – налични са записи от системата и по-точно две снимка, на които е видно процесното ППС. От същите се установява, че е заснето ППС – товарен автомобил с държавен регистрационен № Х •••• АХ. От приложените снимки стават ясни датата и часа на заснемане, идентични с датата и часа на нарушението, както и номерът на устройството.

Като прецени така установената фактическа обстановка с оглед нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, при цялостната служебна проверка на акта, при условията на чл. 84 от ЗАНН, вр.чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от НПК и във връзка със становищата на страните, настоящият състав на Свиленградския Районен съд, достигна до следните правни изводи:

Жалбата е с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗАНН и е допустима – подадена е в преклузивния срок по ал. 2 на посочения текст, вр. чл. 189ж, ал. 5 от ЗДвП видно от датата на депозираното й в Регистратурата на Районен съд - Свиленград, срещу подлежащ на съдебно обжалване акт, от надлежно легитимирано за това действие лице (срещу, което е издаден атакувания ЕФ, т.е. наказаното лице чрез законния си представител, което единствено има право на Жалба, за да може да се гарантира правото му да оспори административното обвинение и съответната административнонаказателната санкция) – процесуален представител с Пълномощно, приложено по делото , при наличие на правен интерес от обжалване и пред м е с т н о (по местоизвършване на твърдяното нарушение) и родово (по аргумент от чл. 59, ал. 1 от ЗАНН) компетентния Свиленградски Районен съд. Ето защо същата е проявила своя суспензивен (спиращ изпълнението на ЕФ – аргумент от чл. 64, б. „б” от ЗАНН) и девулативен (сезиращ Съда – чл. 59, ал. 1 от ЗАНН ) ефект.

За пълнота на настоящото изложение следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 79б, ал. 2 от ЗАНН е неприложима в случая, тъй като има изрична разпоредба в тази връзка - чл. 189ж, ал. 2 от ЗДвП, т.е. настоящият Съдебен състав намира, че нормата на чл. 79б от ЗАНН не е приложима по отношение на ЕФ, издаден по реда на ЗДвП за нарушение, свързано със събиране на пътни такси по ЗП.

При разглеждане на дела по о бжалвани ЕФ, Районният съд е инстанция по същество, с оглед на което дължи извършването на цялостна проверка относно правилното приложение на материалния и процесуалния закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя, респ. процесуалния му представител.

Преценена по същество, Жалбата е основателна, за което Съдът излага следващите правни съображения частично идентични с тези, наведени от адвокат Д. в Жалбата и в Писмената му молба, която препраща към Жалбата:

1. Спазването на принципа за пропорционалност е въпрос по приложението на материалния закон, като в тази връзка настоящият състав на Съда съобрази Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 21.11.2024 година по дело С-61/2023 година.

Принципът на пропорционалността е част от общите принципи на съюзното право на ЕС, които Държавите - членки трябва да спазват. По аргумент на същия една мярка не може да надхвърля границите на подходящото и необходимото за постигане на легитимно преследваните цели и в случаите, когато съществува избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до мярката, която създава най-малко ограничения, а породените от нея неудобства не трябва да са несъразмерни с тези цели (в този смисъл е Решение от 17.04.2018 година, дело С-414/16, т. 68, дело С- 537/16, т. 56). Строгостта на санкцията следва да бъде съответна на тежестта на нарушението. СЕС многократно е подчертавал, че административните или репресивните мерки не трябва да превишават това, което е необходимо за преследваните цели, и санкцията не трябва да е несъразмерна на тежестта на нарушението, така че да стане пречка за закрепените в Договора на ЕО свободи. СЕС сочи, че за да се прецени дали определена санкция е в съответствие с принципа на пропорционалност, следва в частност да се вземат предвид вида и тежестта на нарушението, което се наказва с тази санкция, както и начина за определянето на нейния размер и това е задължение на Националния съдия.

С оглед изложеното, при съобразяване на обстоятелството наложеното наказание противоречи ли с чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 година, следва да се има предвид и дело С-61/2023 година, образувано по преюдициално запитване, отправено с Определение № 113/31.01.2023 година по КАНД № 997/2022 година на Административен съд – Хасково. В Решението на СЕС от 21.11.2024 година по дело С-61/2023 година, Съдът е приел, че чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на Глоба или Имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможност за освобождаване от административнонаказателната отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса” с фиксиран размер.

В конкретния случай, приложената санкционна разпоредба на чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, предвиждаща административно наказание „Имуществена санкция” във фиксиран размер от 2 500 лв. (1 278,23 евро), противоречи на принципа на пропорционалността/съразмерността. Съдът намира, че налагането на процесната санкция в предвидения от законодателя фиксиран размер се явява крайно непропорционална спрямо тежестта на нарушението и дължимия размер на незаплатената пътна такса. Санкцията се явява и в явна колизия с правото на Съюза, обективирано в чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, съгласно която норма, Държавите - членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушение на националните разпоредби, предприети по настоящата Директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.

Следва да се посочи, че Решението на СЕС по преюдициално запитване е задължително за всички Съдилища и учреждения в Република България. При съобразяване на задължителното тълкуване на съюзното законодателство – Решение от 21.11.2024 година по дело C-61/2023 година на СЕС, се налага изводът, че оспореният пред настоящата Съдебна инстанция ЕФ е издаден в противоречие с принципа за съразмерност по чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 година относно

заплащането на такси от ППС за използване на определени инфраструктури. Иначе казано, размерът на наложената санкция е в противоречие с чл. 9а от Директивата, поради липса на съразмерност спрямо преследваната от законодателя цел, изразяваща се в липсата на възможност за индивидуализиране на санкцията за всеки конкретен случай, при съобразяване на неговите особености като изминато разстояние, дължима такса или други обстоятелства от техническо естество. Абсолютната липса на пропорционалност на преследваната от законодателя цел, както и възможност за индивидуализиране на санкцията за всеки конкретен случай, съобразявайки неговите особености, изминато разстояние, дължима такса или други обстоятелства от техническо естество, дори прозира и в обстоятелство, че независимо от налагането на административното наказание, санкционираният правен субект дължи и заплащането на съответна такса по чл. 10б, ал. 5 от ЗП в размер на 74,65 евро (146 лв.).

Воден от изложените принципни постановки Съдът намира, че санкционната разпоредба на чл. 179, ал. 3б от ЗДвП противоречи на принципа на пропорционалност, доколкото не позволява да се вземат предвид конкретните обстоятелства за всеки отделен случай, а размерът на санкцията надхвърля значително дължимите от собствениците/ползвателите на ПС такси. Санкциите следва да са ефективни, съразмерни и възпиращи, но преценени през принципа на пропорционалност, а при липсата на такава санкционна разпоредба и наличието на административно наказание в абсолютно определен/фиксиран размер, то същата следва да остане неприложена, а ЕФ да бъде отменен като незаконосъобразен.

В изложения смисъл са и Решение № 5193 от 20.05.2025 година, постановено по КАНД № 466/2025 на Административен съд – Хасково, докладчик Съдията Цветомира Димитрова, Решение № 405 от 16.01.2025 година, постановено по КАНД № 1141/2024 на Административен съд – Хасково, докладчик Съдията Пенка Костова, Решение № 8121 от 13.11.2025 година, постановено по КАНД № 491/2025 на Административен съд – Хасково, докладчик Съдията Гроздан Грозев, Решение № 3492 от 09.04.2025 година, постановено по КАНД № 216/2025 на Административен съд – Хасково, докладчик Съдията Антоанета Митрушева, Решение № 2309 от 12.03.2025 година, постановено по КАНД № 1250/2023 на Административен съд – Хасково, докладчик Съдията Петър Вунов и много други.

2. ЕФ представлява своеобразен властнически акт с установителни и санкционни функции (, който по своето правно действие съчетава в себе си функциите, както на Акта за установяване на административно нарушение (АУАН), така и на Наказателното постановление (НП)), поради което за него не намират приложение сроковете по чл. 34 о т ЗАНН за издаване на АУАН, нито този за издаване на НП. Предвид, на което не може да се говори за процесуално нарушение, свързано със срока на издаване на ЕФ. Тук има значение единствено изтеклата относителна и абсолютна давност (съответно 3 години, и 4 години и 6 месеца) за санкциониране на нарушителя. Съгласно възприетото с Тълкувателно решение № 112/16.12.1982 година на ОСНК на ВС виждане, институтите за спиране и прекъсване на давността за наказателно преследване – чл. 81 от НК се прилагат и за давността по чл. 34 от ЗАНН в административнонаказателно преследване. В подкрепа на горното е и възприетото актуално виждане по въпроса в Тълкувателно постановление № 1/27.02.2015 година по т.д.№ 1/2014 година на ВАС – ОСС на НК на ВКС и ОСС на II-ра колегия на ВАС, че разпоредбата на чл. 11 от ЗАНН препраща към уредбата относно погасяване на наказателното преследване по давност в НК. Тълкувателният акт, съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт, е задължителен за органите на съдебната власт. С този подход относно съдържанието на разпоредбата на чл. 11 от ЗАНН се възприема тезата, че наред с другите въпроси, за обстоятелствата, изключващи отговорността се прилагат разпоредбите на Общата част на НК, доколкото в този закон не е предвидено друго.

Следователно за процесното административно нарушение давността следва да се съобразява с разпоредбите на чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, според която обаче давностният срок към датата на извършване на нарушението е 3 години, с оглед вида на наказанието и съобразно редакцията относима към датата на деянието изм. ДВ брой 26 от 06.04.2010 година. Следователно, абсолютният давностен срок за нарушението в случая е 4 години и 6 месеца според редакцията на чл. 80 и чл. 81 от НК, действащи към момента на извършване на деянието. Давността спира, когато започването или продължаването на разследването зависи от разрешаването на предварителен въпрос с влязъл в сила Съдебен акт и се прекъсва с всяка предприета от надлежните органи дейност спрямо лицето, срещу което е насочено

преследването. Съгласно чл. 80, ал. 3 от НК давността за преследване тече от довършване на деянието, в случаите на опит или приготовление - от деня, когато е извършено последното действие, а за престъпленията, които траят непрекъснато, както и за продължаваните престъпления - от прекратяването им.

В конкретния случай, деянието е извършено на 19.05.2023 година. Настоящата инстанция намира, че в случая е налице хипотезата на чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, вр.чл. 11 от ЗАНН. Това е така, тъй като от датата на осъществяване на деянието, за което е издаден обжалвания ЕФ – 19.05.2023 година, от който момент е започнал да тече давностният срок, до датата на връчването му на санкционираното лице – 08.07.2026 година, е изтекъл срок по – голям от тригодишния, предвиден в чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК , вр.чл. 11 от ЗАНН и в този период не са били предприети никакви действия от надлежните органи спрямо лицето, срещу което е насочено преследването (, включително не се твърди и не се представят доказателства същият да е бил търсен за връчване на ЕФ), т.е. относителната погасителна давност за административнонаказателно преследване е изтекла.

Тук е мястото да се посочи, че с разпоредбите на чл. 189, ал. 4 – ал. 11 от ЗДвП се въведе възможност за установяване на административни нарушения и ангажиране на административнонаказателна отговорност по опростена процедура, която се основава на автоматизирани технически средства. Текстът н а чл. 189, ал. 4, изречение първо от ЗДвП (в редакцията на нормата, действаща към датата на деянието), който гласи, че при нарушение, установено и заснето с техническо средство, в отсъствието на контролен орган и на нарушител, се издава ЕФ за налагане на Глоба/Имуществена санкция в размер, определен за съответното нарушение, означава, че установяването на нарушението се извършва автоматизирано - без участието на контролен орган и нарушител, като тяхното присъствие не е необходимо и при издаването на самия ЕФ. При спецификата на ЕФ, че се издава в момента на нарушението, то необосновано е да се твърди, че с подписване на ЕФ на 10.03.2026 година, обикновената давност е била прекъсната и е започнала да тече нова давност. Видно от справката, касаеща процесното нарушение, процесното деяние е установено с автоматизирано техническо средство на 19.05.2023 година, за което е съставен документ. Фактът, че според същата електронният документ е подписан на 10.03.2026 година, по никакъв начин не представлява действие, прекъсващо давността. Наличието на подпис на издателя на Фиша не е сред установените в закона реквизити, които следва да съдържа ЕФ и видно е от съдържанието на процесния, че в същия липсва такъв. Съответно посоченото в цитираната справка „подписване” явно касае вътрешно-техническо, респ. организационно действие, което не е от естество да повлияе на давностните срокове, респ. да доведе до прекъсването им. Както се посочи такива биха могли да са само действията предприети за преследване и то спрямо конкретното лице. Аргументи в обратна посока биха създали риск от злоупотреба и необосновано удължаване на давностните срокове, което е в противоречие с целта на закона.

В подкрепа на горното са мотивите и практиката на Административен съд – Хасково, отразена в Решение № 629 от 27.07.2023 година по КАНД № 527/2023 година, Решение № 5762 от 16.12.2024 година по КАНД № 849/2024 година, Решение № 8169 от 17.11.2025 година по КАНД № 1527/2025 година, Решение № 8121 от 13.11.2025 година по КАНД № 491/2025 година и др.

3. На следващо място следва да се посочи, че по делото е налице неяснота по отношение на един от основните реквизити на ЕФ, а именно: мястото на нарушението – посочено е само и единствено че пътят е с № 88, което поставя в невъзможност както Съда, така и наказаното лице да разбере за кой точно път става дума в настоящия случай, тъй като не е посочено това първокласен път ли е, второкласен и т.н.

Иначе казано нарушението следва да е ясно и точно индивидуализирано в ЕФ. Последният представлява юрисдикционен акт, като за наказания и за Съда следва да бъде ясно къде точно е извършено нарушението.

В административнонаказателното производство не е познат института на фактическа, техническа, явна или очевидна грешка и е напълно недопустимо съществуването на такава, когато се касае до описание на нарушението, явяващо се задължителен съгласно чл. 189, ал. 4 от ЗДвП (в редакцията на нормата към датата на деянието) реквизит на същия акт.

Посоченото налага изводът, че ЕФ следва да бъде отменен и на това самостоятелно основание.

За пълнота на настоящото изложение следва да се посочи, че за процесното нарушение, нормата на чл. 179, ал. 3б от ЗДвП предвижда наказание „Имуществена санкция” в абсолютен размер от 2 500 лв. (1 278,23 евро), поради което същото не може да бъде ревизирано от Съда (аргумент и от чл. 27, ал. 5 от ЗАНН и от т. 1 на ППВС № 10 от 28. 09.1973 година, с което е отречена възможността в производството по обжалване на НП, респ. ЕФ да намери приложение разпоредбата на чл. 55 от НК, поради което нито за АНО, нито за Съда съществува възможност за определяне на наказание под минимално предвидения в закона размер). Отделно от това в ЗАНН са възприети съвсем други принципи при определяне на административните наказания – забрана за условно наказание (чл. 19 от ЗАНН), забрана за замяна на наказанията с по-леки по вид, освен в случаите по чл. 15, ал. 2 от ЗАНН (чл. 27, ал. 4 от ЗАНН), а също и забрана за определяне на наказанието под найниския предел, освен в случаите, предвидени в закона (чл. 27, ал. 5 от ЗАНН ) (както вече бе посочено). Тези случаи са единствено разпоредбите на чл. 58г, ал. 8 и чл. 79б, ал. 1 от ЗАНН , което също води до извода, че ако законодателят е предвидил определяне на наказанието, под най-ниския предел, това изрично щеше да бъде посочено в разпоредбите на чл. 63б, ал. 5 и ал. 6 от ЗАНН , вкл. и рамките, в които може да бъде сторено това.

Отново за пълнота на изложението по наведените от процесуалния представител на АНО доводи пред настоящата инстанция е необходимо да се посочи следното: въззивната инстанция не намира, че чл. 27 от ЗАНН противоречи на принципа за съответстващо тълкуване на правото на ЕС, а и самият АНО не сочи на коя точно конкретна правна норма от общностното право противоречи посочената национална разпоредба. Чл. 11 от ЗАНН препраща към НК само по отношение изчерпателно посочените хипотези, сред които не е и начина на определяне на наказанието (Глава V, в която е включен и чл. 55). Както вече бе посочено, Съдът може да намали размера на наказанието само ако законът допуска това или по-друг начин казано само когато са налице предвидени в нормативния акт предели на наказанието. Съгласно императивната разпоредба на чл. 2, ал. 1 от ЗАНН деянията, които съставляват административни нарушения и съответните за тях наказания се определят със закон или указ. Съдът не разполага с нормотворческа компетентност, за да може при посочен в закон фиксиран размер на Имуществена санкция, респ. Глоба да наложи друг такъв по своя преценка, непредвиден в закона.

По разноските:

По делото се констатираха действително направени разноски от страна на Общинското предприятие - жалбоподател в размер на 300 евро (586,75 лв.) за адвокатски хонорар, съобразно представените Договор за правна защита и съдействие и Платежно нареждане и от страна на АНО – 97,15 евро (190 лв.).

Съгласно разпоредбата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН в производствата пред Районния и Административния съд страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК когато Съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на Жалбата е имал такъв, се възстановяват от Бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. От изложеното следва, че в полза на Общинското предприятие - жалбоподател действително следва да бъдат присъдени разноските за адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 144 от АПК субсидиарно се прилагат правилата на ГПК. В случая е представен Договор за правна защита и съдействие, видно от който е заплатено по банков път адвокатско възнаграждение в размер на 300 евро (586,75 лв.).

Основанието по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляне размера на заплатеното адвокатско възнаграждение се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото, засегнатия интерес, условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им и квалификацията, опита и специализацията на адвоката. В този ред на мисли е основателно искането на АНО, направено на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, за намаляне размера на адвокатския хонорар, заплатен от Общинското предприятие - жалбоподател. Посочената разпоредба от ГПК препраща към чл. 36 от Закона за адвокатурата (ЗА). Според чл. 36 от ЗА, размерът на възнаграждението се определя в Договор между адвоката и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован, и да съответства на достойнството на адвокатската професия . Същевременно в Решение от 25.01.2024 година на СЕС по дело С-438/2022 година по описа на Съда е прието че националните съдилища не са длъжни да прилагат Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения (с наименование към настоящия момент Наредба за възнаграждения за адвокатска работа), т.е. Съдът вече не е обвързан с минималните размери на адвокатски възнаграждения, въведени с Наредбата. Ето защо и настоящия Съд не е обвързан с прилагането на тази Наредба. В настоящия случай като съобрази размера на наложената санкция, както и размера на таксата по чл. 10б, ал. 5 от ЗП, действителната фактическа и правна сложност на делото, която е типична за подобен род дела и не е завишена (, т.е. делото не се отличава с фактическа и правна сложност), както и вида на осъществената адвокатска защита и съдействие, а именно: изготвяне на Жалба и на Писмена молба по хода на делото и с мотиви по същество, препращащи към тези на Жалбата, както и кабинетна работа, свързана със запознаване с актуалната съдебна практика, фактът, че делото приключи в едно съдебно заседание без разпит на свидетели и събиране на допълнителни доказателства и не са налице специфични обстоятелства, които да изискват необичайни правни усилия и събиране на сложни доказателства, Съдът намира, че заплатеният размер на адвокатския хонорар се явява несправедлив и необоснован, т.е. налице е несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права и Съдът счита, че в съответствие с т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 година, постановено по т.д.№ 6 по описа за 2012 година на ОС на Гражданска и Търговска колегия на ВКС, следва да намали подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 о т ГПК до размер от 280 евро (547,63 лв.). Съдът не намира, че така редуцираният хонорар (280 евро (547,63 лв.)) е непропорционален на целта на закона. Т.е. не намира, че този размер на хонорара цели преследване на нелегитимни цели, както е посочено в Решение от 25.01.1024 година по дело С-438/2022 година.

Общинското предприятие - жалбоподател не може да иска изменение на Решението в частта за присъдените му разноски, тъй като не бе представен Списък на разноските.

При този изход на делото не се дължат разноски на АНО.

Водим от изложеното и на основание чл 63, ал. 1, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 и т. 2 и чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, вр.чл. 189ж, ал. 5 от ЗДвП , Съдът