Решение № 196 от 20.6.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 167/2025 г.

Производство по чл. 258 и сл. ГПК.

Повод за същото е изходяща от „Д.“ ООД /н/, ЕИК •••••••••, гр. К., ул. „Т.К.“ №• въззивна жалба против постановеното по т. дело № 23/2024 г. по описа на К.йския окръжен съд решение № 52 от 01.11.2024 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Д.“ ООД /н/, ЕИК •••••••••, гр. К., ул. „ Т.К.“ №• против Н.••, гр. С. иск с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 1 от ТЗ за установяване недължимостта на следните предявени от Н.•• и приети публични вземания:

1. за данъци с основания декларация №•••/22.12.2008 г., декларация №••••/10.06.2010 г. за периода от 2021 г. до 2023 г. включително, възлизащи в общ размер на 6 422, 28 лв., от които главници - 5 585, 94 лв. и лихви в размер на 836, 34 лв., начислени върху главниците до 20.10.2023 г. и 2. за имуществени санкции наложени с Наказателно постановление №•••••••••/11.02.2013г. и Наказателно постановление №••••••••••/11.02.2013 г. на Изпълнителна агенция „Г.и.т. - К.“ в общ размер на 4 669, 05 лв., от които главници - 1 500, 00 лв. и лихви - 3 169, 05 лв., начислени върху главиците до 23.10. 2023 г. и „Д.“ ООД /н/, ЕИК •••••••••, гр. К., ул. „Т.К.“ №• е осъдено да заплати от масата на несъстоятелността в полза на бюджета на съдебната власт по сметката за държавни такси на К.йския окръжен съд сумата от 110, 91 лв., представляваща държавна такса за производството по настоящото дело, а в полза на Н.••, гр. С. деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв.

В жалбата се говори, че първоинстанционният съд е изложил формално мотиви, без да извърши преценка на установените по делото обстоятелства и да се съобрази с формалната логика и разпоредбите на закона. По отношение на същите се споменава, че съдът е приложил неправилно чл. 171, ал.2 ДОПК и чл. 685а, ал.1 от ТЗ като изложените в тази насока аргументи касаят единствено публичните вземания за имуществени санкции определени с двете НП от 2013 г. В тази връзка се говори за изтекла абсолютна давност и несъществуване на същите по тази причина. Отправеното до съда искане обаче е за отмяна на решението в отхвърлителните му части изцяло и постановяване на друго признаващо двете групи публични вземания за несъществуващи.

Н.•• не е изразила становище по жалбата.

Участващият в производството на основание чл. 694, ал. 4 от ТЗ синдик В. М. счита, че същата е неоснователна по отношение частта от решението отхвърляща иска за вземанията с основания декларация №•••/22.12.2008 г. и декларация №••••/10.06.2010 г. за периода от 2021 г. до 2023 г. вкл. и че е основателна за тези за имуществени санкции определени с двете НП от 2013 г. Съдът след като се запозна са актовете предмет на обжалване и доказателствата по делото намери за установено следното:

На 19.02.2024 г. в К.йския окръжен съд е постъпила изходяща от „Д.“ ООД /н/, ЕИК •••••••••, гр. К. против Н.•• искова молба.

В обстоятелствената част на същата се споменава, че ищцовото дружество е обявено в несъстоятелност с Решение № 350/20.10.2023 г., постановено по в. т. дело № 383/2023 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. Сочи, че във връзка с изготвения от синдика и обявен в ТРРЮЛНЦ на 12.12.2023 г. списък с приети вземания дружеството подало възражение. То било оставено без уважение с определение № 51 от 06.02.2024 г., постановено по т. дело № 13/2023 г. по описа на К.йския окръжен съд.

С оглед на това се сочи, че с оглед разпоредбата на чл. 694, ал.1, т.1 от ТЗ за дружеството длъжник е налице интерес да предяви в срока по чл. 694, ал. 6 от ТЗ иск по отношение на Н.•• в качеството му на кредитор с приети вземания за установяване несъществуването на приетите публични вземания по декларация №•••/22.12.2008 г. и №••••/10.06.2010 г., по справка - декларация №•••••••••••/13.12.2010 г. и №•••••••••••••/13.01.2011 г., както и тези за имуществени санкции в размер на 4 669.05 лв, от които главница 1 500 лева и лихви 3169, 05 лева по наказателни постановления, издадени от ИА „Г.и.т.“.

В обстоятелствената част на исковата молба са изложени доводи, че вземанията са погасени по давност с оглед разпоредбите на чл. 171, ал. 1 и 2 от ДОПК и респективно е отправено искане да се признае, че не се дължат от дружеството на предявилия ги кредитор.

В срока по чл. 367 ГПК Н.•• е подал отговор, в който излага становище по исковата претенция. В него е посочено, че исковата тя е основателна само по отношения на вземанията за лихви върху публичните вземания за главници, с основания за възникването им - справка - декларация вх. №•••••••••••/13.12.2010 г. и справка - декларация вх.

№•••••••••••••/13.01. 2011 г. с оглед наличие на предпоставките на чл. 171, ал. 3 от ДОПК.

По отношение на вземанията по декларация №•••/22.12.2008 г. и №••••/10.06.2010 г. в общ размер от 6 422, 28 лв., от които главница 5585, 94 лв. и лихви за периода до 20.10.2023 г. в размер на 836, 34 лв. е посочено, че са за данък върху недвижимите имоти и така битови отпадъци за периода 2021- 2023 г. С оглед на това е изразено и становище, че няма как да е изтекъл давностния срок определен в чл. 171, ал.1 от ДОПК, още повече този по чл. 171, ал.2 от ДОПК. Споменато е също, че декларациите били подадени на основание чл. 17, ал.1 от ЗМДТ и чл. 14 от ЗМДТ, имали характер на такива по чл. 107, ал.1 от ДОПК, а самите вземания били определени от общинската администрация по предвидения в ЗМДТ ред.

По отношение на вземанията за имуществени санкции определени с Наказателно постановление №•••••••••/11.02. 2013 г. и Наказателно постановление №••••••••••/11.02.2013 г. на Изпълнителна агенция „Г.и.т. - К.“ в общ размер на 4 669, 05 лв., от които главници - 1 500, 00 лв. и лихви - 3 169, 05 лв., начислени върху главиците до 23.10. 2023 г. на първо место са изложени доводи за недопустимост на иска с оглед на разпоредбата на чл. 164, ал. 4 от ДОПК. В тази връзка е споменато, че същата има императивен характер и съставлява процесуална пречка за оспорване по реда на ТЗ съществуването и дължимостта на определена категория публични вземания установени с влязъл в сила акт след изчерпване на възможностите за обжалване на същия.

По същество е изразено становище, че не са налице предпоставките за погасяване на същите на основание чл. 171, ал.1 от ДОПК с оглед на това, че давностният срок е спиран и прекъсван като са изложени подробни аргументи в тази насока. По отношение на абсолютната давност по чл. 171, ал.2 от ДОПК е казано, че същата би следвало да изтече на 01.01.2024 г., но това не е станало с оглед на факта, че давността е прекъсната на основание чл. 171, ал.1, т. 2 от ДОПК с предявяване на вземането в производството по несъстоятелност на 20.10.2023 г. В отговора си конституираният на основание чл. 694, ал. 4 от ТЗ синдик на „Д.“ ООД гр. К. /н/ изразява становище, че искът е неоснователен само за вземането на Н.•• произтичащо от декларация №•••/22.12.2008 г. и №••••/10.06.2010 г. В подкрепа на същото е посочено, че същото касае определени по установения ред задължения за ДНИ и ТБО по ЗМДТ за периода 2021-2023 г., поради което за тях няма как да е изтекла давността по чл. 171, ал.1 от ДОПК още повече тази по чл. 171, ал. 2 от ДОПК.

По отношение на вземането за законна лихва размер на 588, 25 лв. начислена върху вземанията за главница по Справка декларация вх. №•••••••••••/13.12. 2010 г. и Справка декларация вх.

№•••••••••••••/13.01. 2011 г. е посочено, че са погасени по давност към датата на откриване на производството по несъстоятелност, т.е. искт е основателен.

Становище за основателност на иска е изразено и по отношение на вземанията за имуществени санкции определени с НП №•••••••••/11.02.2013 г. и НП №••••••••••/11.02.2013 г. В подкрепа на същото е споменато, че те са погасени по давност с изтичането на 5 г. срок от 01 януари 2014 г. с оглед разпоредбата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК. По отношение на възраженията за спиране и прекъсване на давността е споменато, че такова не е имало поради това, че сочените от Н.•• обезпечителни мерки са наложени с Постановление от 24.01.2021 г., когато пет годишният давностен срок вече е бил изтекъл.

Ищецът е подал в срок ДИМ, в която е изразил становище за неоснователност на възраженията за недопустимост на иска в частта оспорваща вземанията за имуществени санкции, като са преповторени и Н.••равените с ИМ съображения за погасяване на приетите от синдика вземания по давност.

Отговор на ДИМ не е подаван.

Така съдът след събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства е постановил решението предмет на обжалване.

С него е прието, че са недължими публичните вземания за лихви в общ размер на 588, 85 лв. с основания за възникването им Справка - декларация вх. №•••••••••••/13.12. 2010 г. и Справка декларация вх.

№•••••••••••••/13.01.2011 г. По отношение на вземанията по ЗМДТ за периода от 2021 г. до 2023 г. вкл. в общ размер на 6 422, 28 лв., от които главници - 5 585, 94 лв. и лихви в размер на 836, 34 лв., начислени върху главниците до 20.10.2023 г. определени възоснова на декларация №•••/22.12.2008 г. и декларация №••••/10.06.2010 г. и за имуществени санкции наложени с Наказателно постановление №•••••••••/11.02.2013 г. и Наказателно постановление №••••••••••/11.02.2013 г. на Изпълнителна агенция „Г.и.т. - К.“ в общ размер на 4 669, 05 лв., от които главници - 1 500, 00 лв. и лихви - 3 169, 05 лв., начислени върху главиците до 23.10. 2023 г. е прието, че не са погасени по давност и исковата претенция е отхвърлена. Този извод за първата група вземания е подкрепен с довода, че декларациите по чл. 14 и чл. 17 от ЗМДТ са декларации по чл. 107, ал. 1 от ДОПК и възоснова на тях дължимите данък недвижими имоти и такса битови отпадъци се определя ежегодно към 01.01. на съответната година по предвидения в ЗМДТ ред. Това и факта, че в случая приетите вземания по ЗМДТ от посочения тип са за периода 2021 -2023 г. вкл. е формиран извод, че няма как да е изтекъл предвидения в чл. 171, ал.1 ДОПК давностен срок, респективно и този по чл. 171, ал. 2 ДОПК.

Досежно вземанията за имуществени санкции е прието, че 5 г. давностен срок по чл. 171, ал.1 ДОПК не е изтекъл поради наличието на доказателства обуславящи извода за спиране и прекъсване на давността.

Посочено е и че не е изтекла 10 годишната абсолютна давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК защото срокът е прекъснат на основание чл. 171, ал.2, т.2 ДОПК с предявяването на вземанията от страна на Н.•• в производството по несъстоятелност срещу „Д.“ ООД на 17.11.2023 г. Жалба срещу решението, както се спомена по - горе е подадена от ищеца в настоящето производство.

В нея той сочи, че обжалва същото в частта отхвърляща иска по чл. 694, ал.1 от ТЗ за вземанията по ЗМДТ и за имуществени санкции и иска отмяната му, но при аргументиране на доводите за отправеното до ПАС искане са изложени единствено такива за неправилно приложение на чл. 171, ал. 2 ДОПК и чл. 685 а от ТЗ във връзка с вземанията за имуществени санкции. По тази причина в проведеното по делото на ПАС открито съдебно заседание, на което е даден ход на устните състезания е докладвано, че решението се обжалва само в тази му част. Това обаче съобразено с отправеното в жалбата искане за отмяна на първоинстанционния акт изцяло в отхвърлителната му част не е пречка с настоящето решение ПАС да извърши преценка за законосъобразността и правилността на същата на база изложените съображения за нарушения на чл. 171, ал. 2 от ДОПК и чл. 685а от ТЗ. В подкрепа на това следва да се посочи и че в подадената молба становище на жалбоподателя от 22.05.2025 г. е посочено, че пренесеният пред ПАС спор не е по фактите, а единствено досежно приложимостта на чл. 171, ал.2 ДОПК и чл. 685а от ТЗ по точно за това коя от двете е специална и намира приложение пред другата.

Горното се споменава, защото съгласно на чл. 269 от ГПК въззивният съд дължи произнасяне за валидността и допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно правилността му с оглед посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно при условие, че по делото липсват данни актът предмет на обжалване да е постановен от ненадлежен орган или от ненадлежен състав. Решението от своя страна е подписано от съдията и е в предвидената от закона писмена форма. Не може да говори за неразбираемост на същото или, че е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.

Допустимостта му обусловена от това дали е налице спор между правоспособни лица, дали е налице интерес да се иска той да бъде разрешен със СПН, дали е подсъден на съответния съд и дали съдът се е произнесъл по предявения пред него иск.

Предявеният и разгледан от съда иск е такъв по чл. 694, ал.1, т.1 от ТЗ, с който длъжникът е поискал да се признаят за несъществуващи вземания включени от синдика с приети вземания, за което е подадено възражение, но то не е било уважено.

В тази връзка следва да се посочи, че при справка по партидата на ищцовото дружество в ТРРЮЛНЦ се установява, че с решение № 350 от 20. 10. 2023 г. постановено по в. т.дело № 383/ 2023 г. по описа на Пловдивския апелативен съд е било отменено решение № 19 от 10.05.2023 г. постановено по т. дело № 13/2023 г. на К.йския окръжен съд и вместо това е било постановено друго, с което е била обявена неплатежоспособността на ответното дружество с начална дата 01.01. 2017 г. и се е открило производство по несъстоятелност на дружеството.

От страна на Н.•• по т. дело № 13/2023 г. на КОС е подадена на 17.11.2023 г. молба, с която са предявени публично правни вземания, сред които и процесните/ стр.-46 от делото на КОС/.

Същите са били включени от синдика в списъка с приети вземания обявен в ТРРЮЛНЦ на 12.12.2023 г. Длъжникът е възразил срещу това. Възражението му е било оставено без уважение от съда по несъстоятелността с определение № 51 от 06.02.2024 г., което е обявено в ТРРЮЛНЦ на 06.02.2024 г. В чл. 694, ал.6 от ТЗ е посочено, че исковете по чл. 694, ал.1-3 ТЗ се предявяват в 14 дн. срок от датата на обявяване на определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ в ТРРЮЛНЦ. В случая искът е предявен пред КОС на 19.02.2024 г., което води до извод, че е в срок.

В постановеното решение съдът е разгледал фактите и обстоятелствата посочени в исковата молба и постановил диспозитив съобразно отправеното със същата искане към съда.

Всичко това води до извод за допустимост на обжалвания пред ПАС съдебен акт.

Така изложеното налага с оглед чл. 271 от ГПК въззивният съд да разгледа повдигнатият пред него спор за съществуване на вземанията по същество и респективно на тази база да формира извод за правилност или неправилност на обжалваното решение на първоинстанционния съд на база изложените н жалбата съображения в тази насока с оглед нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК и приетото в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В чл. 616, ал. 1 от ТЗ е посочено, че масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на всички кредитори на длъжника по търговски и нетърговски вземания.

На тази база следва извод, че в производството по несъстоятелност подлежат на удовлетворяване вземанията на всички кредитори на несъстоятелния търговец, вкл. и публичните такива. Това е посочено и в специалната разпоредба на чл. 164, ал.1 от ДОПК. По отношение на тях обаче е налице изключението на чл. 193, ал.1 от ДОПК относно имуществото, върху което преди откриването на производство по несъстоятелност вече са наложени мерки за обезпечаване на публични вземания или срещу което е започнало принудително изпълнение за събиране на публични вземания. За него законодателят е предвидил, че се реализира от публичния изпълнител при условията и по реда на ДОПК. Посочено е обаче, че това е възможно в 6 м. срок от откриване на производството по несъстоятелност на длъжника, след който ако то не е се реализира от публичният изпълнител се реализира в производството по несъстоятелност от синдика.

Вземанията на всички кредитори подлежат на предявяване по реда на чл. 685 и сл. от ТЗ, вкл. и тези, за които има ВИСЯЩИ граждански и търговки дела. Последните с оглед разпоредбата на чл. 637, ал. 1 от ТЗ с изключение на трудови спорове по парични вземания се спират с откриване на производството по несъстоятелност. Те се прекратяват при приемане на вземането по чл. 693 от ТЗ, респективно се възобновят и продължават ако вземането не е включено в списъка на приетите от синдика вземания или в одобрения от съда списък по чл. 692 ТЗ или ако вземането е включено в списъка на приетите от синдика вземания, но срещу него е Н.••равено възражение по реда на чл. 692, ал. 3.

Съответно в чл. в чл. 637, ал. 6 на ТЗ е предвидено, че след откриването на производство по несъстоятелност е недопустимо образуването на нови съдебни или арбитражни производства по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника, освен за:

1. защита на правата на третите лица, които са собственици на вещи, находящи се в масата на несъстоятелността;

2. трудови спорове;

3. парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица.

Анализът на тези разпоредби съотнесени и с текстовете на чл. 694 от ТЗ води до извод, че съществуването на вземанията подлежащи на удовлетворяване в производството по несъстоятелност се преценява първо от синдика, а при възникнал спор във връзка със същото и от съда.

В разпоредбата на чл. 637 от ТЗ обаче се говори за спиране на съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела. Това сочи, че посоченото по- горе правило за установяването им не важи за публичните вземания.

Последните според разпоредбата на чл. 166 от ДОПК се установяват по реда и от органа, определен в съответния закон, а ако в него не е предвиден ред за установяването им, те се установяват по основание и размер с акт за публично вземане, който се издава по реда за издаване на административен акт, предвиден в АПК. Тази разпоредба е неотносима относно установяването на вземанията за данъци и задължителни осигурителни вноски. Те според чл. 109 от ДОПК се установяват, с ревизионен акт, респ. по реда за предварително установяване на същите посочен в чл. 106 и 107 от ДОПК.

Във връзка с така изложеното следва да се има предвид, че публичните вземания/задължения възникват, т.е. стават факт в правния мир при сбъдване на определени юридически факти предвидени в специалните нормативни актове касаещи възникване на задължения за данъци, осигурителни вноски и т.н.

Възникването им в патримониума на Д. обаче става в следствие правоотношения, в които обикновено тя не участва. Това е причина със специалните нормативни актове да се вмени в патримониума на дадено лице на задължение да подава декларации, с които органът по приходите се уведомява за настъпване на фактите явяващи се основание за възникване на публично задължение или респективно за настъпването на такива и за размера на породеното възоснова на същите публично вземане.

Тези декларации са основание за предварително установяване на публичните вземания. Процедурите по предварително установяване според разпоредбите в глава ХІV, раздел І от ДОПК са две.

Едната е базирана на декларациите, в които задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски. По повод на същите е казано, че те се внасят в сроковете определени в самия специален закон. Липсва предвидена специална процедура касаеща оспорване на доброволно декларираният размер за внасяне, което е и логично при условие, че то е доброволно определено от самото задължено лице.

Това сочи, че на този тип декларации законодателят е предал характер на документ установяващ размера на данъка или осигурителната вноска, което пък е причина в чл. 209, ал.2, т. 2 от ДОПК да се посочи, че те са годно изпълнително основание за предприемане на принудително изпълнение за събиране на съответното вземане.

Втората е базирана на декларациите, в които задълженото лице не определя/установява само размера на данъка или осиг. вноска, а това става от органа по приходите въз основа на подадена от задълженото лице декларация.

За тези случаи в чл. 107, ал.1 от ДОПК е казано, че установеният от този орган данък или осиг. вноска се внася в сроковете предвидени в съответния закон, т.е. налице е предвиждане идентично с това в чл. 105, ал.1 от ДОПК. Тук обаче за разлика от предварителното установяване от самото задължено лице е предвидено задължение за съобщаване на размера на вземането по ал. 1 от ДОПК. Предвидено е също, че задълженото лице има право да поиска и получи справка за начина, по който е изчислено то, съдържаща данни за задълженото лице, вида, основанието, общия и неплатения размер, както и да подаде искане за издаване от органа по приходите на акт за установяване на задължението, който пък е задължен да стори това в 30 дн. срок от подаване на искането.

Във връзка с този акт е предвидена и възможност за служебното му издаване при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия.

Именно актът за установяван на задължението е и основанието възоснова, на което с оглед чл. 209, ал.2, т.3 от ДОПК може да се предприеме принудително изпълнение на публични вземания.

Гореизложеното води до извод, че от страна на законодателя не е даден възможност при липсата на установяване по предвидения в специалните закони ред публично вземане същото да се извършва от синдика, респ. от гражданския съд в производството по чл. 694 от ТЗ. Те при предявяване на такова вземане извършват единствено преценка дали то е установено надлежния ред и респ. дали не са извършени действия по погасяването им в последствие. В случая по отношение на вземанията за имуществени санкции възражението е от тази категория, т.е. не може да се говори, че е налице пречка преценката за погасяване да се извърши в настоящето производство.

Това и фактът, че производството по несъстоятелност е способ за универсално принудително изпълнение сочи, че в същото предявяваните публични вземания следва да са установени с актове от посочения по- горе тип. В подкрепа на този извод на съда са и разпоредбите на чл. 125 ДОПК, 164, ал.2 от ДОПК, 209 ДОПК и чл. 224 от ДОПК, които са специални по отношение тези на ТЗ относно вземанията от публичен характер.

По процесния казус предявените от Н.•• и приети от синдика вземания, които ищецът оспорва са такива за данъци и такси по ЗМДТ и имуществени санкции определени с две на брой наказателни постановления.

В чл. 10 от ЗМДТ е предвидено, че с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и самостоятелни обекти в сгради, както и поземлените имоти, разположени в строителните граници на населените места и селищните образувания, и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по ЗУТ и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон.

Според чл. 11 ЗМДТ данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти, а в чл. 14 ЗМДТ и чл. 17 ЗМДТ преди отмяната му са предвидени задължения за същите да декларират към момента на придобиването облагаемите с данък недвижими имоти. Тези декларации са от типа посочен в чл. 107, ал.1 от ДОПК, т.е. в тях декларатора не изчислява сам размера на данъка, а декларира обстоятелства от значение за определянето му от органа по приходите. Те според чл. 20 от ЗМДТ и Приложение № 2 от закона са от значение за определяне на данъчната оценка на имота. Според чл. 11 ЗМДТ върху същата към 01 януари на годината, за която се дължи се определя данъкът за съответния недвижим имот дължим от неговия собственик и му се съобщава до 31.03. на съответната година. Определянето и съобщаването на ДНИ се извършва от служител на общинската администрация по местонахождението на недвижимия имот. Подобно е предвиждането в чл. 67 и 69 от ЗМДТ относно таксата за битови отпадъци.

В чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ е посочено, че у становяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на ДОПК. Това води до логичен извод, че по отношение на тях е приложимо казаното по- горе относно публичните вземания установявани по реда посочен в чл. 107 от ДОПК. Това пък е основание да се достигне до извод, че за приеманите им в производството по несъстоятелност е нужно същите да са установени с акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК и да няма данни за погасяване на същите след издаването му.

По конкретното дело нито с ИМ, нито в жалбата от страна на ищеца- длъжник се оспорва обстоятелството, че предявените публични вземания по ЗМДТ са установени по предвидения в закона ред.

Реално предмет на оспорване е единствено обстоятелството, че те според длъжника са погасени към момента на предявяването им по давност.

По повод на това възражение е нужно да се спомене, че според чл. 171, ал. 1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.

От казаното по- горе е видно, че задълженията за ДНИ и ТБО са годишни, като според чл. 28 от ЗМДТ се плаща на две равни вноски - до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която е дължим. Приетите вземания са за ДНИ и ТБО за 2021, 2022 и 2023 г., което сочи, че давностният срок за същите е започнал да тече от 01.01.2022, 01.01.2023 и 01.01.204 г. Това от своя страна изключва възможността да се говори за погасяване на същите по давност на основание чл. 171, ал.1 ДОПК или пък за изтичане на абсолютната 10 годишна давност предвидена в чл. 171, ал.2 от ДОПК.

Така изложеното води до логичен извод, че тези вземания съществуват и искът на длъжника по чл. 694, ал.1, т.1 от ТЗ е неоснователен.

Другите публични вземания, за чието съществуване спорът е пренесен пред ПАС е за имуществени санкции определени с Наказателно постановление №•••••••••/11.02.2013 г. и Наказателно постановление №••••••••••/11.02.2013 г. на Изпълнителна агенция „Г.и.т. - К.“.

В жалбата доводите за тяхното погасяване/несъществуване/ са свързани единствено със съображенията за изтекла по отношение на тях 10 годишна абсолютна давност с оглед текста на чл. 171, ал. 2 от ДОПК.

В редакцията на чл. 171, ал.2 от ДОПК след изменението с ЗИДДОПК, обн. в бр. 105 от 2020 г. и в сила от 1.01.2021 г. е предвидено, че с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато:

1.задължението е отсрочено или разсрочено, 2.вземането е предявено в производство по несъстоятелност, 3.е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение, 4.изпълнението е спряно по искане на длъжника, 5.е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета, раздел IIа ДОПК.

В тази връзка е нужно да се спомене, че давностният срок за определените с двете постановления вземания е започнал да тече от 01.01.2014 г., т.е. споменатите 10 години изтичат на 01.01.2024 г. До извод за погасяване на същите пради изтекла абсолютна давност обаче би могло да се достигне ако в този срок вземанията не са предявени в производството по несъстоятелност. В случая това е станало на 17.11.2023 г., което е пречка да се Н.••рави извод за изтекла абсолютна давност в хода на производството по настоятелност с оглед на това, че същата с факта на предявяването вече не тече. Тук за яснота на ищеца и жалбоподател в настоящето производство следва да се посочи, че преди споменатото изменение на чл. 171, ал.2 от ДОПК не е имало предвиждания, според които абсолютната давност не тече ако вземането е предявено в производство по несъстоятелност. Това сочи, че ако за процесните вземания 10 годишния срок бе изтекъл преди 01.01.2021 г. същите биха били погасени по давност, но това с оглед казаното по- горе не е така.

Така изложеното води до извод, че искът на длъжника и в тази му част е неоснователен.

В този смисъл е и решенето на КОС и ще следва да се потвърди.

Съответно Д.“ ООД /н/, ЕИК •••••••••, гр. К. ще следва да бъде осъдено да заплати от масата на несъстоятелността в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Пловдивския апелативен съд ДТ за въззивното производство в размер на 55, 55 лв.

Водим от това съдът