Решение № 2937 от 14.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 4520/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. С решение № 2305 от 16.02.2023 г., постановено по гр.д.№ 6 594/2022 г. по описа на СРС, ГО, 159 състав е отхвърлен предявеният от И. Л., гражданин на Руската Федерация по реда на чл.422 ГПК във връзка с чл.415 ГПК иск за признаване за установено по отношение на „България Еър“ АД, ЕИК 000633828, че „България Ер“ АД дължи на И. Л. сумата 400, 00 евро, представляваща обезщетение на основание чл.7, §1, б.“б“ от Регламент (ЕО) № 261/2004 г. за отменен полет № FB687 /Бургас-Санкт Петербург/ от 08.09.2018 г., ведно със законната лихва от 09.09.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата 237, 33 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 11.09.2018 г. до 06.09.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 52 528/2021 г. на СРС. Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца И. Л.. В жалбата се твърди, че атакуваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила. Наведени са доводи, че договорът за въздушен превоз е неформален и фактът на сключването му може да бъде доказан със всякакви доказателствени средства; че предвид обстоятелството, че жалбоподателят-ищец не пази издаденият му електронен билет, е направено доказателствено искане по чл.190 ГПК за представяне на списък на лицата, закупили самолетни билети за процесния полет, което е било уважено от съда, като въпреки неизпълнението от ответната страна първоинстанционният съд не е приложил разпоредбата на чл.190, ал.2 ГПК във връзка с чл.161 ГПК без да е изложил доводи за това. Поддържа се и че няма как да бъде споделен изводът на този съд, че дори да е бил представен такъв списък не можело да се докаже облигационната връзка, тъй като именно посредством частния документ, издаден от ответника, ще се установи неизгоден за него факт. Моли съда да отмени обжалваното решение на първоинстанционния съд и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло заявените от ищеца претенции. Претендира присъждането на разноски по делото. Ответникът по жалбата – „България Еър“ АД, гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с който същата е оспорена като неоснователна. Релевирани са съображения за правилност, законосъобразност и обоснованост на атакуваното решение, както и за постановяването му при съобразяване на всички доказателства по делото и разпределената доказателствена тежест. Сочи за неверни твърденията на ищеца относно списъците на пътници и тяхното значение. Заявено е искане да се потвърди обжалваното решение. Претендира заплащането на разноски за въззивната инстанция. Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното: Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи на жалбоподателя относно неговата правилност. В подадената от ищеца И. Л. искова молба се твърди, че същият е сключил договор за въздушен превоз с ответника „България Ер“ АД /с настоящо фирмено наименование „България Еър“ АД/ за полет № FB687 по направление: Бургас – летище Санкт Петербург от 08.09.2018 г., като в деня на полета същият е бил уведомен едва при пристигане на летището в Бургас, че полетът е отменен, като опериращият въздушен превозвач не е предложил премаршрутиране до крайния пункт на пристигане съгласно чл.7, § 2 и чл.5 от Регламент /ЕО/ № 261/2004 г., поради което за ищеца се е породило право да получи обезщетение в размер на 400, 00 евро, дължимо се за полети с разстояние над 1 500, 00 км, какъвто е и конкретният случай. Поддържа се, че ищецът е предявил извънсъдебна претенция към „България Ер“ АД за заплащане на търсеното обезщетение във връзка с отмяната на полет FB687 от 08.09.2018 г., отговор на която същият не е получил, изплащане на обезщетение съгласно чл.7, § 1, б „а“ от Регламент /ЕО/ № 261/2004 г. Заявено е искане съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответното дружество, че същото дължи на ищеца сумата от 400, 00 евро, представляваща обезщетение по чл.7, § 1, б.„б“ от Регламент /ЕО/ № 261/2004 г. за отмяна на полет FB687 от 08.09.2018 г., ведно със законната лихва от 09.09.2021 г. до окончателното изплащане на главницата, както и сумата 237, 33 лева – мораторна лихва за забава от 11.09.2018 г. до 06.09.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 52 528/2021 г. по описа на СРС, ГО, 159 състав, срещу която длъжникът е подал възражение. Претендира се и присъждането на направените по делото разноски в заповедното и исковото производство. Ответникът – „България Ер“ АД /с настоящо фирмено наименование „България Еър“ А Д / в депозирания отговор по чл.131, ал.1 ГПК оспорва иска. Поддържа, че между дружеството и ищеца няма валидно сключен договор за въздушен превоз на пътници относно процесния полет; че освен този елемент от фактическия състав на правото на обезщетение по от Регламент /ЕО/ № 261/2004 г. ищецът не е доказал и друга предпоставка от фактическия състав – явяването на пътника навреме за регистрация. Наведени са и доводи за изтекла погасителна давност. Претендира заплащането на разноски. Със заявление вх.№ 51 870/09.09.2021 г. И. Л., роден на •••••••••• г., гражданин на Руската Федерация е заявил пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу „България Ер“ АД, ЕИК 000633828 за сумата 400, 00 евро – главница, представляваща обезщетение по чл.7, § 1, б “б” Регламент /ЕО/ № 261/2004 г. за отмяна на полет FB 687 по направление Летище Бургас – Летище Санкт Петербург на 08.09.2018 г., за което пътникът е получил информация едва при пристигането на летището в Бургас, както и лихва за забава в размер на 237, 33 лева за периода от 11.09.2018 г. до 06.09.2021 г. На 05.10.2021 г. на И. Л. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 52 528/2021 г. по описа на СРС, ГО, 159 състав срещу посоченото дружество за предявените суми, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.09.2021 г. до изплащането, като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски на стойност 25, 00 лева – държавна такса.. На 22.11.2021 г. е подадено възражение от длъжника „България Ер“ АД, в което същият е оспорил дължимостта на вземането по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 09.02.2022 г., ищецът И. Л. е предявил пред СРС иск за установяване съществуването на вземанията му по издадената заповед. Съдът е сезиран с предявени при условията на обективно съединяване на положителни установителни искове с правно основание чл.7, § 1, б.“б” Регламент /ЕО/ № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 г. относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети и за отмяна на Регламент /ЕИО/ № 295/91 /в сила от 17.02.2005 г./ и чл.86, ал.1 ЗЗД, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника „България Ер“ АД главно и акцесорно вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на И. Л. от предявяване на установителния иск по чл. 422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/2011 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право. При събрания по делото доказателствен материал – извлечение от картограф по метода на дъгата на големия кръг, електронна покана за доброволно плащане на обезщетение от 11.09.2019 г. и писмо на Летище „Бургас“ от 20.10.2022 г., удостоверяващо, че в разписанието с полети на летището за 08.09.2018 г. няма полет FB687 до Санкт Петербург и съответно – не е бил изпълняван такъв полет, решаващият състав на СГС намира, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по заявения срещу него иск с правно основание чл.7, § 1, б “б” Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 г. За основателността на предявения иск с правно основание чл.7, § 1, б.“б“ във връзка с чл.5, § 1, б.“в“ от визирания регламент, в тежест на ищеца е да докаже съществуването на валидно правоотношение с ответника по договор за въздушен превоз, за който ищецът има потвърдена резервация и който е бил отменен от ответника /без да са налице изключенията по чл.5, § 1, б.“в“/, както и размера на дължимото обезщетение с оглед разстоянието между отправната и крайна точка на полета, измерени по дъгата на големия кръг /чл.7, т.4/. Регламент /ЕО/261/2004 г. очертава фактическия състав на правото на парично обезщетение, като въвежда две предпоставки за възникването му в полза на пътника – същият да има потвърдена резервация за полет и да се е явил на гишето за регистрация не по-късно както е предвидено и в час, посочен предварително и в писмен вид (включително по електронен път) от въздушния превозвач, туроператора или упълномощен пътнически агент, или ако не е посочен час, не по-късно от 45 минути преди обявения час за излитане – чл.3, § 2, „а“ от регламента. Посочените обстоятелства подлежат на доказване чрез представяне на издадените на съответния пътник превозни документи – потвърдена резервация и бордна карта или багажен етикет. От доказателствения материал по делото в конкретния случай не се установява, че са налице визираните предпоставки от разглеждания фактически състав. Липсват доказателства, че ищецът има билет за полет с № FB687 по направление: Летище Бургас – Летище Санкт Петербург на 08.09.2018 г. или друг документ, който да доказва наличието на потвърдена резервация за този полет, като и че последният е бил отменен от ответника преди началото на полета по разписание, които обстоятелства са оспорени в процеса. С оглед изложеното решаващият състав на СГС приема, че в патримониума на И. Л. не е възникнало правото за обезщетение по член 7 от Регламент (ЕО) № 261/2004 г. поради отмяна на полет с № FB687 от 08.09.2018 г. Неоснователни са наведените в жалбата доводи относно разпоредбата на чл.161 ГПК във връзка с чл.190, ал.2 ГПК. С оглед установената нормативна уредба в чл.190, ал.1 ГПК приложението на визираната разпоредба е допустимо само относно конкретни документи, реално намиращи се у другата страна по спора. По делото не са налице данни, че в ответното дружество се намира посоченият от жалбоподателя документ. Тъкмо обратното след получаване на определението на СРС „България Еър“ АД изрично е заявило, че не съхранява подобни списъци и че няма законово основание да ги съхранява за толкова дълъг период от време. Предвид горните обстоятелства в дадения случай не са налице предпоставките за приложението на предвидените в чл.190, ал.2 във връзка с чл.161 от ГПК последици. При приетия изход на спора по отношение на търсената главница, като неоснователна следва да се отхвърли и претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД на стойност от 237, 33 лева – лихва за забава върху главницата, начислена за периода: 11.09.2018 г. – 06.09.2021 г., тъй като това задължение е акцесорно и се обуславя от съществуването на валидно, ликвидно и изискуемо главно вземане на кредитора, по отношение на чието изпълнение длъжникът да е изпаднал в забава, каквото в настоящата хипотеза не е налице. Поради съвпадение на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд относно изхода от разглеждането на спора, макар и по частично различни мотиви, обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено. При приетия изход на делото на въззивника не се дължат разноски за настоящото производство на основание чл.78, ал.1 ГПК. На основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК на въззиваемата страна следва да се присъди сумата от 25, 00 лева – юрисконсултско възнаграждение по делото за двете инстанции. Воден от горното, Съдът