Решение № 529 от 7.5.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 910/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК С Решение № 260197 от 14.01.2022г., постановено по гр. д. № 11887/2020 г. СГС, I ГО, 4 състав е отхвърлил иска на Д. И. Г., предявен против М. Д. Д. и Н. Р. Д. за прогласяване за недействителен по отношение ищцата на договор за дарение обективиран в н.а. № 133, том I, peг. № 1942, дело № 108/28.04.2020г., на недвижим имот, а именно: АПАРТАМЕНТ № 12, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор по КК № 68134.1932.1608.1.12, находящ се в гр. •••, СО, р-н „•••“, кв. „•••“, ул. „•••“ № ••, който самостоятелен обект се намира на ет. 3 в сграда с идентификатор по КК № 68134.1932.1608.1, находяща се в ПИ с идентификатор по КК № 68134.1932.1608, с площ 88.2 кв/м, заедно със складово таванско помещение № 12, с площ 4.21 кв/м, заедно с 2.1% ид.ч. от правото на собственост върху дворното място, в което е построена сградата, извършен от М. Д. Д. в полза на Н. Р. Д. без съгласието на Д. И. Г.А- Д., на основание чл. 26 СК. С решението Д. И. Г.А- Д., на основание чл. 78, ал.3 ГПК, е осъдена да заплати на М. Д. Д., сумата 3510 лв., а на Н. Р. Д. сумата 2100 лв., представляващи сторените в производството пред СГС съдебни разноски. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство – Д. И. Г., с релевирани оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност. Прави се възражение, че обжалваното решение е нищожно, поради незаконен състав. Излага се становище, че решението е нищожно и поради факта, че СГС е присъдил направени разноски на страна, която не ги е искала - ответницата Н. Р. Д.. Поради това се прави извод, че съдът е взел страната на ответницата при постановяване на съдебното решение. Сочи се, че са налице основателни съмнения в безпристрастието на председателя на състава. Възразява се, че решението е недопустимо, тъй като при постановяването му съдът е обсъждал обстоятелства, които не са били въведени като такива и не са от фактическия състав на иска по чл. 26 СК. Излага се довод, че решаващият съд е изложи мотиви по иск за прекратяване на брака, а в диспозитива е отхвърлил иск по чл. 26 СК. Прави се оплакване, че съдът не е обсъдил допуснатите и събрани относими доказателства, а е обсъждал доказателства относими към фактическия състав на брачните искове. В жалбата се поддържа твърдение, че съдът неправилно е приложил материалния закон. Релевира се довод, че съдът неправилно е обсъждал правото на ползване, като се сочи, че неговата липса, наличие, запазване, придобИ.е и т.н. е предмет на исковете за прекратяване на брака по чл. 49 СК. Поддържа се твърдение, че искът по чл. 26 СК не е обусловен и не е обвързан с брачните искове, с висящо производство за прекратяване на брака, нито с исканията по тези производства. Прави се искане въззивният съд да прогласи обжалваното решение за нищожно, респ. да го обезсили като недопустимо, респ. да го отмени като неправилно и да постанови ново, с което да уважи предявения иск с правно основание чл. 26 СК. Предявява се претенция за присъждане на разноските пред двете инстанции. Въззиваемите - чрез пълномощниците си, са подали в законоустановения срок писмен отговор, в който се поддържа, че изложените въз въззивната жалба твърдения и възражения не кореспондират с фактите и обстоятелствата по делото. Допълва се, че наведените възражения са били обсъдени от първоинстанционния съд, като същите са бланкетни и неоснователни. Сочи се, че първоинстанционното решение е правилно, мотивирано и постановено при спазване на материалния и процесуалния закон, поради което въззивният съд следва да го потвърди. Поддържат се всички възражения, релевирани в отговорите на исковата молба, подадени пред СГС по реда на чл. 131 ГПК. Предявява се претенция за присъждане на разноските пред САС. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователно е възражението на въззивницата, че решението е нищожно, тъй като е постановено в производство, проведено от незаконен състав на съда. Както в доктрината, така и в съдебната практика се приема, че е нищожно съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Съгласно съдопроизводствените правила за постановяване на съдебен акт, решението се постановява от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото - чл. 235, ал. 1 ГПК. По въпроса кога едно решение е постановено от ненадлежен /незаконен/ състав е формирана задължителна съдебна практика, например решение № 182 от 01.07.2014 г. по гр. д. № 1535/2014 г., Г. К., I Г. О. на ВКС; решение № 668 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. на ВКС, I ГО; решение № 119 от 17.05.2013 г. по гр. д. № 1198/2012 г. на ВКС, ІІІ ГО. С тях е прието, че когато в състава, постановил съдебното решение, е посочен съдия, който не е взел участие в състава, провел публичното заседание, с което е завършено разглеждането на делото, то е нищожно като постановено от незаконен състав. В настоящия случай, съдия М. Х. е участвала в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото – 17.11.2021г. и същият този съдия е постановил решението на 14.01.2022г., предмет на въззивното обжалване. Обжалваното решение изцяло отговаря на изискванията, обуславящи валидността му. Следва да се посочи, че съмненията на жалбоподателя в безпристрастието на председателя на състава на СГС не са основание за прогласяване нищожността на решението, предмет на въззивно обжалване. Неоснователно е възражението на въззивницата, че предявеният иск е недопустим на сочените основания. В правната теория и съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да бъде решено по същество. Такова е решението, което е постановено, въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран или се е произнесъл по непредявен иск. В настоящия случай, такива основания не се сочат. Неоснователно е възражението на ответниците по иска, поддържано както в подадения от тях писмен отговор, така и пред въззивната инстанция, че ищцата нямала правен интерес от воденето на иска по чл. 26 от СК, като се позовават на това, че съгласно трайната практика на ВКС съпругът- несобственик няма правен интерес от прогласяването на относителна недействителност на извършената по време на брака разпоредителна сделка със семейното жилище-лична собственост на другия съпруг, когато искът е предявен след прекратяване на брака поради смъртта на съпруга-собственик, както и след прекратяване на брака поради развод, когато в самото бракоразводно производство не е била предявена претенция по чл. 56 СК. В настоящия случай, не е налице нито една от посочените хипотези. Съпругът- собственик не е починал, напротив искът е насочен против него и приобретателя по разпоредителната сделка. На второ място, както сам ответникът поддържа в подадения от него на 15.03.2021г. отговор по реда на чл. 131 от ГПК, между страните е налице висящ процес за развод, като в производството всеки един от тях претендира упражняването на родителските права спрямо родените от брака малолетни деца и предоставяне на ползването на семейното жилище. Следва да се посочи, че всички тези въпроси, свързани с наличието на висящо дело за развод, претенция за присъждане ползването на семейното жилище и родителските права са неотносими както към допустимостта на предявения иск с правно основание чл. 26 от СК, така и към основателността му. С оглед изложените съображения, предявеният иск е допустим. Същият е предявен от легитимирана страна - съпругата- несобственик, а легитимирани като ответници са двете страни по оспорената разпоредителна сделка: съпругът - собственик и приобретателката. Останалите, релевирани от жалбоподателя, възражения за недопустимост на решението са такива, касаещи неговата правилност и съдът ще ги разгледа по – долу при произнасянето си по същество на предявения иск. СГС, I ГО, 4 състав е бил сезиран с иск с правно основание чл. 26 от СК. За да отхвърли предявеният иск, първостепенният съд е приел, че съгласието на ищцата, в качеството на съпруг-несобственик на имота, съставляващ семейно жилище, не е било необходимо за извършване на разпоредителната сделка. Посочил е, че това е така, тъй като ответникът- дарител е запазил за себе си правото на ползване върху дарения имот - пожизнено и безвъзмездно. Направил е извод, че по този начин правото на ищцата да получи по висящото дело за развод ползването на имота до навършване пълнолетие на родените от брака деца не е накърнено. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество е основателна. Разпоредбата на чл. 26 от СК предвижда, че разпореждането със семейното жилище - лична собственост на единия съпруг е валидно, само ако е налице съгласие за това дадено от другия съпруг-несобственик, ако съпрузите нямат друго жилище - обща собственост или лична собственост на всеки един от тях, а при липса на съгласие разпореждането може да стане с разрешение на районния съд, ако се установи, че не е във вреда на децата и семейството. За успешното провеждане на иска, ищцата следва да установи, при условията на пълно и главно доказване, че имотът, собственост на съпруга й, с който е извършено разпореждането, е семейно жилище, а ответниците, в защитата си срещу иска, следва да установят, че това жилище не е имало характер на семейно. По делото не се спори, че в процесното жилище, представляващо апартамент № 12, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор по КК № 68134.1932.1608.1.12, находящ се в гр.•••, СО, р-н „•••“, кв. „•••“, ул. „•••“ № ••, който самостоятелен обект се намира на ет. 3, са живеели по време на брака, сключен на 27.11.2016г., ищцата и ответника заедно с двете им малолетни деца /родени на 12.01.2017г./. Страните не спорят, че семейството е живяло в процесния апартамент до фактическата раздяла на съпрузите, настъпила на 22.07.2019г., когато ищцата е напуснала жилището. Следва да се посочи, че по делото е ирелевантно обстоятелството кой от двамата съпрузи е напуснал семейното жилище и причините, поради които е сторил това. В този смисъл е неоснователно релевираното възражение от ответника, поддържано и във въззивното производство, че при напускане на семейното жилище от съпругата-несобственик без основателна причина и последвала трайна фактическа раздяла между съпрузите, „отпадала причината, поради която е призната защитата по чл. 26 СК и съпругът- собственик би могъл да се разпорежда самостоятелно и без да търси съгласието на другия съпруг“. Такива условия законът не поставя. Не се спори, че процесният имот е собственост на ответника – М. Д. Д., придобит преди брака с ищцата, както и че двамата съпрузи не притежават друг общ жилищен имот. Няма спор по делото, а и това се установи от приложените и приети доказателства, че по време на висящото производство по бракоразводно гр. дело № 7621/2020 г. по описа на СРС, 84 състав, по което и двете страни са заявили претенции за предоставяне на ползването на семейното жилище, на 28.04.2020г. М. Д. е дарил имота на своята майка-втората ответница – Н. Р. Д.. Видно от съдържанието на нотариален акт за дарение на недвижим имот №133, том I, рег. №2942, дело №108/2020г. дарителят си е запазил пожизнено и безвъзмездно вещното право на ползване върху дарения имот. Не се спори от ответниците, че при изповядване на тази сделка не е представено пред нотариуса нито съгласие от ищцата, нито разрешение от районния съд. Това обстоятелство се установява и от приложеното в ксерокопие нотариално дело № 108/2020г. по описа на нотариус В. Г.. По делото не е формиран спор относно твърдението на ищцата – Д. И. Г., че не разполага и не е собственик на друг имот или жилище. Не се спори, а и това се установи от приложените доказателства, че ответникът към датата на оспореното дарение притежава самостоятелни права върху други два недвижими имота, а именно - заедно с майка си и сестра си е собственик на апартамент №26, находящ се в град ••• със застроена площ от 94.54 кв.м., а заедно със сестра си е собственик на вилна сграда и стопанска постройка, находящи се в село •••, община •••. При тези данни по делото въззивният съд приема, че процесното жилище има характер на семейно по смисъла на § 1 от ДР на СК, предвиждащ, че „семейно“ е жилището, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца. Следователно спрямо него е приложима разпоредбата на чл. 26 СК. Без значение за „семейния характер“ на жилището е каква е настоящата адресна регистрация на двамата съпрузи и на техните ненавършили пълнолетие деца. От значение е единствено обстоятелството, че до датата на фактическата раздяла ищцата и първият ответник заедно със своите ненавършили пълнолетие деца са обитавали процесното жилище. С извършеното разпореждане със семейното жилище по смисъла на чл. 26 СК съпругът-собственик се е лишил от собствеността върху семейното жилище и по този начин лишава или създава възможност за лишаване на семейството и децата си от подслон. Установената липса на съгласие от съпругата - несобственик за сключения между ответниците по делото договор за дарение от 28.04.2020г. за процесното жилище води до порок на сделката, обуславящ нейната относителна недействителност по отношение на съпругата - несобственик, както е прието в т. 2 от ТР № 5/2103 г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователно е възражението на въззиваемия-ответник, че оспорената разпоредителна сделка не попада в обхвата на чл. 26 СК, поради което за извършването й не е било необходимо да се изисква от нотариуса да проверява дали е налице съгласието на ищцата. Съгласието по чл. 26 СК не е елемент от фактическия състав на сделката. По своя характер то е изискване, което обуславя правното действие на извършеното разпореждане. Със съгласието се взема положително отношение към извършеното разпореждане и се допуска неговото правно действие, затова може да бъде дадено и след сключването на сделката. Касае се до висяща недействителност, която се трансформира в действителност с даване на съгласие от съпруга - несобственик. Основателно е възражението на въззивницата-ищца, че по така предявения иск е без значение обстоятелството, че М. Д. си е запазил безвъзмездно и пожизнено ограниченото вещно право на ползване върху жилището. Правото на ползване не е предмет или елемент от фактическия състав на предявения иск. Това право е предмет на исковете за прекратяване на брака по чл. 49 СК, но не и на исковете за прогласяване на относителна недействителност на правни сделки. Предмет на предявения иск с правно основание чл. 26 СК е разпоредителна сделка с правото на собственост върху семейното жилище. Никъде в закона - чл. 26 СК не се предвижда, че ако прехвърлителят при извършването на разпоредителната сделка запази правото си на ползване, то това води до изключване ограничението по чл. 26 от СК. Несъстоятелни са и житейските аргументи на ответниците, че запазвайки това право ответникът е защитил интересите на семейството си. Във всеки един момент ответникът може да се откаже, подписвайки нотариална декларация, от правото си на ползване и същото ще възникне в патримониума на приобретателката на имота-втората ответница. То тогава при прекратяване на брака с развод, дори и упражняването на родителските права да бъде предоставено на съпругата, то съдът ще може да й предостави ползването на жилището, собственост на майката на ответника, само за срок до една година, съгласно чл. 56, ал.3 от СК. Поради това не би могло да се говори за защита в най-пълна степен на интересите на семейството. Обстоятелството, че ищцата е със задоволена жилищна нужда, тъй като живее при своите родители, е без правно значение за спора. Неотносимо към фактическия състав на предявения иск е обстоятелството колко имота притежава в собственост ответника. Релевантно е, че съпругата, която упражнява постестативното право да оспори договора, сключен между другия съпруг и третото лице, не притежава лична собственост. В заключение, въззивният състав приема, че са налице предпоставките на закона-чл. 26 СК, поради което исковата претенция е доказана по основание – налице е разпореждане със семейното жилище – лична собственост на единия съпруг без съгласието на другия-съпруг. Ето защо, предявеният иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен. В заключение: Релевираните от жалбоподателя възражения за неправилност на обжалваното решение се явяват основателни. С оглед обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция достига, не съответства на крайните правни изводи на първоинстанционния съд, на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде изцяло отменено. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата направените пред СГС и САС разноски, които възлизат в общ размер на 15 613 лв. В с.з., проведени пред СГС и пред САС, процесуалните представители на ответниците са релевирали по реда на чл. 78, ал.5 ГПК възражение за прекомерност на платеното от ищцата в полза на адв. Г. адвокатско възнаграждение в размер на по 7000лв. – за всяка съдебна инстанция. По отношение на адвокатското възнаграждение, платено за осъществено пред СГС процесуално представителство, същото съгласно чл. 7, ал.2, т.4 /в релевантната редакция/ от Наредба №1/2004г. възлиза на 3 476лв. С оглед, извършените от адв. Г. процесуални действия по подаване на искова молба и подаване на още девет молби-становища във връзка с предоставена от съда възможност, както и с оглед развилото се пред СГС производство, направените множество оспорвания и възражения от ответниците, по които ищцата, чрез пълномощника си, е взела становище, настоящият съдебен състав намира, че платеното адвокатско възнаграждение не е в прекомерен размер. По отношение на платеното адвокатско възнаграждение пред САС, същото съобразно ред. в сила от 07.11.2022г. на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №1/2004г. възлиза на 8 506.48лв., поради което платеното адвокатско възнаграждение в размер на 7000 лв. не е в прекомерен размер. При така изложеното ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата направените разноски пред двете съдебни инстанции в общ размер от 15 613лв., съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК. Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав