Решение № 431 от 9.1.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 68433/2024 г.

Гражданско дело № 20241110168433 по описа за 2024 година Производството е образувано по искова молба /уточнена с молба с вх. № 408668/16.12.2024 г., молба с вх. № 7394/09.01.2025 г., молба с вх. № 326202/07.10.2025 г. и в открито заседание на 11.12.2025 г./ на Етажна собственост „•••••••••••“, с адрес: гр. ••••••••••••, срещу А. Г. ••••••••••••• /П. според справка от НБД „Население“/, с която е предявен осъдителен иск за сумата от 2 278.71 лв., дължима поради извършено със Споразумение от 26.07.2023 г. заместване в дълг, ведно със законната лихва за периода от 15.11.2024 г. до окончателното плащане. Претендират се разноските по делото. Ищецът твърди, че с ответника са сключили Споразумение от 26.07.2023 г., по силата на което ••••••••••••• е заместила в дълг „•••••••••••••••••“ ЕООД за задължение в размер на 2 278.71 лв. – разходи за комунални услуги /топлинна енергия, електрическа енергия, вода, фонд „Работна заплата“, телефон, СОТ и др./ за общите части в сградата в режим на етажна собственост, припадащи се на два от магазините в нея, ползвател на които е дружеството. Посочва, че сумата представлява сбор от задълженията за магазин № 9 /95.10 лв. за м. 03.2021 г. съгласно Фактура № 0000003849/19.04.2021 г.; 69.39 лв. за м. 07.2021 г. съгласно Фактура № 0000004275/19.08.2021 г.; 67.83 лв. за м. 08.2021 г. съгласно Фактура № 0000004382/21.09.2021 г.; 1 104.92 лв. за 2022 г. съгласно Фактура № 0000004914/22.02.2022 г., Фактура № 0000005020/24.03.2022 г., Фактура № ••••••••••/18.04.2022 г., Фактура № 0000005233/24.05.2022 г., Фактура № 0000005339/22.06.2022 г., Фактура № 0000005446/16.08.2022 г., Фактура № 0000005554/17.09.2022 г., Фактура № 0000005662/23.10.2022 г., Фактура № ••••••••••/16.11.2022 г., Фактура № 0000005879/20.12.2022 г. и Фактура № 0000005987/31.12.2022 г.; 635.05 лв. за периода от м. 01.2023 г. до м. 06.2023 г. съгласно Фактура № 1000000009/17.02.2023 г., Фактура № 1000000115/20.03.2023 г., Фактура № 1000000221/20.04.2023 г., Фактура № 1000000328/22.05.2023 г., Фактура № 1000000435/16.06.2023 г. и Фактура № 1000000542/03.08.2023 г./ и за магазин № 45 /306.42 лв. за периода от м. 10.2017 г. до м. 01.2018 г. съгласно Фактура № 1500003339/28.11.2017 г., Фактура № 1500003445/28.12.2017 г. и Фактура № 0000000098/21.02.2018 г./. Излага, че ответникът не е заплатил дължимата сума съгласно постигнатите в споразумението уговорки. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата чрез назначения особен представител е депозирала отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Оспорва да е страна по процесния договор. Релевира възражение за унищожаемост на споразумението поради грешка. Твърди, че го е подписала, водена от грешка по въпроса кое лице е носител на задължението – мислела, че е задължена в лично качество да заплати сумата на ищеца, а всъщност задълженото към ищеца лице било „•••••••••••••••••“ ЕООД, което било ползвател на двата магазина. Счита, че се касае за грешка в лицето, а евентуално – за грешка в предмета. Излага, че предметът на договора е изпълнение на задълженията по фактури, а в тях като купувач на услугите е посочено дружеството – ползвател. Посочва, че не е давала съгласието си да встъпи в дълг заедно с длъжника „•••••••••••••••••“ ЕООД или да го замени. Оспорва реалното предоставяне от ищеца на твърдяните комунални услуги. Моли за отхвърляне на иска. В хода на устните състезания ответникът заявява, че с оглед уточнението на основанието на иска не поддържа възражението си за унищожаемост на споразумението. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и обсъди доводите на страните и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема от фактическа и правна страна следното: Предмет на делото е спорното материално субективно право – претендираното или отричаното от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищецът в исковата молба, за да извлече претендираното право, което свързва със заявения петитум на иска, като ако е дадена от ищеца цифром и словом правна квалификация, тя не е обвързваща за съда. В случая ищецът твърди, че претендираната от него парична сума представлява вземане за разходи за поддържане и управление на етажната собственост, които са били дължими от „•••••••••••••••••“ ЕООД в качеството му на ползвател на самостоятелни обекти в етажната собственост, но с процесното споразумение, подписано между кредитора и ответницата, въз основа на което претендира сумата от нея, тя е заместила длъжника в неговия дълг. Иска се ответницата да бъде осъдена да плати сумата поради извършеното със споразумението заместване в дълг. Следователно изложените фактически твърдения и заявеният петитум сочат, че ищецът е предявил иск с правно основание чл. 102 ЗЗД вр. чл. 51 ЗУЕС. По предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, на първо място, наличието на сключен с ответницата договор за заместване в дълг на „•••••••••••••••••“ ЕООД от нея, обективиран в Споразумение от 26.07.2023 г. Заместването на длъжника в дълга – чл. 102 ЗЗД, съставлява истинското поемане на дълг. Тук въпросът е длъжникът да се освободи от дълга и да бъде заместен в него от трето лице. Това може да стане както въз основа на договор, който кредиторът сключва с трето лице – поемател на дълга, което заместване представлява едностранно поемане на дълг, така и по силата на договор, сключен между длъжника и трето лице, което заместване представлява двустранно поемане на дълг /в този смисъл – Решение № 671/02.11.2004 г. по т. д. № 48/2004 г. на ВКС, ТК/. Заместването в дълг е договор, по силата на който едно задължение се поема от трето лице, а старият длъжник се освобождава от отговорност при наличие на съгласие на кредитора за това. Договорът може да се сключи между кредитора и новия длъжник или между стария и новия длъжник. Във втория случай същият поражда действие с одобряването му от страна на кредитора. Предпоставка за действителността на договора за заместване в дълг е наличието на действителен стар дълг. Бидейки предмет и следователно – съществен елемент на договора по чл. 102, ал. 1 ЗЗД, старият дълг следва да бъде определяемо индивидуализиран, вкл. с посочване на основанието му, така че да е ясно на новия длъжник какво, колко, кога и при какви условия дължи, както и какви възражения може да противопоставя на кредитора съгласно чл. 102, ал. 3 ЗЗД /в този смисъл – Решение № 60071/23.11.2021 г. по т. д. № 394/2020 г. на ВКС, II ТО/. Според чл. 102 ЗЗД кредиторът загубва досегашния си длъжник, а задължението се поема от заместилия го в дълга. При заместването в дълг кредиторът сам трябва да се лиши от досегашния си длъжник, тъй като за него е от значение кой ще е неговият длъжник. Съглашението между длъжника и третото лице за заместване в дълг няма сила без съгласието на кредитора /в този смисъл – Решение № 333/19.10.2012 г. по гр. д. № 955/2011 г. на ВКС, IV ГО/. В случая от представеното Споразумение от 26.07.2023 г. е видно, че в заглавната му част като страни са вписани Етажна собственост „•••••••••••“ и „•••••••••••••••••“ ЕООД, действащо чрез ••••••••••. •••••••••••••. В него е посочено, че страните се споразумяват, че Ани Г. ••••••••••••• като ползвател на комунални разходи /в това число за парно, електрическа енергия, вода, фонд „Работна заплата“, телефон, СОТ и други/ за магазин № 9 и магазин № 45, находящи се в „•••••••••••“, признава, че дължи на етажната собственост към 26.07.2023 г. сумата от 2 489.19 лв., представляваща стойността за доставени, ползвани, но незаплатени комунални разходи за посочените магазини за периода от 01.10.2017 г. до 30.06.2023 г., и се задължава да изплати сумата разсрочено по погасителен план, като при добросъвестно изпълнение от страна на длъжника относно поетия ангажимент за ежемесечно издължаване етажната собственост се задължава да не предприема действия за принудително събиране на сумите /по съдебен ред/, а при недобросъвестно изпълнение от страна на длъжника или забавено месечно плащане /с липса на плащане в месеца или забава в плащането от 1 месец/ етажната собственост ще бъде в правото си да предприеме такива действия. Вписано е, че страните са постигнали споразумението с цел да бъдат уредени взаимоотношенията им по доброволен начин, извънсъдебно. Споразумението е подписано от управителя на етажната собственост Н. ••••••••••• и от •••••••• •••••••••••••. Като приложение към него са посочени копия от фактурите и таблица за разпределението на комуналните разходи, в които като длъжник е вписано „•••••••••••••••••“ ЕООД. При спор за смисъла на договорни клаузи следва да бъде извършено тълкуване на договора по правилата на чл. 20 ЗЗД, т.е. трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В случая независимо от посочването в заглавната част на споразумението, че страни по него са етажната собственост и „•••••••••••••••••“ ЕООД, видно е от цялото му съдържание, че то е сключено между етажната собственост и ответницата, действаща в лично качеството. Следователно съглашението е постигнато между кредитора и лицето, за което се твърди, че е заместило стария длъжник „•••••••••••••••••“ ЕООД в дълга му. Съдебната практика приема, че съгласието, респ. одобрението, на стария длъжник не е елемент от фактическия състав на чл. 102 ЗЗД, поради което волеизявлението на последния е правно ирелевантно за валидността на сключения договор за заместване в дълг /в този смисъл – Решение № 606/09.06.2005 г. по т. д. № 929/2004 г. на ВКС, II ТО/. Ето защо преценката дали споразумението има характера на договор за заместване в дълг не се влияе от факта, че „•••••••••••••••••“ ЕООД не е страна по него. При тълкуване волята на страните досежно спорния факт за характера на сключеното между тях споразумение следва да се вземе предвид, че в съдържанието му ответницата е признала дължимостта в полза на ищеца на сума, обхващаща и процесната сума, но никъде в документа не е посочено, че се касае за чуждо задължение – такова на „•••••••••••••••••“ ЕООД, в което страните се съгласяват ответницата да го замести. Ясно е посочено, че целта на постигнатото съгласие е да бъде разсрочено задължението и с разсроченото му плащане отношенията между страните да бъдат уредени доброволно и извънсъдебно. По принцип няма пречка договорът за заместване в дълг да бъде инкорпориран в сключено между кредитора и новия длъжник комплексно споразумение, което да съдържа декларативна част, в която да се признае за безспорно между страните съществуването на паричното задължение, както е в случая, но за да бъде придаден на такова споразумение характерът именно на договор за заместване в дълг, при всички случаи е необходимо наред с установителната част в него да бъде изразена воля на страните по него, че със сключването му новият длъжник замества стария в дълга, а последният се освобождава от него. Такава воля в случая не е изразена от страните по процесното споразумение. Никъде в него дългът не е очертан като такъв на „•••••••••••••••••“ ЕООД, а дори напротив – изрично е посочено от страните, че именно ответницата е ползвател на комуналните услуги, разходите за които са разпределени за магазин № 9 и магазин № 45, и в това свое качество признава, че тя самата дължи на етажната собственост комуналните разходи за исковия период. Следователно общият смисъл на уговорките в споразумението не води до извода, че страните са се съгласили, че задължението е на „•••••••••••••••••“ ЕООД и че то ще премине върху ответницата като нов длъжник. Обективираните изявления на страните сочат еднозначно на извод, че със споразумението не е извършено заместване в дълг, а признание от ответницата на собствен дълг по чл. 51 ЗУЕС и неговото разсрочване. Волята на страните със споразумението ответницата да признае съществуването на собственото си задължение и то да бъде разсрочено е ясно изразена, като изводът на съда, че не се касае за заместване в дълг, не се разколебава от това, че към споразумението са приложени документи, в които като длъжник е посочено „•••••••••••••••••“ ЕООД, защото те не могат да променят характера на постигнатите между страните уговорки. Същевременно по делото е представен документ с изх. № 15/26.07.2023 г., имащ характера на покана за доброволно изпълнение, адресирана до ответницата в лично качество /а не до „•••••••••••••••••“ ЕООД/ и получена от нея, с която тя е уведомена, че дължимите от нея суми по дяловото разпределение на общите разходи на етажната собственост за магазините на „•••••••••••••••••“ ЕООД – магазин № 9 и магазин № 45, към 12.07.2023 г. са в размер на 2 489.19 лв., и е поканена да ги изпълни в 14-дневен срок. Поканата не е описана като приложение към споразумението, поради което няма характера на неразделна част от него. Съдът приема, че макар тя да е от същата дата като него, е съставена преди сключването му, защото в нея размерът на задължението е посочен към поранен момент – 12.07.2023 г., а освен това е даден на ответницата 14-дневен срок да плати задължението, т.е. не е съобразено извършеното със споразумението разсрочване на задължението. Изложеното сочи на извод, че още преди сключването на процесното споразумение кредиторът, независимо че е издал фактурите за разходите с получател „•••••••••••••••••“ ЕООД, в действителност е третирал именно ответницата като носител на процесното задължение, а тя също се е възприемала като длъжник, тъй като е получила поканата за доброволно изпълнение без възражения. Това косвено потвърждава извода на съда, че с процесното споразумение ответницата е признала свое задължение, а не е извършено заместване в чужд дълг. След като по делото не е установено със Споразумението от 26.07.2023 г. страните да са изразили воля за заместване в дълг на „•••••••••••••••••“ ЕООД от ответницата, е безпредметно да бъде обсъждано дали по делото е доказана действителната дължимост на разходите по чл. 51 ЗУЕС. Искът е неоснователен на предявеното основание – поради извършено с процесното споразумение заместване в дълг, а иск на друго основание в случая не е предявен по надлежния ред, поради което и с оглед принципа на диспозитивното начало не следва да бъде разглеждан. На основание чл. 3 и чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България вр. Решение /ЕС/ 2025/1407 на Съвета на Европейския съюз от 08.07.2025 г. относно приемането на еврото от България, считано от 01.01.2026 г., валутата на Република България, считано от 01.01.2026 г., е евро. Ето защо и доколкото предевяният иск има за предмет парично вземане, то произнасянето на съда следва да бъде в евро, като превалутирането следва да се извърши по правилата на чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България. По разноските: При този изход на спора разноски на ищеца не се дължат, а ответникът не претендира и не доказва извършването на такива. Така мотивиран, Софийски районен съд