Решение № 2146 от 27.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 2965/2023 г.

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/. В. гр.д. №2965/2023 г по описа на СГС е образувано: -по въззивна жалба на „Б.С.“ ООД ЕИК ••••••• гр.София срещу решение №20062596 от 19.10.2022 г постановено по гр.д.№8496/21 г на СРС, 180 състав, в частта, с която е признато за установено, че въззивникът дължи на основание чл.422 ал.1 ГПК във вр. чл.79 ал.1 ЗЗД на „А1 Б.“ ЕАД ЕИК ••••••• гр.София сумата от 5526, 97 лева месечни абонаментни такси и ползвани електронни съобщителни услуги за периода 10.12.2018 г – 20.06.2019 г по договор за мобилни услуги №505389554 от 09.06.2017 г, ведно със законната лихва от 14.10.2020 г до окончателното заплащане на сумата; за която сума е издадена /частично/ заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 25.11.2020 г по ч.гр.д.№49670/20 г на СРС, 180 състав, поправена с определение №20216149 от 26.11.2021 г по по ч.гр.д. №49670/20 г на СРС, 180 състав; както и въззивникът е осъден да заплати 1436, 44 лева разноски пред СРС; -и по насрещна въззивна жалба на „А1 Б.“ ЕАД ЕИК ••••••• гр.София срещу посоченото решение на СРС, но в частта, в която е отхвърлен иска на въззивника да се признае за установено, че „Б.С.“ ООД ЕИК ••••••• гр.София му дължи на основание чл.422 ал.1 ГПК във вр. чл.92 ал.1 ЗЗД сумата от 702, 64 лева неустойка за периода 09.05.2017 г – 13.06.2020 г, ведно със законната лихва от 14.10.2020 г до окончателното заплащане на сумата; за която сума е издадена /частично/ заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 25.11.2020 г по ч.гр.д. №49670/20 г на СРС, 180 състав, поправена с определение №20216149 от 26.11.2021 г по по ч.гр.д.№49670/20 г на СРС, 180 състав; както и въззивникът е осъден да заплати 78, 95 лева разноски пред СРС. Въззивникът „Б.С.“ ООД излага доводи за неправилност на решението на СРС в обжалваната част. Договорът между страните е прекратен на 29.03.2019 г и номерата на устройствата са прехвърлени към друг мобилен оператор. След 29.03.2019 г не се дължат суми на ищеца. Въззивникът е осчетоводил дебитни известия и фактури за 3042, 25 лева и не е осчетоводил дебитни известия и фактури за 2484, 72 лева. Не е доказано по безспорен начин предоставяне на услугите. „А1 Б.“ ЕАД е подало писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба. Преносът на услуги към друг оператор касае само част от мобилните услуги. Останалите услуги са предоставяни и договорът за тях е прекратен от ищеца след изтичане на 124 дена забава по т.54.12 от ОУ. Дължат се суми за услуги предоставяни и преди 29.03.2019 г. Без значение е, че ответникът не е осчетоводил част от издадените дебитни известия и фактури. Съгласно т.26.4 от ОУ неполучаването на фактура не е основание да не се заплащат сумите по тях. Предоставянето на услугите е доказано от СТЕ и ССЕ. Въззивникът по насрещната въззивна жалба „А1 Б.“ ЕАД излага доводи за неправилност на решението на СРС в обжалваната част. Сумата от 272, 64 лева е неустойка при предсрочно прекратяване на договора и се дължи като неразделна част от общата цена съгласно Решение на СЕС от 22.11.2018 г по дело С-295/17 г. Има съдебна спогодба по гр.д. №12268/14 г на СГС, I-18 състав, че неустойката не е нищожна. Ответникът не е физическо лице-потребител и не се ползва със защита по ЗЗП. Дължат се 3 броя обезщетения за обработка на просрочени задължения, като за тяхната дължимост не са изложени мотиви от СРС. За тях има публично известен ценоразпис на сайта на оператора по чл.231а ал.1 т.3 б.Б ЗЕС. Ответникът дължи неустойка за невърнато оборудване в размер на 430 лева. СТЕ е установила вида на предоставеното оборудване и по кой договор е предоставено. По делото е приложен приемо-предавателен протокол от 13.06.2019 г с вписан IMEI номер на оборудването. Другите две устройства са активирани и предоставени според СТЕ. „Б.С.“ ООД не е подало отговор на насрещната въззивна жалба. В о.с.з оспорва същата. Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са допустими. Решението на СРС е връчено на въззивника „Б.С.“ ООД на 25.10.2022 г и е обжалвано в срок на 08.11.2022 г. Въззивната жалба е връчена на „А1 Б.“ ЕАД на 03.01.2023 г, поради което насрещната въззивна жалба от 09.01.2023 г е подадена в срок. Налице е правен интерес на въззивниците за обжалване на посочените части от решението на СРС. След преценка на доводите в жалбите и доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна: В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка. Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част, като такива пороци в случая не се констатират. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС. СРС е приел следното. Между страните са сключени договор за мобилни услуги №505389554 от 09.06.2017 г, приложение №1 и допълнително приложение за предоставяне на мобилни услуги за кл.№ 505389554.Според СТЕ за този клиентски номер има десет партиди и са предоставени мобилни услуги по 88 броя СИМ карти.Според ССЕ част от процесните фактури са осчетоводени от ответника. Според ССЕ такси и услуги за процесната сума не са заплатени от ответника. Неоснователно е възражението на последния, че е прекратил договори си с ищеца, защото е подал на 29.03.2019 г заявление за пренасяне на номера в мрежата на друг мобилен оператор. Обект на прехвърляне са били само 22 мобилни номера от общо 88 номера. Според СРС от обща неустойка в размер на 702, 64 лева, 272, 64 лева представлява неустойка за мобилни услуги, а 430 лева неустойка за устройство на изплащане. Неустойката за мобилни услуги е в размер на стандартните месечни абонаментни такси до изтичане на срока на договора. Тази неустойка противоречи на добрите нрави, защото ищецът би получил облага без да предоставя услуги. Неустойката за устройство на изплащане според исковата молба се претендира за предоставени рутер, модем и ТВ приемник. По делото е представен приемо-предавателен протокол, но не може да се установи по кой договор, а и този приемо-предавателен протокол касае само едно устройство. Неустойката касае невърнато оборудване, като не е ясна стойността на оборудването. По въззивната жалба на „Б.С.“ ООД Неоснователни са твърденията на въззивника, че договорът между страните е прекратен на 29.03.2019 г, защото номерата на устройствата са прехвърлени към друг мобилен оператор. Според СТЕ и СТЕ прехвърляне е извършено само за 22 мобилни номера от общо 88 номера. Според СТЕ услугите за 66 номера и за устройствата са били активни като евенутално ограничаване на услугите е било следствие от забавени плащания на ответника. Последният е осчетоводил част от процесните фактури на стойност 3042, 25 лева, с което е признал тези вземания. Останалите фактури за абонаментни такси и ползвани електронни съобщителни услуги не са осчетоводени, но дължимостта им е доказана със СТЕ и ССЕ. Въззивната жалба на ответника е неоснователна. По насрещната въззивна жалба на „А1 Б.“ ЕАД Правилно СРС е приел, че е неустойка при предсрочно прекратяване на договор в размер на таксите до изтичане на този договор противоречи на добрите нрави и е нищожна. В този смисъл е с трайната практика на ВКС - решение №219 от 09.05.2016 г по т.д.№203/15 г на ВКС, I ТО, решение №193 от 09.05.2016 г по т.д.№2659/14 г на ВКС, I ТО, решение №110 от 21.07.2016 г по т.д.1226/15 г на ВКС, I ТО, решение №283 от 27.12.2018 г по т.д. №2951/17 г на ВКС, II ТО и др. Решение от 22.11.2018 г по дело №С-295/17 г на СЕС е неотносимо. Същото се отнася до облагане на обезщетения/неустойки с ДДС и тълкуване на Член 2 §1 буква в) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност. Решението не разглежда въпроси за действителността на съответната неустойка т.е. диспозитивът му касае случаите, в които неустойката е породила правни последици. Директива 2018/1972 г на ЕП и Съвета от 11.12.2018 г също няма отношение, като процесният спор не е дали е нарушен срокът за максимална обвързаност при договор на мобилен оператор, а за последици от неизпълнение на такъв договор и за допустимия /валиден/ размер на неустойка между търговци. Преклудиран е доводът за наличие на съдебна спогодба между ищеца и КЗП. Отделно, въпросната спогодба не е представена по делото, включително и към въззивната жалба, нито представлява съдебно известен факт, и съдът не може да прецени евентуалното й значение и последици. За да избегне последиците от нищожността на процесната неустойка въззивникът е следвало да подходи с разум и умереност при подготовка на общите си условия т.е. да не предвижда в тях клауза на неустойка, която явно противоречи на добрите нрави. Безцелно е да се извършва сравнение с неустойка в трикратен размер на абонаментната такса, която евентуално е предвидена в ОУ за договори с потребители-физически лица и се приема от съдилищата за действителна. „Неблагоприятният“ резултат за въззивника е резултат на собственото му поведение, което в при изготвяне и подписване на договори с абонати- търговци е било в противоречие с добрите нрави. Не е допустимо съдът да присъди дори частично неустойка, която е нищожна и въобще не е породила правни последици. Относно 3 /три/ броя обезщетения за обработка на просрочени задължения, основателни са оплакванията на въззивника, че за тяхната дължимост не са изложени мотиви от СРС. От друга страна ищецът не е доказал размера на вземането като не е представил съответният ценоразпис нито пред СРС, нито пред настоящия съд. Липсата на надлежно доказване не може да бъде заменено с констатация в ССЕ, защото съдът е в невъзможност да провери същата, а и вещото лице не е посочило, че и самото то се е запознало с ценоразписа. Сходно е положението и по отношение на т.нар.неустойка за невърнато оборудване. Ищецът е представил само един приемо-предавателен протокол за едно устройство, като дори не е ясно какво е това устройство, нито неговата цена. За останалите устройства няма приемо-предавателни протоколи, нито е ясна цената им. Не е установено по делото дали ищецът е искал връщане на самото устройство, по каква причина същото е останало у ответника и могъл ли е същият да го ползва. Отделно, според настоящия съд въобще не става въпрос за „неустойка“, а за уговорка свързана с договорно обезщетяване на ищеца за невърнати/присвоени устройства. Като „неустойка“ уговорката би била нищожна, защото същата ще се дължи заедно със самото устройство или неговата равностойност. В договора и ОУ не е предвидено, че устройството става собственост на абоната ако същият не го върне. Насрещната въззивна жалба на ищеца е неоснователна. Налага се изводът, че решението на СРС трябва да се потвърди. Поради това, че само ищецът е претендирал разноски пред СГС, на същият се дължат от ответника 22, 18 лева разноски пред СГС съобразно уважената част на исковете. Водим от горното, СЪДЪТ